Р Е Ш Е Н И Е №
17.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
8554 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 183406 от 02.08.2019 г. по гр.д. № 59843/2018 г. Софийски
районен съд, 159 състав признал за установено по субективно активно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявени
от А.И.Г., ЕГН **********, М.В.Г., ЕГН **********, и Д.В.П., ЕГН **********,
срещу В.С.Г., ЕГН **********, че: В.С.Г., ЕГН **********, дължи на А.И.Г., ЕГН **********,
сумата от 1 666.66 лв. - главница, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на постъпване на заявлението в съда - 19.02.2018 г., до
окончателното й изплащане, представляваща съразмерна на наследствената й квота
част от предадената от наследодателя й В.Д.Г., починал на 28.11.2014 г., сума в
заем в общ размер от 5 000 лв. по договор за заем от 20.10.2014 г., за която
сума е издадена заповед от 18.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11331/2018 г. по описа на СРС, 159 състав, като отхвърлил
този иск за разликата над сумата от 1 666.66 лв. до пълния предявен размер
от 3 750 лв.; В.С.Г., ЕГН **********, дължи на М.В.Г., ЕГН **********, сумата
от 625.00 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на постъпване на заявлението в съда - 19.02.2018 г., до окончателното й
изплащане, представляваща съразмерна на наследствената му квота част от
предадената от наследодателя му В.Д.Г., починал на 28.11.2014 г., сума в заем в
общ размер от 5 000 лв. по договор за заем от 20.10.2014 г., за която сума е
издадена заповед от 18.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 11331/2018 г. по описа на СРС, 159 състав; В.С.Г., ЕГН **********,
дължи на Д.В.П., ЕГН **********, сумата от 625.00 лв. - главница, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда
- 19.02.2018 г., до окончателното й изплащане, представляваща съразмерна на
наследствената й квота част от предадената от наследодателя й В.Д.Г., починал на
28.11.2014 г., сума в заем в общ размер от 5 000 лв. по договор за заем от
20.10.2014 г., за която сума е издадена заповед от 18.04.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11331/2018 г. по описа на
СРС, 159 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да
заплати на ищците сумата 845.83 лв. - разноски в исковото и заповедното
производство съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответницата сумата от 291.66 лв. -
разноски за първоинстанционното производството съразмерно с отхвърлената част
от иска.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от ищцата А.И.Г. и от
ответницата В.С.Г.. Въззивна жалба вх. № 5138025/21.08.2019 г. в частта й, подадена
от М.В.Г. и Д.В.П., е оставена без разглеждане и въззивното производство в тази
част е прекратено като недопустимо с влязло в сила определение.
Ищцата А.И.Г. обжалва решението в частта, с която предявеният от нея иск е
отхвърлен за разликата над 1 666.66 лв. до пълния му предявен размер от
3 750 лв., с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Районният съд неправилно определил наследствените квоти по
равно между ищците. Съдът не отчел факта, че А.Г. е била съпруга на починалия,
видно от представеното удостоверение за наследници. По делото не били
представени доказателства за избран от съпрузите режим на имуществени
отношения, поради което приложим бил законовият режим на съпружеска имуществена
общност. Така според въззивницата на нея се дължала половината от сумата
5 000 лв. плюс дял, равен на дела на всяко дете. Поради това моли съда да
отмени първоинстанционното решение в атакуваната част, вкл. в частта за
разноските и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения от
нея иск за сумата 3 750 лв. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Ответницата В.С.Г. обжалва решението в частите, с които исковете са
уважени, с оплаквания за неправилност – съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, обусловило и материална незаконосъобразност на
решението. В нарушение на чл. 142 ГПК районният съд не отложил и дал ход на
делото в открито съдебно заседание на 02.07.2019 г., въпреки подадената от
пълномощника на ответницата молба за отлагането му поради негова служебна
ангажираност. По този начин ответницата била лишена от възможност да участва в
производството. СРС неправилно възприел заключението на СГЕ, което било
непълно, тъй като вещото лице не отговорило на всички поставени му задачи;
Извършеното изследване не отговаряло на съвременната техника, поради което
заключението неправилно било прието. Представеният на вещото лице сравнителен
материал не отговарял на нуждите на експертизата, като вещото лице не взело
предвид, че към момента на подписване на разписката – 17.11.2014 г.,
наследодателят на ищците бил в тежко здравословно състояние, което именно било
причината за твърдените от експерта различия. Ответницата била лишена от
възможността да вземе участие при изслушване на заключението, да постави
въпроси на вещото лице и да постави допълнителни задачи към експертизата. На
следващо място, неправилно първостепенният съд приел, че ищците са доказали при
условията на пълно и главно доказване наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за заем между техния наследодател и ответницата,
както и настъпване на падежа. Същевременно поддържа, че по делото били
представени доказателства, че ответницата е върнала на ищеца процесната сума.
Неправилно районният съд не допуснал до разпит поискания от ответницата
свидетел, който присъствал при връщането на сумата на наследодателя на ищците.
Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноските по делото.
Въззивницата – ищца А.И.Г. и въззиваемите страни М.В.Г. и Д.В.П. с писмен отговор
по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорват жалбата на ответницата и молят съда да
потвърди решението в атакуваните от нея части като правилно. Претендират
разноски.
Въззивните жалби на А.И.Г. и В.С.Г.
са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
надлежни страни, при наличие на правен интерес от жалбите и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт. Поради това съдът следва да се произнесе по основателността
им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е
постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД са предявени в срока по чл.
415 ГПК и са допустими. Въззивният съд намира, че при постановяване на
решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните с жалбите оплаквания е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е
договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от
същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е реален договор –
същият се счита за сключен не в момента, когато между страните е постигнато
съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем, а едва когато въз основа
на това съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя.
Ако съгласието предхожда предаването, договорът възниква сукцесивно –
фактическия му състав е завършен едва с предаването.
В случая с отговора на исковата молба ответницата не е оспорвала наличието
на облигационно правоотношение по договор за заем от 20.10.2014 г., сключен
между нея и наследодателя на ищците. Релевирала е само възражение, че исковете
са неоснователни, тъй като на 20.10.2014 г. била върнала сумата. Поради това с
доклада по делото, по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е прието за безспорно
между страните наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за
заем за сумата 5 000 лв., сключен между наследодателя на ищците и
ответницата.
Ето защо доводът в жалбата на ответницата за недоказване от ищците наличие
на такова правоотношение е преклудиран и не следва да се обсъжда. Само за
пълнота следва да се посочи, че от приетия и неоспорен документ, наименован
„декларация“, се установява по безспорен начин наличието на валидно
правоотношение по договор за заем от 20.10.2014 г., сключен между В.Д.Г. и
ответницата В.С.Г., по силата на който на същата дата В. Г., като заемодател,
предал на ответницата В.Г., като заемополучател, сумата 5 000 лв., която
тя се задължила да върне в срок до 12.12.2015 г. Независимо от даденото му
наименование, документът съдържа всички елементи на договор за заем, подписан е
от двете страни по договора и удостоверява факта на предаване на сумата. Поради
това доводите в жалбата на ответницата са и по същество неоснователни.
За доказване на единственото релевирано с отговора на исковата молба
възражение, че на 20.10.2014 г. ответницата била върнала сумата на заемодателя,
е представена разписка, съгласно която В.Д.Г. декларирал, че към 07.11.2014 г.
е получил в брой 5 000 лв. за погасяване на задължение към 20.10.2014 г.
на В.Г., като разписката удостоверява връщането на дадената в заем сума. Автентичността
на документа в частта му за положения за „заемодател“ подпис е оспорена от
ищците и е открито производство по реда на чл. 193 ГПК.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на СГЕ, което не
е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се установява,
че подписът в разписката за „заемодател“ не е положен от В.Д.Г.. Въззивният съд
намира, че заключението е обективно, компетентно и обосновано, поради което го
кредитира.
