№ 833
гр. София , 14.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Иво Дачев Въззивно гражданско дело №
20201000503691 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 4682 от 03.08.2020 г., постановено по гр. д. № 6557/ 2019
г. на СГС, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С.
Г. Г. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата 80 000 лв. като
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на обвинение за
извършено престъпление по чл.289, пр.2 НК, по което е признат за невиновен
и оправдан с влязла в сила присъда на 12.04.2017 г., по н.о.х.д. № 1205/ 2017
г. на СГС, и сумата 8 753.57 лева – обезщетение за имуществени вреди,
представляващи пропуснати ползи и съставляващи сбора от сумата от 6
690.71 лева – неполучени трудови възнаграждения в периода от 01.05.2017 г.
до 31.07.2017 г. и сумата от 2 062.86 лева – неполучено трудово
възнаграждение през месец ноември 2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда на 26.04.2018
г. до окончателното плащане. Със същото решение искът за неимуществените
вреди за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лева, е отхвърлен
като неоснователен.
1
Недоволни от така постановеното решение са останали и двете страни,
които го обжалват с оплаквания за неправилност.
Ищецът С. Г. Г. обжалва решението в неговата отхвърлителна му част,
като поддържа, че съдът не е съобразил в достатъчна степен всички
обстоятелства, имащи значение за установяване на действителния размер на
неимуществените вреди, като по този начин и постановил неправилен съдебен
акт, който противоречи на принципа за справедливост. Моли исковата
претенция за неимуществени вреди да бъде уважена в пълния размер от
100 000 лева.
Прокуратурата на Република България обжалва решението в
осъдителните му части по съображения, че е нарушен чл. 52 от ЗЗД. Счита, че
не са ангажирани годни доказателства, които да установят действително
търпени вреди като пряк и непосредствен резултат от конкретното обвинение,
вкл. за влошени или прекъснати отношения с настоящи или бивши колеги,
както и такива за изваждането на ищеца от обичайната му социална среда.
Съдът не бил обсъдил факта, че по отношение на ищеца е била наложена лека
мярка за неотклонение „парична гаранция“, която е била съобразена по
размер с получаваното към онзи момент трудово възнаграждение от него. Не
било разгледано и противопоставеното от Прокуратурата възражение по чл.5,
ал.2 от ЗОДОВ, с оглед процесуалното поведение на ищеца. Не на последно
място държавното обвинение сочи, че ищецът е оправдан поради
малозначителност на деянието, а не поради неизвършване на същото. Моли
обжалваното решение да бъде отменено, като се отхвърлят исковите
претенции изцяло, евентуално – обезщетенията да бъдат намалени.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта -
само в обжалваната му част, а относно правилността той е ограничен от
посоченото в жалбата. При тези правомощия като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства по делото, съдът намира следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
2
правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ от С. Г. Г. срещу Прокуратурата на
Република България за заплащане на сумата от 100 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, както и на сумата от
8753.57 лева – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи сбора от
сумата от 6 690.71 лева – неполучени трудови възнаграждения в периода от
01.05.2017 г. до 31.07.2017 г. и сумата от 2 062.86 лева – неполучено трудово
възнаграждение през месец ноември 2017 г., ведно със законната лихва,
считано от 26.04.2018 г. до окончателното плащане, които вреди са
причинени вследствие на воденото срещу ищеца наказателно производство за
извършено престъпление по чл.289, пр.2 НК, за което бил оправдан.
Настоящият въззивен състав на Софийския Апелативен съд намира, че
при правилно изяснена фактическа обстановка първостепенният съд
обосновано е приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ, поради което отговорността на Прокуратурата на РБ следва да бъде
ангажирана.
От фактическа страна не се спори, че с постановление от 16.03.2017 г.
по ДП № 149/2017 г. по описа на Специализирано звено „Антикорупция“ при
СГП, пр.пр. № 9-56/2017 г. по описа на СГП, С. Г. Г. е бил привлечен като
обвиняем за извършено престъпление по чл. 289, пр. 2-ро НК. Със същото
постановление, спрямо ищеца е била взета и мярка за неотклонение „парична
гаранция“ в размер на 3000 лева. На 20.03.2017 г. Софийска градска
прокуратура е внесла обвинителен акт по повдигнатото обвинение. С присъда
№ 99 от 12.04.2017 г. по н.о.х.д. № 1205/2017 г. на СГС, НО, 11 състав,
ищецът С.Г. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му
обвинение за извършено престъпление по чл. 289, пр. 2 НК, за това, че на
02.12.2016 г., в гр. ***, в сградата на Съдебната палата, находяща се на
площад „Независимост“ № 2, склонявал длъжностно лице от прокурорските
органи – Здравка Рафаилова Задгорска, прокурор при Районна прокуратура -
***, да наруши свои служебни задължения във връзка с правораздаването,
нормативно установени в Конституцията на РБ, в НПК и в Кодекса за етично
поведение на българските магистрати, като подбуждал прокурор Задгорска, в
качеството на наблюдаващ разследването по досъдебно производство №
1828/2016 г. на 01-во Районно управление на МВР - ***, водено срещу лицето
Н. Н. Д. от гр. ***, за извършено престъпление по чл. 338, ал.1 от НК, да
3
вземе решение за прекратяване на досъдебното производство с мотива, че
деянието било малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. С решение №
464/01.11.2017 г. по ВНОХД № 693/2017 г. на Софийски Апелатевен съд, НО,
първи състав, присъдата на СГС е потвърдена. С решение № 81/26.04.2018 г.
по н.д. № 1277/2017 г. по описа на ВКС, І НО, въззивното решение е оставено
в сила. Така оправдателната присъда е влязла в сила на 26.04.2018 г.
Безспорно е, че към 16.03.2017 г., ищецът Г., е заемал длъжността „***“
в Окръжен съд – гр. ***. Преди това е работел като следовател, от 1995 г. е
съдия, като на 01.04.2014 г. е встъпил в длъжността съдия в окръжен съд –
***. Ищецът е бил председател на Военен съд – ***, заместник-председател
на Районен съд – *** и заместник – председател на Окръжен съд – ***. По
делото са представени множество публикации в средствата за масово
осведомяване досежно воденото наказателно производство срещу ищеца.
Спорен е въпросът за размера на дължимото се обезщетение за
неимуществени и имуществени вреди.
В настоящето производство релевантните обстоятелства за определяне
на справедливия размер на дължимото се обезщетение за причинените на
ищеца Г. неимуществени вреди, настоящият състав приема на първо място,
според тяхната относителна тежест, продължителността на наказателното
преследване, тежестта на повдигнатото обвинение, видът на мярката за
неотклонение, взета по отношение на неоснователно обвиненото лице,
общественото и социално положение на увредения и притежаваният от него
авторитет в обществото, както и факта, че воденото наказателно
производство с конкретното повдигнато обвинение се е отразило негативно
на репутацията му и върху душевното му състояние. В тази връзка съдът
съобрази и задължителната съдебна практика, израз на която са решение №
16/02.02.2011 г. по гр. д. № 396/2010 г. на ВКС, III г.о. и решение №
401/21.10.2011 г. по гр. д. №483/2011 г. на ВКС, IV г.о., посочващи кои са
водещите критерии при определяне на справедливия размер на обезщетението
за неимуществени вреди.
Действително в случая наказателното преследване е продължило една
година и един месец, но Прокуратурата е внесла и поддържала обвинението,
както и протестирала оправдателната присъда, което обстоятелство е от
4
значение в случая. Следва да се подчертае характерът на повдигнатото
обвинение, което е "тежко" по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като вида и
тежестта на повдигнатото обвинение - към момента на повдигането му и на
внасяне на обвинителния акт в съда, за престъплението по чл. 289 НК, се е
предвиждало наказание "лишаване от свобода от една до шест години“.
Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство
лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, е притеснено и
тревожно, чувства се несигурно, накърнява му се социалното общуване, като
се търпят неудобства от социален и битов характер. Отделно от това от
приетите по делото медицински документи и експертизи е установено, че по
време на воденото наказателно производство при ищеца е постъпвал за
лечение в психиатрична клиника и в клиника по кардиология. Поставена му
била диагноза „Разстройство в адаптацията“. В Клиниката по инвазивна
кардиология му била поставена диагноза: Исхемична болест на сърцето.
Нестабилна ангина пекторис – новопоявила се. Коронарна атеросклероза –
нестенозираща. Хипертонична болест ІІІ стадий, умерена степен, сърдечна
форма. Хипертонично сърце. Дислипидемия. Разстройство в адаптацията.
При повторното му постъпване в Първа клиника по кардиология на ищеца
била извършена инвазивна процедура – Коронарна артериография чрез два
катетъра; Перкутанно поставяне на транслуменни стента в множество
коронарни артерии. Вещото лице – психолог е дало заключение, че по време
на прегледа и разговора с него, ищецът е проявил признаци на ситуативна
депресия, която е била отключена от събитията през 2017 г. Останалата
изброена симптоматика е в резултат на преживян стрес и необратими
промени в живота и работата на ищеца. Според психолога ищецът проявява
симптоми на посттравматичен стрес: страх да се повтори отново, явен
дистрес при преминаване през травматичните събития, неспособност за
спомняне на важен аспект от събитията (т.нар. дисоциативна амнезия, като
впоследствие си спомня, но не винаги в детайли), опити да се избегне влизане
в детайли в миналите събития, изолация през последните години, нарушен
сън, трудна концентрация, повишени нива на стрес, силна тревожност.
Също така следва да се сподели и изводът на първоинстанционния съд,
че публичното разгласяване на процеса и свързаните с това негативни
емоционални последици също попадат в причинния каузалитет на
причинените вреди. В случая отговорността на прокуратурата не е за
5
разгласяване на този факт, а за повдигане и поддържане на обвинението
срещу лице, което е признато за невиновно. Самото разгласяване е само част
от вредоносния резултат, поради което така причинените вреди подлежат на
репариране от субституента на държавата.
Горното налага извода, че жалбата на ищеца Г. е частично основателна.
Първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен, че предмет на
обезвреда са настъпили неимуществени вреди над обичайните за подобни
случаи, предвид професията на ищеца - действащ съдия, на когото държавата
е делегирала в обществен интерес правораздавателни функции, и свързаното с
това социално положение в обществото.
Категорично се установява посредством разпита на двамата свидетели,
че до момента на повдигане на обвинението ищецът се е ползвал с отличната
репутация на добър, амбициозен, принципен и отговорен професионалист. Не
на последно място следва да се посочи, че сферата, в която работи,
предпоставя засилено очакване и изискване за почтеност, за добросъвестно и
безпристрастно изпълнение на професионалните задължения, за
демонстриране на качества, заслужаващи необходимите за професията
доверие и уважение, включително поради престижа на професията. Именно
поради това съдът намира, че размерът на претърпените вреди от обвинението
е по-голям, доколкото обвинението е за престъпление именно от
професионалната област на увредения. Както това е разяснено с решение №
267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на ВКС, IV г.о., ако обвинението е за
умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на
обвиняемия (подсъдимия), от значение е и това, как то се е отразило върху
възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план,
авторитета и служебната му репутация. Спрямо упражняващите определени
професии очакванията и изискванията на обществото за почтеност и спазване
на законите са изключително завишени, поради което неоснователното
обвинение срещу такива лица има по-силно негативно отражение върху
неимуществената им сфера, а това важи в още по-голяма степен за случаите,
когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата
на професионалната реализация на неоснователно обвиненото лице. В тези
случаи е справедливо да се присъди обезщетение в по-голям размер. Тъй като
в процесния случай в предмета на делото са включени и онези
6
неблагоприятни за ищеца последици, произтичащи от заеманото от него
положение на съдия, съдът съобрази като доказани и неимуществените вреди,
свързани с личността на увредения, обичайната му среда и обществено
положение, които налагат определяне на по-висок размер на обезщетението.
На последно място, съдът приема и като база за определяне паричния
еквивалент на неимуществените вреди икономическия растеж, стандарта на
живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности в страната към датата на увреждането. При съобразяване на
всички посочени по-горе обстоятелства, обезщетението в конкретния случай
следва да бъде определено на сумата от 100 000 лв., който размер се явява
справедлив за репариране на всички неблагоприятни последици, причинени
от прокуратурата на ищеца.
Неоснователно в жалбата на държавното обвинение се сочи, че
оправдателната присъда на ищеца е обоснована с малозначителност на
деянието, а не с неизвършването му. В действителност, самото изпълнително
деяние, за което е повдигнато обвинение, се съдържа в думите на ищеца,
отправени до прокурор Задгорска, че деянието на св.Д. е несъставомерно: „…
член девет отвсякъде. Ти ще си прецениш вече.“. Ищецът е оправдан по
повдигнатото му обвинение, защото така изречената реплика (както и
останалите му думи от подслушвания със СРС разговор) не съставляват
престъпление, вкл. и такова, каквото е повдигнато и поддържано от
прокуратурата, а не защото е явно незначително. По изложените съображения
възражението за съпричиняване по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ следва да бъде
отхвърлено, като неоснователно.
Размерът от 100 000 лв. не е несъразмерно висок и това е така, защото
при определянето му той не следва да се сравнява с абстрактен усреднен
годишен доход или друга статистическа величина, а с материалното
положение на конкретното увредено лице и с неговото положение в
обществото. Погледнато от този аспект, обезщетението, претендирано от
ищеца, съпоставено с причинените му срам и унижение, нарушаване на
неговата чест и достойнство, уронването на доброто му име, градено с години,
е дори недостатъчно.
Поради несъвпадане изводите на двете инстанции, в тази обжалвана
част решението следва да бъде отменено, а на ищеца следва да му бъдат
7
присъдени допълнително 20 000 лева, обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство. В
останалата част относно иска за неимуществените вреди решението следва да
бъде потвърдено.
Решението следва да бъде потвърдено и в частта, в която на ищеца е
присъдена сумата 8 753.57 лева – обезщетение за имуществени вреди,
представляващи пропуснати ползи и съставляващи сбора от: сумата от
6690.71 лева – неполучени трудови възнаграждения в периода от 01.05.2017 г.
до 31.07.2017 г. и сумата от 2 062.86 лева – неполучено трудово
възнаграждение през месец ноември 2017 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда –
26.04.2018 г. до окончателното плащане. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от
ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането. От значение,
следователно, е стойността, с която имуществото на увредения обективно е
намаляло. Законът изисква поправяне на реално причинените вреди, без да
предвижда възможност тези вече претърпени вреди да бъдат редуцирани.
Вредите съставляват разликата между полученото обезщетение поради
временна нетрудоспособност, причинена на ищеца от ответника, и
действителното трудово възнаграждение, което би получил, ако не се бе
поболял. Тези вреди подлежат на обезвреда в пълния им размер.
На последно място, настоящият състав напълно споделя и извода на
първонистанционния съд за дължимост на сумата от 3240 лв., която
съставлява сбора от заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения по
наказателното производство, които нямаше да бъдат извършени, ако
обвинението не бе повдигнато и поддържано. Това възнаграждение не се
явява прекомерно, особено с оглед спецификата на делото и качеството на
подсъдимия, който е следвало да брани ценности от най-висш порядък.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
следват разноските, сторени пред въззивния съд, но доколкото липсват данни
такива да са направени, то същите и не следва да му бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
8
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №4682 от 03.08.2020 г., постановено по гр.д.
№6557/2019 г. по описа на СГС, в частта, в която е отхвърлен предявеният от
С. Г. Г. срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание
чл.2, ал., т.3 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди в следствие на повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по
чл.289, пр.2 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, за разликата
над 80 000 лева до дължимите 100 000 лева, ведно със законната лихва,
считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 26.04.2018 г.
до окончателното плащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.София,
бул.“Витоша“ №2 да заплати на С. Г. Г., ЕГН:**********, с адрес:гр.***, бул.
„***“ №**, ет.**, ап.*6, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, допълнително
сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
в следствие на повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по
чл.289, пр.2 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със
законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната
присъда – 26.04.2018 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите му части.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на препис от
същото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9