Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.08.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Вяра Баева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 7056 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 77758 от 28.04.2020 г., постановено по
гр. д. № 5925/2019 г., Софийският районен съд, II ГО, 126 състав, е уважил предявените
от ищеца „Л.т.“ ООД срещу ответника „У.“
ООД, искове по чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 372, ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 49 от ЗАП и по чл.
309а от ТЗ, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 1680 лева,
представляваща дължимо възнаграждение с вкл. ДДС по договор за превоз, съгласно
фактура № 590/03.10.2018 г., ведно със законната лихва считано от 30.01.2019 г.
– датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането,
и на основание чл. 309а от ТЗ, сумата в размер на 29,40 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.11.2018
г. до 29.01.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ТЗ, сумата от 1067,20
лева – разноски по делото.
С решението Софийският районен съд, II ГО, 126
състав, е отхвърлил възражението на „У.“ ООД за съдебно прихващане със сумата
от 600 лева, представляваща неустойка за забава за периода от 22.09.2018
г. до 24.09.2018 г. и с правна квалификация чл. 23, пара. 5 от Конвенцията за
международен автомобилен превоз на товари (СМР) за сумата от 650 евро, представляваща
обезщетение за вредите от забавено изпълнение, изразяващи се в платено от
ответника обезщетение за вреди, претърпени от товародателя вследствие забавено изпълнение.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от „У.“ ООД чрез адв. И.Ч., в която се правят оплаквания, че
решението е неправилно и необосновано. Излага, че превозвачът е доставил товара
със забава като не е ангажирал доказателства, че е пристигнал на адреса в
уговорения ден и не е бил допуснат да разтовари както и че са били налице други
обективни пречки, съществуването на които е приел първоинстанционния съд.
Излага, че наличието на пречки не е съобщено на товародателя и той не е
уведомен за забавата при товаренето. Сочи, че причината за закъснението не е
установена по надлежния ред. Оспорва показанията на разпитаните свидетели като
прави обстоен доказателствен анализ. Прави оплакване по отношение на
разноските, като излага, че първата съдебна инстанция не е обсъдила
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, че липсват доказателства за реално плащане на
адвокатския хонорар, както и че допълнителните съдебни заседания са проведени
във връзка с доказателствени искания на ищеца, както не е съобразил нормата на
чл. 92а от ГПК. Моли решението да бъде отменено, като вместо него бъде
постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени. Претендира
разноски. Възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна. Представя
списък по чл. 80 ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263,
ал. 1 ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна „Л.т.“ ООД, в който оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Излага доводи, че решението е правилно и
законосъобразно, като изводите на първата съдебна инстанция почиват на правилно
установено факти и приложен материален закон. Сочи, че товарът е бил доставен
на адреса в срок, но по вина на получателя е разтоварен със закъснение. Излага,
че тъй като автомобилът е под 3500 кг., няма изискване за монтиране на
тахографски шайби. Прави подробен
доказателствен анализ. Сочи, че претенцията от 650 евро е недоказана. Оспорва доводите на
въззивника относно разноските и излага подробно доводи за необходимите разходи
във връзка с делото. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно по следните
съображения:
Между страните не е
спорно, а и от представените по делото доказателства се установява, че
дружествата са били обвързани от договор за международен автомобилен превоз на
товари, по силата на който едната страна превозвач се задължава срещу
възнаграждение да превози до определено място определения в заявката товар.
Предложението за сключване на договора за превоз се прави по правило от товародателя
и ако превозвачът приеме предложението се формира съгласие, наред с което
следва да се извърши и предаване на товара.
Правното действие на договора за международен
автомобилен превоз на товари попада под приложеното поле на чл. 372, ал. 1 ТЗ
вр. чл. 379 ТЗ и чл. 49 от Закона за автомобилните превози /ЗАвП/. По силата на
чл. 1, т. 1 ЗАвП този нормативен акт урежда обществените отношения, възникнали
по повод осъществяването на международни превози на товари с автомобили,
извършени от български или чуждестранни превозвачи. За породените от този
договор правни последици следва да намери приложение и Конвенцията за договора
за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ
№1143/1977 г., обн. ДВ, бр. 61/1977 г. В този смисъл тази конвенция е част от
вътрешното право на Република България по смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ.
Тълкувайки разпоредбите на чл. 50, ал. 2 и чл. 61 ЗАвП, следва извод, че
договорът за автомобилен превоз по своята природа представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, тъй като неговата
действителност не зависи от издаването, редовността или изгубването на
товарителницата. Чрез съставянето на този удостоверителен документ само се
доказва сключването на тази двустранна сделка - арг. чл. 61 ЗАвП. В този смисъл
е и даденото определение на договора за международен превоз на стоки в чл. 4 от
Конвенция CMR, според който договорът за превоз се установява с товарителница.
Липсата, нередовността или загубата на товарителницата не засягат нито съществуването,
нито действието на договора за превоз, който остава подчинен на разпоредбите на
тази конвенция. Приложното поле на конвенцията е определено в чл. 1, т. 1,
съгласно който тя се прилага към всеки договор за превоз на шосе, когато
мястото на приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират
в две различни държави, от които поне една е договаряща стана. Съгласно чл. 9,
т. 1 от Конвенцията, товарителницата удостоверява до доказване на противното
условията на договора и получаването на стоката от превозвача, а съгласно чл. 4
договорът за превоз се установява със самата товарителница. Уговорката за срок
на доставка подлежи на доказване не само с товарителницата, но и с други
допустими писмени доказателства, като в конкретния случай безспорно се
установява, че договор за превоз е сключен при уговорен по смисъла на чл. 19 от
Конвенция CMR срок на доставка – на 21.09.2018 г., тъй както срокът на доставка
е обективиран в заявката за транспорт, изпратена от „У.“ ООД до „Л.т.“ ООД, която
е подписана от двете страни. Обстоятелството, че товарът е следвало да бъде
доставен на сочената дата се установява и от показанията на разпитаните по
делото свидетели.
Задълженията на
превозвача са да извърши превоза в уговорения срок, което включва доставяне на
товара до местоназначението и предаването му на получателя, посочен в
товарителницата в уговорения от страните срок (чл. 6, пар. 1, б. „г“ и б. „д“ и
чл. 19 от CMR). Доставянето трябва да се осъществи на уговореното място и време
като товарът се предостави на разпореждане на получателя или на негов
представител. За преминаване на риска е без значение физическото предаване или
предаването на второто копие на товарителницата.
За да се освободи превозвачът от риска, следва получателят да приеме
преминаването като правно действие, освен ако изрично в договора не е
уговорено, че не е необходимо съдействие на получател например разтоварване на
определено място. Съгласно чл. 13 от CMR, след пристигането на стоката на
предвиденото място за доставяне получателят има право да поиска да му бъде
предаден втория екземпляр от товарителницата и стоката да му бъде предадена
срещу подпис. При липса на други уговорки между страните, превозвачът е
изпълнил задължението си по договора като е предоставил товара в разпореждане
на получателя, осигурявайки му възможност да разтовари в уговорения срок.
Самото пристигане на местоназначението не е равнозначно на доставяне, тъй като
за извършване на доставянето е необходимо приемане от правоимащия получател,
респ. негов представител (арг. от чл. 16, пара. 2 CMR), като с оглед
необходимото съдействие от получателя на товара за изпълнение на задължението
на изследване подлежи въпросът дали превозвачът или получателят са
осъществявали контрол върху конкретната дейност.
В настоящия случай, както
правилно е приел и първоинстанционният съд, безспорно се установява, че
автомобилът с товара е пристигнал в местоназначението си в уговорения ден – на
21.09.2018 г., като спорен по делото е въпросът извършена ли е доставка на
товара в уговорения срок с оглед отбелязването в товарителницата, че товарът е
получен на 24.09.2018 г., съответно изпълнил ли е превозвачът задължението си
по договора в уговорения срок.
От показанията на
разпитаните свидетели Г.Т.Б., К.Ц.Л.и Г.Я.Т., преценени с оглед разпоредбата на
чл. 172 от ГПК, на които съдът дава вяра като последователни и логични,
кореспондиращи помежду си и с относимите писмени доказателства, се установява,
че товарът е пристигнал в склада на получателя в Нидерландия около 14,30 часа
на уговорения ден – 21.09.2018 г. и не е бил разтоварен на същия ден, тъй като
преди автомобилът на ищеца е имало други камиони за разтоварване, поради което
получателят отказал да приеме товара.
Съобразно чл. 15, т. 1 от
CMR, когато след пристигане на стоката в местополучаването, се появят пречки за
предаване, превозвачът иска нареждания от изпращача. Превозвачът носи
отговорност, ако не изпълни задължението си да поиска нареждания и от това са
произлезли вреди. От показанията на свидетелите се установява, че в изпълнение
на задължението си, представители на превозвача са уведомили незабавно по
телефон представител на спедитора „У.“ ООД, който им дал инструкции да изчакат разтоварване на следващия
ден – събота. Тези инструкции, като правилно е приел и първоинстанционният съд
са били изпълнени, поради което превозвачът се е освободил от отговорност за
настъпилата забава, защото е предприел действия по запазване интересите на правоимащите.
Лица – в конкретния случай на товародателя. С оглед изложеното съдът намира, че паричното задължение на посоченото
основание и в претендирания размер съществува и доколкото по делото не са
събрани доказателства за неговото погасяване чрез плащане, прихващане или с друг
погасителен способ, същото е дължимо от товародателя. В тази връзка с оглед
липсата на конкретни доводи във въззивната жалба по отношение на възражението
за прихващане с двете заявени от ответника суми, следва само да се отбележи, че тъй като не е налице виновно
неизпълнение от страна на превозвача на задълженията му по договора за превоз,
както и забава по чл. 19 от CMR, същият не дължи както обезщетение за пълно
неизпълнение, така и обезщетение по чл. 23, пара. 5 от CMR.
При така изложеното, настоящият състав счита, че предявеният
иск е основателен, като основателна се явява и акцесорната претенция за
заплащане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сочения период и на основание чл. 309а от ТЗ в
присъдения размер.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода
на спора по въззивната жалба на въззивника не се дължат разноски.
С оглед изхода на спора,
на въззиваемата страна-ищец, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се дължат
разноски за въззивна инстанция. По делото са представени доказателства за
заплащане на адвокатско възнаграждение
в размер на 600 лева с вкл. ДДС, по договор за правна помощ по въззивното дело
от 07.07.2020 г., 450 лева за обезпечение на иска, допуснато от въззивения съд,
според договор за правна помощ от 05.04.2021 г., платени в брой съгласно
отбелязването в тях, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и 61,52 лева за образуване на изпълнително
дело при ДСИ. Документ, удостоверяващ заплащане на исканите в списъка по чл. 80 от ГПК 40 лева
за държавна такса за разглеждане на молба за обезпечение, не е представен по
делото поради което те не следва да се присъждат. Не следва да се присъжда и
сумата за образуване на дело при ДСИ, тъй като няма данни, че молба за налагане
на обезпечителната мярка е подадена и дело е образувано.
Възражението на процесуалния представител на въззивника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за настоящата инстанция съдът намира за основателно само относно
искането за адвокатско възнаграждение по молбата за обезпечение, което с оглед
сложността на извършените действия следва да се намали до минимума от 360 лева
с вкл. ДДС по чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението за въззивното
производство не надвишава необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което следва да се присъди в пълен размер.
Поради изложеното въззивникът следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна сумата в общ размер на 960 лв. - разноски за
тази инстанция.
Искането на въззивника във въззината жалба за
намаляване на разноските, присъдени в полза на ищеца в първа съдебна инстанция,
има характер на такова по чл. 248, ал. 1 от ГПК, поради което компетентен да
проведе процедурата е Софийският районен съд, на когото делото следва да бъде
върнато.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 77758 от 28.04.2020 г., постановено по гр.
дело № 5925/2019 г. на Софийски районен съд, II ГО, 126 състав.
ОСЪЖДА
„У.“ ООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „Л.Т.“ ООД, ЕИК *******със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 960 лева –
разноски за въззивна инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.
3, т. 1 от ГПК.
Връща делото на Софийския районен
съд, II ГО, 126 състав, за произнасяне по молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК,
обективирана въззивната жалба за изменение на първоинстанционното решение в
частта за разноските.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.