Противно на поддържаното в жалбата
на ответницата, вещото лице е отговорило на поставената му задача, като е
посочило ползвания сравнителен материал, методите на изследване и, посочвайки
установените различия и оценявайки ги в тяхната съвкупност, е достигнало до
категоричния извод, че изследваният подпис в разписката и образците от подписа
на В. Г. не са положени от едно и също лице.
След като е установено, че документът е неистински, съобразно чл. 194 ГПК
съдът не може да основе изводите си на него. След като не е доказано връщане на
заетата сума в уговорения срок – до 12.12.2015 г. или след това, предявените
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД са
основателни.
Неоснователен е доводът на въззивницата-ответница за допуснато от СРС
нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК. За откритото съдебно заседание на 02.07.2019 г.
е постъпила молба за отлагане на делото при твърдения за служебна ангажираност
само на пълномощника на ответницата, не и за наличие на пречки страната да се
яви лично, като при това към молбата не са представени и доказателства за
твърдяната служебна ангажираност на адвоката. Поради това СРС правилно е дал
ход на делото в това заседание и е изслушал и приел заключението на СГЕ. Следва
да се добави и че, видно от делото на СРС, пълномощникът на ответницата е
получил препис от заключението на СГЕ на 26.06.2019 г. Молбата за отлагане е
подадена на 02.07.2019 г. Със същата пълномощникът е могъл да заяви както
становище по експертизата, така и да я оспори и да направи доказателствени
искания, вкл. за поставяне на допълнителни задачи. Това не е направено, поради
което неоснователно в жалбата на ответницата се поддържа да била лишена от
правото си на защита.
Във връзка с оплакването на въззвницата-ответница, че в нарушение на
съдопроизводствените правила районният съд не й допуснал поискания свидетел за
установяване факта на връщане на сумата не е заявено доказателствено искане
пред въззивния съд. Дори такова да беше направено, същото би било неоснователно,
предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК за доказване със свидетелски
показания погасяването на установени с писмен акт парични задължения, и предвид
изричното възражение на ищците срещу допускането на свидетел.
Доводите в жалбата на въззивницата-ищца също са неоснователни. Няма спор и
по делото се установява от приетото удостоверение за наследници, че ищцата А.Г.
е била съпруга на заемодателя В. Г.. Съгласно сега действащия Семеен кодекс, в
сила от 01.10.2009 г., не всички имуществени права, придобити от съпрузите по
време на брака, стават съпружеска имуществена общност. Съгласно чл. 21, ал. 1 СК, съпружеската имуществена общност обхваща само вещните права - право на
собственост и ограничени вещни права, поради което и в правната литература е
наричана вещноправна съпружеска имуществена общност. По аргумент за противното
от чл. 21, ал. 1 СК, всички останали имуществени права, които съпрузите
придобиват по време на брака и които не са вещни – облигационни (произтичащи от
договорни и и извъндоговорни източници), трудови, авторски и др. – са лично имущество
на съпруга, който ги е придобил.
Поради това, и съобразно нормите на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 5, ал. 1 ЗН
правилно СРС е приел, че всеки от тримата наследници на В. Г. е наследил по 1/3
от вземането в общ размер 5 000 лв., и е уважил иска на А.Г. до този
размер.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричните претенции, разноски се следват на въззиваемите
страни. В представения договор за правна защита и съдействие, сключен с тримата
ищци, е удостоверено плащане на адвокатско възнаграждение в общ размер
2 000 лв. Не е посочено каква част е платил всеки от ищците, поради което
следва да се приеме, че са платили по равно, или по 666.67 лв. всеки.
Въззивницата-ответница следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемите страни
разноски за въззивното производство в размер на по 666.67 лв. На въззивниците, предвид неоснователността на
жалбите, разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 183406 от 02.08.2019 г., постановено по гр.д. № 59843/2018 г. на
Софийски районен съд, 159 състав.
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН **********,***, да
заплати на М.В.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 666.67 лв. (шестстотин шестдесет и шест
лева и 67 стотинки.), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН **********,***, да
заплати на Д.В.П., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 666.67 лв. (шестстотин шестдесет и шест
лева и 67 стотинки.), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.