РЕШЕНИЕ
гр.
София, 08.03.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав
в публично заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. №
11145/2020 г. по описа на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 134489
от 29.06.2020 г., постановено по гр. д. № 59811/2012 г., по описа на СРС, 178
състав, са отвхърлени предявените от Е.И.С. срещу М.Д.И. кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 19 062 лв., представляваща обезщетение за ползването за
периода 01.06.2008 г. – 13.12.2012 г. на собствените й ½ идеални части
от недвижим имот – апартамент № 8, находящ се в град София, в жилищна сграда на
бул. „*********, на четвърти надпартерен етаж, сплощ от 94,50 кв. м., ведно с
таванско помещение № 7 и всички други принадлежности от жилищната сграда и от
мястото, представляващо парцел XVII в кв. 116 по плана на град София, местност
„Лозенец“, както и сумата от 4 583,30 лв., представляваща лихва върху
главницата за периода от 01.07.2008 г. – 13.12.2012 г., ведно със законната
лихва върху претендираните суми до окончателното им плащане.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищeца, чрез пълномощника си - адв. Св. Т., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност
на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че в
конкретния случай са налице всички елементи от фактическия състав за заплащане
на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствения имот. Счита, че
нотариалната покана е надлежно връчена на ответника, чрез неговата съпруга,
което се установява от обратната разписка на гърба на поканата. Също така
изтъква, че е недопустимо да се извършва отново преценка за истинността на
нотариалната покана,тъй като тя е била обект на изследване във вече приключил
спор с влязло в сила съдебно решение. По изложените съображения моли съда да отмени първоинстанционното решение и
уважи предявените искове, както и да заплати направените по делото разноски.
Въззиваемият
ответник – М.Д.И., чрез процесуалния си представител - адв. Р. К., с надлежно
учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно
изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Счита, че не е получил процесната нотариална покана
и тя не му е била надлежно връчена. Посочва, че обратната разписка не съдържа
никакви реквизити, удостоверяващи получаването на писмото към което е била
прикрепена.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е
заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно
и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената въззивна жалба за
основателна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът
намира следното:
Не е спорно между
страните, че са съсобственици при равни квоти по ½ ид.ч. на недвижим
имот – апартамент № 8, находящ се в град София, в жилищна сграда на бул. „*********,
на четвърти надпартерен етаж, сплощ от 94,50 кв. м., ведно с таванско помещение
№ 7 и всички други принадлежности от жилищната сграда и от мястото,
представляващо парцел XVII в кв. 116 по плана на град София, местност
„Лозенец“, което се установява и от представеното копие на нотариален акт №
168, том XII,
дело № 2761/1992 г. и удостовериние за наследници. Ответникът не е оспорил и
твърдението, че лично ползва процесния недвижим имот.
По отношение на
спорния по делото въпрос, касаещ надлежното връчване на представената по делото
нотариална покана и значението й като елемент от фактическия състав на чл. 31,
ал. 2 ГПК, относим към писменото поискване на съсобствената вещ, следва да се
отбележи, че по делото е представено влязло в сила съдебно Решение № 67 от
01.07. 2011
г., постановено по гр.д. № 13406/2010 г. по описа на СГС, което не е било допуснато до касационно обжалване с
Определение №831 от
11.07.2012 г. по описа на ВКС, и с което е отменено Решение от 30.11.2009 г. ,
постановено по гр.д. № 14388/2008 г. по описа на СРС. С цитираното съдебно
решение ответникът по настоящето дело М.Д.И. е осъден да заплати на ищцата Е.И.С. сумата от 5870 лв., обезщетение за лишаване от
ползване на процесния недвижим имот за
периода от 01.06.2005г. до 22.05.2008г.,
ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Изложеното налага
обоснован, че още с връчване на исковата молба по цитиранто по-горе съдебно решение
ищецът Е.С. писмено е поискала от
ответника М.И. да заплаща обезщетение по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС за
процесния недвижим имот. Веднъж отправено, писменото поискване действа занапред
без ограничение във времето до настъпване на правопогасяващ факт, какъвто
ответникът не твърди да е настъпил. Поради това не е
нужно за всеки период от време, докато трае ползването на съсобствената вещ
само от единия съсобственик, да се отправя писмена покана, като без значение е
обстоятелството дали поканата е нарочна, дали се съдържа в искова молба или в
друг акт. В този смисъл са и задължителните за органите на съдебната власт
указания дадени в мотивите на ТР № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, в които
се приема, че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено
във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от
съсобственика. Затова не е необходимо за всеки нов период от време да се
отправя нова покана. Ето защо по делото е несъотносим въпроса дали процесната
нотариална покана е била връчена надлежно на ответника, респективно откриване
на производство по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК по отношение истинността й и в
частност автентичността на същата. Нещо повече, в случая по отношение на същата
е настъпило преклудиращо действие на СПН, предвид влязлото в сила Решение № 67
от 01.07. 2011
г., постановено по гр гр.д. № 13406/2010 г. по описа на СГС.
