Присъда по дело №4862/2016 на Софийски градски съд

 

 

П Р И С Ъ Д А

№ ………….

гр. С., 10.02.2017 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, 34-ти състав, в проведено на 10.02.2017 г. открито съдебно заседание в състав от:

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:  С.М.

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  мл. съдия Велизар КОСТАДИНОВ

                              СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ:  Е. ТОЛЕВА

                                                                               Р.А.

                                                                               С.Х.

                                                                              

                                                                                 

при участието на секретаря И.И. и прокурор Павел Панов, като разгледа докладваното от съдия М. н.о.х.д. № 4862/16 г., въз основа на закона и доказателствата:

П Р И С Ъ Д И:

 

ПРИЗНАВА подсъдимия А.С.Д., с ЕГН: **********, роден на *** ***, българин, български гражданин, с основно образование, неженен, неосъждан, живущ ***, за ВИНОВЕН в това, че на 20.07.2015 г., за времето между 18.00 ч. и 21.20 ч., в гр. С., в съучастие (съизвършителство) с подс. П.Ф.П., причинил на малолетния Х.Н.В., с ЕГН: ********** (с ново име – Х. А.Т.) тежка телесна повреда – постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, състоящо се в закрита тъпа травма на главата, без счупване на черепа и включващо хематом в лявата теменно-слепоочна област на главата, остър кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка с дебелина 2 см. и паленовиден хигром в ляво слепоочно и челно – престъпление по чл. 131, ал.1, т. 4, вр. чл. 128, ал.2, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 НК, поради което и на основание чл. 54 НК го ОСЪЖДА на наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години при първоначален строг режим в затвор от закрит тип, като на основание чл. 304 НПК частично ОПРАВДАВА подс. Д.: за това, деянието да съставлява опит за квалифицирано убийство по чл. 116, ал.1, т.т. 4, 5 и 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК; за това, деянието да е осъществено с особена жестокост; за това, деянието да е извършено във времето между 12.00 ч. и 18.00 ч. на 20.07.2015 г., както и за това, тежката телесна повреда да включва кръвонасядания по лицето (бузи, скули и долна челюст вляво).

 

ОСЪЖДА на основание  чл. 52, вр. чл. 45, ал.1 ЗЗД подс. А.С.Д., с установена по делото самоличност, да заплати на гражданския ищец Х.Н.В., с ЕГН: ********** (с ново име – Х. А.Т.), чрез неговите законни представители, обезщетение за причинените с деянието неимуществени вреди в размер на 60 000 лв., както и да заплати по сметка на СГС сумата от 2400 лв., съставляваща 4 процента от стойността на уважения граждански иск, ведно със сумата от 5 лв. за служебното издаване на изпълнителен лист, като отхвърля предявения граждански иск за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението.

 

ПРИЗНАВА подсъдимия П.Ф.П., с ЕГН: **********, роден на *** ***, българин, български гражданин, с основно образование, неженен, неосъждан, живущ ***, за ВИНОВЕН в това, че на 20.07.2015 г., за времето между 18.00 ч. и 21.20 ч., в гр. С., в съучастие (съизвършителство) с подс. А.С.Д., причинил на малолетния Х.Н.В., с ЕГН: ********** (с ново име – Х. А.Т.) тежка телесна повреда – постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, състоящо се в закрита тъпа травма на главата, без счупване на черепа и включващо хематом в лявата теменно-слепоочна област на главата, остър кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка с дебелина 2 см. и паленовиден хигром в ляво слепоочно и челно – престъпление по чл. 131, ал.1, т. 4, вр. чл. 128, ал.2, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 НК, поради което и на основание чл. 54 НК го ОСЪЖДА на наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години при първоначален строг режим в затвор от закрит тип, като на основание чл. 304 НПК частично ОПРАВДАВА подс. П.: за това, деянието да съставлява опит за квалифицирано убийство по чл. 116, ал.1, т.т. 4, 5 и 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК; за това, деянието да е осъществено с особена жестокост; за това, деянието да е извършено във времето между 12.00 ч. и 18.00 ч. на 20.07.2015 г., както и за това, тежката телесна повреда да включва кръвонасядания по лицето (бузи, скули и долна челюст вляво).

 

ОСЪЖДА на основание  чл. 52, вр. чл. 45, ал.1 ЗЗД подс. П.Ф.П., с установена по делото самоличност, да заплати на гражданския ищец Х.Н.В., с ЕГН: ********** (с ново име – Х. А.Т.), чрез неговите законни представители, обезщетение за причинените с деянието неимуществени вреди в размер на 60 000 лева, както и да заплати по сметка на СГС сумата от 2400 лв., съставляваща 4 процента от стойността на уважения граждански иск, ведно със сумата от 5 лв. за служебното издаване на изпълнителен лист, като отхвърля предявения граждански иск за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението.

 

ПРИСПАДА на основание чл. 59, ал.1 НК, при изпълнение на наказанията лишаване от свобода, времето, през което подсъдимите А.С.Д. и П.Ф.П. са били задържани, считано от 21.07.2015 г.

 

ВРЪЩА на основание чл.111, ал.1 НПК на съответните правоимащи лица следните веществени доказателства: а) на подс. А.С.Д. – 1 бр. кафяв кожен колан, запечатан в плик със серия А № 196456; 1 бр. сини дънки, запечатани с картон серия А 161115 и СП 308/НЕКД-СДВР; преносим компютър „Асет“ и прилежащ захранващ  кабел, запечатани в картон серия А 161116 и СП 308/НЕКД-СДВР; мобилен телефон „Леново“ – модел „S850“ с IMEI 866021024073040, ведно с 1 бр. сим-карти – „Виваком“ (№ 89359033203006830405) и „Глобул“ (№ 89359050100301358579809284050130); б) на подс. П.Ф.П. – мобилен телефонен апарат „I Phone“-модел „А1586“, с IMEI 354428064772020, ведно с 1  бр. сим-карта „M-tel“ (№ 8935901187001483548)  в) на Н.И.В., с ЕГН: ********** – 1 бр. хавлиена кърпа, запечатана с картон серия А/161111 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1 бр. кърпа, запечатана с картон серия А 161114 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1бр. ластичен чаршаф, запечатан с картон серия А/161112 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1 бр. жълт чаршаф, запечатан с картон серия А/161113 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1 бр.  флаш-памет „SP Silicon Power, 8 GB“; 1 бр. Здравна карта на Х.Н.В., приложена в т.ІІІ, л. 83 от д.п.

 

ОСТАВЯ НА СЪХРАНЕНИЕ по делото: иззетите при разследването биологични следи за сравнителен анализ, запечатани в пликове № № 0019510/печат 301 на НЕКД/СДВР, 0019511/печат 309 на НЕКД/СДВР и 0019512, както и 2 бр. оптични носители – дискове, приложени в т. ІІІ, л.7-8 от д.п.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 189, ал.3 НПК подсъдимите А.С.Д. и П.Ф.П., с установена самоличност,  да заплатят направените по делото разноски в общ размер на 5437,56 лв. (4392, 56 лв. – по сметка на МВР и 1045 лв. – по сметка на СГС), като подс. Д. заплати сумата от 2718, 78 лв.

 (от които – 2196, 28 лв.  по сметка на МВР и 522, 50 лв. – по сметка на СГС) и подс.  П. заплати сумата от 2718, 78 лв. (от които – 2196,28 лв. по сметка на МВР и 522, 50 лв. по сметка на СГС), както и по 5 лв. за издаването на всеки отделен изпълнителен лист.

 

ОСЪЖДА подсъдимите А.С.Д. и П.Ф.П., с установена самоличност,  да заплатят на основание чл. 189, ал.3 НПК, разноските, направени от гражданския ищец и частен обвинител Х.Н.В., с ЕГН: ********** (с ново име – Х. А.Т.) – чрез неговата майка и законен представител (Н.И.В.) в  размер на 5000 лв. (изплатено договорно възнаграждение на поверениците), от които подс. Д. да заплати сумата от 2500 лв. и подс.  П. - сумата от 2500 лв.

 

Присъдата подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок, считано от днес пред Софийския апелативен съд.

 

                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:………………….

                                                                                            ЧЛЕНОВЕ:……………….....

                                                                 СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ: …………………

                                                                                                                 ………………….

                                                                                                                 …………………

М О Т И В И

 

към Присъда от 10.02.2017 г.,

по н.о.х.д. № 4862/16 г. по описа на СГС, НО, 34-ти състав

 

--------------------------------------------------------------------------------

 

            С обвинителен акт от 01.11.2016 г. и чрез две последващи изменения, допуснати по реда на чл. 287, ал.1 НПК в с.з. на 10.01.2017 г. и 01.02.2017 г., Софийската градска прокуратура (СГП) е формулирала окончателното си обвинение срещу подсъдимите А.С.Д. (ЕГН: **********) и П.Ф.П. (ЕГН: **********) за това, че в неустановен с точност момент, за времето между 12.00 ч. и 21.20 ч. на 20 юли 2015 г., в жилище, намиращо се в гр. С., бул. „**********, в съучастие (като съизвършители), чрез нанасяне на удари в областта на главата с твърди тъпи предмети и с особена жестокост, опитали да умъртвят малолетно лице в безпомощно състояние – Х.Н.В. (ЕГН: **********), като му причинили постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, състоящо се в закрита тъпа травма на главата  без счупване на черепа, хематом в лявата теменно-слепоочна област на главата, остър кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка с дебелина 2 см., паленовиден хигром в ляво слепоочно и челно, кръвонасядания по лицето (бузи и скули) и по долна челюст в ляво с различев цвят, като престъплението останало недовършено по независещи от дейците причини  (оказана спешна високоспЕ.ализирана медицинска помощ) – престъпление по чл. 116, ал.1, т.т. 4, 5 и 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК.

            Срещу подсъдимите Д. и П. е допуснат за разглеждане предявен от представители на малолетния пострадал граждански иск, в който (при условията на разделна деликтна отговорност) от всеки един от тях се претендират две отделни обезщетения  за сумите от по 100 000 лв. за причинени с деянието неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили от описаните в обвинението факти, както и последващи усложнения (невъзможност за установяване на вербален диалог, езикова и говорна аномалия, некоординирани движения на крайниците, промени в режима на съня, в паметта, концентрацията и настроението, чувство на страх, несигурност, безпокойство и т.н.).

            В хода на съдебните прения прокуратурата поддържа изцяло повдигнатото обвинение – както по отношение на инкриминираните факти, така и спрямо зададената им правна квалификация. Преразказвайки и анализирайки съдържанието на показанията на разпитаните по делото свидетели, представителят на СГП настоява, че обстоятелствата около нанесения от двамата подсъдими „тежък побой“ над беззащитния пострадал са несъмнено установени. Отречена е достоверността на изложената от тях версия за случилото се, според която 3-годишният Х.В. е паднал от детското креватче и си е ударил главата. В тази насока прокурорът се позовава на казаното от св. Н.В., която непосредствено след инцидента е осъществила комуникационна визуална връзка с детето си и е видяла, че то не е било облечено с дрехи за спане, както и че е „малко вероятно“ в продължение на два поредни дни малолетният Х. да е падал от леглото си. Цитирани са и изявленията на д-р Т., вещо лице по изслушана 5-членна комплексна СМЕ, според когото причинената травма на главата не може да се получи при еднократно падане. Тезата на прокуратурата е, че пострадалото дете е било подложено на системен тормоз. Броят и локализацията на ударите, както и  фактът, че същите са били нанесени на беззащитно малолетно лице, са дали повод на представителя на обвинението да претендира за осъждане на двамата подсъдими за опит за убийство при три квалифициращи обстоятелство (проявената особена жестокост, малолетието и безпомощността на пострадалия) и наказването им с лишаване от свобода, чийто размер да се индивидуализира между минималния и средния, регламентиран в чл. 116, ал.1 НК.

            Сходна е позицията на участващите от името на малолетния частен обвинител и граждански ищец повереници – адвокатите А. и Л.. Последните акцентират както върху доказателствата за инкриминираните съставомерни факти (показанията на свидетелите В., В., Ч. и М., както и заключенията на изслушаните медицински експертизи), така и  върху правната им оценка, сочеща на опит за умишлено умъртвяване на 3-годишния Х.. Адв. А. обръща внимание и на  обстоятелството, че при съизвършителска дейност по нанасяне на удари спрямо пострадалия няма значение чий конкретен удар е довел до съставомерния резултат, защото в случая е налице общност на умисъла и всеки от съучастниците се съгласява с действията на останалите. Другият повереник – адв. Л., обосновава причинените с деянието неимуществени вреди, доказани не само от приетите медицински експертизи, но и от свидетелските показания на Н.В., майка на малолетното дете. Посочва, че описаните телесни увреждания и цялостното поведение на двамата подсъдими, проявено към Х. „…биха могли да окажат повече от тежки последици не само върху психиката, но и върху физиката на един беззащитен детски организъм“. С тези мотиви поверениците поддържат първоначално претендираното обезщетение от всеки един от подсъдимите за сумата от по 100 000 лв.

            За цялостно оправдаване на подсъдимите и отхвърляне на гражданските искове пледират техните защитници – адв. В. (за подс. Д.) и адв. С.В. (за подс. П.).

Според адв. В., показанията на св. В., че същата е възложила грижите за детето си на подс.Д. и неговия баща (св. Св. Д.) са недостоверни, а изложената от прокуратурата теза за нанесен от Д. и П. съвместен побой върху детето е останала недоказана. Изцяло правноподобна, според адв. В., е изложената от двамата версия, че детето е паднало от креватчето си и причиненият при падането удар е довел до констатираната травма на главата. Отправен е и директен упрек за лъжесвидетелстване към разпитания от съда полицейски служител К.Д. в тази част от показанията му, в която същият твърди, че при първоначалната си оперативна дейност по изясняване на случая е възприел заснети от мобилните телефони на подсъдимите кадри как двамата му нанасят удари с крак в областта на главата. Защитникът обръща внимание и на изявленията на в.л. Г., според която „… не може да се каже, че нараняванията са от малтретиране на дете“, както и на констатирани от него пропуски в началния етап на разследването (като например липсата към протокола за оглед на фотоснимка на детското креватче, която би доказала, че от него може да се падне много лесно). Критикува също така тезата на обвинението, че по главата на Х. е бил нанесен удар с твърд тъп предмет, каквато вещ изобщо не е била открита в процесното жилище. Единственият, според адв. В., предмет с подобни характеристики, е подът на апартамента, в който е напълно логично 3-годишният Х. да си е ударил главата при падане от креватчето му. Оспорва се и претенцията на СГП деянието да се квалифицира като опит за убийство, като се излагат два основни аргумента – че ако подсъдимите Д. и П. в действителност са искали да умъртвят малолетното дете, не са имали никакви пречки да го сторят и че именно те са инициирали съседската и лекарска намеса след установяване на травмата, което изключва умисъла за причиняване на смърт.   

            Според адв. С.В., на подсъдимата скамейка по това дело следва да застане единствено бащата на подс. Д. – св. С.Д., поради безотговорното му отношение да повери грижите за 3-годишния Х. на едва навършилия пълнолетие негов син.  Защитникът на  П. обосновава пред съда, че този подсъдим не е полагал грижи за пострадалото дете, а единствено е пребивавал в процесното жилище като посетител (гост) на приятеля си А.Д.. Адв. В. се позовава и на показанията на св. Св. Д., който твърди, че е забелязал синини по тялото на Х. още преди да поеме грижите за него, както и на изявленията на св. Б., която не е забелязвала Д. или П. да упражняват физическа агресия спрямо детето. Повторена е тезата, че „…липсват каквито и да е доказателства относно ударите, тъй като прокуратурата не доказа кой от двамата колко удари е нанесъл на детето…“. Отделно от това, се обръща внимание на факта, че по делото не е доказан никакъв умисъл в поведението на двамата подсъдими да умъртвят Х.В.. Алтернативно адв. В. се позовава и на чл. 18, ал.3 НК, като евентуално основание съдът да не накаже подс. П. поради предприетите от него действия за оказване на помощ на пострадалото дете.

            Подсъдимите Д. и П. се придържат към казаното от техните адвокати, а в последната си дума пред СГС молят за справедливост и за това, да бъдат признати за невиновни.

            СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становищата на страните и съобрази събраните по делото доказателства, о т    ф а к т и ч е с к а   с т р а н а намери за установено следното:

            Подсъдимият А.С.Д., с ЕГН: **********, е роден на *** ***. Същият е българин, български гражданин, с основно образование, неженен, неосъждан, живущ ***. Неговият съпроцесник – подс. П.Ф.П., с ЕГН: **********, е роден на *** *** и е  българин, български гражданин, с основно образование, неженен, неосъждан, живущ ***.

            Двамата подсъдими, които навършили пълнолетие през м.януари (П.) и м. април (Д.) 2015 г., били приятели помежду си и често се срещали. В началото на м. юли 2015 г. Д. преминал в Х клас на вечерна форма на обучение в Пето вечерно средно общообразователно училище „Пеньо Пенев“ (гр. С.). За Д. и П. е установено, че към инкриминирания период (20.07.2015 г.) са били психически здрави, със запазени в норма интелектуални възможности и без данни за злоупотреба с психоактивни вещества.

            Пострадалото по делото лице – малолетният Х.Н.В., с ЕГН: **********, е роден на *** г. Към м. юли 2015 г. детето било на 3 години. Негова майка е свидетелката Н.И.В., а в първоначално издадения Акт за раждане № 0393/30.11.2011 г. е посочено, че бащата е неизвестен. Впоследствие спрямо Х.В. е проведена процедура по припознаване от биологичния му баща – А.М.Т., като  от м. януари 2017 г. детето е с променени бащино и фамилно име (Х. А.Т.), но със същия единен граждански номер.

            До лятото на 2015 г. свидетелят Н.В. отглеждала сама детето си. Двамата обитавали жилище, намиращо се в гр. С., ж.к. „********* (адрес, който аналогично е обозначаван административно и като ул. „*********. По професия В. била музикант и работила в увеселителни заведения по чуждестранни кораби, което налагало често да отсъства от България. В края на м. юни 2015 г. в гр. С. тя се срещнала със св. С.Д. (баща на подс. А.Д.) и постигнала с него уговорка за полагане на грижи към 3-годишния Х. при нейно отсъствие от страната. Разбрали се детето да бъде поверено на св. Д., а в случаите, в които последният не можел да се грижи за него, това да се извършва от сина му – подс. Ал. Д.. Отглеждането следвало да се осъществява в жилището на св. В. на горепосочения адрес. При постигането на тази уговорка В. не е давала съгласие други лица (освен С. и А. Донови) да пребивават във въпросния апартамент, нито да се нанасят да живеят в него. Малко преди да отпътува за чужбина, тя представила подс. Ал. Д. на нейната съседка в същия вход – св. М.В., като я уведомила, че това е лицето, което ще полага грижи за Х. (по прякор – „Е.“). Дала и инструкции как детето да бъде хранено, къпано, обличано, завивано и т.н. На 26.06.2015 г. св. В. заминала за работа на ферибот, пътуващ между ШвЕ.я и Естония и предала детето си на св. Д. и подс. Ал. Д.. В първите дни двамата се редували в отглеждането на Х., пазаруването и поддържането на жилището.

            В началото на м. юли 2015 г. св. Д. започнал да полага грижи за болния си брат, което довело до невъзможност да изпълнява това свое задължение спрямо малолетния Х.В.. Така, в жилището на детето  (гр. С., ж.к. „*********, вх*******) останал да пребивава само подс. А.Д.. Също в посочения период (началото на м. юли 2015 г.), без знанието и съгласието на св. В., подс. Д. поканил своя приятел – подс. П.П., да живее с него във въпросния апартамент. П. се настанил там, като за целта във всекидневната стая били поставена два подови матрака, на които подсъдимите нощем преспивали. Двамата започнали да си поделят грижите за 3-годишния Х.. През деня детето прекарвало времето си основно с Д., а вечер към тях се присъединявал подс. П., който помагал за пазаруването и приготвянето на храната и оставал да преспи. Жилището било посещавано нееднократно и от интимната приятелка на П.П. – св. И.Б., която възприела част от отношенията по отглеждането и възпитаването на Х.В. от страна на подсъдимите. В периода на отсъствие на св. В. подс. Д. осъществявал с нея ежедневна видеовръзка чрез системата „Skype“, като й показвал детето и я уведомявал за обстоятелства, за които тя проявявала интерес. В нито един от тези разговори обаче, Д. не съобщил на В., че в нейния апартамент живее друго лице, което също полага грижи за детето й.

            Жилището,  което обитавали подсъдимите и Х.В., се състояло от хол (дневна стая), коридор, две спални, една от които – детска (с поставено в нея сгъваемо креватче), „мокро“ помещение, баня и тоалетна.  

            По време на съвместното пребиваване на подсъдимите Д. и П. в апартамента на св. В. двамата започнали да проявяват системна физическа и психическа агресия към малолетния Х.. По делото са установени няколко случая, които макар и да не касаят пряко предмета на обвинението, са относими към принципното отношение на подсъдимите към пострадалото дете, поради което за прЕ.зност следва да бъдат споменати. От една страна, като вид наказание спрямо детето в различни ситуации двамата го удряли по дупето, крайниците и лицето, което в периода между началото на  м. юли 2015 г. и 19.07.2015 г. му причинило множество кръвонасядания – по лицето (двете лицеви половини), по външните повърхности на двете бедра, по лявото коляно. Цветовете на тези кръвонасядания били разнообразни – червеникав, морав, зеленикав, кафеникав със зеленикава периферия, което сочи, че те не са предизвикани от еднократен акт, а са с различна давност. В същото време, двукратно подс. Д. самостоятелно проявил спрямо 3-годишния Х. психическа агресия: а) на 11.07.2015 г. – като задължил детето продължително време да стои неподвижно на кухненската маса и пред него поставил върху дървена дъска парче салам, а впоследствие с крак натиснал главата на Х. в посока към масата, изричайки фразата „яж!“ (поведение, което Д. заснел като видеофайл на мобилния си телефон „Lenovo“, модел S850) и б) в неустановен с точност момент за времето между 10-ти и 20-ти юли 2015 г. – като вкарал пострадалия Х.В. в шкаф, чиято врата затворил, а впоследствие  осъществил връзка чрез системата „Viber“  с подс. П., на когото се похвалил за постъпката си, показвайки му видео-кадри от случилото се. Освен това, в периода, в който се грижели за детето, двамата подсъдими не го извеждали навън на разходки, а държали Х. затворен в процесния апартамент. При проведена на 19.07.2015 г. видео-връзка със св. В., последната забелязала, че по лицето на детето има белег и синина. Попитала подс. Д. за причината, а същият обяснил, че това се дължи на падането на Х. от детското легло.

            Около 12.00 ч. на инкриминираната дата 20.07.2015 г. подс. Ал. Д. бил  заедно с пострадалия Х.В. в процесния апаратамент. Отново била осъществена връзка по системата „Skype“ със св. В. и разговорът протекъл напълно нормално. Детето било комуникативно и се чувствало добре. Около 18.00 ч. същия ден в жилището се върнал подс. П.П., който до този момент бил навън със св. Б.. Така, за времето между 18.00 ч. и 21.20 ч. подсъдимите Д. и П. били единствените лица, които пребивавали в жилището заедно с малолетния Х.В.. В този период детето било облечено с панталонки и външни дрехи. В неустановен с точност момент между 18.00 ч. и  21.20 ч. на 20.07.2015 г. и въз основа на неизяснена по делото причина, Д. и П. предприели съвместна физическа агресия спрямо Х.В., към която двамата имали общ принос и която реализирали при общност на умисъла. Вследствие на съвместното им поведението, спрямо беззащитния Х. бил причинен удар (или поредица от удари) върху (или с) неустановен по делото твърд тъп предмет, който бил насочен в областта на главата на детето. Силата на удара (или ударите) била такава, че предизвикала закрита тъпа травма на главата, без счупване на черепа. Самата тъпа травма се състояла в хематом в лявата теменно-слепоочна област на главата, остър кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка с дебелина 2 см. и паленовиден хигром в ляво слепоочно и челно (което означава – между лявата вежда, лявото ухо и трапецовидно нагоре до центъра на главата). На практика, в областта на главата били получени два кръвоизлива: единият - над черепа, по меките тъкани на главата, и другият – вътре в черепа под твърдата мозъчна обвивка. Кръвонасядането по меките черепни покривки довело до поява на цицина по окосмената част на главата. Така описаните увреждания съставлявали постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Те нямат нищо общо и не се намират в пряка връзка с установените кръвонасядания по лицето (причинени в друг момент и по друг механизъм). Без оказване на спешна, адекватна и високоспЕ.ализирана медицинска помощ, закритата тъпа травма на главата е щяла да доведе категорично до смъртен изход за детето.

            Вследствие на посочената травма от причинения удар, пострадалият Х.В. започнал да изпада в безсъзнание и станал неконтактен. Притеснени от случилото се и евентуалните последици от събитията, подсъдимите Д. и П. поставили детето на едно от леглата в детската стая. Разбрали се помежду си да поддържат пред трети лица версията, че Х. е паднал от креватчето си в опит да излезе и около 21.20 ч. позвънили на живеещата в съседство свидетелка М.В. с молба да окаже съдействие. Тогава за първи път св. В. видяла подс. П. и установила, че той също е пребивавал в апартамента на св. В.. Св. В. влязла в стаята на Х., видяла, че той е в безсъзнание, погалила го по главата и напипала причинената при удара цицина. Попитала подс. Д. какво се е случило, а последният отговорил, че детето е паднало от кревата си в опит да излезе. Незабавно В. се обадила на тел. 112 и повикала екип на Бърза помощ. Осъществена била и връзка по „Skype“ със св. В., която била уведомена за състоянието на сина й и успяла да го възприеме непосредствено. Видяла, че детето е неконтактно, че лицето му е изкривено и че крачетата  са увиснали от леглото.

Междувременно пристигнал и повиканият екип на Бърза помощ, ръководен от св. С.Ч. (дежурен лекар). Тя забелязала травмите по главата на Х.В., но констатирала, че пострадалият има дишане и сърдечна дейност. Незабавно било организирано транспортирането му  до УМБАЛСМ „Пирогов“. В линейката подс. Д. продължил да обяснява, че детето е паднало, но възприемайки локализацията и броя на травмите, св. Ч. не повярвала на версията му. Около 22.00 ч. на 20.07.2015 г. Х.В. бил приет в „Пирогов“, където при първоначалния преглед присъствала и св. М.В.. Последната забелязала, че и двата крака на пострадалото дете са в синини. Х. бил приет по спешност в клиниката по неврохирургия и поставен в изкуствена медикаментозна кома. Проведено било оперативно лечение, които предотвратило неизбежната смърт от настъпилото увреждане.

По време на оперативната интервенция,  в болничното заведение дошъл и св. С.Д.. Пред него подс. Ал. Д. споделил, че травмата на детето била получена от падане, но не конкретизирал как и от къде е паднал Х..

Малко след полунощ на 21.07.2015 г. станало ясно, че множеството травми по цялото тяло на пострадалия разкриват данни за малтретиране, поради което органите на МВР започнали разследване. Подсъдимите Д. и П. били отведени в сградата на СДВР/03 РУ за изясняване на случая. Там св. К.Д. (служител в посоченото РУ) разговарял с тях по отделно и установил, че версиите им за случилото се са различни: подс. Д. твърдял, че детето е паднало от своето креватче, а подс. П. – че е паднало и си е ударило главата, след като е било подсечено с крак от подс. Д.. На 20 и 21 юли 2015 г. в жилището, в което са се развили инкриминираните събития, били проведени два последователни огледа от разследващите органи. Установено било, че на различни места в апартамента има следи от засъхнала кръв, идентична с тази на пострадалия Х.В.. Петна от кръвта на детето били открити върху синя кърпа (намираща се върху пералнята в мокрото помещение), върху хавлиена кърпа (намерена в пералнята в коридора), върху зелен еластичен чаршаф (поставен върху едно от леглата в детската стая), както и върху жълт чаршаф с детски мотиви (намерен в сгъваемото детско креватче). С протоколи за доброволно предаване от 21.07.2015 г. подсъдимите Д. и П. предоставили на разследващите ползваните от тях мобилни телефонни апарати – „Леново“, модел „S850“ (на Д.) и „I Phone“, модел „А1586“ (на П.).

Няколко седмици след проведената животоспасяваща операция, пострадалият Х.В. бил освободен от болничното заведение. При изписването детето било в съзнание, адекватно и контактно. Първоначално изпитвало страх и плахост при излизането си навън и при общуването с други хора, различни от неговата майка. Впоследствие започнало да посещава един път седмично детски психолог, като първоначално с него работил спЕ.алистът по детско психично здраве и развитие проф. В.М.. Възникнали и някои затруднения в двигателните му навици, изразяващи се в невъзможността да се храни самостоятелно с лъжичка. Детето продължило и приема на лекарства под медицинско наблюдение. В първоначалния възстановителен период нощем често се събуждало и стряскало. Случилото се мотивирало св. В. да се премести да живее в гр. Пловдив, където малолетният Х.В. да бъде отглеждан едновременно от нея и от биологичния му баща А.Т..

Установените дотук факти съдът изведе от анализа и съпоставката на множеството д о к а з а т е л с т в е н и     м а т е р и а л и, събрани при разследването и в хода на съдебното производство:

I.Поради отказа на двамата подсъдими да дадат обяснения по обвинението, единствените гласни доказателствени средства остават показанията на разпитаните по делото свидетели: М.В. (нохд, л.108-114, вкл. и частично прочетените при условията на чл.281, ал.4 НПК от д.п. – т.І, л.156, л.166-167), Н.В. (нохд, л.201-208, вкл. и частично прочетените на осн.чл. 281, ал.5 НПК от д.п. – т.І, л.157), С.Д. (нохд, л.115-118), С.Ч. (нохд, л.119-120), И.Б. (нохд, л.208, гръб – л.210, вкл. и частично прочетените при условията на чл. 281, ал.4 НПК от д.п. – л. 158), К.Д. (нохд, л. 211-212), А.А. (нохд, л.120, гръб – л.122) и М.М. (нохд, л.122-124);

II.Писмените доказателствени средства, прочетени и приети по реда на чл. 283 НПК – протокол за оглед на местопроизшествие от 20.07.2015 г., с приложен към него фотоалбум (т.І, л.138-145); протокол за повторен оглед от 21.07.2015 г. и фотоалбум (т.І, л.146-154); протоколи за вземане на сравнителни ДНК-образци от подс. П. (т.ІІ, л.114) и от подс. Д. (т.ІІ, л. 115); протоколи за доброволно предаване на мобилни телефонни апарати от подс. П. (т.ІІІ, л. 48) и подс. Д. (т.ІІІ, л. 49); справки за съдимост за подс. П. (т.ІІІ, л. 43) и за подс. Д. (т.ІІІ, л. 45);

III.Приложените по делото други документи със статут на писмени доказателства, също прочетени и приети по реда на чл. 283 НПК – акт за раждане на Хр.В. № 393/30.11.2011 г. (нохд, л.75); фиш за транспортиране, издаден от Центъра за спешна медицинска помощ (нохд, л.178); справка от СО-Район „Възраждане” за започнала процедура по припознаване на Х.В. (нохд, л.183); комплект документи, съставени във връзка с приемането и престоя на В. в УМБАЛСМ „Пирогов” (т.ІІ, л.37-72), характеристика на подс. Ал. Д. (т.ІІІ, л. 15); социален доклад, изх. № ЗД94ХХ-17/13.08.2015 г. за Н.В. (т.ІІІ, л. 20); удостоверение за работа на Н. В. (т.ІІІ, л. 42); заповеди за полицейско задържане на подс. П. (т.ІІІ, л. 54) и подс. Д. (т.ІІІ, л. 56).

