Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………./……...12.2020
г.
гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на двадесети
ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНА МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОНИ КРЪСТЕВ
ДЕСИСЛАВА ЖЕКОВА
при участието на секретаря Нели
Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията
Маркова,
в.т.д. № 412/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
и е образувано по въззивна
жалба вх. № 90373/05.12.2019 г. на Р.Т.Б., ЕГН **********,*** срещу Решение № 4840/11.11.2019 г.,
постановено по гр.д. № 16086/2018 г., на ВРС, XХХIII с., в частта, с която е прието за установено, че дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“, № 260, сумата 1560.00 евро, от общо установената 5187.30 евро,
главница по Договор за кредит № 258-32/2008, за периода 23.08.2013 г. –
19.08.2018 г., сумата 10439.71 евро,
договорна лихва за периода 23.07.2015 г. - 19.08.2018 г.; сумата 2950.93 евро,
наказателна лихва за периода 23.07.2015 г. - 19.08.2018 г.; сумата 498.69 евро, такси за периода
23.06.2016 г. – 19.08.2018 г.; сумата
166.40 лв., нотариални такси за подновяване на вписана ипотека, за периода
04.09.2015 г. – 19.08.2018 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 12630/2018 г. на ВРС, XIV с.
Въззивникът е навел твърдения, че решението в атакуваните му части е
неправилно и необосновано. Излага коментар на правните изводи достигнати от
първоинстанционния съд и счита, че те не се подкрепят от събраните в хода на
производството писмени доказателства и събраните специални знания, посредством
заключението на ССЕ. Сочи, че задълженията по договора са станали предсрочно
изискуеми на 05.06.2015 г., което било видно от представени саморъчни
декларации, изходящи от него и друго лице. Поради настъпилата предсрочна
изискуемост, счита за недължими начислените суми за договорна, наказателна
лихва и такси за управление на кредита. Твърди, че първоинстанционния съд е
достигнал до неправилни изводи досежно релевираните възражения за наличие на
неравноправни клаузи в процесния договор. За недължима счита и претенцията за
нотариални такси, поради нейната недоказаност. Счита, че съдът не е отчел
събраната в хода на изпълнителното производство, образувано по издадената
заповед и изпълнителен лист, сума в размер на 3052.54 лв. По същество отправя
искане за отмяна на постановеното решение в обжалваната му част и отхвърляне на
предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение. В с.з. чрез процесуален представител поддържа въззивната жалба по изложените в нея оплаквания.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор от въззиваемата страна
„Юробанк България“ АД, в който оспорва
жалбата. Сочи, че претенцията спрямо въззивника не се основава на настъпила
предсрочна изискуемост и такава не е настъпила, поради липса на нейното
надлежно обявяване на длъжника. По посочената причина, счита за неоснователно
оплакването за недължимост на начислените договорна и наказателна лихва.
Оспорва и твърденията за наличие на неравноправни клаузи в сключения договор,
досежно предвидената възможност за едностранно повишаване на договорения лихвен
процент като счита, че обстоятелствата, които биха могли да доведат да промяна
на лихвения процент са достатъчно ясни, обективни и „външни“. По същество
отправя искане за потвърждаване на атакувания съдебен акт и присъждане на
направените разноски. В с.з. не се представлява.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора,
съобрази следното: Производството пред ВРС е образувано по предявен иск от „Юробанк
България“ АД, правоприемник на „Алфа банка – клон България“ КЧТ, за приемане за
установено, че Р.Т.Б., дължи сумата 5187.30
евро, дължима главница, ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 22.08.2018 г. до изплащането, сумата 10439.71 евро, лихва върху редовна
главница за периода 23.07.2015 г. – 19.08.2018 г., сумата 2950.93 евро, наказателна лихва върху просрочена главница за
периода 23.07.2015 г. – 19.08.2018 г., сумата 498.69 евро, такси по кредита за периода 23.06.2016 г. – 19.08.2018
г. и сумата 166.40 лв., нотариални
такси за подновяване на ипотека, всички дължими по Договор за кредит №
258-32/2008/19.05.2008 г., сключен между „Алфа банка“ АД, чрез „Алфа Банка –
клон България“ КЧТ и ответника, на осн. в чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 12630/2018
г., на ВРС, XIV с. Претендира
присъждане на разноските в заповедното производство и тези в съдебното
производство.
Ищецът твърди, че
на 19.05.2008 г. е бил сключен Договор за кредит за покупка, строителство и
ремонт, по силата на който „Алфа Банка“ АД, чрез клона в България е
предоставила на ответника кредит в размер на 57000.00 евро от които 55000.00
евро за покупка и 2000.00 евро за ремонт на недвижим имот. Сочи, че страните
постигнали съгласие първите 15 години върху главницата да се начислява лихва в
размер на 6.2 % годишно като в срок от един месец от изтичането на този срок
ответникът следвало да се яви за предоговаряне на лихвата. В случай, че не се
яви същият следвало да издължи остатъка от кредита в срок от един месец след
изтичане на 15-годишния срок. Уговорено било още кредитополучателя да заплаща
на Банката такса за управление на кредита в размер на 1 % върху разрешения
размер, при подписване на договора, а за останалия период от договора по 0.5 %
годишно върху остатъка. Уговорена била и такса за предсрочно погасяване в
размер на 3 % и такса за предоговаряне – 0.5 %. Изплащането следвало да се
извършва на 348 месечни вноски, съгл. погасителен план, за периода 23.06.2008
г. – 21.05.2037 г. Неразделна част от Договора били и ОУ за предоставяне на
кредити. В случай на забава дължима била наказателна лихва в размер на лихвения
процент по договора, увеличен с 2.5 % годишно. Кредитополучателя се съгласил с
правото на Банката да променя едностранно
договорения лихвен процент при посочените в чл. 13 от ОУ, условия. Кредитополучателят
не изпълнил задължението си да заплаща погасителните вноски по кредита на
датите на уговорените падежи като неплатени били 60 бр. погасителни вноски с
настъпил падеж през периода 23.08.2013 г. – 20.08.2018 г. Твърди, че датата, на
която ответникът е спрял плащания е 23.08.2018 г. Посочените факти, обусловили
правния интерес от принудително събиране на дължимите суми чрез образуване на
заповедно производство. По същество, отправя искане за уважаване на предявения
иск.
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозира писмен отговор, в който оспорва предявените
искове. Оспорва между страните е налице валидна облигационна връзка, да му е
предоставена и усвоена сумата по договора. Оспорва се ответникът доброволно да
е изплащал каквито и да е било вноски по кредита. Оспорва да е
закупен недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „Проф. Шишманов", № 6,
с договорената кредитна сума, както и да е извършван ремонт на собствен
недвижим имот. От изложеното прави извод, че дори и процесния договор да е разписан от него, то не
са изпълнени изискванията на чл. 8 за валидно усвояване на сумата. Сочи, че
през 2015 г. е било образувано ч.гр.д. № № 11804/2015 г., на ВРС, XVII с., по което е била издадена Заповед по чл. 417 ГПК като в границите на
това производство банката била заявила, че обявява процесния кредит за
предсрочно изискуем, считано от 03.06.2015 г. Излага, че претендираните
договорни лихви, наказателни лихви и такси за управление по настоящото дело са
начислявани след датата на настъпване на предсрочната изскуемост. След тази
дата счита, че възнаградителна лихва, наказателна лихва и такси за управление,
не следва да се начисляват поради отпадане на преимуществото на срока,
съответно и правото на ползване на кредита занапред, а дължима се явява само
законна лихва. По отношение на претендираните нотариални разноски счита, че
такива не са предвидени за заплащане изобщо и такива не са извършвани изобщо,
тъй като ипотека не е подновявана, през посочения в исковата молба период.
Счита, че ОУ не са били приети от него и не могат да намерят приложение в
отношенията между страните.
По отношение на лихвения процент сочи, че
смисълът на постигнатите уговорки между страните е бил той да не бъде променян
за първите 15 години от срока на договора. Същевременно в чл. 13 от ОУ, се
посочва, че е установено правото на банката едностранно да променя договорения
лихвен процент в две хипотези. Тази клауза счита за несъвместима с чл. 4 от Договора, поради което и
дължимия по договора лихвен процент следва да бъде в размер на 6.2 %. Счита, че
оспорената клауза е неравноправна по смисъла на ЗЗП, чл. 143, т. 10 ЗЗП, същата
не е индивидуално договорена, а представлява част от бланковите общи условия на
банката. Счита, че условията за едностранна промяна на фиксирания лихвен
процент са формулирани неясно и при какъв механизъм е допустима промяната.
Излага, че клаузата на чл. 13.2 ОУ също е неравноправна, на осн. чл. 143, т. 10
ЗЗП, тъй като тя предвижда изменението на лихвените проценти на основанията
посочени в чл. 13.1, т. 1 и 2 да се отразява едностранно от банката в
погасителния план и да се считат за приложими от деня на изменението в плана.
Твърди, че клаузата на чл.. 13 ОУ е неравноправна и тъй като не предвижда
възможност на потребителя да се откаже от договора. Такава възможност не е
предвидена и в разпоредбата на чл. 13.2., която предвижда хипотеза на
предсрочна изискуемост. Поради което прави извод, че чл. 13.1. и чл. 13.2. са
неравноправни в хипотезата на чл. 143, т. 12 ЗЗП. Сочи, че от представения по
ч.гр.д. № 12637/2013 г., на ВРС, погасителен план ставало ясно, че най-късно от
12.04.2009 г. лихвения процент по договора е увеличен на 7 %, вместо
договорените 6.2 %. Твърди, че принудително е била събрана сумата 53798.03 лв., която сума
не е намерила отражение при формиране на претенциите. Тази сума е формирана от
сумата 48169.47
лв. и 2576.56 лв., получени по изп. д. № 783/2013 г. на ЧСИ Р. Тодорова,
образувано във връзка с издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 12637/2013 г.,
на ВРС, XVIII с., както и от сумата 3052.00 лв., по изп. д. № 721/2018 г., по описа на ЧСИ Надежда Д.,
образувано по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 12630/2018 г. на ВРС, 14
с. Релевира възражение за погасяване по давност на процесиите вземания. По същество отправя искане за отхвърляне на предявеният иск.
