Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 10.12.2020 година Град С.З.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ
На 18.11. 2020 година
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА БОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
ТРИФОН МИНЧЕВ
Секретар: ДИАНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдията КАРАДЖОВА
в.т.д. № 1545 по описа за 2020
година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Обжалвано
е решение № 146/12.03.2020г., постановено по гр.д. № 1996/2019г. по описа на
Районен съд – гр. К., в частта с
която е отхвърлен предявеният иск от „П.” АД против М.Ц.Ц., че М.Ц.Ц. дължи на
„П.” АД сумата от 13 163,94 лева, представляваща наказателна лихва за периода 08.12.2008 г. до
18.02.2019 г. по
договор № 13КР-АА-4052/07.11.2005 г. като
погасена по давност, за която сума е издадена заповед № 318/22.02.2019г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№523/2019г. по описа на РС-К. и са присъдени
разноските по делото.
Във
въззивната жалба въззивникът „П.” АД излага съображения за незаконосъобразност
и необоснованост на постановеното решение в обжалваната част. Развити са
подробни съображения във връзка с направените оплаквания. Направено е искане да
се отмени решението на РС в обжалваната част и да се постанови друго, с което
да се уважи иска. Претендират се разноските пред всички инстанции. Приложена е
съдебна практика.
В
законния срок е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия, с който се
взима становище, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. Изложени
са съображения по направените във въззивната жалба оплаквания. Моли съда да
потвърди обжалваното решение като законосъобразно и правилно и да се остави без
уважение въззивната жалба.
Окръжен съд – гр. С.З., в
настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното
производства, намира за установено следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск
с правно основание чл. 422 от ГПК.
Ищецът „П.” АД моли съда да постанови решение за установяване на
вземания на ищеца „П.“ АД от ответника М.Ц.Ц., като кредитополучател по договор
№ 13КР-АА-4052/07.11.2005 г. за банков кредит за следните суми:
8504,94 лв. - главница,
6 727, 43 лв. -
възнаградителна лихва, начислена съгласно т. 11 от Договора за банков кредит за
периода от 07.04.2009 г. до 07.01.2016 г. и
13 163, 94 лв. -
наказателна лихва за забава, начислена съгласно т. 19 от Договора за банков
кредит за периода от 08.12.2008 г. до 18.02.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 19.02.2019 г. до изплащане на олихвяемото вземане, за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК № 318/22.02.2019 г. по ч.гр.д. № 523/2019 г. по описа на
Казанлъшкия районен съд.
Предмет на въззивната жалба е вземането на
„П.” АД за сумата от 13 163, 94 лв. -
наказателна лихва за забава, начислена съгласно т. 19 от Договора за банков
кредит за периода от 08.12.2008 г. до 18.02.2019 г.
Безспорно
е, че между страните е сключен договор №
13КР-АА-4052/07.11.2005 г. за банков кредит с приложен погасителен план се
установява, че банката е предоставила на ответника кредит в размер от
12 900 лв. със срок на усвояване до 11.11.2005г., който следва да се
погасява на равни месечни вноски и със краен срок на погасяване 07.11.2012 г.
За ползвания кредит ответника следвало да заплаща годишната лихва в размер на
основания лихвен процент определен от БНБ, увеличен със 7 % пункта.
Впоследствие бил сключен анекс № 1 от 23.01.2009 г. и
въз основа на който анекс възнаградителната лихва е променена като се образува
от базов лихвен процента на „П.“ АД утвърждаван от Управителния съвет на
банката, увеличен с 8,5 пункта и приет бил нов краен срок за погасяване на
кредита вече до 07.01.2016г.
Видно от приложеното ч.гр.д. № 523/2019 г. по описа на
Районен съд – К. в полза на „П.” АД против М.Ц.Ц. е издадена заповед с №
318/22.02.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК за
сумите от 8 504, 94 лв. главница, 6 727, 42 лв. възнаградителна лихва за
периода от 07.04.2009 г. до 07.01.2016 г., и наказателна лихва от 13 163, 94
лв. наказателна лихва за забава за периода от 08.12.2008 г. до 19.02.2019 г., и
законната лихва върху главницата от 19.02.2019 г., както и 567, 93 лв. държавна
такса и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. Срещу издадената заповед за
парично задължение е постъпило
възражение от ответника, поради което съдът е указал на заявителя да предяви
иск относно вземанията, предмет на заповедта за изпълнение.