IV.Приетите в съдебното следствие експертни заключения и съпътстващите ги разяснения от страна на непосредствено изслушаните вещи лица: приетата в с.з. на 10.01.2017 г. СМЕ, изготвена еднолично от в.л. А.М. (т.ІІ, л.2); приетата в с.з. на 10.01.2017 г. тройна СМЕ, изготвена от в.л. Г., Х. и М. (т.ІІ, л. 7 и сл.); приетата в с.з. на 10.01.2017 г. допълнителна 5-членна СМЕ, изготвена от в.л. М., Т., Б., И. и Н. (т.ІІ, л. 19 и сл.); приетите в с.з. на 28.11.2016 г. комплексни СППЕ, изготвени от в.л. К. и Златарева спрямо подс. Д. (т.ІІ, л.74) и подс.П. (т.ІІ, л. 87 и сл.); приетата в с.з. на 10.01.2017 г. биологична експертиза, изготвена от в.л. Ч. (т.ІІ, л. 105 и сл.); приетата в с.з. на 28.11.2016 г. СМЕ по метода на ДНК-профилирането, изготвена от в.л. Ж.И. (т.ІІ, л.126 и сл.); приетата в с.з. на 28.11.2016 г. компютърно-техническа експертиза, изготвена от в.л. Б. (т.ІІ, л. 136); приетата в с.з. на 10.01.2017 г. компютърно-техническа експертиза, изготвена от в.л. Л. (т.ІІІ, л. 4); приетата в с.з. на 28.11.2016 г. техническа експертиза, изготвена от в.л. Ю. и К. (т.ІІ, л. 142 и сл.), както и приетата в с.з. на 28.11.2016 г. видео-техническа експертиза, изготвена от в.л. Г. и М. (т.ІІІ, л. 10).

V.Приобщени веществени доказателства - мобилен телефон „Леново“ – модел „S850“ с IMEI 866021024073040; мобилен телефонен апарат „I Phone“-модел „А1586“, с IMEI 354428064772020; хавлиена кърпа, запечатана с картон серия А/161111 и СП 308/НЕКД-СДВР; кърпа, запечатана с картон серия А 161114 и СП 308/НЕКД-СДВР;  еластичен чаршаф, запечатан с картон серия А/161112 и СП 308/НЕКД-СДВР; жълт чаршаф, запечатан с картон серия А/161113 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1 бр.  флаш-памет „SP Silicon Power, 8 GB“.

Анализът на информацията, възпроизведена от изброените дотук доказателствени източници, налага обособяване на изследваните обстоятелства в три основни групи: 1) факти, предшестващи инкриминираното деяния, но косвено относими към него; 2) факти, около самото деяние на двамата подсъдими (време, място, начин); 3) факти, около причинените с деянието телесни увреждания на пострадалия Х.В. и настъпилите от това последици.

Обстоятелствата около уговорката за възлагане на грижите за малолетния Х.В. на св. С.Д. и подс. Ал. Д., за периода и мястото, на което са полагани тези грижи, се извеждат от съвкупната преценка на показанията на свидетелите В., Д. и В.. От една страна, съдът възприе с доверие (поради липсата на установен мотив за евентуално лъжесвидетелстване) казаното от св. В. относно параметрите на уговорката за отглеждане на детето й от Св. Д. и неговия син – подс. Ал. Д.. Съпоставката на тези показания с изявленията на св. Д. потвърждава, че грижите за детето е следвало да бъдат полагани основно от св. Д., а в негово отсъствие – от подс. Ал. Д.. В унисон с тези доказателствени източници е и разказът на св. М.В. (нохд, л. 109 – гръб), че преди да замине на поредното си пътуване зад граница, св. В. е представила пред В. подс. Ал. Д. като лицето, което ще гледа детето й до нейното завръщане.

Налице е противоречие в показанията на свидетелите Д. и В. относно това, дали последната е давала разрешение трети лица да се настаняват и живеят в дома й. В тази насока съдът кредитира съобщеното от В., че такова съгласие тя не е давала и че никога не е била уведомявана от подс. Д. за присъствието на подс. П. в апартамента й. А фактът, че Ал. Д. е съжителствал във въпросния апартамент не само с пострадалия Х.В., но и с подс. П., е несъмнено установен след съпоставката между показанията на св. И.Б. (приятелката на П., която непосредствено е възприела това обстоятелство), на св. М.В. (която вечерта на 20.07.2015 г. е посетила жилището на пострадалото дете и е забелязала, че П. пребивава в него) и на данните, възпроизведени с протокола за оглед на процесния апартамент от 20.07.2015 г., при който е установено, че на пода в дневната стая са поставени  два матрака за спане. От показанията на И.Б. съдът направи не само извода, че подс. П. системно е оставал да пренощува при приятеля си Ал. Д., но и че той също е бил съпричастен към полагането на грижи за Х.В.. При непосредствения си разпит пред съда (нохд, л. 208-гръб) на няколко пъти посочената свидетелка употребява изрази в множествено число  по отношение на полаганите за Х. грижи (напр., че „…двамата полагаха грижи за детето и двамата са готвели и са гледали детето…“ - цитат от нохд, л. 208 – гръб). Това на практика опровергава и изразената в хода на съдебните прения пред СГС позиция на адв. С.В., че нейният подзащитен П.П. е бил само гост в процесното жилище и не е бил фактически ангажиран към грижите за сина на Н.В..

Съдът откри и достоверни доказателствени източници, чрез които може да бъде обоснован изводът, че от началото на м. юли 2015 г. до 20.07.2015 г. в жилището си 3-годишният Х.В. е бил подложен на системно физическо и психическо насилие, предшестващо причиняването на фаталната травма на главата. Първият довод в тази насока са установените от приетите три последователни медицински експертизи множество кръвонасядания – по лицето (двете лицеви половини), по външните повърхности на двете бедра и по лявото коляно. Най-пълно и задълбочено изследване на тази проблематика е било направено от вещите лица по изготвената 5-членна допълнителна медицинска експертиза (т.ІІ, л. 19 и сл.). Основните си изводи по въпросите, изискващи спЕ.ални знания, съдът базира именно  на това заключение, доколко то обобщава и установеното от предходните две експертни изследвания. Вещите лица са категорични (включително и при разпита си в с.з. на 10.01.2017 г.), че различните цветове на тези кръвонасядания сочат, че травматичните увреждания, които са ги породили, са причинени в период между 7 и 10 дни преди постъпване на малолетния Х. в болницата (20.07.2015 г.). Следователно, травмите по бедрата, двете лицеви половини и лявото коляно не са причинени в процесната вечер, в която спрямо детето е бил нанесен ударът по главата (довел до закритата тъпа вътрешна травма), а в по-ранен момент, съвпадащ с времето, в което подсъдимите Д. и П. са съжителствали в апартамента. Показателно в тази насока е съобщеното от св. В., която още на 19.07.2015 г. е забелязала в проведената видео-връзка синини по лицето на сина си и дори е поискала да й бъдат изпратени приложените в т.ІІІ, л.5-6 снимки. Представената от подс. Д. версия, че подобни белези се дължат на падане на детето от неговото креватче, противоречи с други обективни находки по делото, защото не съдържа логично обяснение как подобно „падане” е довело не само до забелязаните от В. кръвонасядания по лицето, но и до подобни следи по краката на пострадалия, макар и констатирани по-късно. Съдът съпостави въпросните обективни физически белези с казаното от св. Б., че и двамата подсъдими са „потупвали детето по дупето” при полаганите грижи. Вярно е, че Б. е ограничила възприетото от нея до подобно посегателство, но този факт съдът цени като индиция, че и Д., и П. са  си позволявали физическа агресия спрямо 3-годишния Х.. Именно резултат от подобно поведение в периода, предшестващ инкриминираното деяние, са установените от експертите – медици кръвонасядания. Развилите се събития и оскъдните доказателствени източници не дават възможност на съда да разграничи с точност приноса на всеки един от подсъдимите за причиняването на въпросните  травми, но информацията, че и двамата са полагали грижи за пострадалия, че и двамата са го възпитавали и „потупвали” (какъвто израз използва св. Б.), съпоставена с конкретно констатираните увреждания, разкрива аргументи за съвместна съпричастност.     

Нещо повече, откритите при огледите на 20 и 21 юли 2015 г. следи от засъхнала кръв, принадлежаща на пострадалия Х.В., по няколко чаршафа и кърпи, поставени на различни места в процесното жилище, потвърждава, че детето е било системно подложено на физическо насилие. Следи от кръвта на Х. са открити по две хавлиени кърпи, разположени на различни места, по чаршафа в детското му легло, както и по чаршафа на другото легло, намиращо се в неговата стая. Различната локализация на тези следи изключва възможността те да са възникнали от един инцидент. Освен това, многократно повторената от двамата подсъдими версия, че детето падало при опит да прескочи преградата на креватчето си звучи логически необоснована: първо, защото и при двата огледа на пода около неговото легло следи от кръв не са били установени (а наличието на повече от едно подобни „падания” несъмнено би оставило такива) и второ, защото съдът трудно може да бъде убеден, че дете на 3-годишна възраст няма минимален инстинкт за самосъхранение и в случай, че веднъж падне при опит да прескочи преградата на леглото си, би продължавало и за в бъдеще с подобни опити. Изводът, че откритата по цитираните веществени доказателства кръв принадлежи на пострадалото лице се базира на съвместната оценка на резултатите от биологичната експертиза (т.ІІ, л.105 от д.п.) и съпоставителното ДНК изследване (т.ІІ, л. 126 от д.п.)

Пак във връзка с предшестващото деянието поведение спрямо 3-годишния Х.В., обстоятелствата около двата описани случая на психически натиск върху детето от страна подс. Д. се извеждат от показанията на св. Б., от съдържанието на видео-файловете на предадения от Д. мобилен телефонен апарат „Леново” и от експертното изследване на записа (т.ІІІ, л. 10-11). Случаят, при който пострадалият В. е бил затворен и държан принудително от подс. Д. в шкаф, е възпроизведен в показанията на св. Б., дадени пред разследващия орган, но приобщени към доказателствата от съдебното следствие по реда на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т. 2 НПК (т.І, л. 158). Другият установен инцидент, при който Д. е държал детето на масата с парче колбас пред него и с крак е натиснал главата му с устна покана да яде, е заснет от мобилния телефон на въпросния подсъдим, а впоследствие – описан текстово от вещото лице по видео-техническата експертиза (т.ІІІ, л. 11). Информационният носител (дискът), съхраняващ посочения файл, е приложен в т.ІІІ, л. 8 от делото и беше възпроизведен в с.з. на 10.02.2017 г. в присъствието на страните и спЕ.алист – технически помощник.

Съдът обръща значително внимание на всичко споменато дотук, за да изтъкне, че физическата агресия към пострадалото дете в периода, предшестващ деянието, е била системен подход на двамата подсъдими при отглеждането на Х.В.. Към изложените до този момент изводи следва да се прибави и казаното от свидетелите Б. (нохд, л. 209 – гръб) и В. (нохд, л. 111), според които В. не е бил извеждан от апартамента и никой от съседите не го е виждал навън.

Съвсем резонно, най-съществено значение по делото имат обстоятелствата около нанесения във вечерните часове на 20.07.2015 г. удар по главата на пострадалото дете, довел до инкриминираното в обвинителния акт травматично увреждане.  На фактите и доказателствата,  стоящи в основата на тези събития, съдът ще обърне най-голямо внимание. Пред скоби следва да бъде посочено, че източниците на информация за това как точно и при какви обстоятелства са протекли процесните събития около изследваното деяние са изключително оскъдни, но в своята съвкупност те дават възможност за еднопосочна преценка, позволяваща формирането на изводи за съпричастността към това деяние и неговата правна квалификация.

Преди всичко, съдът положи максимални усилия да установи в какъв ориентировъчен период е била  причинена закритата тъпа травма на главата на пострадалия В. и дали този период съвпада с времевите рамки на деянието, очертани в обстоятелствената част на обвинението – между 12.00 и 21.20 ч. на 20.07.2015 г. (според предявеното от СГП по реда на чл. 287, ал.1 НПК изменение  в с.з. на 10.01.2017 г.). Тук следва да бъдат съобразени няколко факта, установени с надлежни доказателствени източници: а) че около 12.00 ч. на 20.07.2015 г. Х.В. е бил контактен и в добро здравословно състояние (извод, основаващ се на кредитираните  показания на св. В. – нохд, л. 202 – която в посочения час е осъществила пряк визуален контакт и е комуникирала с детето си, без да забележи нищо необичайно в поведението му); б) че около 21.20 ч. 3-годишният пострадал вече е започнал да изпада в безсъзнание (изяснено от показанията на св. М.В., която е първият страничен човек, възприел детето в това състояние); в) че закритата тъпа травма на главата, която е предмет на обвинението, е била причинена максимум в срок от 24 часа преди хирургичната интервенция (теза, обоснована от в.л. Т. при изслушването му в с.з. на 10.01.2017 г. от името на 5-членната СМЕ – л. 216 и сл. от нохд); и г) че периода между 12.00 ч. и 18.00 ч. на 20.07.2015 г. подс. Д. е бил сам с детето в процесното жилище, а за времето между 18.00 ч. и 21.20 ч на същата дата към тях се е присъединил и подс. П. (факт, изяснен от показаният на св. Б., според която до 18.00 ч. П. е прекарал следобеда си с нея, а след това се е прибрал в апартамента при подс. Д. – нохд, л. 209, гръб).

Съпоставката на цитираните дотук факти мотивира съда да приеме, че инкриминираното деяние, от което малолетният Х. В. е пострадал, е било осъществено на 20.07.2015 г. за времето между 18.00 ч. (когато и подс. П. се е прибрал в жилището) и 21.20 ч. (когато са предприети действия за оказване на спешна медицинска помощ на пострадалия), т.е. в периода, в който и двамата подсъдими са били в апартамента. Аргумент в тази насока е не само обстоятелството, че в обедните часове на същия ден, когато св. В. е разговаряла с детето си, състоянието му е било нормално, но и фактът, че ако травмата беше причинена преди 18.00 ч., когато с детето е бил само подс. Д., нуждата от намеса на спешна медицинска помощ щеше да е възникнала на по-ранен етап и при завръщането на подс. П. (около 18.00 ч.), двамата едва ли щяха да пристъпят към планираната съвместна вечеря и да поставят на масата във всекидневната два броя чинии, пълни с храна (което е надлежно документирано от фотоалбума към протокола за оглед – т.I, л. 138 от д.п.). Нещо повече, фактът, че чиниите са останали пълни с храна и двамата подсъдими не са успели да „довършат“ вечерята си, сочи, че инкриминираните събития около причиняването на травмата и влошаването на състоянието на Х.В. са настъпили именно във времето около провеждането на планираното хранене, т.е. след 18.00 ч., когато П. вече е бил в жилището. Ето защо, съдът прие, че следва да „скъси“ периода на извършване на деянието за времето между 18.00 ч. и 21.20 ч. на 20.07.2015 г. и да оправдае подсъдимите за по-широко зададения отрязък от време, включващ и диапазона между 12.00 ч. и 18.00 ч. на процесната дата.

Няма основание да бъде споделена изложената при съдебните прения теза на адв. В., че установената травма по главата на пострадалия В. в действителност се дължи на инцидентното му падане от детското креватче в спалнята – позиция, която дословно преповтаря казаното от подсъдимите Д. и П. пред свидетелите М.В. и С.Ч.. Съдът откри редица индиции, които опровергават подобна хипотеза: първо – към 21.20 ч., когато детето вече е изпаднало в безсъзнание вследствие на травмата, същото изобщо не е било приготвено за лягане и не е било облечено с екип (пижама) за спане, а е носило дълги панталонки и външна блуза (обстоятелство, пряко възприето от св. В. при осъществената около посочения час визуална връзка – нохд, л. 208), което поставя под съмнение пребиваването му в сгъваемото креватче в посочения момент; второ – при проведените два огледа около детското легло не са били открити никакви следи от ДНК-материал, кръв, косми от главата и т.н., които биха могли да останат на пода при евентуално падане с такава сила и интензитет; трето, очевидно версията за системното „падане“ на Х. от въпросното легло е била използвана няколкократно от подс. Д. пред св. В., но тя не кореспондира с реалните факти, най-малкото защото не дава разумно обяснения за установените и причинени в по-ранен момент кръвонасядания по двете бедра; и четвърто – съдът вече имаше възможност да посочи, че дори и при дете в такава ниска възраст съществува инстинкт за самосъхранение и ако се приеме, че  веднъж то е паднало при опит да прескочи преградата на леглото си и с това си е причинило част от кръвонасяданията,  последващите подобни опити ще бъдат преустановени (в тази насока няма как да бъде подминато обстоятелството, че забелязаната на 19.07.2015 г. синина по бузата на Х. е била обяснена от подс. Д. на св. В. с падане от креватчето и на следващия ден, когато е причинена много по-тежката травма на главата, събитията са били обяснени със същата версия).

Нито в досъдебното производство, нито в хода на съдебното следствие по делото бяха събрани преки доказателства за това, че инкриминираната по делото травма е била причинена съвместно от двамата подсъдими, но съдът направи този извод съпоставяйки поредицата от косвени факти и анализирайки ги в съответствие с правилата на формалната и житейската логика. Впрочем, единствените преки доказателствени източници в случая биха се съдържали в обясненията на Д. и П., ако същите бяха дали такива и при условие, че могат да бъдат кредитирани като достоверни. Въпреки многократните покани да се възползват от правото си по чл. 277, ал.2 НПК, подсъдимите запазиха мълчание и не пожелаха да изложат пред съдебния състав своята версия за събитията. Това обаче, не съставлява абсолютна пречка интересуващите делото факти, които прокуратурата е инкриминирала в обвинителния акт, да бъдат установени чрез анализ на косвените улики, които съдът обособи в няколко групи: а) че в момента, в който спрямо пострадалия В. е била причинена описаната в обвинението закрита тъпа травма на главата в процесното жилище са се намирали единствено двамата подсъдими; б) че и двамата са имали склонност да упражняват насилие спрямо детето с „възпитателна“ (според техните разбирания) цел при полагане на грижите; в) че изложената от тях версия за „падането от креватчето“ не кореспондира с установените от съда обективни факти (облеклото на Х., синините по краката и т.н.) и очевидно е била лансирана, за да прикрие умишлената физическа агресия; г) че въпросната версия дори не е била докрай „стикована“ между Д. и П., тъй като още при първия си досег с проверяващите случая органи на МВР, разказите на подсъдимите за случилото се пред  св. Д. (служител на СДВР-03 РУ) са били различни. В тази насока съдът не сподели възраженията на адв. В., че Д. лъжесвидетелства, тъй като твърденията му за заснети сцени с 3-годишния Х. на един от предадените мобилни телефони отговарят на резултатите от видео-техническата експертиза. Самият свидетел Д. потвърди пред съда, че при първия разговор с подсъдимите, П. е обяснил, че приятелят му Ал. Д. е подкосил детето и при падането то си е ударило главата, а версията на Д. била, че Х. е паднал от леглото – показания на л. 211, абз. последен от нохд.

Тук съдът намери за необходимо да обърне внимание, че по делото в действителност не е установен точният механизъм, по който спрямо малолетния В. е била причинена инкриминираната травма на главата, но тази доказателствена празнота не опровергава тезата за съвместния принос на двамата подсъдими. От фактическа страна, в обвинителния акт прокуратурата е задала параметрите на деянието, като е описала, че Д. и П. „… му нанесли такива удари по главата с твърди тъпи предмети – в лявата слепоочно – теменна област и двете лицеви половини, които довели до закрита тъпа травма на главата…“. Очевидно още в хода на разследването е съществувал доказателствен дефицит и това е съставлявало пречка прокурорът да посочи категорично с какъв точно твърд тъп предмет е осъществен ударът, каква е степента на приноса на всеки един от подсъдимите към деянието и как те са разпределили ролите си. Но начинът, по който съдът установи фактите самостоятелно след проведеното съдебно следствие, не внася съществено изменение в обстоятелствената част на обвинението. Факт е, че спрямо главата на пострадалото дете е бил нанесен удар, вследствие на външни сили и то – посредством твърд, тъп предмет (заключение на 5-членната СМЕ – т.ІІ, л. 28). Факт е също, че на дефиницията за „твърд тъп предмет“ могат да отговарят множество вещи, включително и подовото пространство на апартамента, в което е напълно възможно след физически сблъсък пострадалият да е ударил главата си. Но както и да са се развили процесните събития (чрез блъскане на Х.В. и удар на главата му в земята или чрез нанасяне на пряк такъв в слепоочно-теменната област) изводите на съда не „надскачат“ фактическата рамка на обвинението, че причинената травма е резултат от поведението на подсъдимите Д. и П., които (според ОА): „…му нанесли такива удари по главата с твърди тъпи предмети (…) довели до закрита тъпа травма на главата…“.

Нещо повече - в практиката си Върховният касационен съд еднопосочно е застъпвал тезата, че при съучастническа дейност, съпроводена с общност на умисъла, няма никакво значение какъв е конкретният принос на всеки един от извършителите към вредоносните последици, най-малкото защото в множество случаи той не може да бъде детайлно разграничен, независимо дали делото се води за убийство, телесна повреда, кражба и т.н. Основавайки се на тази позиция, настоящият състав на съда също прие, че невъзможността да се установи с конкретика дали и двамата подсъдими, (или ако е само единият – кой точно) са нанесли фаталния физически удар в главата на Х.В., не съставлява пречка да се обоснове техният съвместен принос към инкриминираното деяние. Подобен подход е проявен по редица наказателни дела, защото (както е посочено в р. 314/10-І), при данни, че деянието е извършено „… най-малко от двама, няма задължения за описание на изпълнителното деяние в детайли, известни само на извършителите…“ (делото „Борилски“). В този смисъл е и р. 20/10-І, в което изрично е изтъкнато, че „…когато в рамките на общия умисъл съизвършителите нанасят различни по сила и насоченост удари, нито един от тях поотделно не може да се позовава на ексцес на умисъла, когато възприема и се съгласява с действията на съучастника си…“. Макар и по дело за кражба, в р. 345/13-ІІІ ВКС е демонстрирал аналогичен процесуален подход: „… Вярно е, че прокурорът, а и съдът след това не е посочил какви точно действия е извършил всеки от тримата съизвършители, но такава точност – кой или кои са взломили вратата на склада, кой първи е влязъл и кой какви и колко от множеството откраднати вещи е изнесъл – не е била и необходима, след като обвинението включва в себе си общност на умисъла, при която всеки от съучастниците имат и изпълняват една цел, за постигането на която могат да бъдат повече или по-малко дейни съобразно обстоятелствата, независещи от обективираните им престъпни намерения…“. Ето защо, съдът прие, че независимо дали физическата агресия спрямо пострадалия В., довела до инкриминирания удар в главата му, е била проявена едновременно, или последователно, заедно или поотделно, от страна на подсъдимите Д. и П.,  същите са имали свой съвместен принос, тъй като при всички положения всеки един от тях, присъствайки в процесното жилище при развоя на въпросните събития, е изразил съгласието си към поведението на другия и на практика заедно с другия фактически е допуснал вредоносния резултат. А множеството фактически индиции, че става дума за целенасочен удар, а не за случайно „падане“, съдът вече многократно имаше възможност да изложи и съпостави (дрехите, с които е бил облечен Х.; данните за други случаи на насилие, изведени от кръвонасяданията по лицето и колената му и откритите в жилището кърпи и чаршафи с негова кръв; първоначалното колебание във версиите на двамата подсъдими пред св. Д. и т.н.).

Изводите си относно характера и степента на физическата травма съдът базира основно на заключението на изслушаната в с.з. на 10.01.2017 г. 5-членна СМЕ. В нея обосновано вещите лица са отговорили защо приемат, че травмата на главата е с давност максимум от 24 часа преди постъпването на В. за операция; защо считат, че останалите кръвонасядания, причинени в срок до 7-дни преди приемането на детето в болница, са резултат от „системно малтретиране“; защо тъпата травма на главата отговаря на критерия за постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, което неминуемо е щяло да доведе до смъртта на детето, ако не беше оказана спешна медицинска помощ. Тази експертиза най-детайлно обобщава резултатите от предходните две изследвания (т.ІІ, л. 2 и л.7), поради което съдът стъпи основно на нейното съдържание. От съществено значение са и допълнителните разяснения на вещите лица М. и Т. в с.з. на 10.01.2017 г. (л. 216 и сл. – нохд), според които: а) подобна травма „…може да се получи от един силен удар или няколко такива силни удара..“; б) „… до прилагането на лечението и то – оперативно такова, за отстраняване на субдоралния кръвоизлив, лицето се намира в постоянно общо разстройство на здравето, което неминуемо довежда до смърт и това е именно критерият, по който се определя, че се касае до постоянно общо разстройство…“. Вярно е, че изслушаното от съда в.л. М.Г., участвала в 3-членната СМЕ (нохд, л.216-гръб), хипотетично допусна възможността закритата тъпа травма на главата да е причинена при падане от легло, но това изявление следва да бъде съпоставено с останалите доказателства по делото, които разколебават достоверността на подобна версия.

Що се отнася до фактите, свързани с неимуществените вреди от телесното увреждане, същите могат да бъдат изведени основно от показанията на св. Н.В., която без противоречие – последователно, логично и точно, описа настъпилите за детето й усложнения от физическо и психическо естество (нохд, л. 205-гръб). Независимо, че В. участва по делото и като законен представител на малолетния пострадал, конституиран като граждански ищец и частен обвинител, няма основание тази част на нейните показания да бъде приемана за недостоверна.

Преценявайки   о т   п р а в н а    с т р а н а    установените по делото факти, първоинстанционният съд намери, че наказателната отговорност  на подсъдимите А.Д. и П.П. следва да бъде ангажирана за умишлено причинена в съучастие помежду им тежка телесна повреда на малолетния Х.В. и да квалифицира поведението им като престъпление по чл. 131, ал.1, т.4, вр. чл. 128, ал.2, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 НК, оправдавайки ги частично по предявената с обвинителния акт квалификация на деянието (извършен с особена жестокост опит за убийство на намиращо се в безпомощно състояние малолетно лице по чл. 116, ал.1, т.т. 4, 5 и 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК).

Преди всичко, съдът намери за необходимо да изложи съображенията си за отхвърлянето на претендираната с обвинителния акт теза за наличието на опит за убийство на малолетния пострадал. В принципен план, изложените по време на пледоариите аргументи на прокурора за разграничителните критерии между телесната повреда (като обективен резултат) и умъртвяването на жертвата (като целени общественоопасни последици) могат да бъдат изцяло споделени. ВКС и бившият ВС са утвърдили еднопосочна практика, че при преценката дали деецът е целял убийството на пострадалия или само неговото телесно увреждане следва да се базира на предхождащите деянието отношения помежду им, насоката, силата и интензитета на ударите, локализацията им към жизненоважни органи на човешкото тяло и средството, с което се нанасят. В конкретния случай обаче, доказателственият дефицит по делото се явява пречка за формирането на несъмнен извод, че при причиняване на инкриминираната травма Д. и П. са преследвали като цел умъртвяването на 3-годишния Х.В.. Невъзможността да се установи с конкретика механизмът на причиняване на увреждането (извън приетото за установено, че това е станало чрез удар или удари чрез или върху твърд тъп предмет) съставлява препятствие да се направи еднопосочно заключение с какъв интензитет е бил нанесен ударът, пряко ли е причинен същият, или чрез блъскане на детето и последващ удар на главата му върху подовото пространство в жилището. А това, от своя страна, възпрепятства съдебния състав да изследва с необходимата прЕ.зност зададените в съдебната практика разграничителни критерии между телесната повреда и опита за убийство. В тази насока, няма как да бъде споделена тезата, че само и единствено локализацията на телесната повреда в областта на главата (като жизненоважен орган) е достатъчен аргумент, от които да се изведе умисълът за умъртвяване на пострадалия. Да се приеме за правилно подобно виждане, означава по същество да се твърди, че всички житейски хипотези на причинени в областта на човешката глава физически увреждания следва да се квалифицират като опит за убийство, вместо като деяние по гл.ІІ, раздел ІІ от Ос.ч. на НК. Подобна логика не кореспондира с волята на законодателя, защото ако целта беше именно такава, в съставната дефиниция на средната телесна повреда по чл. 129, ал.2 НК нямаше да бъдат включени нараняванията, които проникват в черепната кухина. Разграничението изисква да се държи сметка за субективните намерения на дееца, които той обективира чрез насоката и силата на ударите, мястото  на нанасянето им и използваното средство. Освен това, заключението на 5-членната СМЕ, което прокурорът дословно е включил като фактическо твърдение в обвинителния акт, че без оказване на спешна, адекватна и висококвалифицирана медицинска помощ, смъртният изход за детето е бил неизбежен, също не може ex lege да квалифицира поведението на двамата подсъдими като опит да умъртвят малолетния пострадал. Така е, защото всяко едно увреждане, попадащо в категорията „постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота“ (чл.128, ал.2 НК), съставлява перманентно живото-застрашаващо събитие и би могло да доведе до летален изход. И ако неизбежността на смъртта при всички положения задължава съда да квалифицира поведението на дееца като опит за убийство, остава неясно защо законодателят е регламентирал подобно телесно увреждане като самостоятелно престъпление.

Нещо повече, изследвайки субективната страна в поведението на подсъдимите Д. и П., съдът изцяло сподели тезата на адв. В. (защитник на подс. Д.), според когото, ако те в действителност са целели да умъртвят 3-годишното дете, не са имали никакви обективни пречки да го сторят – били са затворени сами с него в едно помещение; разполагали са с физическо надмощие над пострадалия и от тях е зависело дали да потърсят помощ, след като са констатирали, че В. изпада в безсъзнание.

И не на последно място – макар и при изготвянето на обвинителния акт и последвалите две изменения на обвинението прокурорът юридически да е подвел описаните от него обстоятелства под разпоредбата на чл. 116, ал.1, т.т. 4,5 и 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК, в самата обстоятелствена част на обвинението липсват достатъчно фактически твърдения, които в случай, че бъдат доказани, биха позволили на съда да признае подсъдимите за виновни по посочената квалификация. Относно инкриминираното деяние е посочено единствено, че Д. и П. са нанесли по главата на Х.В. удари с твърди тъпи предмети. Съвсем обяснимо е, че прокурорът също не е разполагал с доказателства колко са били тези удари, с каква сила са нанесени, с какъв точно твърд предмет и по какъв механизъм. Но претенцията към съда да оцени поведението на подсъдимите като опит за убийство единствено в рамките на така твърдените факти, без същите да бъдат конкретизирани, прави невъзможно споделянето на процесната правна квалификация. Това би довело не само до признаване на подсъдимите за виновни в опит за квалифицирано убийство, без да са ясно дефинирани фактите, на които се основана установеният „опит“, но и до потенциалната опасност при изследване на събитията съдът да „надскочи“ фактическите предели на обвинението, внасяйки в тях съществено изменение в разрез с правото на защита на Д. и П.. Именно поради изложените съображения, съдебният състав намери, че следва да оправдае двамата подсъдими по вменената им с обвинителния акт по-тежка квалификация на деянието по чл. чл. 116, ал.1, т.т. 4,5 и 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК.

В рамките на същите факти и прилагайки закон за по-леко наказуемото престъпление, съдът прие, че следва да квалифицира установените по делото обстоятелства по чл. 131, ал.1, т. 4, вр. чл. 128, ал.2, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 НК.

Към момента на процесните събития и подс. Д., и подс. П. са били психически здрави, могли да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си, поради което съдът ги прие за годни субекти на престъплението по чл. 128 НК.

Причинявайки удара, довел за пострадалия Х.В. до закритата  тъпа травма на главата, без счупване на черепа, изразяваща се в  хематом в лявата теменно-слепоочна област на главата, остър кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка с дебелина 2 см. и паленовиден хигром в ляво слепоочно и челно, Д. и П. са осъществили изпълнителното деяние на посоченото престъпление. Описаната травма отговаря на една от дефинициите за тежка телесна повреда по чл. 128, ал.2 НК - постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Разстройството е общо, защото, в случай, че не беше овладяно чрез хирургична интервенция, щеше да съставлява „състояние с голяма продължителност“ по смисъла на т.7 от П-3/79-Пл. Изпълнено е и изискването това разстройство да е едновременно постоянно и опасно за живота. Касае се за такова увреждане, което не може да се възстанови самостоятелно и което представлява реална опасност за живота. Фактът, че тази опасност е била пресечена от последвалата спешна хирургична интервенция и че впоследствие здравословното състояние на Х.В. е било стабилизирано, не променя оценката на телесната повреда като „тежка“, доколкото „…настъпилото разстройство на здравето не може да се постави в зависимост от бъдещи неизвестни и несигурни възможности. В случаите, когато здравословното състояние на увредения се подобри вследствие времето и лечението, тази благоприятна промяна не се отразява на квалификацията на деянието…“ (т.17, П-3/79-Пл., в този смисъл още: р.405/14-ІІ, р. 8/12-ІІ и т.н.).

В обвинителния акт прокурорът е включил като елемент на тежката телесна повреда не само закритата тъпа травма на главата, но и кръвонасяданията по лицето с различен цвят, обосновавайки тезата си за системното малтретиране. Това самостоятелно увреждане следва да бъде изключено от квалификацията по чл. 128 НК и за него подсъдимите да бъдат частично оправдани. От една страна, въпросното увреждане няма нищо общо с деянието, което е причинило травмата на главата. Вещите лица са категорични, че тези кръвонасядания са причинени в различен момент и по друг механизъм. В същото време, те не съставляват нищо повече от отделно настъпила лека телесна повреда – временно разстройство на здравето, неопасно за живота (СМЕ – т.ІІ, л. 28 от д.п.), за която липсва самостоятелно обвинение.

Подсъдимите Д. и П. са причинили съвместно тежката телесна повреда под формата на съучастие – съизвършителство по смисъла на чл. 20, ал.2 НК. Всеки един от тях, при общност на умисъла, е взел участие в изпълнителното деяние на престъплението чрез конкретния си фактически принос. Както вече беше посочено, невъзможността да се разграничи с категоричност конкретният принос на единия или другия съизвършител, не може да доведе до декриминализиране на поведението им, или на отричане на неговия съучастнически вид, защото общността на умисъла и взаимното съгласие в поведението им спрямо резултата сочат на общо проявено отношение към причиненото телесно увреждане.

Възрастта на пострадалото дете, което е било на 3 години към инкриминиратата дата 20.07.2015 г., обуславя неговото малолетие, а оттам – и необходимостта наказателната отговорност на двамата подсъдими да бъде утежнена с приложението на квалифициращия признак по чл. 131, ал.1, т.4 НК – тежка телесна повреда, причинена на малолетно лице. Този по-тежко наказуем признак е бил предявен с обвинителния акт, макар и във връзка с обвинението в опит за убийство. Независимо от частичното оправдаване на  Д. и П. относно квалификацията по чл. 116, ал.1, т.т. 4, 5 и 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2, вр.ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК, включените в нея съставомерни признаци, които съвпадат с тези на квалифицираната телесна повреда по чл. 131, ал.1 НК, принципно могат да бъдат приложени. Те не водят нито до съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, нито до прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление.

Може да бъде споделена и тезата на прокурора, че посегателството на двамата подсъдими е било насочено не просто срещу малолетно лице, а срещу такова, намиращо се в безпомощно състояние, доколкото възрастта и физическата му слабост не са позволявали проява на активна защита. Но докато за подобна хипотеза в чл. 116, ал.1, т.5 НК законодателят е предвидил завишена наказателна отговорност, то в чл. 131, ал.1 НК такъв квалифициращ признак не е регламентиран. Следователно наличието на безпомощно състояние на пострадалия в случаите на телесно увреждане може да бъде отчитано единствено при индивидуализацията на наказанието.

Съдът обсъди и възможността да приложи при квалификацията на телесната повреда  по-тежко наказуемия признак по чл. 131, ал.1, т.9 НК (причиняването й с особена жестокост), доколкото обвинение за особена жестокост (във връзка с твърдяната от СГП квалификация за опит за убийство – чл. 116, ал.1, т.6 НК) беше включено по реда на чл. 287, ал.1 НПК в с.з. на 01.02.2017 г. Макар и да е налице принципна възможност поведението на подсъдимите да бъде подведено и под разпоредбата на чл. 131, ал.1, т.9 НК, фактите по делото не обуславят  въпросния квалифициращ признак. Наличието на „особено жестокост“ предполага извършителят да е проявил изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, коравосърдечие и безчовечност, като практиката е противоречива до известна степен дали особената жестокост е качество на дееца или на деянието. Така, в някои случаи (напр. р.586/83-ІІ) е прието, че особената жестокост е качество на дееца, който върши престъплението, и се разкрива в начина и средствата за осъществяването му. Според други решения (р.12/96-ІІ), особената жестокост е външна характеристика на деянието, чрез която се отразяват субективните качества на дееца. Този квалифициращ признак е налице, когато по интензитет изпълнителната дейност явно надхвърля необходимото за причиняване на увреждането и сочи на допълнително субективно отношение към пострадалия, съдържащо изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм. При това, особената жестокост трябва да е проявена към момента на извършване на деянието, а не да характеризира дееца изобщо, т. е. за да се приеме, че престъплението е извършено с особена жестокост, не е необходимо деецът по принцип да е жесток човек, а да се е проявил като такъв в процеса на изпълнение на престъплението. В р.7/82-ОСНК двете тези - че особената жестокост е качество на деянието и тази, че е на дееца - са „помирени”, като е прието, че деянието с особена жестокост характеризира едновременно и начина на извършването му,  и  личността на дееца. Това именно е и виждането, застъпено от настоящия съдебен състав. Макар по делото да бяха установени редица обстоятелства, разкриващи персоналните качества на подсъдимите Д. и П. като личности, склонни да проявяват жестоко отношение спрямо малолетния Х.В. (физическата агресия, затварянето на детето в шкаф, заснемането на видеоклипа с мобилния телефон на Д. и т.н.), в конкретния случай при причиняването на  инкриминираната травма на главата такова поведение на съучастниците не беше доказано по несъмнен начин. И тук за пореден път съдът ще отбележи, че липсата на цялостна конкретика за това как точно и в каква ситуация е бил нанесен ударът по главата на В., възпрепятства възможността да се изследва евентуалното му причиняване „с особена жестокост“, съобразно очертаните критерии в съдебната практика. Именно тези съображения налагат частичното оправдаване на двамата подсъдими за това, да са извършили процесното деяние с особена жестокост. Освен това, при проведеното изменение на обвинението по чл. 287, ал.1 НК в с.з. на 01.02.2017 г. (л.238 и сл. – нохд) прокурорът обоснова наличието на „особено жестокост“ единствено, съобразявайки „характера на нанесените удари“ и „местоположението им“. Тези два довода са крайно недостатъчни, за да обосноват претендирания квалифициращ признак и всеки последващ опит на съда да изследва наличието му би довел до недопустимо излизане извън пределите на обвинението, респ. – до нарушение на правото на защита на подсъдимите Д. и П..

Съдът прие, че от субективна страна двамата подсъдими са причинили тежката телесна повреда не с пряк, а с евентуален (косвен) умисъл. За да се претендира наличието на пряк умисъл, е необходимо по делото да бъде безспорно изяснено, че Д. и П. са съзнавали общественоопасния характер на деянието (причинения удар в главата на пострадалия В.), че са предвиждали настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици (конкретната телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота) и са искали реализирането на именно този  престъпен резултат. Подобна теза не може да бъде обоснована безрезервно. Принципният им подход на агресия към детето при прилагането на някои възпитателни методи разкрива не толкова тяхното пряко намерение да го увредят по конкретен начин, а по-скоро е демонстрация на безразличие към последиците, които биха настъпили от поведението им. Такава, според съда, е била и конкретната ситуация при причиняването на удара, довел до закритата тъпа травма на главата. Предизвиквайки този удар, подсъдимите Д. и П. са съзнавали общественоопасния характер на поведението си, предвиждали са само вероятното настъпване на неблагоприятните последици и в крайна сметка са допуснали престъпния резултат, като са се отнесли към него с безразличие и примирение. Това именно обосновава проява на евентуален умисъл към деянието. Да се твърди, че двамата са действали с пряката цел да причинят точно такова телесно увреждане, означава на практика да се обоснове, че пристъпвайки към физическа агресия спрямо пострадалия В., те предварително са имали намерението да го доведат до състояние на постояннно общо разстройство на здравето, опасно за живота. По делото подобна теза не може да бъде аргументирана. Съвсем логичен в случая е другият извод – че посягайки на телесната неприкосновеност на детето, двамата подсъдими са се отнесли с безразличие към евентуалния резултат, който е можел да настъпи – лека, средна или тежка телесна повреда. В тази връзка съдебната практика приема, че когато при нанасяне на удара субектът цели един вид телесна повреда, но предвижда и възможното настъпване и на по-тежко увреждане на здравето, като се отнася безразлично към последното, той следва да отговаря за по-тежкия резултат поради наличието на евентуален умисъл за него (р.61/75-ІІ, 30/87-І и т.н.). Този извод не се разколебава от виждането на съда, че ударът в главата на 3-годишния Х.В. е бил предизвикан целенасочено. Макар и целта да е била детето да бъде ударено, към резултата от въпросния удар е демонстрирано безразличие и примирение.  

Евентуалният умисъл е бил проявен не само в поведението на Д. и П. към самото деяние, но и по отношение на съучастническата им дейност. Последната може да бъде реализирана както при пряк, така и при косвен умисъл и това положение никога не е било отричано в правната доктрина (С., Ал., „Наказателно право. Обща част.“, Сиела, С., 1999 г., с. 308). В случая подсъдимите са предвиждали поведението на всеки един от тях, съзнавали са общественоопасния му характер, но са се съгласили с взаимното им участие.   

Съдът индивидуализира   н а к а з а н и я т а   на подсъдимите А.Д. и П.П., отчитайки размера на санкцията, регламентирана в чл. 131, ал.1 НК – от 3 до 15 години лишаване от свобода. Преди всичко – и за Д., и за П. са налице сходни смекчаващи обстоятелства, което не налага отделното им проследяване по отношение на всеки един от тях: и двамата са били с чисто съдебно минало към момента на деянието; и двамата са се намирали във възраст, съвсем близка до непълнолетието, предполагаща, от една страна, все още нестабилен морален светоглед, но в същото време – предстоящи житейски перспективи; и единият, и другият подсъдим са били съпричастни към организацията по оказване на помощ на пострадалото дете след като са довършили деянието си и са констатирали неговия резултат. На тези изводи обаче, могат да бъдат противопоставени редица отегчаващи отговорността факти, които също съдът прецени за еднакво относими и към Д., и към П., поради което намери за необходимо да ги разгледа паралелно: данните за проявяване на предходна агресия към 3-годишния Х.В., което ги окачествява като личности със завишена обществена опасност; липсата на морални задръжки да пребивават едновременно в чуждо жилище, без знанието и съгласието на неговия собственик (относно присъствието на подс. П.); реализиране на изпълнителното деяние на престъплението в условията на съучастие (проява, която по дефиниция завишава обществената укоримост на поведението); и не на последно място – спЕ.фичните особеност на пострадалото от престъплението лице, което не просто е било малолетно (по смисъла на квалифициращия признак по чл. 131, ал.1, т.4 НК), а на възраст, значително под законовата граница на малолетието (14 г.). Последното мотивира съда да приеме като отегчаващ факт и безпомощното състояние на детето към момента на деянието, което не е предвидено като квалифициращ признак по чл. 131, ал.1 НК. Към изброеното дотук могат да бъдат прибавени както негативните последици от физическо и психическо естество за Х.В., наблюдавани в периода на неговото възстановяване и описани в показанията на св. Н.В., така и отрицателният обществен отзвук на събитията, станали публично достояние в средствата за масова информация.

Съобразявайки многобройността на отегчаващите обстоятелства, но в същото време – и значителната тежест на макар и по-малобройните смекчаващи факти,  и вземайки предвид еднаквата им относимост към личностите и на двамата подсъдими, съдът намери, че следва индивидуализира в еднакви предели размера на наказанията лишаване от свобода.  В тази насока беше преценена и еднаквата степен на тяхната съпричастност към деянието. На подс. А.Д. следва да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 години – размер, който е под средния за квалифицираната тежка телесна повреда по чл. 131, ал.1, т.4 НК.  Аналогично следва да е по вид и размер наказанието, определено за другия съучастник – подс. П.П. (6 години лишаване от свобода), доколкото фактическите предпоставки за неговата индивидуализация са сходни с тези на подс. Д.. Така фиксираната времева продължителност на санкцията е съответна на обществената опасност на извършеното престъпление, а принудителното изолиране на двамата подсъдими за посочения период ще изпълни не само личните цели на репресията (поправителна и превъзпитателна), но и генералната превенция на наказанието (последната – наложена поради зачестилите в обществото ни през последните години посегателства срещу малолетни деца).

И подс. Д., и подс. П. следва да изтърпят наказанията си при първоначален строг режим, доколкото техният размер е над 5 години „лишаване от свобода“ – чл. 57, т.2, б. „а“ ЗИНЗС. Изпълнението следва да е в затвор, по аргумент от чл. 58, т.2 от с.з., като от същото (на основание чл. 59, ал.1 НК) следва да бъде приспаднат периодът, в който двамата са задържани, считано от 21.07.2015 г.

Съдът намери за основателен предявения от името на пострадалия Х.В.   г р а ж д а н с к и    и с к    за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени с деянието. Макар и да съставлява един документ (л.82, нохд), исковата молба съдържа в себе си две самостоятелни претенции на пострадалия, насочени поотделно срещу всеки от подсъдимите. Съдът допусна така предявения иск и прецени, че при произнасянето си по същество следва да се съобрази с предпочитанието на гражданския ищец за търсене на разделна (вместо солидарна) деликтна отговорност от Д. и от П.. Вярно е, че съгласно чл. 53 ЗЗД, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Но в случая солидарната отговорност е установена в интерес на кредитора и негово право на преценка е дали да се ползва от режима на същата, или да предяви самостоятелно и отделно претенциите си към всеки един от деликвентите (в този смисъл: р.203/05-ІІІ, 3/14-ІІ, 97/10-ІІ, 201/02-ІІ и т.н.).

Съвместно осъщественото от Д. и П. вредоносно деяние спрямо пострадалия В. изпълва всички елементи на фактическия състав на деликта по чл. 45, ал.1 ЗЗД  - деяние, противоправен резултат, причинна връзка и вина. Преди всичко, претендираното обезщетение за неимуществени вреди следва да овъзмездни физическите болки и страдания, причинени на малолетния В. във връзка с инкриминираната тежка телесна повреда. Наличието им не изисква формално доказване, а е достатъчно да бъде обосновано с факта на самото увреждане (р.32/69-ОСГК). Към подлежащите на обезщетение морални вреди обаче, следва да бъдат причислени и по-трайните последици за личността на пострадалия, пресъздадени в свидетелските показания на неговата майка Н.В. – първоначалното изпитване на страх и плахост при излизането си навън и при общуването си с други хора; възникналите  затруднения в двигателните му навици, изразяващи се в невъзможността да се храни самостоятелно с лъжичка; продължителната нужда от прием на медикаменти под лекарско наблюдение; периодът на първоначално нощно събуждане и стряскане. Съдът прие, че така описаните събития, макар и да касаят несъставомерни факти,  също са пряка и непосредствена последица от деликтното деяние и следва да бъдат взети предвид при преценката за обезщетението. Преценявайки по справедливост (чл. 52 ЗЗД) неговия размер, съдът прие, че и двете претенции следва да бъдат редуцирани и уважени частично, макар и в еднакви стойности спрямо всеки от подсъдимите. Така, подс. Д. следва да бъде осъден да обезщети гражданския ищец със сумата от 60 000 лв., като искът следва да бъде отхвърлен до цялостно претендираната сума от 100 000 лв. Същият размер на обезщетение (60 000 лв.) съдът прецени да бъде присъден в  полза на Х.В. и в тежест на другия подсъдим – П.П.. Индивидуализираните в тези предели суми са напълно достатъчни, за да репарират причинените с деянието болки, страдания и последващ психически дискомфорт. 

Съобразно чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, подсъдимите А.Д. и П. П. следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на СГС сумата от 2400 лв., съставляваща 4 процента от стойността на уважения граждански иск.

По отношение на   в е щ е с т в е н и т е      д о к а з а т е л с т в а, съдът прецени, че след влизане на присъдата в сила, същите – на основание чл. 111, ал.1 НПК – следва да бъдат върнати на съответните правоимащи лица. Става дума за предмети, които в хода на разследването са били предадени доброволно от двамата подсъдими и от св. Н.В., или за такива, иззети при проведените два последователни огледа на 20 и 21 юли 2015 г. в процесното жилище. Притежаването им не е забранено от закона, нито попада в приложението на чл. 53 НК, поради което: а) на подс. А.С.Д. следва да бъдат върнати: 1 бр. кафяв кожен колан, запечатан в плик със серия А № 196456; 1 бр. сини дънки, запечатани с картон серия А 161115 и СП 308/НЕКД-СДВР; преносим компютър „Асет“ и прилежащ захранващ  кабел, запечатани в картон серия А 161116 и СП 308/НЕКД-СДВР; мобилен телефон „Леново“ – модел „S850“ с IMEI 866021024073040, ведно с 1 бр. сим-карти – „Виваком“ (№ 89359033203006830405) и „Глобул“ (№ 89359050100301358579809284050130); б) на подс. П.Ф.П. следва да бъдат върнати: мобилен телефонен апарат „I Phone“-модел „А1586“, с IMEI 354428064772020, ведно с 1  бр. сим-карта „M-tel“ (№ 8935901187001483548);  в) на свиденелката Н.И.В. следва да бъдат върнати: 1 бр. хавлиена кърпа, запечатана с картон серия А/161111 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1 бр. кърпа, запечатана с картон серия А 161114 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1бр. ластичен чаршаф, запечатан с картон серия А/161112 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1 бр. жълт чаршаф, запечатан с картон серия А/161113 и СП 308/НЕКД-СДВР; 1 бр.  флаш-памет „SP Silicon Power, 8 GB“; 1 бр. Здравна карта на Х.Н.В., приложена в т.ІІІ, л. 83 от д.п.

Съдът прецени, че следва да остави на съхранение по делото приложените в т.ІІІ, л. 7 и л. 8 два броя оптични носители на информация (дискове), доколкото съдържанието им е неразривно свързано с изготвените две технически експертизи.

Закономерна последица от признаването на подсъдимите Д. и П. за виновни е осъждането им да заплатят направените по делото  р а з н о с к и  – чл. 189, ал.3 НПК. Общият им размер до този момент на наказателното производство е 5437, 56 лв., от които  4392, 56 лв. за експертизи в досъдебната фаза на процеса (което налага заплащането им по сметка на МВР)  и 1045 лв. за възнаграждения на вещи лица и разходи за свидетели в съдебното производство (обуславящо заплащането им по сметка на СГС). Воден от задължението си по чл. 189, ал.3, изр. второ НПК, съдът прецени, че следва да раздели поравно в тежест на двамата подсъдими дължимите от тях разноски. Така, подс. Д. следва да заплати сумата от 2718, 78 лв. (от които – 2196, 28 лв.  по сметка на МВР и 522, 50 лв. – по сметка на СГС), а подс.  П. - сумата от 2718, 78 лв. (от които – 2196,28 лв. по сметка на МВР и 522, 50 лв. - по сметка на СГС).

Двамата следва да бъдат осъдени да заплатят и по 5 лв. за издаването на всеки отделен изпълнителен лист.

По делото са налице доказателства за заплатено от св. Н.В. (като законен представител на частния обвинител и граждански ищец) възнаграждение на двамата повереници (адвокатите А. и Л.) в общ размер на 5000 лв. (л.93 от нохд). То също следва да бъде присъдено в тежест на подсъдимите Д. и П., всеки от които да заплати по 2500 лв. Молба за присъждането на тази претенция се съдържа във финалната част на гражданския иск (л. 91, нохд).

По тези съображения, СГС/НО, 34-ти състав, постанови присъдата си.

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: …………………..

                                                           ЧЛЕН-СЪДИЯ:……………………..