Настоящият състав
на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Не се спори между страните, че в полза на
ищеца по ч.гр.д. № 12630/2018 г., на ВРС, XIV с., е издадена Заповед по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено ответникът
да заплати сумата 5187.30 евро, дължима главница, ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 22.08.2018 г. до
изплащането, сумата 10439.71 евро, договорна лихва за периода 23.07.2015 г. –
19.08.2018 г., сумата 2950.93 евро, наказателна лихва за периода 23.07.2015 г. – 19.08.2018 г.,
сумата 498.69 евро, такси по кредита за периода 23.06.2016 г. – 19.08.2018 г. и
сумата 166.40 лв., нотариални такси за периода 04.09.2015 г. – 19.08.2018 г.,
всички дължими по Договор за кредит № 258-32/2008/19.05.2008 г., сключен между
„Алфа банка“ АД, чрез „Алфа Банка – клон България“ КЧТ и ответника, на осн. в
чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Присъдени са и разноските по заповедното
производство. Издаден е и изпълнителен лист.
От представения
пред ВРС, оригинал на Договор за кредит № 258-32/2008 г., Продукт „Нов Алфа
Кредит за покупка, строителство и ремонт“, от който се установява, че „Алфа
банка" АЕ, чрез „Алфа Банка - клон България" КЧТ (чийто правоприемник
на дейността е ищеца по делото) е предоставила на ответника, в качеството му кредитополучател,
при действието на общите условия за предоставяне на Алфа ипотечен кредит за
покупка, строителство и ремонт, сумата 57000.00 евро, от които 55000.00 евро за
покупка на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „Проф. Шишманов“, № 6 и
2000.00 евро, за ремонт на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, кв.
„Аспарухово“, ул. „К. Пейчинович“, № 5, за срок от 360 месеца.
По делото са
представени в оригинал и подписани от ответника Общи условия – Алфа ипотечен
кредит за покупка и строителство и Алфа Кредит Ремонт – кредити за
реконструкция, ремонт или други нужди, които съгласно разпоредбата на чл. 9 от
Договора, представляват неразделна част от него.
За установяване
на твърденията на ответника за датата, на която е бил уведомен за предсрочната
изискуемост настъпила по кредита пред първоинстанционния съд са представени:
нотариална покана, рег. № 1559/27.07.2015 г., за обявяване на предсрочна
изискуемост на задълженията по процесния кредит, с нотариално удостоверяване за
получаването й от ответника на 01.09.2015 г., на осн. чл. 47 ГПК; декларация,
изходяща от трето за спора лице - Гергана Георгиева, от 05.06.2015 г. и
декларация, изходяща от ответника, без посочена дата
Представен по
делото е погасителен план към Договора, подписан от ответника.
Към настоящото
дело са приобщени материалите по ч.гр.д. № 11804/2015 г., на ВРС, XVII с.
Пред
първоинстанционния съд е назначена ССЕ, чието заключение неоспорено от страните
е прието и кредитирано от ВРС. Заключението се цени и от настоящата инстанция
като обективно и компетентно дадено. От заключението се установява, че общият
размер на реално усвоената сума по банковата сметка на титуляра Р.Б., на дата
23.06.2008 г. сума по процесният договор, възлиза на 57000.00 евро. За срока на
договора по главницата са извършени плащания в размер на 3867.46 евро., така
общия размер на дължимата по договора главница възлиза на 53132.54 евро. Размера
на заплатената от ответника възнаградителна лихва по договора възлиза на
19550.23 евро, а размера на заплатената просрочена законна лихва възлиза на
708.37 евро. Експертът посочва, че лихвите за просрочие се изчисляват на база
на мораторната (законна) лихва върху неплатената в срок главница, за периода,
за който е била в забава. Вещото лице е установило, че дължимата договорна лихва възлиза на 18036.04 евро, а дължимата
просрочена законна лихва възлиза на 2950.93 евро. Досежно таксите за управление
на кредита – заплатените са в размер на 847.73 евро, а дължимите възлизат на
1549.15 евро.
Към датата на
депозиране на заявлението в съда – 22.08.2018 г., размерът на просрочените суми
по сключения договор е следния: - падежирали главници - 5187.30 евро, - дължими
договорни лихви – 18036.04 евро, просрочени законни лихви – 2950.93 евро, -
такси за управление - 1549.15 евро.
Експертът
посочва, че нередовното погасяване от страна на ответника е започнало от датата
на последното плащане – 23.02.2009 г., когато е заплатена частично сумата 28.55
евро, с която е прихваната частично дължимата договорна лихва към дата 23.02.2009
г., дължимата главница към същата дата не е била заплатена. Следващото плащане
по кредита е извършено след заведено изп. дело по ИЛ от 21.08.2013 г., по което
дело на дата 05.08.2015 г. е постъпила сума общо в размер на 22117.92 евро, с
която са погасени всички задължения до дата 22.07.2013 г. След тази дата няма
извършвани плащания по кредита. Забавата по кредита е за периода 23.07.2013 г. –
19.08.2018 г. или към дата 22.08.2018 г. забавата се равнява на 60 календарни
месеца.
Поради допуснато процесуално нарушение от страна на
първоинстанционния съд, в хода на въззивното
производство е допусната ССЕ, първоначалното и допълнително заключения по която
се кредитират от въззивния съд като безпристрастно и компетентно дадени. От
заключението се установява, че по решение на управителния орган на „Алфа Банк –
България“ КЧТ лихвения процент по потребителски и ипотечни кредити в евро е
променен, считано от 12.04.2009 г. Така по процесния договор действащия от
23.06.2008 г., лихвен процент – 6.20 % е изменен на 7 %. Вещото лице е установило,
че сумата 2576.56 лв., описана в Протокол за разпределение от 13.07.2015 г., по
изп.д. № 783/2013 г. на ЧСИ Р. Тодорова и представляваща адвокатски
възнаграждение по изп. производство е преведена на Банката на 15.12.2015 г., но
е преведена обратно по сметка на ЧСИ Г. Н., в резултат на образувано изп.д. №
160/2018 г., поради което и не е била съобразявана при формиране размера на
претенциите.
Експертът е
изчислил размерът на задълженията съобразно лихвения процент, уговорен при
сключването на договора, както и размер на претенциите за договорна и
наказателна лихва, съобразно релевираното от страна на ответника възражение за
погасяването им по давност.
От заключението
се установява, че в хода на принудителното изпълнение на издадената заповед по
изп.д. № 721/2018 г. на ЧСИ Н. Д., размерът на събраните суми възлиза на
3729.45 лв.
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъдат разгледана
по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата
на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази следното:
Атакуваното съдебно решение е постановено от надлежен съдебен състав, в
границите на предоставената му правораздавателна компетентност и съдържа реквизитите по чл.
236 ГПК. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите на
предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите
изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 12630/2018 г., на ВРС, XVIII с. Произнасянето на ВРС съответства на заявената за разглеждане
претенция, поради което обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предвид характера
на предявения иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК – иск за установяване
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение и предвид
разпределението на доказателствената тежест при този вид искове, ищецът се
явява страната в процеса, върху която пада доказателствената тежест за
доказване на предпоставките довели до дължимост на претендираната сума и
наличието на такова задължение. В тежест на ответника е доказване изпълнението
на поетите задължения точно и в срок или други правопогасяващи възражения.
Предмет
на въззивното производство e частта от
решението, с която предявения иск, с правно основание осн.
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е
уважен за сумата 1560.00 евро, от
общо установената главница в размер на 5187.30 евро, падежирала през
периода 23.08.2013 г. – 19.08.2018 г.; сумата
10439.71 евро, договорна лихва за периода 23.07.2015 г. - 19.08.2018 г.; сумата 2950.93 евро, наказателна лихва за периода 23.07.2015 г. -
19.08.2018 г.; сумата 498.69 евро,
такси за периода 23.06.2016 г. – 19.08.2018 г.; сумата 166.40 лв., нотариални такси за подновяване на вписана
ипотека, за периода 04.09.2015 г. – 19.08.2018 г., всички
дължими по силата на по Договор
за кредит № 258-32/2008, за периода 23.08.2013 г. – 19.08.2018 г. В необжалваната
част за сумата 3627.30 евро, представляваща разлика между установения размер на
главницата – 5187.30 евро и размера на обжалваната част – 1560.00 евро, решението
е влязло в сила.
При така
очертания предмет на въззивното производство, се налага извода, че правопораждащите
факти между страните са установени с влязлото в сила решение, а именно: наличие
на валидно облигационно правоотношение възникнало по силата и при условията на Договор
за кредит № 258-32/2008, усвояването на сумата по него и неизпълнението на
задълженията на ответника по него за точно и в срок погасяване на вноските по
договора. По тази причина, няма да бъдат обсъждани маркираните в жалбата
оплаквания, релевирани пред първоинстанционния съд, досежно валидно усвояване
на процесния кредит от ответника, дали са били или не, налице основания за
усвояването, както и дали усвоената сума по кредита е била ползвана за
закупуване на недвижим имот.
По отношение на главницата. Тази претенция е основана на твърдения за формирането й от неплатените
от ответника вноски с настъпил падеж през периода 23.08.2013 г. – 19.08.2018 г. Видно от
заключението на ССЕ е, че за посочения период размерът на дължимата главница
възлиза на 5187.30 евро. В тази връзка възражението на въззивника за погасяване
на това вземане по давност се преценява като неоснователно, предвид датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 22.08.2018 г.
По отношение на договорната
лихва. Видно от сключения
договор за кредит е, че между страните е уговорена дължимост на фиксиран лихвен
процент за първите 15 години, в размер на 6.2 %, а след този срок лихвения
процент се определя по договаряне с Банката, при посочени условия (чл. 4).
Същевременно в разпоредбата на чл. 13 от ОУ е предвидено, че
кредитополучателя дава съгласието си Банката да променя договорения лихвен
процент във всеки от случаите по т. 1 и 2 – при съществени изменения в
икономическата ситуация в страната или в чужбина и/или промени в
законодателството, които правят неизгодна за Банката кредитната сделка, както и
в случай на увеличение с повече от 50 % на цената на паричния ресурс, заплащан
от Банката за рефинансирането си, в сравнение с цената на ресурса към момента
на подписване на договора. В разпоредбата на чл. 13.2. от ОУ е предвидено, че
кредитополучателя дава съгласие измененията в лихвения процент да бъдат
отразявани едностранно в погасителния план и да се считат приложими от деня на
изменението в плана, а в случай, че измененията не бъдат приети от кредитополучателя,
то остатъка от кредита става предсрочно изискуем и последния е задължен в 7 дн.
Срок да погаси всички дължими суми.
Иначе казано, цитираните клаузи от Договора,
регламентират правото на кредитора да променя едностранно размера на
договорения лихвен процент на основания, които не са предвидени в договора и
при липса на отнапред ясна и конкретна методология или формула, която да е била
сведена до знанието на потребителя и да е разбираема за него. От обсъдените
заключения на експерта по ССЕ, безспорно се установява, че след сключването на
договора е извършена една едностранна промяна на лихвения процент, в посока към
неговото увеличаване – от първоначалния процент 6.2, считано от 12.04.2009 г.
процентът на възнаградителната лихва е увеличен на 7.00 %. По отношение на тези клаузи въззивникът е
релевирал пред първоинстанционния съд възражение за неравноправност.
Безспорно е, че ответникът е физическо лице,
на което е предоставен кредит, който не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството
„потребител“ по смисъла на пар.13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
За да бъде квалифицирана като неравноправна
договорна клауза за възнаградителна лихва, тя не следва да попада в обхвата на
изключващите неравноправността разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1, ал.3, т.1 и
ал. 4 от ЗЗП.
По приложението на чл. 143 от ЗЗП досежно
квалифицирането на клаузи за увеличаване на лихвените нива като неравноправни е
налице богата и последователна съдебна практика, както на ВКС, така на Съда на
ЕС, с която са тълкувани нормите на Директива 93/13/ЕИО и, която е постановена
чрез анализ на дерогиращите норми на ал. 2, т. 1, ал.3, т.1 и ал. 4 от чл. 144
ЗЗП (аналогични на
нормите на Директива 93/13/ЕИО). (Р от 26 април 2012 г., дело
Invitel, C-472/10, Р от 21 март 2013 г. дело Vertrieb, C-92/11, Р от
26 февруари 2015 г., дело Matei, C‑143/13, Р №
77/22.04.2015 г., гр.д. № 4452/2014 г., ІІІ ГО, Р № 424/02.12.2015 г., гр.д. № 1899/2015 г., IV ГО, Р № 95/13.09.2016 г., т.д. № 240/2015 г., ІІ
ТО, Р № 205/07.11.2016 г., т.д. № 154/2016 г., І ТО, Р №
165/02.12.2016 г., т.д. № 1777/2015 г., I ТО и Р № 98/25.07.2017 г., т.д. № 535/2016 г., I ТО/.
Цитираната практика последователно се
придържа към разбирането, че е добросъвестна и поради това допустима, уговорка
в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално
уговорената лихва, но само ако тя отговаря на следните кумулативни изисквания:
- обстоятелствата/лихвообразуващите
показатели, при чието настъпване може да се измени лихвата, да са изрично
уговорени в договора или в общите условия, т.е. да представляват част от
съдържанието на договора или на общите условия; - тези обстоятелства да
са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора, тяхното
определяне или приложение да не е поставено под неговия контрол. Те
следва да се определят от свободното въздействие на пазара или от публична
институция/външен за доставчика, орган; - информацията за лихвообразуващите
компоненти трябва да е публично достъпна, за да може потребителят да
направи собствени изчисления и прогнози. Субективният елемент при формиране на
лихвеното ниво не може да бъде изключен в случаите, в които плаващата
компонента на цената на кредита се формира както от лихвени, така и от
нелихвени разходи и фактори, специфични за конкретната банка и определяни от
нея без да са публично достъпни; - да е налице методика за промяна на
лихвата, т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата. За да е
налице методика за начина на увеличаване на лихвените нива, обвързваща
страните по кредитното правоотношение е необходимо тя да представлява ясна
и конкретно разписана изчислителна процедура, (математическа формула/алгоритъм), посочваща:
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори и/или други обективни величини
или комбинация между тях. Когато кредиторът се позовава на такива обективни
фактори, при липса на изчислителна формула тяхното влияние по отношение
промяната на лихвата се поставя под негов контрол (той може в негов субективен интерес да използва като лихвообразуващи
само факторите, които към момента на изчисляване на лихвата са на висока
стойност). Затова изброяването в договора или в общите
условия на обективни фактори, без включването на методология не е достатъчно да
бъде определено поведението на търговеца като добросъвестно, тъй като в тези
случаи те губят характеристиката си на независещи от неговата воля. Именно
външните причини, които могат да обусловят изменението на цената (лихвата), а не субективна
власт на търговеца и/или доставчика на финансови услуги са основанието
законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните
от нея. Тези условия са в пряка връзка с изискванията на чл. 58, ал.
1, т. 2 ЗКИ, чл. 59, ал. 2 ЗКИ и на чл. 147, ал. 1, вр. с чл. 143, т. 18
ЗЗП, за ясно и разбираемо формулиране на условията по договорите за
кредит. Единствено при изпълнение на тези изисквания могат да се приложат
дерогиращите правила на ал. 2, т. 1, ал.3, т.1 и ал. 4 на чл. 144 ЗЗП и клаузите
за възнаградителна лихва да се определят като равноправни.
Доколкото в конкретния случай не се
установява индивидуално договаряне на хипотезите, при които банката би могла да
предприеме едностранна промяна на лихвения процент, напротив при липса на
изрично предвидени условия за това, единствения възможен извод е, че процесните
клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност, тъй като създават
значително несъответствие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, с което последният бива увреден. Това обуславя нищожността на
процесните клаузи поради неравноправността им по смисъла на чл.143 ЗЗП, а това
от своя страна води до нейната неприложимост в отношенията между страните по
кредитното правоотношение. Отделно от това, извършеното едностранно увеличение
на лихвения процент, уговорен като „фиксиран“ за първите 15-години от договора,
влиза в пряко противоречие с клаузата на чл. 4 от договора и противоречи на
добрите нрави. Следователно, приложение между страните следва да намери първоначално
договорения фиксиран лихвен процент от 6.2 %.
По отношение на тази претенция въззивникът
релевира и възражение за начисляване на договорна лихва след датата на
предсрочната изискуемост, която счита за настъпила на 05.06.2015 г. Това
възражение се преценява от въззивния съд като основателно. Посочената от ответника дата има отношение към
производството по ч.гр.д. № 11804/2015 г., на ВРС, XVII с., в границите на което е била издадена Заповед по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист срещу ответника за задължения по процесния договор за кредит,
основани на твърдения за настъпила предсрочна изискуемост. Видно от материалите
по това дело, приложено към настоящото е, че на известните на ответника адреси
– първия, от които негов постоянен и настоящ, е изпратена нотариална покана, в
която кредитора е обявил на длъжника, настъпилата на 03.06.2015 г., предсрочна
изискуемост на задълженията по процесния договор. Видно от нотариалното
удостоверяване е, че считано от 07.08.2015 г., поканата е приета за редовно
връчена след изтичане на 2-седмичния срок за получаването й. Предвид надлежно
обявената предсрочна изискуемост, без уважение, че била оставена депозираната
от длъжника частна жалба срещу допуснатото незабавно изпълнение (Определение № 2753, постановено по в.ч.т.д. №
1782/2016 г., на ВОС, ТО, приложено към ч.гр.д. № 11804/2015 г., на ВРС, XVII с.). Издадената
Заповед и изп. лист обаче са били обезсилени с Определение № 11114/30.10.2017
г., по ч.гр.д. № 11804/2015 г., на ВРС, XVII с., в хипотезата на чл. 415, ал. 2 ГПК, поради неизпълнение от страна на
кредитора на указанията за предявяване на иск по реда на чл. 422 ГПК.Това
произнасяне е влязло в сила на 08.03.2018 г.
Обезсилването на издадената заповед и
изпълнителен лист в конкретната хипотеза, не заличават с обратна сила
настъпилата предсрочна изискуемост, която е и надлежно обявена на длъжника,
съобразно изискванията за това към датата на обявяването и на чието настъпване
се е позовал и кредитора. Това е така, защото след като кредитора е упражнил
потестативното си, преобразуващо право да отнеме преимуществото на срока,
уговорен в полза на длъжника и това негово изявление е надлежно достигнало до
последния, то е породило и действието си и задълженията по договора са станали
предсрочно изискуеми, независимо от последващото обезсилване на издадената
заповед и изпълнителен лист, поради непредявяване на специалния установителен
иск.
При това положение след настъпване на
предсрочната изискуемост на 07.08.2015 г., на кредитора не се следва
възнаградителна лихва по процесния договор за кредит. Така заявената претенция
за възнаградителна лихва за
периода 07.08.2015 г. - 19.08.2018 г. (избраната
от кредитора крайна дата на периода, преди депозиране на заявлението в съда) се явява неоснователна и подлежи на
отхвърляне.
Претенцията за възнаградителна лихва за периода 23.07.2015 г. –
07.08.2015 г. се явява обхваната от възражението за давност, релевирано в
производството от страна на въззивника, предвид датата на депозирането на
заявлението в съда – 22.08.2018 г. и тригодишния давностен период, приложим за
тази претенция.
В заключение, претенцията възлизаща на сумата 10439.71 евро, договорна
лихва за периода 23.07.2015 г. - 19.08.2018 г., следва да бъде отхвърлена.
По отношение на наказателната
лихва. Тази претенция е
основана от ищеца на разпоредбата на чл. 12 ОУ, която предвижда при забава в
плащанията на погасителна вноска и/или лихва по кредита да се дължи наказателна
лихва за забава, равна на лихвения процент, договорен между страните и увеличен
за кредити в чуждестранна валута с надбавка от 2.5 %. Тази разпоредба отнесена
към конкретиката на казуса води до извода, че приложимата между страните
наказателна лихва възлиза на 8.7 %. За да достигне до този извод, съставът на
въззивния съд съобрази изложените по-горе мотиви за неравноправност на
предприетото едностранно увеличение на договорения фиксиран лихвен процент и
извода, че приложим между страните е първоначалния такъв, посочен в договора –
6.2 %. След съобразяване на релевираното възражение за давност и датата на
депозиране на заявлението – 22.08.2018 г., то наказателна лихва се дължи за
периода 22.08.2015 г. - 19.08.2018 г. (посочената
от кредитора крайна дата преди депозиране на заявлението в съда). Доколкото след настъпване на предсрочна
изискуемост върху неплатената главница, дължимо се явява само обезщетение за
забава до размера на законната лихва, то за периода 22.08.2015 г. - 19.08.2018
г., при извършване на собствени изчисления, с помощта на калкулатор от ПИС
„Апис“, за изчисляване на законна лихва върху валутни задължения в евро,
въззивния съд установи, че размерът на законната лихва възлиза на 1577.02 евро,
до който размер тази претенция подлежи на уважаване. За разликата до предявения
размер от 2950.93 евро и за периода 23.07.2015 г. - 22.08.2015 г. тази
претенция ще следва да бъде отхвърлена.
По отношение на претендираните
такси, в размер на 498.69
евро. Ищецът е твърдял, че претенцията е формирана от начислени, но неплатени
от длъжника такси за обслужване на кредита за периода 23.06.2016 г. –
19.08.2018 г. Въззивния съд преценява тази претенция като неоснователна по
изложените в решението мотиви досежно действието на предсрочната изискуемост и
същата подлежи на отхвърляне.
По отношение на претендираните
нотариални такси за
подновяване на ипотека за периода 04.09.2015 г. – 19.08.2018 г.. В хода на
производството доказателства за направен подобен разход не са представени,
поради което и претендираната сума от 166.40 лв. не се дължи.
Като дължима се
преценява от въззивния съд законната лихва, върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението – 22.08.2018 г. до окончателното изплащане на сумата,
на осн. чл. 214 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд не споделя становището на
въззвника, че със събраната в хода на принудителното изпълнение на настоящата
Заповед, сума в размер на 3052.54 лв., следва да бъде намалено претендираното
вземане. В съответствие с разрешението по въпроса
дадено в ТР № 4/2014 г., тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, че съдът не съобразява принудително събраните суми
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК, то и посочената сума не следва да бъде съобразявана
при произнасянето по предявения иск.
По изложените съображения, постановеното решение
следва да бъде отменено частично, съобразно възприетото от въззивния съд по
спора.
По разноските.
Предвид изхода от
спора, на ревизиране, съобразно уважената част от иска подлежат и разноските в
заповедното производство. От претендираните от ищеца, в общ размер 2057.38 лв.,
дължими са 726.28 лв., до който размер следва да бъде постановено осъждането на
ответника, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
На осн. чл. 78,
ал. 3 ГПК, разноски за заповедното производство се следват и на длъжника,
предвид искането в тази посока като от претендираните в размер на 1300.00 лв.,
дължими се явяват 841.08 лв.
За
първоинстанционното разглеждане на делото, съразмерно с уважената част от иска,
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца от претендираните 1055.48 лв., на присъждане
подлежат 372.60 лв.
Предвид оказаната правна помощ и процесуално
представителство на ответника от страна на адв. Т., при условията на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв, съобразно представения Договор за правна помощ и
консултантско съдействие, то на адв. Т. се следва възнаграждение изчислено от
съда при съобразяване на чл. 7, ал. 2 от Наредба
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Минималния
размер на възнаграждението възлиза на 1654.31 лв., при което съразмерно с
уважената част от иска на присъждане подлежи сумата 1070.32 лв.
Предвид изхода от въззивното производство и
предвид оказаната правна помощ и процесуално представителство на въззивника от
страна на адв. Т., при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, съобразно
представения Договор за правна помощ и консултантско съдействие, то на адв. Т.
се следва възнаграждение изчислено от съда при съобразяване на чл. 7, ал. 2 от Наредба 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Минималния размер на възнаграждението, съобразно
обжалваемия интерес, възлиза на 1441.48
лв., при което съразмерно с уважената част от въззивната жалба на присъждане
подлежи сумата 1296.72 лв.
За първа и въззивна инстанция, на ответника разноски,
на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, не се присъждат предвид липсата на направени такива.
За въззивна инстанция на въззиваемата страна
разноски не се присъжда предвид липсата на доказателства за направени такива и
техния размер.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът, следва да бъде осъден да заплати в полза на Бюджета на съдебната
власт, по сметка на Варненски окръжен съд, дължимата за въззивното производство
държавна такса в размер на 546.63 лв., сумата 400.00 лв., възнаграждение за вещо
лице, както и 5.00 лв., за служебното издаване на изпълнителен лист.
Мотивиран от
изложеното, съставът на ВОС,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯВА Решение № 4840/11.11.2019 г., постановено по
гр.д. № 16086/2018 г., на ВРС, XХХIII с., в
частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, за приемане за установено, че Р.Т.Б., ЕГН ********** дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, сумата 10439.71 евро; разликата над сумата 1577.02 евро до сумата 2950.93 евро; сумата 498.69
евро и сумата 166.40 лв., и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска
за приемане за установено, че Р.Т.Б., ЕГН **********,***, дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“, № 260, сумата 10439.71 евро (десет хиляди четиристотин тридесет и девет
евро и 71 цента), договорна лихва за периода 23.07.2015 г. -
19.08.2018 г.; разликата над сумата 1577.02
евро, наказателна лихва за периода
22.08.2015 г. - 19.08.2018 г. до
предявения размер от 2950.93 евро (две хиляди деветстотин и петдесет евро и 93
цента) и
за периода 23.07.2015 г. -
22.08.2015 г.; сумата 498.69 евро (четиристотин деветдесет и осем евро и 69
цента), такси за периода 23.06.2016 г. –
19.08.2018 г. и сумата 166.40 лв. (сто шестдесет и шест лева и 40 ст.), нотариални такси за подновяване на вписана ипотека, за периода
04.09.2015 г. – 19.08.2018 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 12630/2018 г. на ВРС, XIV с.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 4840/11.11.2019
г., постановено по гр.д. № 16086/2018 г., на ВРС, XХХIII с., в останалата му обжалвана част, с която
е уважен предявения иск за приемане
за установено, че Р.Т.Б., ЕГН ********** дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, сумата 1560.00 евро (хиляда петстотин и
шестдесет евро), от общо
установената 5187.30 евро, главница по Договор за кредит № 258-32/2008, за
периода 23.08.2013 г. – 19.08.2018 г., както и сумата 1577.02 евро (хиляда петстотин седемдесет и седем евро и
02 цента), наказателна лихва за периода 22.08.2015 г. - 19.08.2018 г.
В необжалваната му част
решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Р.Т.Б., ЕГН **********,*** да заплати
на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен
път“, № 260, сумата 726.28 лв. (седемстотин двадесет
и шест лева и 28 ст.), представляваща разноски за заповедното производство,
сумата 372.60 лв. (триста седемдесет и два лева и 60 ст.), разноски за
първа инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Околовръстен път“, № 260 да
заплати на Р.Т.Б., ЕГН **********,***, сумата 841.08 лв. (осемстотин четирдесет и един
лева и 08 ст.), представляваща разноски за заповедното производство, на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“, № 260 да заплати на адв. П.Т.Т., личен №
**********, със служебен адрес гр. Варна, ул. „Баба Рада“, № 20-22, ет. 1, офис
1, сумата 1070.32 лв. (хиляда и седемдесет лева и 32 ст.) и сумата 1296.72 лв. (хиляда
двеста деветдесет и шест лева и 72 ст.), възнаграждение за
процесуално представителство за първа и въззивна инстанции, при условията на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“, № 260 да
заплати по сметка на ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, в полза на Бюджета на съдебната
власт, сумата 546.63 лв. (петстотин четирдесет и шест лева и 63
ст.), дължима държавна такса за въззивно
производство, сумата 400.00 лв. (четиристотин лева), възнаграждение за вещо лице, както и сумата 5.00 лв. (пет
лева), за служебното издаване на изпълнителен
лист, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС, с едномесечен срок от съобщаването му, на осн. чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.