Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Румяна
Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова като
разгледа докладваното въззивно гражданско дело № 8708 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.
258 - 273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „Ф.и.” ЕАД, действащ чрез процесуалния си представител,
срещу решение № 77132 от
14.04.2020 г., постановено по
гр. д. № 67827/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, 87
с-в.
С обжалваната част
от решението
районният съд е отхвърлил предявените от „Ф.и.” ЕАД срещу С.К.Х. искове с
правно основане чл. 422 ГПК за сумата
от 288,23 лв., представляваща остатък от главница по Договор за потребителски ккредит, сключен между „П.Ф.Б.” ООД и С.К.Х., вземанията по който са прехвърлени в
полза на ищеица по силата на договор за
прехвърляне на вземания (цесия) от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по в съда – 07.07.2017 г. до окончателното й
изплащане, сумата от 30,52 лв., представляваща
договорна (възнаградителна) лихва за периода от 13.12.2015 г. до
01.10.2016 г., сумата от 42,75 лв., представляваща обезщетение за забава в
погасяването на главния дълг за периода от 13.12.2015 г. до 30.05.2017 г.,
както и сумата от 115,52 лв., представляваща такси за оценка на досие и за
предоставянето на услуга "Кредит у дома" за периода от 13.12.2015 г.
до 01.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в производството по ч.гр.д. №
45848/2017 г. по описа на СРС, 87 състав, като неоснователни.
Във въззивната жалба
се излагат подробни съображения, че решението е неправилно, незаконосъобразно,
необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства и при
допуснати съществени процесуални нарушения. Моли се решението да бъде отменено,
а предявените искове да бъдат изцяло уважени, като се присъдят направените пред двете
инстанции разноски.
В установения от
закона срок, въззиваемият С.К.Х.,
е депозирал отговор на въззивната жалба. С него се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Претендира се присъждане на сторените пред
въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
е процесуално допустима, а разгледана по същество – частично основателна.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл. 269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и
на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Относно правилността
на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната
жалба доводи за частично основателни.
С оглед правилата за разпределение на
доказателствената тежест ищецът следва да установи при условията на пълно и
главно доказване следните правопораждащи факти по отношение на претенциите: възникнало
облигационно отношение между първоначалния кредитор и ответника; размер на
претендираните суми; че задължението за плащане е изискуемо и че ответникът е в
забава изпълнението на задълженията си.
От представените по делото доказателства се
установява наличието на облигационно правоотношение. Видно от договора между „П.Ф.Б.“
ООД и ответника, дружеството е предоставило на Х. заем при посочените в
договора условия. Ответникът не е оспорил подписите, положени в договора за
заем. Ето защо, съдът намира, че между ответника и първоначалния кредитор е
възникнало валидно облигационно правоотношение.
Неправилни са изводите на СРС, че ответникът
не е надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като връчването е извършено на
особен представител.
С получаването на препис от исковата молба и
приложеното към уведомление и пълномощно следва да се приеме, че е налице надлежно
уведомяване на длъжника от предишния кредитор по договора за заем. Част от
приложенията към исковата молба са и процесният договор за прехвърляне на
вземания /цесия/, както и уведомление до длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чиито вземания
са предмет на договора. С получаването на препис от исковата молба и
приложенията към нея ответникът следва да се счита за надлежно уведомен за
извършената цесия.
Дори
да се приеме, че на длъжника не са изпращани уведомления за цесията – л. 75 и
л. 77 от делото на СРС, няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с
връчването като приложение към исковата молба на уведомителното писмо за
извършената цесия. Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на
чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да
се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения
цесионер, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК.
В случая,
ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по делото, а
е представляван от назначения от съда особен представител, на който е връчен
препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и
уведомлението за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС,
обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по
описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. на въпроса допустимо ли е предявеният
осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на
длъжника с връчване на препис от исковата молба на особения му представител,
назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар
настоящият случай, да не е точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен
отговор, че особеният представител на ответника би могъл надлежно да получава
материалноправни изявления, от името на длъжника, които да породят правно
действие. Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен
от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника, чрез особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Затова и настоящият състав не споделя
доводите на СРС, че уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД не може да се връчи на особения
представител в рамките на висящия процес и да породи предвидените в закона
правни последици.
Да
се приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената
цесия, означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането
си в рамките на исковото производство,съответно да предприеме каквито и да било
действия,за да запази вземането си / с оглед течащата погасителна давност/, а
това противоречи на принципа за равенство на страните пред закона, закрепен в
чл.9 от ГПК. Няма пречка особеният представител да приема материалноправни изявления, свързани със съществуването
на едно вече възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т.е.
между страните в процеса. Това становище е застъпено и в цитираното по-горе решение на ВКС, в
което е направена аналогия между приеманото за валидно направено изявление за
предсрочна изискуемост на вземането, което не е достигнало лично до знанието на
длъжника, а е прието за такова по силата на законна фикция за надлежно
връчване, закрепена в чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1 – 5 от ГПК. По аргумент на по-силното основание следва да се приеме,
че особен представител, назначен от съда за охраняване правата на длъжника в
граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на интересите на
ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да получава материалноправни
изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните правоотношение,
в това число и уведомление за извършена цесия.
В
уведомлението е посочено, че се прехвърлят всички вземания, произтичащи от
договора за кредит, който е индивидуализиран с номер, поради което неоснователни
са възраженията, изложени в отговора на въззивната жалба и в тази връзка.
Основателно
е и другото, изложено във въззивната жалба оплакване. Съдът намира, че
прехвърленото вземане е индивидуализирано в достатъчна степен. Посочено е ЕГН
на кредитополучателя, номер на договора за кредит, получената по договора сума.
Отделно от това с договора за прехвърляне на вземане по
чл. 99 от ЗЗД се прехвърля само възможността цесионерът да получи дължимата се от длъжника престация по договора, а
в случай на неизпълнение – да събере същата по установения за това ред. Длъжникът не е страна по договора за
цесия, част от който е и приложение № 1, съдържащо индивидуализация на
прехвърляното вземане.
Съгласно чл. 22 от договора с първоначалния кредитор е
уговорена възможността за прехвърляне на вземането, без съгласието на
ответника, поради което неоснователен е този изтъкнат от въззиваемия в отговора
на жалбата довод. Клаузата на чл. 22 от договора не е нищожна.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. В
настоящия случай ответникът е навел възражения за нищожност на договора за
кредит.
При съобразяване съдържанието на процесния договор
за кредит от 19.11.2015 г., както и на поетите с него права и задължения съдът
намира, че последният има правната характеристика на договор за потребителски
кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
(така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г.,
І т. о.).
С разпоредбата на чл. 25 от договора е уговорена
услугата „домашно посещение“ срещу такса в размер на 174.84 лв., таксата за
оценка на досие е 15 лв.
Съгласно чл. 25 от договора страните са предвидили
домашно посещение за събиране вземанията на кредитора. Видно от съдържанието на
договорната разпоредба 30 % от общия размер на тази такса е за компенсиране
разходите на кредитора.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме за основателно така
наведеното възражение е необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в
размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие
цели обогатяване, а не само възмездяване.
Трайна и непротиворечива е съдебната практика за
нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави и тя приема, че
"добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна
категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът
може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът
прави извод дали са налице действия, които да правят договора нищожен поради
накърняване на добрите нрави.
На следващо място от житейска гледна точка малко
вероятно е физическо лице, поело задължение за връщане на 300 лева информирано
да се е съгласило със задължение за такса в размер на 2/3 от главницата.
Социалното и икономическо положение на потребител, получаващ в заем 300 лева
поначало не би оправдало ангажиране на услуга по „домашното“ погасяване на
дълга. В съответствие с изложеното и като съобрази липсата на доказване за
индивидуалното договаряне /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/, съдът приема, че
коментираната клауза на чл. 25 от договора е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД.
Не на последно място, съдът съобразява, че ищецът
не е ангажирал доказателства за реалното предоставяне на услугата, за която е
предвидена такса в чл. 25 от договора.
Само за пълнота на изложението следва да се
отбележи, че макар договорът да е сключен 19.11.2015г., горните изводи на съда
намират израз и в последващата уредба с измененията на ЗПК от м. 07.2017г. Така
договореното, макар и формално да съответства на буквата на сега действащия чл.
10а , ал. 1 от ЗПК, по същество противоречи на закона. На първо място от размера на таксата за услуга за домашно
посещение – 174.80 лева само 30 % процента покрива разходите на кредитора по
събирането на дълга. Останалата част по същество е печалба на кредитора. Тази
договорна регламентация очевидно заобикаля императивното правило на чл. 19,
ал.4 от ЗПК, гарантиращо максимално
допустимия процент на разходите на годишна база (ГПР) по потребителските
кредити да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Видно от договора коментирана
такса не е включена в ГПР-то и ако се
добави към тази величина безспорно ще
надхвърли лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна.
