№ 25
гр. Русе , 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на
петнадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Йордан Дамаскинов
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно търговско дело №
20214501000074 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Г. В. Т., ЕГН: **********, с адрес
гр. Русе, ул. „*** чрез адв. Д.Ф. от АК – София, със съдебен адрес гр. София,
ул. „***, против Решение № 1151/14.08.2020 г. по гр.д. № 3512/2019 г. на РС –
Русе, в частта, с която е бил отхвърлен предявения от въззивника иск за
прогласяване нищожността на сключения между него и „КРЕДИХЕЛП ООД“,
ЕИК: *********, (понастоящем „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД“)
договор за заем код 10062157/13.02.2019 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
Жалбоподателят счита атакуваното решение за неправилно и за
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички защитни доводи на
ищцата и не е мотивирал решението си съобразон разпоредбите на чл. 235, ал.
2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което е нарушил задълженията си съгласно чл.
12 ГПК. Уговорената по процесния договор възнаградителна лихва
противоречала на добрите нрави, тъй като нейният размер бил 39,61%, към
който следвало да се добави и скритата под формата на неустойка лихва, с
1
която цената на кредита възлизала на 257,24%. По това твърдение нямало
произнасяне на съда. Според практиката на ВКС, макар и да нямало
нормативен лимит на договорната лихва, то уговорката за такава,
надхвърляща три пъти размера на законната лихва при необезпечените
кредити и два пъти този размер при обезпечените противоречала на принципа
на справедливостта и добросъвестността. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и чл. 22
ЗПК лихвата била задължителен реквизит от съдържанието на договорите за
потребителски кредит, като нейното невключване в договора има за правна
последица изначалната недействителност на кредитната сделка. Кредиторът
предоставил на потребителя заблуждаващата информация, че ГПР е 41,59%,
но в него не било включено вземането по чл. 12 от Договора, за да заобиколи
изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същото следвало да бъде разписано като
договорна лихва, но вместо това било отразено като неустойка, защото
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включвали разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на задълженията си по договора.
Вземането по чл. 12 от Договора нямало характера на неустойка, защото не
притежавало присъщите и характеризиращите я като такава обезщетителна и
обезпечителна функция. Това вземане представлявало допълнителна и
гарантирана за кредитора икономическа облага, поради което същото
представлявало печалба, скрита под формата на неустоечна лихва.
Заблуждаването на потребителя относно действителната стойност на ГПР
внасяло неравноправие по смисъла на чл. 143 ЗЗП в отношенията между
страните. Позовава се на практика на СЕС и ВКС в този смисъл.
Непосочването в договора за потребителски кредит на действителната
стойност на прилагания в кредитното правоотношение ГПР, който, според
изслушаната съдебна счетоводна експертиза, бил 1 131,70%, съставлявало
пряко нарушение на целта на Директива 2008/48. Съобразно чл. 22 ЗПК
недействителността на клаузата за ГПР водело до недействителност на цялата
кредитна сделка. Моли за отмяната на решението в обжалваната му част.
Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв за
въззивната инстанция.
Въззиваемата страна "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ***, чрез адв. В.П.
Г. от АК – София, в законоустановения двуседмичен срок е депозирала
отговор, в който счита решението в обжалваната му част за правилно и
2
законосъобразно. Неоснователно било оплакването на въззивника, че
първоинстанционният съд не бил се произнесъл по защитния довод досежно
възнаградителната лихва по договор за заем с код 10062157/13.02.2019 г.
Лихвеният процент по договора бил фиксиран и в размер на 39,61%, от което
не можело да се направи изводът, че същият е неясен за страните и че са
нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По договора е приложен
непроменлив лихвен процент, поради което била неприложима разпоредбата
на чл. 33а ЗПК за прилагане на методиката на изчисляване на референтен
лихвен процент. Решаващият съд правилно и обосновано приел, че не били
налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в индивидуалния
договор за заем бил ясно и точно посочен размерът на ГПР, който бил 41,59%.