По изложените
съображения настоящият състав на съда прима, че в конкретния случай са налице
елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС и ищецът има право на
обезщетение от ответника за лишаване от ползване на съсобствената вещ. По
отношение размера на претенцията следва да се отбележи, че по делото е прието
компетентно изготвено и неоспорено от страните заключението на вещото лице по
изслушаните първоначална и допълнителна СТЕ, извършила анализ на всички събрани
по делото доказателства, и е определен средната пазарна наемна цена на
процесния имот, като е използван метода на пазарните аналози. Вещото лице сочи
още, че е използвал за сравнение аналогични обекти близки по качества и
характеристики с процесния имот, както и моментното състояние на пазара за
предлаганите и реализирани наемни отношения в района за исковия период. Вещото
лице е отчита, че имота се намира в централната зона на гр. София, в непосредствена
близост до пазар „Римска стена“ срещу УАСГ. Анализът на предлаганите наеми в
подобни по вид обекти в града за исковия период е със средна цена от 4.00 евро
до 4.35 евро за 1 кв.м. жилищна площ. В заключението си вещото лице посочва, че
според средната пазарна наемна цена за периода 23.05.2008 г. – 13.12.2012 г. за
½ идеални части за процесния имот възлиза на 19 062,64 лв. Ето защо
главният иск е основателен и доказан за пълния предявен размер.
По отношение на
акцесорния иск за заплащане на лихва за забава следва да се отбележи, че съобразно разпоредбата на
чл.31, ал.2 ЗС обезщетението се дължи от момента на получаване на писменото
поискване. По естеството си то представлява едностранно волеизявление, от което
следва да е видно, че лишеният от ползване иска да му се заплаща обезщетение.
Веднъж отправено, писменото искане се разпространява неограничено във времето
докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
Поради това не е нужно за всеки период от време, докато трае ползването на
съсобствената Същата може да се съдържа и в искова молба за заплащане на обезщетение
по чл.31, ал.2 ЗС, както е и в конкретния случай, като от този момент насетне
се дължат и лихви за забава. Съгласно кредитираното от съда заключение на
вещото лице по изслушаната СТЕ размерът на мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата от 19 062,64 лв. , за периода 23.05.2008 г. – 13.12.2012
г. възлиза на 4 583,35лв., поради което акцесорният иск е основателен и
доказан за пълния предявен размер.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло, а предявените искове следва
да бъдат уважение за пълния им размер.
При този изход на спора ответникът по жалбата М.Д.И. следва да бъде осъден да заплати на Е.И.С.,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 3 072 лв.,
представляваща сбора от направените от ищеца разноски в първоинстанционното
производство, както и разноски за въззивното производството в общ размер на 1672,91
лв., представляващи заплатената ДТ и адвокатско възнаграждение, които не се
явяват прекомерни, предвид цената на исковете и с оглед на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо възражението на пълномощника на
въззиваемия в тази насока е неоснователно.
С оглед цената на
исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 134489
от 29.06.2020 г., постановено по гр. д. № 59811/2012 г., по описа на СРС, 178
състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М.Д.И., ЕГН **********, с
адрес *** да заплати на Е.И.С., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.
31, ал. 2 ЗС сумата от 19 062,64 лв., представляваща обезщетение за
лишаване от ползване за периода 23.05.2008 г. – 13.12.2012 г. на собствените й
½ идеални части от недвижим имот – апартамент № 8, находящ се в град
София, в жилищна сграда на бул. „*********, на четвърти надпартерен етаж, сплощ
от 94,50 кв. м., ведно с таванско помещение № 7 и всички други принадлежности
от жилищната сграда и от мястото, представляващо парцел XVII в кв. 116 по плана на град
София, местност „Лозенец“, ведно със законната лихва върху сумата от подаване
на исковата молба – 13.12.2012 г. до окончателното й заплащане, а на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата от 4 583,35 лв., представляваща на
мораторната лихва върху главницата за периода от 01.07.2008 г. – 13.12.2012 г
ОСЪЖДА М.Д.И., ЕГН **********, с
адрес *** да заплати на Е.И.С., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата в размер на 3 027 лв., представляваща
съдебни разноски за първоинстанционното производство, както и сумата от 1672,91
лв., разноски за въззивното производството.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: