№ 73
гр. Благоевград, 14.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Г. Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20221200500992 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по жалба на Д. А. Г., подадена срещу решение
№ 906816 от 29.09.2022 г., постановено по гражданско дело № 3344 от 2019 г. на
Районен съд Благоевград, с което са отхвърлени претенциите му спрямо ГДПБЗН-МВР
за присъждане на възнаграждение за извънреден труд и законна лихва. В жалбата се
твърди, че атакуваното решение е неправилно. Първата инстанция грешно тълкувала и
приложила материалния закон. Съгласно чл. 188, ал. 2 от ЗМВР, държавните
служители, които полагали труд за времето между 22:00 и 06:00 ч., се ползвали със
специалната закрила по КТ. Тя включвала действието на разпоредбите на по-високия
по степен нормативен акт /КТ/, и в частност - на разпоредбата на чл. 140 от КТ,
касаеща нощния труд, и НСОРЗ, като подзаконов нормативен акт, издаден по
приложение на КТ. Съгласно чл. 140, ал. 2, предл. 1 от КТ, за пълнолетните работници
и служители, какъвто бил и ищецът, нощен бил трудът, който се полагал от 22:00 до
06:00 ч., а съгласно ал. 1, изр. 2 на тази законова норма, нормалната продължителност
на работното време през нощта, при 5-дневна работна седмица, била до 7 часа. В
Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г., издадена от министъра на вътрешните работи,
липсвало правило, съобразно което отработените часове нощен труд да се превръщат в
дневни. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на
работното време, нощните часове се превръщали в дневни с коефициент, равен на
1
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно
място, т. е. приложимият коефициент бил 1,143, получен при деление на нормалната
продължителност на дневното /8 часа съгласно чл. 136, ал. 3 от КТ/ и нощното /7 часа
съгласно чл. 140, ал. 1, изр. 1 от КТ/ работно време. Възприемането на обратното
становище поставяло държавния служител в МВР в неравностойно положение спрямо
работниците и служителите, чиито правоотношения се регулирали от КТ и НСОРЗ.
Нарушен бил основният правен принцип за равенство и недопускане на
дискриминация, закрепен в чл. 6 от КРБ и чл. 14 от ЕКЗПЧОС. В случая извънреден се
получавал този труд, който след преизчисляването надвишавал максимално
установения за съответния период на отчитане. Нямало основание за едни категории
работници и служители, работещи през нощта, трудът да се преизчислява от нощен в
дневен, а по отношение на други това да не се извършва. Такъв подход бил
незаконосъобразен и от гледна точка на основните права, защитени от международните
актове, по които Република България е страна. Ето защо предявеният осъдителен иск
за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд
за процесния период, получен след преобразуване на отработените часове нощен труд
в дневен, се явявал доказан по основание. Неоснователна била поддържана от
ответника теза, че за служителите на МВР не е предвидено преобразуването на нощния
труд в дневен с коефициент 1,143 и изплащането му като извънреден. Предвидените в
ЗМВР компенсаторни механизми се базирали на правни основания, които били
напълно различни от правното основание на процесните претенции. Според СЕС, за
гарантирането на здравето и безопасността на полагащите нощен труд работници,
предвид по-голямата тежест на нощния труд в сравнение с труда през деня, трябвало
да има мерки за защита под формата на продължителност на работното време,
заплащане, обезщетения или сходни придобивки. Разпоредбите на чл. 8 и чл. 9, ал. 2 от
НСОРЗ се прилагали едновременно, т. е. при сумирано изчисляване на работното
време, нощните часове се превръщали в дневни с коефициент 1,143 и за същите тези
нощни часове се заплащало и допълнително трудово възнаграждение за нощен труд.
