Р Е Ш Е Н И Е
№ 217
гр. Пловдив, 09.
02. 2022 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXI състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети януари през
две хиляди двадесета и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ : ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
ЙОРДАН РУСЕВ
при участието на секретаря Т. К.
и прокурора П. П.
като разгледа докладваното от Председателя Я. А. касационно административно
дело № 2975 от 2021 г.
по описа на Административен съд Пловдив,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по реда на чл.208 и сл. от АПК.
Делото е образувано по касационна
жалба от И.П.Д., с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С. против
Решение № 1873 от 15.10.2021 г., постановено по административно дело № 993/2021г.
по описа на Административен съд Пловдив, втори състав, с което ГД „ИН” София е
осъдена да заплати на И.П.Д., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
размер на общо 100 лв., за периода 31.12.2019 г. до 29.01.2020 г., в който е
извършено нарушение на чл.3 от ЗИНЗС,
ведно със законна лихва, считано от 15.04.2021 г. - датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, като е
отхвърлен иска в останалата част за
разликата до пълния му предявен размер от 50 000 лв., както и за всички
останали периоди в обхвата на претендираните
- от 01.10.2015 г. до 31.01.2018
г. и от 31.12.2019 г. до 25.06.2020 г.
В касационната жалба, се сочи,
че решението на
Административен съд – Пловдив в отхвърлителната му част е незаконосъобразно, необосновано и
постановено при съществени процесуални нарушения. Моли съда да постанови
решение, с което да уважи изцяло исковата претенция на И.П.Д..
В съдебно заседание И.П.Д. не се
явява и не се представлява. С писмена защита по делото, подадена от адв. С. се
поддържа касационната жалба, излагат се съображения, че недаването на отговори
и непредставянето на доказателства от страна на ответната администрация следва
да се тълкуват в нейна вреда.
Ответникът - ГД „ИН” София не се представлява. С
писмен отговор на касационната жалба подаден чрез юрк. Ч.се оспорва същата,
претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Окръжна прокуратура – Пловдив намира касационната жалба
за неоснователна.
Касационната инстанция, след като провери служебно валидността, допустимостта и съответствието
на решението с материалния закон, въз основа на доказателствата по делото, намира
жалбата за допустима, а по същество
за неоснователна.
Съдът е разгледал първия период
от исковата молба, като е съобразил направените уточнения и съобразно заявената
претенция е разгледал за времето от
01.10.2015 г. до 05.01.2018 г., действително прекарано в Затвора Пловдив. Съдът
е посочил, че въпреки твърдението ищецът
да е бил настанен в килия с наркомани,
то той не прави конкретно оплакване в тази връзка, а и през този период ищецът не твърди, да е бил в
пренаселени килии, както твърди за другия период. В тази насока напълно
обосновано, съдът не е дал релевантност на този период, с оглед определянето на
размера на обезщетението.
Относно твърденията за преболедувана
туберколоза, съдът е кредитирал представената епикриза, която е установил, че касае
много по-късен момент /след 28.09.2020
г./, когато ищецът е бил лекуван от остра и изострена хронична сърдечна
недостатъчност без механична вентилация. В същата е посочено, че се касае за
пациент с пристъп на кардиална астма на
базата на хипертонична криза и съмнение за COVID-19 инфекция, отхвърлена
инфекция с COVID-19 от пулмолог – обострен хроничен бронхит.
Съдът задълбочено е разгледал
епикризата, като е установил, че е правена консултация с пулмолог, но нито е
посочен кой е той, нито кога се е случило, а единствено е маркирано „късни
последици от туберкулоза на белите дробове – постспецифична пулмофиброза“,
последното е посочено и като заключение при направената лицева пулмография.
Постспецифичната пулмофиброза обаче сама по себе си не е доказателство за
прекарана туберкулоза, като в същото време липсват каквито и да е доказателства
ищецът да се е оплаквал по време на престоя си в затвора, съответно да е бил болен и лекуван от такова инфекциозно
заболяване.
Съдът е отхвърлил искането за
назначаване на експертиза, тъй като въпросът е бил насочващо и тенденциозно
зададен, а именно „дали ищецът се е разболял от туберкулоза в затвора“.
Обосновано съдът е посочил, че
отговорът на такъв въпрос би бил единствено предположение, поради което не може
да бъде годно доказателствено средство, не се изискват специални знания, за да
се каже, че никой специалист не притежава специални знания, чрез които години
по-късно да отговори точно кога се е разболял от туберкулоза, и то евентуално
ищецът, защото и това не е доказано, съответно да го отнесе към конкретен
времеви период, още повече, че ищецът не
е бил през цялото време в затвора, а има прекъсвания между двата периода, както
и преди тях /при предишни изтърпявания на наказания „лишаване от свобода“/. При
липсата на други доказателства ищецът да
е съобщавал за заболяване, да е боледувал, да е бил лекуван или
евентуално да му е било отказано
лечение, съдът е намерил, че тази претенция е неоснователна и недоказана.
Твърденията за липса на санитарен възел
и липса на постоянно течаща
студена вода, както и за липса на вентилация,
са оборени от справката на л.43 и сл., като в същата е посочено и че на
лишените от свобода е осигурен достъп до течаща топла вода по график, т.е. няма
бездействие от страна на администрацията по аргумент от чл.20, ал.3 от
ППЗИНЗС.
Съдът обосновано и в
съответствие с ангажираните доказателства е приел, че през първия период не се
установяват твърдените нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и тази претенция е
неоснователна.
Съдът относно втория период,
който след направените уточнения и съобразно заявената претенция е бил
разгледан за времето от 31.12.2019 г. до 29.01.2020 г., действително прекарано
в Затвора Пловдив, е приел, че ищецът е бил в пренаселени килии, като от
представената справка се установява, че единствено през 12 дни ищецът е бил в
помещение, в което не е спазено изискването за минимална жилищна площ от 4
кв.м. По отношение наличието на дървеници и гризачи липсват искания, съответно
доказателства от страна на ищеца, а обратно от ответника са представени
доказателства за извършвана периодично
ДДД обработка, поради което липсва бездействие от страна на администрацията,
такова липсва и по отношение другото твърдение за липса на постоянно течаща
топла вода по аргумент от чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС.
При това положение съдът
обосновано е приел за основателна единствено претенцията по отношение
пренаселеността на помещението, в което е бил ищецът през общо 12 дни за целия
период.
Първоинстанционният съд е направил извод, че
предявения иск е частично доказан по
основание, като е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите
на ГД "Изпълнение на наказанията". По
отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал решението си по справедливост е приел исковата претенция за
претърпени неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена до
размера от 100 лева и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер
от 50000 лева.
Решението е валидно, допустимо и правилно, като в тази
връзка наведените с касационната жалба
основания, съдът намира за необосновани.
Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното
решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал.
3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване
разпоредбата на чл. 284, ал.
5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от
настоящата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал.
1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1
предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на
техни органи и длъжностни лица при или по
повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал.
5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Правилен е изводът на административния съд, изведен от
установената по делото фактическа
обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична
основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи
от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от
ищеца за част от периодите предмет на исковата молба.
Законът забранява осъдените да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава Държавата да им
осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание,
съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът
на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от
степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета -
като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и
физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани.
В случая е установено неизпълнение на законови
задължения – пренаселеност в килиите, за част от исковия период, в които ищецът
е изтърпявал наказание, в следствие на което са претърпени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от неизпълнението.
От установеното по
делото неизпълнение, обаче, не следва автоматично обезщетяване на причинените
неимуществени вреди в парично изражение, възприето за дължимо от този, чиито
права са нарушени, съобразно неговото лично, субективно усещане. Естеството и
характерът на причиненото страдание съдът следва да прецени не само от страна
на субективното възприятие и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с
конкретните факти, от които тя произтича и най-вече обезщетението следва да е
съобразено с общите схващания за справедливост, съобразени от съда при
приложението на чл. 52 от
Закона за задълженията и договорите.
В случая изводите на съда за размера на дължимото се
обезщетение съответстват на посочените критерии. Правилно са преценени
конкретните, обективно съществуващи обстоятелства относими към увреждането, от
което се претендират вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на
ищеца. Несъмнено е негативното въздействие върху ищеца на условията, при които
е пребивавал в Затвора - Пловдив. Преценката на кумулативното въздействие на
тези условия в част от исковия период, съобразено с установената по делото обща продължителност и в съответствие
с изведената от закона и дължима се справедливост правилно с обжалваното
решение е определена сумата, с която следва да бъдат възмездени причинените
вреди.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е
допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат
отмяната на решението му. Решението на Административен съд - Пловдив следва да
бъде оставено в сила, а касационната жалба като неоснователна - без уважение.
Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в
тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на
чл.10 ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК.
Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за
заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично
отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо
искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без
уважение.
Водим от
изложеното, Административен съд гр. Пловдив, XХI състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1873 от 15.10.2021 г., постановено по административно дело № 993/2021г. по описа на Административен съд Пловдивски, втори състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :