О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер
225
Година
21.01.2019 Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД
XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и първи януари Година 2019
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 4991 по описа за 2018 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
След
изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който ответникът е подал писмен
отговор, чиято нередовност е отстранил в дадения му срок с молба от 14.01.2019
г. и същият се явява редовен от деня на подаването му, съгласно нормата на чл.
140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че исковата молба е редовна, а предявените с нея искове
по чл. 409 КЗ допустими. Доводите за противното на пълномощника на ответника в
отговора, че тези искове били недопустими, защото ищецът не бил представил
доказателства за предявяване на претенциите си пред ответника, а това било
според чл. 498, ал. 3 КЗ условие за възникване на правото му на иск пред съда,
са неоснователни. Посочената в тях норма на чл. 498, ал. 3 КЗ е приложима само
в случаите на преки искове на увреденото от застрахования лице срещу застрахователя
по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите,
каквито процесните искове по чл. 409 КЗ не са. Поради това за тях е неприложима
нормата на чл. 498 КЗ.
За
изясняване на делото от фактическа страна следва да се приеме като писмено
доказателство представеният с исковата молба писмен документ, тъй като е
относим, допустим и необходим, както и да се изиска и приложи т.д. № 252/2017
г. на Старозагорския окръжен съд.
Следва
служебно да се назначи по делото съдебно – икономическа експертиза, която да
отговори на възникналите по делото въпроси: 1/. какъв е размера на
претендираната от ищеца законна лихва върху сумата от 35 000 лева за
периода от 16.03.2017 г. до 11.08.2017 г.; и 2/. какъв е размера на
претендираната от ищеца законна лихва върху сумата от 30 000 лева за периода от
12.08.2017 г. до 23.08.2017 г. (чл. 195 ГПК).
За изготвянето й следва да се определи депозит и задължи предявилият исковете
ищец да го внесе по сметка на съда (чл. 76 ГПК).
Доколкото
страните нямат искания за събиране на други доказателства, делото следва да се
внесе и насрочи за разглеждане в открито съдебно заседание, за което да се
призоват същите с препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и
проекта на съда за доклад на делото, а на ищеца следва да се изпрати и препис
от отговора на ответника. Страните следва да се напътят към спогодба чрез
медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора (чл. 140, ал. 3 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПРИКАНВА
страните към постигане на спогодба по спорния предмет на делото, като им
разяснява, че всяко доброволно разрешаване на спора би било по - благоприятно
за тях, тъй като чрез взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно
удовлетворяване на претенциите по собствена воля, като освен това при спогодба
се дължи половината от дължимата се за производството държавна такса.
РАЗЯСНЯВА
на страните възможността да разрешат спора си чрез медиация (доброволна и
поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към
съответен медиатор, вписан в единния публичен регистър на медиаторите към
министъра на правосъдието.
СЪОБЩАВА
на страните следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които
произтичат претендираните от ищеца вземания, са посочени в исковата му молба и
се изразяват по същество в това, че на 06.01.2017 г. сключил с ответника договор
за застраховка "каско" с № 0020040201700004. По силата му била
предвидена начална дата на застрахователното покритие 07.01.2017 г., със срок
на действие до 24 часа на 06.01.2018 г., по отношение на застрахованото МПС л.а.
марка „-“, модел „-“, с рег. № -. По този договор ищецът добросъвестно изпълнил
задължението си, като заплатил еднократна застрахователна премия в договорения
размер от 2099.93 лева с включен данък върху ЗП и извършил фактическите
действия по монтиране от посочена от застрахователя специализирана фирма на
допълнителен имобилайзер. Договорен бил покрит риск пълно каско, при
застахователна сума от 45 000 лева. В периода от 19.30 часа на 14.03.2017 г. до
08.15 часа на 15.03.2017 г. настъпил и застрахователният риск. Неизвестен
извършител противозаконно отнел това МПС от владението на ищеца, с намерение
противозаконно да го ползва, което било престъпление по чл. 346, ал.1 НК.
Съгласно уговорките в застрахователния договор и общите условия на ответника,
при настъпване на щета - кражба на посоченото МПС, застрахователят бил длъжен
да изплати застрахователната сума, която била в размер на 45 000 лева. За
настъпването на този риск ищецът своевременно и надлежно уведомил
застрахователя, което било видно от уведомително писмо по щета №
0020-040-0056/2017 г. и представил всички нужни и изискани с изрично писмо
документи за установяване настъпване на риска. Застрахователят признал
дължимото обезщетение до размер на 5000 лева, които платил на 11.08.2017 г. с
основание „обезщетение по щета", без да се обоснове защо превел само тази
част. С влязло в сила решение по т.д. № 252/2017 г. на Старозагорския окръжен
съд, ответникът бил осъден да заплати на ищеца сумата от 30000 лева за неплатен
остатък от дължимо застрахователно обезщетение в размер на 35000 лева по
договора за застраховка "Каско", сключен с полица № 0020040201700004
от 06.01.2017 г., дължимо поради настъпил застрахователен риск - противозаконно
отнемане на МПС /кражба/, на застрахования л.а. марка -, модел -, собственост
на ищеца, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 24.08.2017 г. до
окончателно изпълнение на дължимото. Освен главницата и законната лихва,
описани в съдебното решение на СтОС, застрахователят дължал на ищеца и
мораторна лихва за забавено плащане за периода от 16.03.2017 г. до 11.08.2017
г. в размер на 1451 лева върху главницата от 35 000 лева и от 12.08.2017
г. до 23.08.2017 г. в размер на 100 лева мораторна лихва върху остатъка от
главницата от 30 000 лева, които лихви не му били платени. Съгласно чл. 86, ал.
1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължал обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата, а в случая ответникът бил в
забава от датата на увреждането на 15.03.2017 г.
Искането
е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 1451 лева мораторна лихва
за забава от 16.03.2017 г. до 11.08.2017 г. в плащането на горепосоченото
застрахователно обезщетение от 35000 лева и сумата от 100 лева мораторна лихва
за забава от 12.08.2017 г. до 23.08.2017 г. в плащането на остатъка от 30 000
лева от същото застрахователно обезщетение по договора за имуществена застраховка
"Каско", сключен с полица № 0020040201700004 от 06.01.2017 г.,
дължимо поради настъпил застрахователен риск - противозаконно отнемане на
застрахования л.а. марка „-“, модел „-“, собственост на ищеца, както и сторените
по делото разноски.
Правната
квалификация на предявените искове - нормата на чл. 409 КЗ.
С
подадения в срок отговор ответникът заема становище, че съгласно чл. 498, ал. 3 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), увреденото лице, съответно неговите наследници,
имали възможност да предявят претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят
не бил платил в срока по чл. 496, откажел да плати обезщетение или ако е
увреденото, лице, съответно неговите наследници, не били съгласни с размера на
определеното или изплатеното обезщетение. Следователно, правото на ищеца да
предяви иск пред съда възниквало само ако преди това бил предявил претенцията
си пред застрахователя и последния не бил платил обезщетение, отказал бил да
плати обезщетение или бил предложил или изплатил обезщетение, но ищецът не бил
съгласен с размера му. Посочената
норма определяла допустимостта на иска. Следователно била процесуална.
Процесуалните норми имали незабавно действие. Поради това нормата на чл. 498,
ал. 3 КЗ имала незабавно действие и се прилагала към настоящия случай. Една
норма била изключителна, когато установявала изключение от общите принципи и
правила в рамките на един закон. Съгласно § 50 от ПЗР на КЗ, кодексът влизал в
сила на 01.01.2016 г. Това било основно правило, което законодателят бил приел
относно влизане в сила на новия КЗ. За застрахователните договори, които били сключени
преди влизане в сила на новия КЗ, обаче, се прилагала част четвърта от КЗ
(отм.), освен ако страните договорели друго след влизане в сила на кодекса (§
22 от ПЗР на КЗ). Следователно § 22 от ПЗР на КЗ предвиждал изключение от
основното правило относно прилагането на КЗ. Ето защо § 22 от ПЗР на КЗ бил изключителна
норма. В част четвърта от КЗ (отм.) липсвала норма, която да била идентична на
чл. 498, ал. 3 КЗ. Нещо повече. Част четвърта от КЗ съдържала материално-правни
норми. Действително в нея имало конкретни норми, които уреждали отделните
видове искове. Но това не правело тези норми процесуални. След като част
четвърта от КЗ (отм.) не съдържала процесуални норми, § 22 не можел да урежда
изключение относно влизането в сила на чл. 498, ал. 3 КЗ. Ако законодателят бил
целял да отложи влизането в сила и на чл. 498, ал. 3 КЗ, той изрично щял да го предвиди,
а той не го бил направил. Приемането на обратното щяло да доведе до
разширително тълкуване на § 22 от ПЗР на КЗ, който бил изключителна норма и
следвало да се тълкува ограничително. Дори да се приемело, че част четвърта на
КЗ съдържала процесуални норми, § 22 от ПЗР на КЗ не намирал приложение спрямо
тях. Диспозитивна била нормата, която позволявала отклонение от правилото,
докато императивната норма не позволявала това. В § 22 от ПЗР на КЗ
законодателят бил предвидил, че страните можели да уговорят нещо различно от
уреденото в същата разпоредба. Следователно, тази норма била диспозитивна. По
правило материално-правните норми били диспозитивни. Процесуалните норми по правило
били императивни. Параграф 22 от ПЗР на КЗ бил материално-правна норма, а не
процесуална норма. Като материално-правна норма, § 22 от ПЗР на КЗ можел да
определя действието на материално-правни относно договори за застраховка,
сключени преди 01.01.2016 г. Той не можел да определя обаче, приложението на
процесуална норма, какъвто бил чл. 498, ал. 3 КЗ. Нормата на чл. 498, ал. 3 КЗ
задължавала увредения да поиска изплащане на обезщетение от застрахователя
преди да подаде искова молба и да представи всички документи относно
увреждането, с които разполага. Чрез изпълнението на първото, увреденият,
съответно неговите наследници, щели да уведомят застрахователя за увреждането. А
чрез изпълнение на второто, увреденият щял да представи на застрахователя
информация, въз основа на която той да вземел решение. Следователно, целта на
чл. 498, ал. 3 КЗ била да задължи страните да опитат да разрешат спора помежду
си доброволно и само ако не успеят, увреденият да потърсел обезщетение от
застрахователя чрез предявяването на иск пред съда. Тази цел била в интерес на
страните - при евентуално доброволно уреждане на спора, те можели да спестят
време и разходи. От изложеното следвало, че параграф 22 от ПЗР на КЗ не се
прилагал спрямо чл. 498, ал. 3 КЗ, в който смисъл било посоченото в отговора
разпореждане. С оглед изложеното, съдът следвало да върне исковата молба, като
укажел на ищеца да представел доказателства, че бил предявил претенцията си
пред ответника. А в случай, че не ангажирал такива, да прекратял производството
и присъдел разноски на ответника. Отделно от горното, исковете били
неоснователни. Във връзка с предявен от ищеца иск, чрез процесуалния му
представител, било образувано т.д. № 252/2017 г. СтОС. С решение от 29.05.2018
г., ответникът бил осъден да заплати на ищеца, сумата от 35000 лева за незаплатено
застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди по договор за
„Каско", което ответникът към днешна дата бил погасил. С посоченото решение,
бил осъден да заплати и законна лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда до изплащането на обезщетението, като със същия иск не била претендирана
лихва от датата на изпадането в забава, каквато била претенцията по настоящото
дело. Нещо повече. Претенция, представляваща мораторна лихва за периода от 16.03.2017
г. до 11.08.2017 г. и от 12.08.2017 г. до 23.08.2017 г., към днешна дата не била
предявявана по доброволен ред и въз основа на това ответникът не бил отказвал
изплащане на сумата от 1551 лева, представляваща размера на иска в това
производство. Съгласно чл. 84 ЗЗД, когато се касаело за парични задължения,
лихва се дължала от момента на поканата, каквато в нито един момент не била налице
от ищеца. Последният не бил претендирал лихва за забава нито при завеждане на
щетата по доброволен ред, нито в цитираното по-горе гражданско дело. На
следващо място, оспорвал датата, от която се претендирала мораторна лихва,
доколкото съгласно разпоредбите на КЗ, застрахователят следвало да се произнесе
15 дни от последния представен документ по преписката, а не от датата на
настъпване на застрахователно събитие. В конкретния случай, последният
представен от застрахования документ, бил на 22.05.2017 г., поради което, ако
се приемело, че застрахователят бил изпаднал в забава, то датата би била
06.06.2017 г. С оглед изложеното, не бил дал повод за завеждане на настоящото
дело. Не бил налице негов отказ за доброволно изплащане на тази сума. По тази
причина, същият не бил дал повод за завеждане на настоящото дело, признавал
иска, поради което и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК разноските следвало да се
възложат върху ищеца, тъй като искът бил заведен неоснователно. С оглед
изложеното, на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, правел признание на настоящите
искове за сумата от 751 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 06.06.2017
г. до 11.08.2017 г. и от 12.08.2017 г. до 23.08.2017 г. За да бъдел осъществен
фактическият състав на чл. 78, ал. 2 ГПК, било нужно да били налице кумулативно
две предпоставки - ответникът да не бил дал повод за завеждане на иска и да го
признаел. От събраните по делото доказателства било видно, че той не бил в
забава по отношение на процесния дълг, откъдето следвало, че с поведението си, както
съдебно, така и извънсъдебно, не бил дал повод за завеждане на настоящото съдебно
съдопроизводство - не бил поканен, не бил отказвал плащане, платил бил в
законоустановения срок по чл. 213а КЗ, като същевременно признавал предявения
от ищеца иск. Константната съдебна практика приемала, че при липса на
извънсъдебна покана, респективно при липса на отказ за плащане или наличие на
извършено плащане, ответникът не следвало да дължи разноски по делото съобразно
чл. 78, ал. 2 ГПК. А дори напротив, ищецът дължал сторените от ответната страна
разноски по делото. Отделно, предявеният иск противоречал на принципа на добросъвестността.
Налице били нарушения на предвидения в чл. 3 ГПК принцип за забрана на
злоупотребата с процесуални права, като участващите в съдебните производства
следвало да упражняват процесуалните си права добросъвестно и съобразно добрите
нрави. В доктрината било прието, че когато се касаело за право на иск,
убеждението за наличност на процесуалните условия на това право трябвало да
обхваща и убеждението за наличието на нуждаещо се от защита материално право.
Отговорността за злоупотреба с правото на иск по правното си естество била
деликтна, поради което, по общите правила, дължимото обезщетение обхващало
всички преки и непосредствени имуществени и неимуществени вреди. Законодателят бил
предвидил възможност от обективно съединяване на искове в едно производство с
цел процесуална икономия. Моли съда да прекратял съдебното дирене и постановял
решение при условията и съобразно с направеното признание на иска. На основание
чл. 78, ал. 2 ГПК, моли съда да възложел разноските върху ищеца. Прави
възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, който бил недължим
и прекомерно завишен, както и не бил реално заплатен.
Тежестта
за доказване на твърдените от страните горепосочени обстоятелства, се
разпределя между тях по делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже по
делото всички горепосочени обстоятелства, твърдени в исковата му молба, тъй
като на тях е основал предявените искове, а ответникът носи тежестта да докаже
всички горепосочени обстоятелства, твърдени в отговора му, тъй като на тях е
основал възраженията си срещу тези искове.
На
основание чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът указва на ищеца, че за подлежащите на
доказване от него спорни обстоятелства, кога е изтекъл срока по чл. 405 КЗ за
изплащане от ответника на застрахователното обезщетение по процесната
имуществена застраховка, както и че, съгласно чл. 380, ал. 1 и 3 КЗ, му е предоставил
с предявяването на писмената си претенция, пълни и точни данни за банковата си сметка,
по която да се извърши плащането му, не сочи доказателства.
ПРИЕМА
като писмено доказателство по делото заверен препис от решение от 28.06.2018 г.
по т.д. № 252/2017 г. на Старозагорския окръжен съд.
ДА
СЕ ИЗИСКА и ПРИЛОЖИ т.д. № 252 по описа за 2017 г. на Старозагорския окръжен
съд.
НАЗНАЧАВА
служебно по делото съдебно-икономическа експертиза, като за вещо лице определя Г.Д.К.,
което след като се запознае с доказателствата по делото, извърши проверка при
страните и там, където това стане необходимо, да представи по делото
заключение, с което да отговори на всички въпроси към тази експертиза в
обстоятелствената част на настоящото определение, при депозит в размер на 100
лева, вносим от ищеца по сметка на Старозагорския районен съд в 3-дневен срок
от получаване на призовката с препис от настоящото определение, и представяне в
същия срок по делото на платежния документ, удостоверяващи внасянето му, като
му указва, че ако в дадения срок депозита не бъде внесен в цялост, експертизата
няма да бъде изготвена, а той ще загуби възможността да поиска назначаването на
друга такава по-късно в процеса, освен ако пропускът му се дължи на особени
непредвидени обстоятелства.
ВНАСЯ делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за
20.02.2019 г. от 09.20 часа, за която дата и час да се призоват страните с
препис от настоящото определение, а на ищеца да се изпрати и
препис от отговора на ответника. За същата дата да се призове и вещото лице,
след внасяне от ищеца на определения от съда депозит за изготвяне на
експертизата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: