Р Е Ш Е Н И Е № 260106
гр.Пловдив, 25.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, Х-ти състав, в публично заседание на тринадесети януари две хиляди двадесет
и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева,
като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 2315/2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, гр.София, чрез
юрисконсулт Е.Р. срещу решение № 2730/30.07.2020г. по гр.д. № 11200/2019г. на
РС Пловдив, с което е отхвърлен предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* против Н.Я.Я., ЕГН **********
иск за признаване на установено в отношенията между страните, че Н.Я.Я. дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 443,37 лв.
- главница, дължима по договор за
потребителски кредит № ********* от 25.04.2016 г., сключен между ответника и
„Провидент Файненшъл България“ ООД /с настоящо наименование „Файненшъл
България“ ЕООД/, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия и
заместване в дълг от 01.07.2017 г. на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което ги е
прехвърлило съгласно Приложение № 1 от 01.03.2018 г. към допълнително
споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД;
договорна лихва в размер на 75,42 лв. за периода от 29.06.2016 г. до 21.06.2017
г., такса за оценка на досие в размер на 21,64 лв. за периода от 29.06.2016 г.
до 21.06.2017 г., такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в
брой по местоживеене на кредитополучателя в размер на 110,91 лв. за периода
22.06.2016 г. – 21.06.2017 г., такса услуга „Кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене на кредитополучателя в размер на 257,78
лв. за периода от 29.06.2016 г. до 21.06.2017 г., обезщетение за забава в
размер на 98,80 лв. за периода от 30.06.2016 г. до датата на подаване на
заявлението в съда – 06.03.2019 г., ведно със законна лихва от подаване на
заявлението в районен съд – 06.03.2019 г., до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед № 2118/08.03.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч. гр. д. № 3683/2019 г. по
описа на ПдРС, ХV граждански състав.
Решението се обжалва като неправилно, тъй като съдът
неправилно е приел, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Сочи се, че макар да няма отделен документ, в
съдържанието на договора е поместена цялата изискана в чл. 11, ал. 1 от ЗПК
информация. Сочи се, че в процесния договор е посочен лихвеният процент и ГПР и
съответните допускания при изчисляване на последния, които отговарят на чл. 11,
ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК. По отношение на възнаграждението за услугата
„Кредит у дома“ се сочи, че същата е законосъобразна и отговаря на изискванията
на ЗЗП и ЗПК. Не е неравноправна клауза. Алтернативно се сочи, че дори
процесния договор да съдържа нищожни клаузи, то с оглед императивната
разпоредба на чл. 23 от ЗПК, следва да бъде върната само чистата стойност на
кредита. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковете.
Претендират се разноските по делото.
Постъпил е писмен отговор от особения представител на Н.Я. – адв. Т.Д.,
която сочи, че решението е правилно. Иска се неговото потвърждаване. Претендира
се определяне на възнаграждение за нея като особен представител на въззиваемия.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав,
след като прецени данните по делото въз основа на доводите на страните и при
дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната
жалба е допустима, като подадена в законния срок от легитимирани страни,
внесена е дължимата държавна такса за въззивно обжалване и е изпълнена
процедурата за отговор. Жалбата отговаря на изискванията на закона по форма,
съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно
при постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
По делото пред РС Пловдив е
доказано, че между ответника Я. и ищеца „Провидент Файненшъл България” ООД е сключен договор
за потребителски кредит № ********* от 25.04.2016 г., по силата на който на
ответника е предоставена сумата от 500 лева, при уговорена договорна лихва с
фиксиран лихвен процент 31,82 % и годишен процент на разходите /ГПР/ 48%.
Кредитополучателят се е задължил да върне сумата на 60 седмични погасителни
вноски в размер на 17,51 лева и последна от 17,03 лева, като общият размер на
всички плащания е записан на 1050,12 лева, с включени такси, съответно оценка
на досие – 25 лв. и такса „Кредит у дома“ – 426,49 лв. Вземанията по процесния договор за
кредит са цедирани от „Провидент Файненшъл България“ ООД /с ново наименование
„Файненшъл България“ ЕООД/ на „Изи Асет Мениджмънт“ АД съгласно договор за
цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г. /л.89/, по силата на който вземането
е прехвърлено на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което ги е прехвърлило съгласно
Приложение № 1 от 01.03.2018 г., към допълнително споразумение от 01.11.2017г.