Легален максимален размер на възнаградителната лихва по потребителски
кредит не съществувала, като дължимият лихвен процент по такива договори
се регулирал косвено през друг въведен показател, а именно ГПР, чийто
максимален размер бил пет пъти този на законната лихва. В него не се
включвали разходите при неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит, поради което
вещото лице некоректно е представило неустойката като „оскъпяване“ на
кредита. Жалбоподателят бил в неизпълнение на задължението си по чл. 12 от
Договора като не е осигурил поръчител в рамките на три дни, отговарящо на
посочените в Договора изисквания. Моли за отхвърляне на въззивната жалба
срещу решението в обжалваната му част и за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв.
В срока за отговор на въззивната жалба въззиваемата страна е
депозирала и насрещна въззивна жалба против решението на
първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по
отношение на Г. В. Т. и "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, че чл. 12 от
договор за заем с код 10062157/13.02.2019 г. е неравноправна клауза и
нищожна като противоречаща на добрите нрави. Излага съображения за
неправилност, необоснованост и противоречие на решението с материалния
закон. Районният съд повратно е тълкувал материалния закон като не е
съобразил задължителната съдебна практика и правна доктрина досежно
ефекта за страните при индивидуалното договаряне на клаузи. Изводите на
съда в този смисъл не били подкрепени с мотиви. Според разпоредбата на чл.
3
146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, която решаващият съд не бил взел под
внимание. В ЗПК нямало разпоредби, уреждащи максимални размери на
неустойките по един потребителски кредит. Уговореният размер на
неустойката нямал за цел неоснователно да обогати кредитора за сметка на
длъжника, а да компенсира частично вредите, които били следствие от това,
че без поръчител кредитът оставал необезпечен, а по-голяма вреда от
неплащането на кредита в сферата на кредитирането нямало. Финансовите
институции не можели да привличат публично средства от влогове, за разлика
от банките, поради което такъв вид обезпечаване бил най-сериозната
гаранция за възвръщаемост на предоставения паричен ресурс. Следвал да се
вземе предвид и индивидуално уговорената клауза по чл. 12, ал. 7 от
Договора, според която заемателят можел по всяко време да предложи
изпълнение и ще дължи само тази част от неустойката, разпределена в
погасителните вноски, преди поемането на солидарен дълг по договра за заем
от страна на трето лице поръчител. „Пришиването“ на пълния размер на
неустойката към общото оскъпяване по кредита било неприемливо и
незаконосъобразно, тъй като потребителят ще дължи разходи за
неизпълнение в договорените размери до момента, в който реши да изпълни
своите задължения или се откаже от договора за заем, т.е. всичко това
зависело от неговата воля и поведение, а не от поведението на кредитора,
което било законосъобразно и в пълно съзвучие с добрите нрави в
обществото. Вещото лице некоректно е представило неустойката като
„оскъпяване“ на кредита. Освен това неустойката била индивидуално
договорена от страните и в размер, който не бил прекомерен. Според чл. 146,
ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия
като процесният договор не можел да бъде квалифициран като такъв при
общи условия. Задължителната съдебна практика в лицето на Тълкувателно
решение № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, приемала, че не е нищожна
неустойката, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок до
момента, до който може да бъде начислявана. Моли за отмяната на решението
в обжалваната му част и за постановяване на ново, с което предявеният от
ищеца Г.Т. иск да бъде отхвърлен. Претендира за направените във въззивното
4
производство разноски.
В законоустановения двуседмичен срок първоначалният жалбоподател
Г.Т. чрез адв. Д.Ф. е депозирала отговор по насрещната въззивна жалба, в
който счита същата за неоснователна, като излага мотиви в същия смисъл
като в своята въззивна жалба, с която е инициирала производството по
въззивно обжалване.
Депозирана е и частна жалба срещу Определение № 261484/10.12.2020
г. по същото дело на районния съд, с което е оставена без уважение молбата
на Д.Ф., в качеството на процесуален представител на Г. В. Т. за допълване
на Решение № 260198/05.10.2020 г. по гр.д. № 3512/2019 г. на РС – Русе.
Жалбоподателят се позовава на Решението на СЕС по делата С-94/04 и С-
202/04. Моли за отмяна на атакуваното определение и за присъждане на
адвокатско възнаграждение съобразно чл. 38, ал. 2 ЗАдв отделно и за иска за
обявяване на договора за допълнителни услуги за нищожен.
Насрещната страна "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД не е
депозирала отговор по частната жалба.
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок, от
процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явяват процесуално допустими и като такива следва да
се разгледат по същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Окръжният съд намира подадената от Г. В. Т. въззивна жалба за
ОСНОВАТЕЛНА, а по отношение на насрещната въззивна жалба, подадена
от "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, счита, че същата следва да бъде
оставена без уважение.
Фактическата обстановка по делото е правилно установена от районния
съд, а от друга страна не е и спорна между страните. Спорно се явява само
приложението на материалния закон спрямо процесния договор за
потребителски заем.
На 13.02.2019 г. между ищцата Г.Т., като заемател, и „КРЕДИХЕЛП“
5
ООД, ЕИК: *********, понастоящем „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“
ООД, като заемодател, бил сключен договор за заем код 10062157/13.02.2019
г. Същият бил с предмет предоставянето на заем в размер на 409,03 EUR или
тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за еврото
спрямо лева, при който 1 евро се разменяло за 1,95583 лв. Макар и от този
текст на договора да не става ясно по какъв начин и в каква валута ще бъде
усвояван заемът, в приложение № 1 към договора било посочено като размер
на кредита 800 лв. На същата дата бил подписан и документ, озаглавен
„Договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен
договор за заем код 10062157/13.02.2019 г.“, като според него дружеството
заемодател предоставяло на заемателя допълнителни доброволни услуги
„Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна промяна на
погасителен план“. Районният съд първоначално не се е произнесъл с
решението си по въпроса за действителността на уговореното в този
документ, но след това се е произнесъл с допълнително решение по реда на
чл. 250 ГПК, с което е прогласил за нищожен този „Договор за предоставяне
на допълнителни услуги“. Същото не е обжалвано между страните и е влязло
в сила, поради което настоящият съд не може да го обсъжда.
В договора за заем код 10062157/13.02.2019 г. бил уговорен фиксиран
лихвен процент на възнаградителната лихва в размер на 39,61%. При това
положение ГПР, според отразеното в договора, възлизал на стойност от
41,59%. Заемателят се задължавал да върне сумата в срок от 26 седмици, като
размерът на двуседмичната вноска бил 34,92 евро, с левова равностойност
според Приложение № 1 68,30 лв. Общият размер на плащанията по кредита
бил 453,98 евро или 887,90 лв. В чл. 12 от Договора за заем било уговорено,
че заемателят се задължавал в 3-дневен срок от сключването на договора да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по договора чрез
осигуряване на трето лице – поръчител, който да отговаря на следните
изисквания: да има навършени 25 години, да работи по валидно трудово
правоотношение от поне 6 месеца преди сключване на договора, с минимален
брутен осигурителен доход 1500 лв., стабилна кредитна история, както и
поръчителят да не е активен потребител на заемни продукти на дружеството.
При неизпълнение на това задължение заемателят дължал на заемодателя
неустойка в размер на 280,83 евро или 549,25 лв. Според чл. 12, ал. 6
плащането на тази неустойка било разсрочено на 13 погасителни вноски, със
6
същите падежи като тези по основното задължение по договора за кредит.
Назначената по делото съдебна счетоводна експертиза е установила, че
кредиторът е калкулирал като единствен разход в ГПР само договорната
лихва в размер на 39,61%. Ако неустойката по чл. 12 от Договора бъде
включена, то оскъпяването на кредита нараствало от 10,99% на 79,64% или от
87,90 лв. на 637,15 лв. Така размерът на ГПР се променял от 41,59% на
1 137,70%.
С оглед така установената фактическа обстановка окръжният съд
намира, че макар и правилно районният съд да е изложил правни изводи, че
клаузата по чл. 12 от Договора за заем не е за неустойка, а реално
представлява добавък към възнаградителната лихва и би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която би довела до увеличаване стойността
на договора, не е било взето предвид от първата инстанция, че прикривайки
под формата на клауза за неустойка всъщност клауза за допълнителна
възнаградителна лихва, заемодателят е нарушил вмененото му законово
задължение по силата на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да включи в
ГПР всички необходими допускания във връзка с разходите на потребителя
заемополучател. Това се дължи на обстоятелството, че така уговореното в чл.
12 от Договора задължение за заемодателя да осигури трето лице, в
качеството му на поръчител, за което са налице завишени изисквания,
включително и за притежаван брутен осигурителен доход от 1 500 лв., който
е с повече от 50% над средния за страната към момента на сключването на
договора (по данни на НОИ – 952,98 лв.), както и предвидения изключително
кратък 3-дневен срок за изпълнение, на практика превръщат това задължение
в неизпълняемо такова. Освен това самият факт на разсрочване на
задължението за неустойка на вноски с падеж, съответстващ на този по
основното задължение по договора за заем, е достатъчно показателно, че
кредиторът изначало е смятал да наложи по-висока цена на кредита (по-
висока от уговорения лихвен процент) като допълнително възнаграждение за
ползване на паричната сума под формата на предварително обезщетение за
риска да не бъде върната същата в срок. Поради тези съображения уговорката
в чл. 12 от Договора за заем всъщност не представлява клауза за неустойка, а
за възнаградителна лихва, поради което същата е следвало да бъде отразена
при калкулацията на ГПР, защото не е било посочено допускането, че при
7
непредоставяне на обезпечение заемодателят ще увеличи цената на заема като
за заетата сума от 800,00 лв. ще иска, освен посочената договорна лихва в
размер на 39,61%, и допълнително възнаграждение в общ размер на 549,25
лв., което е с повече от 50% от чистата стойност на заема. Задължението на
заемодателя да включи този вид възнаграждение в изчисляването на ГПР
произтича и от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, която дава дефиниция какво
се включва в ГПР и според която в този показател следва да бъдат отразени
лихви и възнаграждения от всякакъв вид, включително и бъдещи такива.
Видно от изслушаната по делото експертиза при включването на неустойката
като част от калкулациите, определящи ГПР, последният нараства на
1 137,70%. От това следва изводът, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за
потребителски кредит. В този смисъл е и практиката на Окръжен съд – Русе
по аналогичен случай в лицето на Решение № 128/20.11.2020 г. по в.т.д. №
363/2020 г.
За пълнота на изложението настоящият състав следва да отбележи, че
ГПР сам по себе си не е „клауза“ и затова същият няма как да бъде нищожен.
ГПР е изразител на това какви разходи потребителят следва да заплати за
ползването на заетата от него сума, поради което същият се явява стойностен
показател на цената, която заемополучателят ще заплати за да ползва
възмездно отстъпените му парични средства. ГПР е величина, която се
формира при калкулацията на всички дължими допълнителни плащания от
страна на потребителя, като същата се извършва от кредитодателя и поради
това не може да бъде уговорена под формата на клауза. Задължение на
търговеца е добросъвестно да включи всички разходи съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК за потребителя при пресмятането на ГПР, като некоректното изпълнение
на това задължение се приравнява на липса на отразен ГПР в договора и е
нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, влечащо след себе си като последица
недействителността на договора за потребителски кредит съгласно чл. 22
ЗПК.
Неоснователно е твърдението в насрещната въззивна жалба, че
размерът на неустойката нямал за цел неоснователно да обогати кредитора за
сметка на длъжника, а да компенсира частично вредите, които били следствие
от това, че без поръчител кредитът оставал необезпечен, а по-голяма вреда от
8
неплащането на кредита в сферата на кредитирането нямало. Логично би било
при съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне заемът, а не във
време, когато облигационната връзка между страните вече е породила
действието си и кредиторът е следвало да прецени достатъчно
платежоспособността на длъжника с оглед вменените му законови
задължения. Освен това кредиторът има и друга защита в случаите когато не
му бъде предоставено исканото обезпечение – чл. 71 ЗЗД дава възможност на
кредитора да иска предсрочно изпълнение на задължението по договора в
този случай, а не на неустойка в завишен размер. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като, ако не го напри, дългът му
нараства, тоест опасността от свръхзадълженост на длъжника се увеличава.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 ЗПК.