По делото е безспорно, че от 08.12.2008 г. ответникът М.Ц.
е изпаднал в забава на плащанията по договора за банков кредит като не е
издължил 86 бр. погасителни вноски за главница и възнаградителна лихва по
погасителните планове - приложения № 1 и 2. Ответникът не е погасил главница в
размер от 8 504, 94 лв. и възнаградителна лихва за периода от 07.04.2009 г. до
07.10.2016 г. в размер от 6 727, 43 лв. Започналата забава в плащанията по договора за банков кредит от
08.12.2008г. се отнасяла не само до
уговорените погасителни вноски но и до наказателната лихва за забава поради
което за периода от 08.12.2008г. до 18.02.2019 г. била в размер от 13 163, 94
лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
По предявения иск за
сумата от 13 163, 94 лв., представляваща наказателна лихва за забава,
начислена съгласно раздел т. 19 по договор № 13КР-АА-4052/07.11.2005 г. за периода от 08.02.2008
г. до 18.02.2019 г.
Съгласно раздел
раздел VIII от Договора за банков кредит, т. 8,
плащанията, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по
разплащателната сметка на кредитополучателите се отнасят в просрочие и
олихвяват с годишна лихва в размер на договорения в раздел V, т. 7 лихвен
процент, увеличен с наказателна надбавка от 20 пункта. Такава уговорка за
наказателна лихва, която да се заплаща в случай на пропуснат срок за плащане на
паричен дълг с фиксиран падеж изцяло притежава характеристиките на неустойка за
забава по смисъла на чл. 92 ЗЗД.
В рамките на
извършената служебна проверка относно валидността на посочената неустоечна
клауза, съдът намира, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – поради противоречие с
добрите нрави по следните съображения:
Според
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK,
добрите нрави са морални норми, които не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или следват от тях.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, като се отчита естеството и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; видът на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението
на задължението (съществено или за незначителна негова част); съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди и др.
С оглед на горното, съдът
намира, че при съпоставка на процесната неустоечна клауза по примерно
посочените критерии в Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, се налага
извод, че е налице голяма диспропорция между размера на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойката и размерът й. Видът на
уговорената неустойка е наказателен, тъй като е уговорена неустойка за
неизпълнение, като съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди очевидно не съответства на
принципите за справедливост, добросъвестност и недопускане на неоснователно
обогатяване на участниците в търговския оборот. Поради това съдът приема, че в
случая уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и следователно противоречи на добрите нрави.
По изложените съображения, съдът намира, че неустоечната
клауза по чл. 7 от договор № 13КР-АА-4052/07.11.2005 г. за периода от 08.02.2008г. до 18.02.2019 г. е нищожна
поради противоречие с добрите нрави и като такава, не е породила никакво
действие още към датата на сключване на договора.
Предвид гореизложеното съдът намира,
че предявеният иск от „П.“ АД за признаване на установено по отношение на М.Ц.Ц. съществуване
на вземане в размер на 13 163,94
лева наказателна лихва за периода 08.12.2008г. до 18.02.2019г. следва да се
отхвърли изцяло неоснователен и в този смисъл не следва да се обсъжда дали е
налице погасителна давност.
Предвид
гореизложеното въззивният съд намира, че решението в обжалваната част като
краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено.
Въззивникът
„П.” АД следва да заплати на М.Ц.Ц. направените в настоящото производство
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
Водим
от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 146/12.03.2020г., постановено по гр.д. № 1996/2019г.
по описа на Районен съд – гр. К. в
обжалваната част.
ОСЪЖДА„П.”
АД с ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.С., район *** да
заплати на М.Ц.Ц. с ЕГН ********** *** направените в настоящото
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
Решението
е окончателно не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: