ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 38
гр. гр. София, 16.02.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети февруари през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Румяна Г. Илиева
Членове:Венелин Б. Иванов
Аделина Иванова
като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно
наказателно дело № 20221010600034 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 вр. ал.3 НПК.
Предмет на въззивна проверка е определение от 01.02.2022г.,
постановено по НОХД № 2597/19г. по описа на СпНС, 20-ти състав, с което
определение по реда на чл.270 ал.1 - ал.3 НПК е изменена МНО на подс.Н. Й.
Б. и в практически аспект на същия е наложена МНО „Парична гаранция“ в
размер на 200 000лв. В тази връзка в атакуваното определение са изложени
доводи за наличие на обосновано предположение за авторството на
инкриминираните процесни деяния, за значително занижаване интензитета на
риска от укриване и от извършване на престъпление, предопределен от
продължителния времеви период на изтърпяване на МНО.
Срещу определението е постъпила частна въззивна жалба от подс.Н. Б.,
чрез неговия защитник адв.Х.Б. с отправено искане за изменение на
първоинстанционното определение, като се намали определеният размер на
паричната гаранция.В подкрепа на отправеното искане се релевира довод за
завишеност на размера на паричната гаранция и според защитата, същият се
явява несъразмерен, нецелесъобразен и непосилен за подсъдимото лице.В
депозираната въззивна частна жалба се подчертава, че СНС в предходно
производство по реда на чл.270 НПК определя на подсъдимия МНО „парична
1
гаранция“ в размер на 200 000лв. (идентична с настоящото обжалвано
определение), която все още не е внесена и поради това, продължава
действието на МНО „Домашен арест“, респ. продължава наложеното
ограничение на свободното предвижване на частния жалбоподател, което
обстоятелство в частната жалба е квалифицирано за незаконосъобразно
такова и противоречащо на практиката на ЕСПЧ.
Съдът, след като се запозна с изложените в частната жалба доводи и
след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от активно
легитимирано лице с изявен правен интерес, в срока по чл.342 ал.1 НПК и
срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледана по същество,
същата се явява основателна.
На първо място от фактическа страна се отбелязва, че наказателното
производство се намира в своята съдебна фаза – на 24.07.19г. в СпНС е внесен
ОА срещу няколко подсъдими лица, включая и срещу подс.Н.Б. с повдигнато
му обвинение за престъпления по чл.321 ал.3, пр.2 и пр.3 т.1 вр. ал.1 НК, по
чл.339 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.ал.1 НК, по чл.253 ал.5 вр.ал.4 вр. ал.3 т.1 вр.ал.2
вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 НК и две отделни данъчни престъпления, които според
обвинителната теза са реализирани в условията на продължавани такива
съгл.чл.26 ал.1 НК. Т.е. всяко едно от процесните престъпления е тежко
такова по см. на чл.93 т.7 НК.
На второ място от фактическа страна съдът отбелязва и обстоятелството
на провеждане по делото на разпоредително с.з. с обсъждане на въпросите по
чл.248 ал.1 НПК, като по настоящем е отпочнато съдебното следствие по
делото и в тази насока в мотивите към обжалваното определение на
първостепенния съд поименно са посочени разпитаните по делото свидетели,
които представляват една незначителна част от свидетелите, посочени в
изготвения съгл.чл.246 ал.4 НПК списък към ОА – в същия са фигурират
общо 173 свидетели и няколко вещи лица, изготвили в хода на ДП общо 7 бр.
експертизи.
От фактическа страна настоящият съд намира за нужно изрично да
проследи и хронологията на търпените от подс.Б. мерки за неотклонение – на
същия първоначално е взета най-тежката по българското законодателство
2
МНО, а именно „Задържане под стража“ с начална дата на изтърпяване
07.12.18г.; с протоколно определение на СНС от 19.05.21г. (в сила от
27.05.21г.) горната МНО е изменена в „Домашен арест“; а в последствие с
определение от 25.10.21г. същата е изменена от решаващия първостепенен
съд в МНО „Парична гаранция“ в размер от 200 000лв., увеличен на
500 000лв. с акт на въззивния съд от 23.11.21г., но и по настоящем така
определената парична гаранция не е внесена и реално подс.Н.Б. продължава
да търпи МНО „Домашен арест“.
Съобразявайки конкретиката по случая и релевираните от частния
жалбоподател доводи, въззивната инстанция намира за правилен и
законосъобразен акта на първостепенния съд, като изложените в тази насока
мотиви са ясни и напълно споделими от настоящия въззивен съдебен състав.
В контекста на горното и съгл. нормата на чл.270 ал.1 НПК, а така също
и съгласно императивната обща норма на чл.56 ал.1 НПК, поставяща
законодателната рамка на изискванията, съотносими към МНО, независимо
от нейния вид, първостепенният съд е извел наличие на обоснованост на
предположението за евентуално участие на подс.Н.Б. във вменената му с ОА
престъпна деятелност.Този извод само е маркиран в мотивите към
атакуваното определение, но въпреки това същият е недвусмислено отразен и
в най-общ план пресъздава оценката на събраната доказателствена
информация.Въззивният съд оценява за правилен възприетия от СНС подход
за липса на детайлен доказателствен анализ в настоящото производство,
доколкото с подобно задължение съответният решаващ съдебен орган е
обвързан едва при постановяване на крайния съдебен акт, при обсъждане на
въпросите по чл.301 ал.1 НПК. Нещо повече – видно от изложените в
процесната жалба аргументи, които са изцяло съсредоточени относно размера
на определената парична гаранция, то и от страна на самия частен
жалбоподател не се оспорва наличието на обоснованото предположение, като
задължителна предпоставка за вземане/изменение на МНО.
На следващо място и базирайки се на разпоредбите на чл.56 ал.1 вр.
чл.57 НПК, въззивният съд отбелязва, че споделя изложения в
протестираното определение извод за значително намаляване интензитета на
опасността от извършване на престъпление и на опасността от укриване, като
в тази вр. основното предопределящо обстоятелство се явява времевата
3
продължителност на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“ и
съответно приравнената й по последици МНО „Домашен арест“. Касае се за
изминал период от повече от три години, който период неминуемо
рефлектира върху интензитета на риска от извършване на престъпление и от
укриване в насока намаляване на същия. Въззивният съд преценява за
правилен и отразения в проверяваното съдебно определение довод (с
препратка към Решение на ЕСПЧ от 12.10.21г.) за липса на реална опасност
от извършване на престъпление посредством въздействие върху свидетели,
чиито разпит по делото предстои, доколкото съществува правен механизъм за
приобщаване към доказателствената съвкупност на показанията от ДП на тези
свидетели.Разбира се, за пълнота на настоящото изложение следва да се
посочи, че по делото действително е налична жалба от св.М. Н. с отразени в
същата факти за неправомерно извънпроцесуално поведението на подс.Н.Б.,
като тази молба при предходно произнасяне на АСНС от 23.11.21г. е отчетена
в насока наличие на риск от осуетяване и/или опорочаване процеса на
събиране на доказателства в съдебната фаза на процеса, която е и централна
такава съгл. чл.7 НПК. По настоящем обаче горният извод не следва да се
отчита за преодпределящ и решаващ в процесния спор – в тази вр. съдът
взема предвид, че самата жалба носи дата 04.10.21г. и от този момент е
изминал един сравнително дълъг времеви период, в рамките на който са
проведени и няколко съдебни заседания, без обаче да се съберат
доказателства за определени контролни факти при проверката на описаните в
жалбата такива (а доказателствената тежест в процеса принадлежи на
държавното обвинение дори и в насока установяване визираните от
законодателя рискове, съотносими към мерките за неотклонение).
В допълнение на всички горепосочени аргументи, подкрепящи извода
за намаление интензитета на рисковете от укриване и от извършване на
престъпление АСНС отчита и чистото съдебно минало на подсъдимия и
примерното му процесуално поведение – в периода на изтърпяване на МНО
„Домашен арест“ същият се е явявал на всяко едно с.з. и от съответните
контролни органи не са констатирани нарушения на ограниченията и
задълженията, свързани с изтърпяването на този вид МНО.
Т.е. въззивният съд отчита факта, че настоящото дело представлява
такова от фактическа и правна сложност (предвид многото престъпления,
включени в предмета на доказване; предвид естеството на същите,
4
представляващи усложнена престъпна деятелност, съобразно отразеното в ОА
обстоятелствено изложение и предвид многобройните доказателствени
източници, които следва да се съберат в хода на съдебното производство), но
всички тези обстоятелства по настоящем се явяват непротивопоставими
на правата и законните интереси на подсъдимия, по отношение на който е
приложима презумпцията за невиновност съгл.чл.16 НПК. В същото време
обаче по отношение на подс.Б., макар и намалял интензитета на опасността от
извършване на престъпление, то същата не е изключена, предвид наличните
по делото данни за противоправно поведение на подсъдимия, изразено в
осъществявана в условията на задържане нерегламентирана телефонна
комуникация с различни лица, включая и извън страната и предвид обхвата
на процесните обвинения и съпътстващата ги фактическа и правна
специфика.
При горните съображения настоящият съдебен състав приема за
правилен извода на първостепенния съд за определяне като вид МНО
„Парична гаранция“, която мярка създава условия за успешното постигане на
легитимните цели на мерките за неотклонение по чл.57 НПК.
Въззивният съд приема за правилно обжалваното определение и в частта
му относно определения размер на паричната гаранция.В случая и в
изпълнение на нормата на чл.61 ал.2 НПК първостепенният съд е отчел
имущественото положение на подсъдимия и факта на наложени
обезпечителни мерки по искане на КПКОНПИ върху самото имущество, като
тук следва да се подчертае, че фактът на налагане на обезпечителни мерки
върху имуществото на подсъдимия, макар в практически план да създава
значителни затруднения в насока извършване на разпоредителни действия със
същото, не изключва кардинално подобна възможност и не изключва
възможността за получаване на доходи от това имущество (напр.доходи,
предопределени и базирани на определени облигационни отношения). В
допълнение към горните съображения и в отговор на наведения в частната
въззивна жалба довод за липса на получавани от подсъдимото лице доходи за
един продължителен времеви период АСНС подчертава наличните по делото
данни за заемана от страна на подс.Б. длъжност Председател на Съвета на
директорите на „Л.“ АД (подобни данни красноречиво са изразени в нарочна
молба до съда от 07.01.22г.за даване на разрешение по чл.62 ал.1 НПК за
5
участие в заседание на Съвета на директорите), респ. дори и в условията на
изпълнявана МНО „Домашен арест“ подсъдимият продължава да извършва
деятелност и да изпълнява задължения, базирани на горната му длъжност,
което от своя страна е показател и за получаван паричен доход. Т.е.
подсъдимият нито е лишен от имущество, нито е лишен от доходи и тези
обстоятелства не могат и не следва да бъдат пренебрегнати в настоящото
производство.
На следващо място и за изчерпателност на настоящото изложение
въззивният съд отново подчертава, че императивната норма на чл.61 ал.2
НПК задължава съответния решаващ орган при определяне размера на
паричната гаранция да вземе предвид имущественото положение на
подсъдимото лице, но това не е единственият законов критерий (идентичен
аргумент е изложен от АСНС и в предходно съдебно определение), респ.
касателно МНО „Парична гаранция“ наред с имущественото състояние на
лицето се отчитат и общите критерии по чл.56 ал.3 НПК. Съобразно
съдържанието на горната разпоредба, при определяне на МНО законодателят
е дал приоритет на обществената опасност на процесното престъпление и на
събраните по делото доказателства – както се посочи по-горе, в случая
спрямо настоящия жалбопадател е повдигнато обвинение за пет отделни
тежки по см. на чл.93 т.7 НК престъпления, две от които престъпления са
квалифицирани като продължавани такива съгл.чл.26 ал.1 НК, като на база
приобщената доказателствена информация съдът гради извод за евентуалната
съпричастност на подсъдимия в инкриминираните деяния.Т.е. МНО следва да
е адекватна и пропорционална на престъпната деятелност, предмет на
обвинението. В случая и съобразно конкретиката по делото АСНС приема, че
МНО „Парична гаранция“ в размер на 200 000лв. напълно отговаря на
обсъдените по-горе законови критерии; същата се явява достатъчна такава с
цел създаване на мотивация за неукриване и неизвършване на престъпление.
Мотивиран от горното, СЪДЪТ приема депозираната частна въззивна
жалба за неоснователна такава и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.4
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно Определение от 01.02.2022г. по НОХД №
6
2597/2019г. по описа на СпНС, 20-ти състав.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7