Аналогично, за ищеца не е възникнало вземането за
такса за оценка на досие поради противоречие с добрите нрави. Оценката на досие е действие по проверка
платежоспособността на кредитора и предхожда сключване на договора. Таза
дейност на заемодателя по необходимост е свързана с усвояването на дълга,
поради което в противоречие с добрите нрави е да изисква заплащането на такава
такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Принципно, възнаградителната лихва съставлява цена
за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС,
ІV г. о., "понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност....". Както беше посочено по – горе таксата
кредит у дома не е включена в ГПР-то и
ако се добави към тази величина
безспорно ще надхвърли лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което
същият ще надхвърли много над 50 %.
Когато едната престация е предоставяне в
собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на
възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума.
Поради изложеното, съдът счита, че уговорката за
годишният процент на разходите и определянето на ГПР по – висок от 50 % без да
е установен механизмът за изчисляване на този процент съставлява нарушение на
принципа на добросъвестно упражняване на права. Посочените клаузи драстично нарушават
принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на
ответника.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД възможно е договор да
бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде
заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се
предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Като съобрази
данните по делото съдът намира, че нищожните клаузи на договора относно
определянето на ГПР и такси не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.
Аргумент за недействителност на договора на това
основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита,
дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при незапазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишният процент на
разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен
акцент на посочените уговорки. Поради възмездният характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота
относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на
интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11,
аал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и
потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално
определените срокове.
В процесния договор не се съдържа информация за
условията за прилагането на годишният лихвен процент на възнаградителната лихва.
Не е ясно каква част от посочената погасителна вноска съставлява
възнаградителната лихва, при посочения в договора лихвен процент, като се има
предвид, че става въпрос за краткосрочен договор за потребителски кредит.
Не е изпълнено и изискването да се посочи, освен
глобалния годишен процент на разходите по кредита общата сума, при съответния
годишен процент на разходите, дължима от потребителя към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение №
1 от ЗПК начин.
Освен че липсата на подобна регламентация, по
изричното разпореждане на ЗПК, прави договора недействителен, както се изложи,
неоправданото предвиждане на ГПР над 50 % /като се включи таксата за Кредит у
дома/ противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите и не
може да се оправдае с поетия от кредитора риск по отпускане на заема. Видно от договора таксата за услуга Кредит у дома
не е включен в ГПР-то и ако се добави
към тази величина безспорно ще надхвърли
лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което същият ще надхвърли много над 50
%.
По тези съображения съдът намира, че договорът за
кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - поради противоречие с добрите
нрави.
Имайки предвид последиците на тази
недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник
би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви
или други разходи.
Ищецът е претендирал 288.23 лв. главница, поради което и искът следва да
бъде уважен до този размер.
Поради
частично несъвпадане изводите на двете
съдебни инстанции, решението следва частично да
се отмени.
По
разноските за въззивната инстанция:
На
въззивника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство
разноски в размер на 256.80 лв., съразмерно на
уважената част на исковете, както и сумата от 256.80 лв. разноски пред СРС.
Воден
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 77132 от
27.04.2020г., постановено по гр. д. № 67827/2018 г. на Софийски районен съд, 87
състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Ф.и.” ЕАД, ЕИК ****срещу С.К.Х., ЕГН ********** иск с правно основане чл.
422 ГПК за сумата
от 288,23 лв., представляваща остатък от главница по Договор за потребителски кредит,
сключен между „П.Ф.Б.” ООД и С.К.Х., вземанията по който са прехвърлени в
полза на ищеца по
силата на договор за прехвърляне на вземания
(цесия) от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на депозиране на заявлението по в
съда – 07.07.2017 г. до окончателното й изплащане, като вместо това
постановява:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на С.К.Х., ЕГН ********** по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК,
че дължи на „Ф.и.” ЕАД, ЕИК ****сумата
от 288,23 лв., представляваща остатък от главница по Договор за потребителски кредит,
сключен между „П.Ф.Б.” ООД и С.К.Х., вземанията по който са прехвърлени в
полза на ищеца по
силата на договор за прехвърляне на вземания
(цесия) от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на депозиране на заявлението по в
съда – 07.07.2017 г. до окончателното й изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в производството по ч.гр.д. № 45848/2017 г.
по описа на СРС, 87 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 77132 от 17.04.2020г., постановено по гр. д. № 67827/2018 г. на Софийски
районен съд, 87 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
С.К.Х., ЕГН ********** да заплати на „Ф.и.” ЕАД, ЕИК ****,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 256.80, както и сумата от 256.80 лв. разноски, направени в производството
пред СРС, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател:
Членове: 1.
2.