Трудовото законодателство давало право на работещите да получават, от една страна,
завишено почасово заплащане за нощния си труд, а от друга, задължавало
работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват
продължителността на работния ден. Когато последната била надвишена, се касаело за
положен извънреден труд, който следвало да бъде компенсиран. Това били две
различни основания за заплащане на допълнителни възнаграждения. Макар в
действащия ЗМВР да нямало законова делегация, препращаща към общия ЗДСл,
доколкото нямало изрично уредено нещо друго, ЗДСл намирал субсидиарно
приложение. Разрешението, според което държавните служители в МВР не следва да
бъдат поставяни в по-неблагоприятно положение от работещите по трудово или
2
служебно правоотношение по КТ и ЗДСл, съответствало и на чл. 7 от МПИСКП, който
въвел като задължение за държавите-страни по него, сред които е Република България,
да гарантират равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд, без оглед на
спецификите на правоотношението, в рамките на което реализират правото си на труд.
Неприлагането на правната уредба, касаеща механизма на преобразуването на нощния
труд в дневен с коефициент 1,143 и изплащането му като извънреден, по отношение на
служителите на МВР представлявало разлика в третирането, която не се основавала на
обективен и разумен критерий, не била свързана с допустима от закона цел и не била
съразмерна на тази цел. Съгласно постоянната практика на СЕС, в тази хипотеза
националният съд бил длъжен да не прилага дискриминационната национална
разпоредба, без да е необходимо да иска или да изчаква нейната предварителна отмяна
от законодателя, и да приложи по отношение на групата лица, които се намират в
неравностойно положение, същия режим като този, от който се ползват лицата от
другата категория. Липсата на изрична правна уредба в ЗМВР и в наредбите по
прилагането му, която да предвижда преизчисляването на положения нощен труд в
дневен през процесния период, не можела да бъде в ущърб на съответните служители в
МВР. Моли се за отмяна на обжалваното решение на Районен съд Благоевград и
уважаване на предявените претенции.
Подаден е отговор от насрещната страна. В него се твърди, че решението на
първоинстанционния съд е правилно, мотивирано и законосъобразно. Районният съд
изследвал детайлно приложимата нормативна уредба и правилно квалифицирал
видовете труд и тяхното заплащане. Той правилно възприел факта, че при работа на
смени /дежурства/, работното време на държавните служители в МВР се отчита по
специален ред, което прави недопустимо аналогичното приложение на законите за
държавните служители в гражданските ведомства, включително конвертиране на
часовете труд, положен през нощта, в дневни. КТ не намирал субсидиарно приложение
по отношение на държавните служители, работещи в МВР. Нито в ЗДСл, нито в ЗМВР
имало непряко препращане към нормите на КТ. Предвид качеството на ищеца на
държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, съдържанието на неговото
правоотношение с ответника се определяло от нормите на ЗМВР и на издадените въз
основа на него наредби, които били специални както спрямо ЗДСл, така и спрямо КТ.
За разлика от КТ, който ограничавал нощния труд до 7 часа дневно, такова
ограничение не било предвидено в ЗМВР и при него нормалната продължителност на
работното време през деня съвпадала с нормалната продължителност на работното
време през нощта, и тя била 8 часа. Различието на двете уредби било обяснимо със
спецификата на функционалните задължения на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от
ЗМВР, пряко обусловена от значимостта на обществените отношения, с които било
свързано изпълнението на техните функции. В ЗМВР били предвидени редица
компенсационни механизми, допълнителни материални стимули и нематериални
3
блага, от каквито нито работещите по трудови правоотношения, включително и тези в
системата на МВР, нито останалите държавни служители, се ползвали. Положеният
нощен труд се остойностявал в съответствие със заповедите на министъра на
вътрешните работи, в които било посочено, че за всеки отработен нощен час или част
от него, на служителите се заплаща допълнително възнаграждение в размер на 0,25 лв.
Положеният нощен труд, ако бил в рамките на установеното работно време от 8 часа,
не се явявал извънреден и затова следвало да се заплаща като нощен по определената в
заповедта на министъра на вътрешните работи тарифна ставка. Не била налице
празнота в ЗМВР и издадените въз основа на него наредби, която да налага
субсидиарното приложение на ЗДСл или КТ, а още по-малко - на подзаконовите
нормативни актове, приети въз основа на КТ, и по-конкретно - нормата на чл. 9, ал. 2
от НСОРЗ, която била неприложима за служебните правоотношения по ЗМВР.
Разпоредба, идентична на последната, с основание не била предвидена в наредбите по
чл. 187, ал. 9 от ЗМВР, защото за държавните служители нормалната продължителност
на дневния и нощния труд съвпадала и коефициентът щял да бъде 1. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение на Районен съд Благоевград.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Не се събираха нови доказателства.
Атакуваното решение е валидно и допустимо.
По съществото на казуса, настоящият въззивен състав застъпва принципна позиция,
която е обратна на изложената от първата инстанция.
В съображения 7 и 8 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 4 ноември 2003 г., касаеща някои аспекти на организацията на работното време,
изрично се подчертава неблагоприятното въздействие на нощния труд върху човешкия
организъм. В съображение 7 от Директивата се сочи, че изследванията са показали, че
човешкото тяло е по-чувствително през нощта към смущения в околната среда и към
някои тежки форми на организация на работата, както и че дългите периоди на нощен
труд могат да са вредни за здравето на работниците и да застрашат безопасността на
работното място. В съображение 8 от Директивата се изтъква, че е необходимо да се
ограничи продължителността на нощния труд, включително на извънредния такъв. В
съображение 10 от Директивата пък се подчертават потенциално вредните последици
от нощния труд и необходимостта да се ограничи неговата продължителност, за да се
гарантира по-високо равнище на опазване на безопасността и здравето на работниците
/така и т. 44 от решението на СЕС от 24 февруари 2022 г. по дело С-262/20/. В тази
връзка, в т. 48 на споменатото решение на СЕС се изтъква, че предвиденото в чл. 12,
буква „а“ от Директивата задължение да се предприемат необходимите мерки, така че
работниците, които полагат нощен труд, и работниците на смени да се ползват с
подходяща за естеството на работата им защита, оставя известна свобода на преценка
4
на държавите-членки по въпроса какви подходящи мерки да приложат. С оглед това, в
т. 51 от решението си СЕС изрично подчертава, че въпросното задължение на
държавите-членки трябва да се изпълнява така, че да се постигнат защитните цели,
определени от самата директива. По-конкретно, когато определят необходимото
равнище на защита на здравето и безопасността на работниците, които полагат нощен
труд, държавите-членки трябва да следят да е гарантирано спазването на принципите
на защитата на безопасността и здравето на работниците и в полза на полагащите
нощен труд работници да има други мерки за защита, под формата на продължителност
на работното време, допълнително заплащане, обезщетения или сходни придобивки,
които да позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд, подчертана и
в Директива 2003/88, а съответно и да се съобрази естеството на нощния труд. В т. 53
от решението на СЕС се сочи, че като се има предвид по-голямата тежест на нощния
труд в сравнение с труда през деня, намаляването на нормалната продължителност на
нощния спрямо тази на дневния труд може да е подходящо решение за гарантирането
на защитата на здравето и безопасността на съответните работници, макар и това да не
е единственото възможно решение. В тази връзка, в т. 54 на решението на СЕС се
припомня, че съгласно съображение 6 от Директива 2003/88, следва да се отчитат
принципите на МОТ за организацията на работното време, включително онези, които
се отнасят за нощния труд, както и че съгласно чл. 8 от Конвенция № 171 на МОТ,
компенсациите за полагащите нощен труд работници, под формата на
продължителност на работното време, допълнително заплащане или сходни
придобивки, трябва да са съобразени с естеството на нощния труд. Ето защо, в т. 55 от
решението на СЕС се прави извод, че макар чл. 8 и чл. 12, буква „а“ от Директива
2003/88 да не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор,
като полицаите и пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална
продължителност на труда през деня, то при всички случаи в полза на такива
работници трябва да има други мерки за защита, под формата на продължителност на
работното време, допълнително заплащане, обезщетения или сходни придобивки,
които да позволяват да се компенсира особената тежест на полагания от тях нощен
труд. Именно разглежданият в настоящото производство механизъм за преобразуване
на нощния труд в дневен с коефициент 1,143 и изплащането му като извънреден е
такава мярка за защита, под формата на допълнително заплащане, която позволява да
се компенсира особената тежест на полагания от служителите на МВР нощен труд.
Не следва да се сподели възражението, че за служителите на МВР не е предвидено
преобразуване на нощния труд в дневен с коефициент 1,143 и изплащането му като
извънреден, защото с оглед спецификата на служебните правоотношения на
държавните служители в МВР, са предвидени редица други компенсаторни механизми,
като допълнително възнаграждение за прослужено време /чл. 178, ал. 1, т. 1 от ЗМВР/,
5
размер на основния платен годишен отпуск /чл. 189 от ЗМВР/, обезщетения за
неизползван платен годишен отпуск /чл. 234, ал. 1 от ЗМВР/, обезщетения за
прекратяване на служебното правоотношение /чл. 234, ал. 1 от ЗМВР/, по-
благоприятен режим на заплащане на извънредния труд според неговата
продължителност /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 от ЗМВР/ и др. Тези компенсаторни механизми
са дължими само на посочените правни основания, предвидени за тази категория
служители, и са напълно различни от правното основание на процесната претенция.
Това се потвърждава и от вече цитираното решение на СЕС, в т. 51, 54 и 55 на което
многократно се подчертава, че макар намаляването на нормалната продължителност на
нощния спрямо тази на дневния труд да не е единственото възможно решение за
гарантирането на защитата на здравето и безопасността на полагащите нощен труд
работници, предвид по-голямата тежест на нощния труд в сравнение с труда през деня,
то при всички случаи в полза на полагащите нощен труд работници трябва да има и
други мерки за защита.
Неоснователна се явява и позицията, според която след като за нощния труд е
заплатено допълнително възнаграждение от 0,25 лв. на час, не следва да се прави
преизчисляване и преобразуване на нощния труд в дневен, понеже се получава
дублиране на заплащането. Разпоредбите на чл. 8 и 9, ал. 2 от НСОРЗ се прилагат
едновременно, т. е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и
допълнително трудово възнаграждение за нощен труд. В този смисъл е и Решение №
14 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
Албена Бонева. Трудовото законодателство дава право на работещите да получават, от
една страна, завишено почасово заплащане за нощния си труд, а от друга задължава
работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват
продължителността на работния ден. Когато последната е надвишена, се касае за
положен извънреден труд, който следва да бъде компенсиран. Това са две различни
основания за заплащане на допълнителни възнаграждения. От дължимото
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, получен в резултат на
преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, не следва да се
приспада заплатеното възнаграждение в размер на 0,25 лв. на час, защото тези
възнаграждения са дължими на самостоятелни и независими едно от друго правни
основания.
Друг важен момент в решението на СЕС от 24 февруари 2022 г. по дело С-262/20, на
който трябва да се наблегне, са насоките, дадени относно тълкуването и прилагането на
принципа на равно третиране. Чл. 20 от ХОПЕС гласи, че всички хора са равни пред
закона. В т. 58 от решението, както и многократно в постоянната си практика, СЕС
постановява, че принципът на равно третиране, закрепен в чл. 20 и 21 от ХОПЕС,
представлява общ принцип на правото на ЕС, който изисква да не се третират по
6
различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения,
освен ако такова третиране не е обективно обосновано. Разликата в третирането е
обоснована, когато се основава на обективен и разумен критерий, т. е. когато е
свързана с допустима от закона цел на съответната правна уредба и е съразмерна на
тази цел. Следва да се обърне внимание, че в същата тази т. 58 от решението СЕС
препраща към т. 55 и следв. от друго свое решение - това от 9 март 2017 г. по дело С-
406/15, в което подробно е разгледано нарушаване на принципа на равно третиране,
касаещо предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с увреждания,
работещи по трудово правоотношение, и липсата на такава закрила за държавните
служители със същите увреждания. В тази връзка, в т. 65 от решението по дело С-
262/20 СЕС отбелязва, че разликата в третирането, основана на характера на
правоотношението - същинско служебно правоотношение или договорно
правоотношение, по принцип може да се подлага на преценка от гледна точка на
принципа на равно третиране. С оглед това, в т. 67 от решението СЕС най-напред
уточнява, че за да се определи дали е налице нарушение на принципа на равно
третиране, сходството между разглежданите положения трябва да се преценява
специфично и конкретно по отношение на всички характеризиращи ги елементи, с
оглед, по-специално, на предмета и целта на националната правна уредба, която
установява съответното различие, както, евентуално, и на принципите и целите в
областта, към която се отнася тази национална правна уредба. В тази връзка е
необходимо да се подчертае, че съгласно трайната практика на СЕС, се изисква
разглежданите положения да бъдат не идентични, а само сравними, и тази сравнимост
трябва да се анализира конкретно съобразно предмета и целта на националната правна
уредба, установяваща разглежданото различие. В настоящия казус е изпълнено
изискването за сходство на разглежданите положения и е налице разлика в
третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий, т. е. не е свързана
с допустима от закона цел на съответната правна уредба и не е съразмерна на тази цел.
Видно от принципните разяснения, съдържащи се в мотивите към т. 23 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК,
докладвано от съдиите Елеонора Чаначева и Албена Бонева, в МВР има служители,
назначени по трудови договори, и такива по служебно правоотношение, като тези от
втората група са държавни служители по смисъла на ЗДСл и общият закон /ЗДСл/
намира субсидиарно приложение спрямо тях. Обратното разбиране би поставило в
неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни
служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови
правоотношения, за които се прилага регламентацията по КТ. Макар в действащия
ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия ЗДСл /подобно на § 1а от
ДР на отменения ЗМВР/, доколкото няма изрично уредено нещо друго, ЗДСл намира
субсидиарно приложение. Съобразно разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ЗДСл,
7
минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за
държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения по ал. 7, т. 1-5,
както и редът за получаването им, се определят с наредба на МС и не могат да бъдат
по-ниски от определените в трудовото законодателство. Възприемането на
становището, че спрямо държавните служители в МВР не са приложими разпоредбите
на НСОРЗ, означава същите да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо
работниците и служителите, работещи по трудово и служебно правоотношение, чиито
правоотношения се регулират от ЗДСл, КТ и НСОРЗ. В подкрепа на този извод е и
Решение № 311 от 8.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията Боян Цонев. В него е посочено, че лишаването на държавните служители в
системата на МВР от допълнителни възнаграждения за нощен труд и за труд през
официалните празници, ще ги постави в неравностойно положение както спрямо
останалите държавни служители, така и спрямо работниците и служителите по трудово
правоотношение, които получават такива допълнителни възнаграждения съгласно
разпоредбите на чл. 261 и 264 от КТ. Решението е мотивирано с основния правен
принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепен в чл. 6 от КРБ и чл.
14 от ЕКЗПЧОС. Разрешението, според което държавните служители в МВР не следва
да бъдат поставяни в по-неблагоприятно положение от работещите по трудово или
служебно правоотношение по КТ и ЗДСл, съответства и на чл. 7 от МПИСКП, който е
въвел като задължение за държавите-страни по него, сред които е и Република
България, да гарантират равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд,
без оглед на спецификите на правоотношението, в рамките на което реализират
правото си на труд.
В т. 77-78 от решението си по дело С-262/20, СЕС изрично подчертава, че аргументи от
икономически и финансов порядък не могат да бъдат оправдание, тъй като не
представляват цел от общ интерес. В тази връзка, както вече се посочи, целта на
националната правна уредба, касаеща разглеждания в настоящото производство
механизъм за преобразуване на нощния труд в дневен, с коефициент 1,143, и
изплащането му като извънреден, е да представлява мярка за защита под формата на
заплащане, която позволява да се компенсира особената тежест на полагания от
служителите на МВР нощен труд, в изпълнение на предвиденото в чл. 12, буква „а“ от
Директива 2003/88 задължение на държавите-членки да предприемат необходимите
мерки, така че работниците, които полагат нощен труд, и работниците на смени да се
ползват с подходяща за естеството на работата им защита. Следователно, целта на
разглежданата национална правна уредба е да предостави закрила на работник или
служител не с оглед на правната връзка, от която е възникнало неговото
правоотношение - трудово или служебно, а с оглед да се компенсира особената тежест
на полагания от работниците или служителите нощен труд. При това положение става
ясно, че различието, което такава правна уредба провежда между лицата, полагащи
8
нощен труд и работещи по трудово правоотношение, и държавните служители в МВР,
полагащи нощен труд, не е адекватно в светлината на преследваната от тази правна
уредба цел, още повече че и двете категории лица могат да бъдат назначени на работа в
същата администрация, тъй като, както беше посочено вече, в МВР има служители,
назначени по трудови договори, и такива по служебно правоотношение, като тези от
втората група са държавни служители по смисъла на ЗДСл. В този смисъл са и т. 60-61
от решението от 9 март 2017 г. по дело С-406/15 на СЕС.
С оглед гореизложеното се налага изводът, че неприлагането на правната уредба,
касаеща механизма за преобразуване на нощния труд в дневен, с коефициент 1,143, и
изплащането му като извънреден, по отношение на служителите в МВР, представлява
разлика в третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий, т. е. не е
свързана с допустима от закона цел и не е съразмерна на тази цел. Съгласно
постоянната практика на СЕС, при установяване на наличие на дискриминация,
противоречаща на правото на ЕС, и до приемането на мерки за възстановяване на
равното третиране, спазването на принципа за равно третиране може да се гарантира
единствено, ако на категорията лица в по-неблагоприятно положение се предоставят
същите предимства като тези, от които се ползват лицата в привилегированата
категория /в този смисъл са решението от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, т. 66,
решението от 26 януари 1999 г. по дело С-18/95, т. 57, решението от 22 юни 2011 г. по
дело С-399/09, т. 51, и решението от 28 януари 2015 г. по дело С-417/13, т. 46/. Лицата в
по-неблагоприятно положение трябва да бъдат поставени в същото положение като
лицата, които се ползват от съответната привилегия /решението от 11 април 2013 г. по
дело С-401/11, т. 35/. В тази хипотеза националният съд е длъжен да не прилага
дискриминационната национална разпоредба, без да е необходимо да иска или да
изчаква нейната предварителна отмяна от законодателя, и да приложи по отношение на
групата лица, които се намират в неравностойно положение, същия режим като този,
от който се ползват лицата от другата категория /в този смисъл са решението от 12
декември 2002 г. по дело С-442/00, т. 43, решението от 7 септември 2006 г. по дело С-
81/05, т. 46, и решението от 21 юни 2007 г. по дела С-231/06-С-233/06, т. 39/. В този ред
на мисли, липсата на изрична правна уредба в ЗМВР и наредбите по прилагането му,
която да предвижда преизчисляване на положения нощен труд в дневен през
процесния период, не може да бъде в ущърб на съответните служители в МВР. С цел
избягване поставянето на служителите в МВР в неравностойно положение спрямо
останалите държавни служители и работещите по трудово правоотношение и
постигане на несправедлив резултат, в случая субсидиарно се прилага нормата на чл. 9,
ал. 2 от HCОPЗ. Като акт от общото трудово законодателство, последната намира
приложение тогава, когато в другите специални подзаконови нормативни актове,
издадени по прилагане на ЗДСл или ЗМВР, са налице празноти или са предвидени по-
неблагоприятни разпоредби относно условията и размерите на допълнителните
9
възнаграждения и реда за получаването им. Нейното приложение може да се изключи
само в случай, че е налице специална правна уредба, която дава в по-голяма степен
защита на правата на работещите в системата на МВР, но не и когато такава уредба
липсва или урежда по-неблагоприятни условия.
Разгледана през призмата на горните доводи и аргументи, въззивната жалба на Д. А. Г.
се явява частично основателна. Главният иск трябва да бъде уважен за сумата,
посочена в заключението на вещото лице - 1662,61 лв. То е оспорено от ищцовата
страна, но същата не е ангажирала доказателства, които да го оборват. Претенцията за
законна лихва, считано от подаването на исковата молба, следва да се уважи изцяло.
Налага се частична отмяна на обжалваното решение.
Приложение ще намерят разпоредбите на чл. 78, ал. 1, 3, 6 и 8 от ГПК. Адвокатското
възнаграждение не е прекомерно. То е съобразено с минимума, фиксиран в нормата на
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
Цената на главния иск е над 5000 лева, поради което правилността на настоящото
въззивно решение ще може да бъде проверена по касационен ред.
Водена от изложеното, втората съдебна инстанция
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 906816 от 29.09.2022 г., постановено по гражданско дело №
3344 от 2019 г. на Районен съд Благоевград, в частите, с които искът за присъждане на
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд е отхвърлен за сумата до
1662,61 лв., искът за присъждане на законна лихва е отхвърлен изцяло и са присъдени
разноски на ответната страна за сумата над 33,24 лв.
ОСЪЖДА Г.Д. „П“ на Министерство на вътрешните работи, гр.С., ул. П. №,
представлявана от А.И.Д, да заплати на Д. А. Г., ЕГН **********, адрес гр. Б. ул. "М",
сумата от 1662,61 лв. /хиляда шестстотин шестдесет и два лева и шестдесет и една
стотинки/, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд от 257 часа, получени след преизчисляване, с коефициент 1,143, на
положените от Г. в периода декември 2016 г. - декември 2019 г., 1800 часа нощен труд
и превръщането им в дневен такъв, заедно със законната лихва върху въпросната сума,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 11.12.2019 г., до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 906816 от 29.09.2022 г., постановено по гражданско
дело № 3344 от 2019 г. на Районен съд Благоевград, в частите, с които искът за
присъждане на допълнително възнаграждение за положен извънреден труд е отхвърлен
за сумата над 1662,61 лв. и са присъдени разноски на ответната страна за сумата до
33,24 лв.
10
ОСЪЖДА Г.Д. „П“ на Министерство на вътрешните работи, гр.С., ул. П. №,
представлявана от А.И.Д, да заплати на Д. А. Г., ЕГН **********, адрес гр. Б. ул. "М",
сумата от 132,98 лв. /сто тридесет и два лева и деветдесет и осем стотинки/,
представляваща част от направените от Г. по първоинстанционното дело разноски за
адвокатско възнаграждение, както и сумата от 132,98 лв. /сто тридесет и два лева и
деветдесет и осем стотинки/, представляваща част от направените от същия по
въззивното дело разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д. А. Г., ЕГН **********, адрес гр. Б. ул. "М", да заплати на Г.Д. „П“ на
Министерство на вътрешните работи, гр.С., ул. П. №, представлявана от А.И.Д, сумата
от 33,24 лв. /тридесет и три лева и двадесет и четири стотинки/, представляваща
следващо се юрисконсултско възнаграждение по въззивното дело.
ОСЪЖДА Г.Д. „П“ на Министерство на вътрешните работи, гр.С., ул. П. №,
представлявана от А.И.Д, да внесе в полза на бюджета на съдебната власт, по
съответната сметка на Окръжен съд Благоевград в "ЦКБ" АД - - държавна такса от
66,50 лв. /шестдесет и шест лева и петдесет стотинки/, и по съответната сметка на
Окръжен съд Благоевград в "ЦКБ" АД - - възнаграждение на вещото лице от 66,49 лв.
/шестдесет и шест лева и четиридесет и девет стотинки/.
Копия на настоящия въззивен съдебен акт да се връчат на страните, които могат да го
обжалват в едномесечен срок, считано от връчването, пред Върховния касационен съд,
с касационни жалби, които се подават чрез Окръжен съд Благоевград.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11