Признаването му на право да претендира „неустойката“ по такъв начин
реално дава възможност на кредитора да черпи права от собственото си
недобросъвестно поведение да оцени риска от неплатежоспособност на
потребителя при отпускане на кредит.
Споделянето на тезата на насрещния жалбоподател за това, че
неустойката имала за цел да компенсира вредите от предоставянето на
необезпечен кредит би служило само за потвърждаване на недобросъвестното
поведение на заемодателя, защото същата напълно съответства с целта на
възнаградителната лихва по договора за заем. При необезпечените кредити
лихвата е по-висока, защото рискът за кредитора е съответно по-висок,
следователно възможност да компенсира вредите от предоставянето на
необезпечен кредит вече веднъж е предвидена със завишен лихвен процент от
близо 40%, съобразно максимално ограничение на ГПР от 50%, което по
настоящия договор е 41,59%. Твърдението, че дружеството ответник нямало
достъп до финансовия ресурс на банките, защото било небанкова финансова
институция и не можело да привлича средства чрез публично влогонабиране,
не може да служи като оправдание за въвеждане на неустоечна клауза, която
9
да предвижда обезщетение в полза на кредитора при неосигуряване на
обезпечение от страна на длъжника при вече сключен договор за заем, тъй
като тази „неравнопоставеност“ между банковите и небанковите дружества
заемодатели се компенсира с възможно по-висока договорна лихва, каквато е
и определена първоначално от ответното дружество.
Колкото до твърдението, че районният съд не е взел предвид
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, настоящата инстанция следва да отбележи,
че при предварително изготвени от търговеца клаузи, каквито очевидно са
налице с оглед типовия характер на договора, а и предвид дейността на
дружеството заемодател, чл. 146, ал. 2 ЗЗП възлага в тежест на търговеца да
докаже, че същите са били уговорени индивидуално и не са били част от
предварително изготвения от него проект на договор. При това положение
търговецът е следвало да докаже, че са били водени преговори за
сключването на тези клаузи, за да избегне евентуалното им прогласяване за
нищожни. Въпреки това по делото такива доказателства отсъстват.
По гореизложените съображения първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в частта, с която е бил отхвърлен искът за признаване на
Договор за заем код 10062157/13.02.2019 г. за недействителен, като бъде
постановено ново, с което да бъде прогласена недействителността на
процесния договор на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Решението
на районния съд следва да бъде потвърдено в частта, с която е признато за
установено, че чл. 12 от Договора за заем код 10062157/13.02.2019 г. е
нищожна поради неравноправния си характер.
По въпроса за частната жалба срещу Определение № 261484/10.12.2020
г. на районния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд счита
същата за неоснователна. Районният съд правилно е определил
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредбата
за МРАВ, макар че в Определението си по чл. 248 ГПК е изложил, че
исковете били неоценяеми, докато цитираните в тази разпоредба от Наредбата
говорят за наличието на оценим материален интерес. Такъв е налице, още
повече че ищецът е посочил в исковата си молба цената на иска, а от друга
страна, когато се иска обявяване на целия договор за недействителен, то
искът е оценяем и се равнява на стойността на целия договор – в този смисъл
10
е Решение № 76/15.07.2016 г. по т.д. № 888/2015 г., I т.о. на ВКС. Настоящият
съд приема, че Договорът за предоставяне на допълнителни услуги във връзка
със сключен договор за заем код 10062157/13.02.2019 г. всъщност не
представлява отделно облигационно правоотношение, тъй като съдържащите
се в този документ уговорки реално представляват клаузи към Договора за
заем код 10062157/13.02.2019 г., макар и да са обективирани в отделен
документ. От това следва изводът, че адвокатското възнаграждение би могло
да се определи за всеки иск поотделно, каквото тълкуване на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата за МРАВ има. Въпреки това, съгласно Определение №
137/09.04.2020 по дело № 570/2020 на ВКС, ГК, III г.о., и цитираната в него
практика, настоящият въззивен състав счита, че на ищеца правилно е било
присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер от 300 лв., тъй
като исковете са били съединени в условията на евентуалност, а дори и да се
приеме, че искът за прогласяване нищожността на Договора за предоставяне
на допълнителни услуги във връзка със сключен договор за заем код
10062157/13.02.2019 г. е кумулативно съединен, то със същия и във връзка с
останалите се търси защита само по едно правоотношение. Освен това
текстът на разпоредбата на чл. 7, ал. 2 говори за „дела с определен интерес“, а
това се различава от понятието „иск“, защото материалният интерес по
делото се равнява на сбора на всички оценими искове, като в този смисъл е и
Определение № 533/30.10.2017 по дело № 1649/2017 на ВКС, ТК, I т.о.