/л.25/ към рамков договор за прехвърляне на парични вземания /цесия/ от
16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /л.21/. Видно от ССЕ
/л.114/ по процесния
договор за кредит са извършени плащания в общ размер на 141 лева, от които са
погасени, както следва: 56,63 лв. – главница; 23,21 лв. – договорна лихва; 3,36
лв. – такса оценка на досие и 57,80 лв. – такса кредит у дома. Остатъкът на
задълженията по договор за потребителски кредит № ********* от 25.04.2016 г.
към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда е както следва:
443,37 лв. – главница; 75,42 лв. – договорна лихва за периода 29.06.2016 г. –
21.06.2017 г.; 21,64 лв. – такса оцента на досие; 368,69 лв. – такса кредит у
дома за периода 27.06.2016 г. – 21.06.2017 г. и 120,56 лв. – лихва за забава за
периода 30.06.2016 г. – 06.03.2019 г.
Неоснователно е възражението
на жалбоподателя, че в процесния
договор е посочен лихвеният процент и ГПР и съответните допускания при
изчисляване на последния, които отговарят на чл.11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК. По отношение на възнаграждението за услугата „Кредит у дома“ се сочи, че
същата е законосъобразна и отговаря на изискванията на ЗЗП и ЗПК и не е
неравноправна клауза.
Нормата на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК, сочи,
че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019г. по дело №
С-290/19г. с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Krajský súd v Trnave (Окръжен
съд Търнава, Словакия) Член 10, параграф 2,
буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2011/90/ЕС на
Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да
бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и
максимална ставка.
Освен това
налично е изискване ГПР да се изчисли ГПР като
една-единствена
ставка с
точност поне един знак след десетичната запетая /т.2 б.“г“ от Приложение №1 към
ЗПК/. В казуса това е извършено и ГПР е представен като една ставка 48,0 %. Но
тъй като съгласно чл.19 ал.1
от ЗПК ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Това налага при
изчисляването на тази ставка на ГПК да се вземат предвид всички разходи по
кредита свързани с договора за кредит. А в казуса не е взета предвид при
изчислението на ГПР на таксата за услугата Кредит у дома предвидена в размер на
426,49 лева, като клиентът в точка „Д“ от договора изрично е приел, че тази
такса се дължи наред с останалите разходи по кредита. Тоест ставката на ГПР не
отразява тази такса за услуга по кредита. След което в буква „Е“ от договора е
отразен погасителния план по потребителския кредит като вече размера на кредита
и ГПР са сумирани с горната такса и така е определена общодължимата сума и
размера на дължимата анюитетна вноска.
Доколкото чл.19 ал.1 ЗПК изисква
всички общи разходи по кредита да се включат в ГПР, а §1 т.1 от ДР на ЗПК ясно
сочи че под общи разходи по кредита следва да се имат предвид всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Изключение е само разхода за нотариалните такси. В договора за кредит таксата за услуга „Кредит у
дома“ ясно е посочена като допълнителна услуга по избор на клиента. Ето защо тази услуга съставляваща разход
за клиента е следвало да се включи в ставката на ГПР, а страните изрично са
посочили, че те не включват този разход в изчисления ГПР. При това положение е
нарушена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и договорът не съдържа годишния процент
на разходите по кредита изчислен като една единствена процентна ставка, съгласно
изискванията на ЗПК, нарушени са норми на закона за това какво да се включи в
ГПР и как да се изчисли неговия размер. Посочения размер на ГПР е заблуждаващо
по-нисък от действителния, което си е заобикаляне на закона по чл.26 ал.1 от ЗЗД. Ето защо договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК,
както правилно приема и РС Пловдив.
Основателно е обаче
възражението на жалбоподателя, че с
оглед императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК, следва да бъде върната само
чистата стойност на кредита. Неправилни са вижданията на РС Пловдив, че съдът
не би могъл да признае дължимостта на главницата на същото основание, защото разпоредбата
на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на
неоснователното обогатяване – при липсата на основание, всеки дължи да върне
това, което е получил. Сочи се че в случая, сумите се претендират на договорно
основание като изпълнение с оглед действителен договор за кредит, а не на основание
чл. 23 ЗПК, като дадено по недействително правоотношение.
Първо с предявения иск по
чл.422 от ГПК никакви суми не се претендират на договорно основание, защото
искът не е осъдителен, а е установителен и се иска установяване съществуване на
вземанията по заявлението по чл.410 от ГПК. Ето защо щом специалния закон ЗПК в
чл.23 посочва, че вземането за чистата стойност на кредита подлежи на връщане,
тоест явява се дължима сума по силата на закона, то това следва да се отрази в
решението по иска по чл.422 от ГПК, а не с изричен диспозитив в решението да се
отрича дължимостта на тази сума. И това е така и от процесуална гледна точка,
защото на второ място с отхвърлянето на установителния иск по чл.422 от ГПК и
признаване за установено в отношенията между страните, че не се дължи в това
число и чистата стойност на дълга, то
решението със сила на пресъдено нещо окончателно ще преклудира възможността на
ищеца да предяви нов осъдителен иск на основание неоснователно обогатяване за
чистата стойност на дълга. Както е известно мотивите на съда не формират сила
на пресъдено нещо, ето защо и разсъжденията на първата инстанция в мотивите, че
отхвърля иска, защото не е посочено правилното правно основание с нищо не
променя горния извод.
Ето защо решението е
неправилно само в частта, в която се признава за установено в отношенията между страните, че Н.Я.Я. не дължи на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 443,37лв. -
главница, дължима по договор за потребителски кредит № ********* от 25.04.2016г.
В тази му част решението следва да се отмени и да се уважи иска. В останалата
му част решението като правилно следва да се потвърди.
Първата инстанция не се произнасял по въпроса за
разноските, поради липса на такива сторени от ответника. Предвид изхода на
делото право на разноски се поражда в полза на страната взела участие в него,
съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от предявената
претенция. Исковете са уважени в размер на 44 % и отхвърлени в размер на 56 %.
В тези пропорции следва да се разпределят разноските по делото между страните.
В заповедното производство разноските на ишеца са за 25 лв. държавна такса и 50
лв. за юрисконсултски хонорар определен по чл.26 от Наредбата за заплащане на
правна помощ във вр. с чл.78 ал.8 от ГПК. За първата инстанция ищецът е
направил разноски за 375 лв. държавна такса /л.45/, 300,56 лева за депозит на
особен представител /л.63/, 100 лв. за вещо лице /л.79/ и 150 лева за юрисконсултски
хонорар определен по чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правна помощ. Общо
за заповедното производство и първата инстанция са направени разноски за
1000,56 лв. За втората инстанция са направени разноски от ищеца за 200 лева
държавна такса /л.9/ и 200 лева за особен представител /л.24/ и 150 лева за
юрисконсултски хонорар определен по чл.25 ал.1 от НЗПП. Или общо за всички
инстанции разноските на ищеца са за 1550,56 лева. Ответникът разноски по делото
не е правил и е бил представляван от назначен на разноски на ищеца особен
представител. Ето защо от тези разноски ответникът дължи на ищеца съобразно
уважената част от иска 44% от разноските, а именно 682 лева.
Мотивиран
така съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение
№ 2730/30.07.2020г. по гр.д. № 11200/2019г. на РС Пловдив ЧАСТИЧНО, в частта в която е отхвърлен
предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б. против Н.Я.Я.,
ЕГН **********,*** иск за признаване на установено в отношенията между
страните, че Н.Я.Я., ЕГН ********** дължи на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, сумата от 443,37 лв. -
главница, дължима по договор за потребителски кредит № ********* от
25.04.2016г., сключен между ответника и „Провидент Файненшъл България“ ООД /с
настоящо наименование „Файненшъл България“ ЕООД/, вземанията по който са
прехвърлени с договор за цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г. на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, което ги е прехвърлило съгласно Приложение № 1 от
01.03.2018 г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор
за прехвърляне на парични вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, като вместо това:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н.Я.Я., ЕГН **********,*** дължи на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4
сумата от 443,37 лв. - главница, дължима
по договор за потребителски кредит № ********* от 25.04.2016г., сключен между
ответника и „Провидент Файненшъл България“ ООД /с настоящо наименование
„Файненшъл България“ ЕООД/, вземанията по който са прехвърлени с договор за
цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г. на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което
ги е прехвърлило съгласно Приложение № 1 от 01.03.2018 г. към допълнително
споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата му част.
ОСЪЖДА Н.Я.Я., ЕГН **********,*** да плати на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул. Д-р. Петър Дертлиев №25, ет.2 офис 4 сумата от от 682 лева за
разноски пред първата инстанция, въззивния съд и за разноски в
заповедното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.