Поради тези съображения обжалваното Определение №
261484/10.12.2020 г. по гр.д. № 3512/2019 г. на РС – Русе следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора въззивникът има право на направените от него
разноски. Предвид приложения по първоинстанционното дело Договор за
правна защита и съдействие от 23.05.2019 г., в което е посочено, че адвокатът
на въззивника осъществява правна защита и съдействие безплатно на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв като оказва помощ на материално затруднено
лице, то на процесуалния представител се дължи възнаграждение в размер на
300 лв., съгласно разпоредбата на чл. 9 от Наредбата за МРАВ, тъй като
оказаната правна защита се изразява само в изготвяне на въззивна жалба, без
процесуално представителство в съдебното заседание пред Окръжния съд.
Тъй като въззивникът е бил освободен от внасянето на държавни такси и
11
разноски за цялото производство, то въззиваемият следва да заплати в полза
на Русенския окръжен съд сумата от 25 лв. държавна такса за въззивно
обжалване.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1151/14.08.2020 г. по гр.д. № 3512/2019 г. на РС
– Русе, В ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен предявеният от Г. В. Т., ЕГН:
**********, с адрес гр. Русе, ул. „*** иск за прогласяване нищожността на
сключения между ищеца и „КРЕДИХЕЛП ООД“, ЕИК: *********,
(понастоящем „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД“), със седалище и адрес
на управление гр. София, ***, Договор за заем код 10062157/13.02.2019 г. на
основание чл. 22 ЗПК, като ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключения между Г.
В. Т., ЕГН: **********, и „КРЕДИХЕЛП ООД“, ЕИК: *********,
(понастоящем „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД“), Договор за заем код
10062157/13.02.2019 г. на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1151/14.08.2020 г. по гр.д. № 3512/2019
г. на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която е било признато за установено по
отношение на Г. В. Т., ЕГН: **********, и „КРЕДИХЕЛП ООД“, ЕИК:
*********, (понастоящем „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД“), че чл. 12
на сключения помежду им Договор за заем код код 10062157/13.02.2019 г.
представлява неравноправна клауза и е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 261484/10.12.2020 г. по гр.д. №
3512/2019 г. на РС – Русе.
ОСЪЖДА "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ***, ДА ЗАПЛАТИ на адв.
Д.Л. Ф. от АК – София, с личен № ********** и с адрес на кантора гр. София,
ул. „***, сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставената на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв правна помощ за въззивното производство.
ОСЪЖДА "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, ЕИК: *********,
12
ДА ЗАПЛАТИ по сметката на Окръжен съд – Русе в „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД – *** сумата от 25 лв. – държавна такса за въззивно
обжалване.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Решение № 260198/05.10.2020 г. по гр.д. № 3512/2019 г. на РС – Русе,
постановено по реда на чл. 250 ГПК, с което е била призната нищожността на
Договора за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен
договор за заем код 10062157/13.02.2019 г. не е обжалвано от страните и е
влязло в сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13