Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.06.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор .………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №16285 по описа за 2019 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№542849 от 22.11.2018г., постановено по гр.дело №19803/2010г.
по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав, е
осъден ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ да заплати на „Г.Б.“ ЕООД на основание чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД сумата от 10665.56 лв.,
представляваща дължима и незаплатена наемна цена по сключен между страните
договор за наем от 20.01.1999г. на недвижим имот, находящ се в град София, кв.“Захарна фабрика“
на бул.“*******, с обща площ
от 154 кв.м., както и във връзка с подписан анекс към посочения договор от 26.01.2000г., с който
наемната цена е
била актуализирана във връзка с настъпила деноминация, като е отхвърлен иска за
разликата до пълния предявен
размер, поради изтекла давност и
извършено прихващане с вземане на ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ срещу „Г.Б.“ ЕООД,
представляващо задължение за заплащане на сума в общ размер от 3483.84 лв., произтичаща от извършени от ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ транспортни
услуги, за периода 07.12.2005г. - 09.05.2006г.. С решението е осъден ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ да заплати на „Г.Б.“ ЕООД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1100 лв., направени по делото разноски
и сумата от 1150 лв., направени разноски за обезпечение на предявения иск. С решението е осъден „Г.Б.“ ЕООД да заплати на ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ на основание чл.78, ал.3
ГПК сумата от 500 лв., направени по делото разноски. С определение №58330 от 07.03.2019г. е изменено решение
№542849 от 22.11.2018г. на основание чл.248 от ГПК в
частта, в която е осъден „Г.Б.“ ЕООД да заплати на ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 500 лв., направени по делото разноски, като вместо това е постановено - осъден е „Г.Б.“ ЕООД да заплати на ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 263.02 лв., направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“, чрез адв.Д.Т., с която се обжалва
решение №542849 от 22.11.2018г., постановено по гр.дело
№19803/2010г. по описа на СРС, І Г.О.,
50-ти състав, в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част, като постановен в
противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Оспорва
се обстоятелството, че между страните е съществувал валиден договор за наем след
2005г., тъй като се твърди, че сградата, в която се е намирал отдадения под наем
имот – склад, е била разрушена, т.е. договорът за наем се явява нищожен поради
липса на предмет. Твърди се още, че в случай, че съда приеме, че е налице
валиден договор на наем между страните, то не е доказано от ищеца, че
ответникът като наемател фактически е ползвал отдадения под наем имот за
исковия период, поради което предявената претенция се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена.
Оспорват се констатациите на експерта-счетоводител в приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, като се твърди, че противоречи на
събраните по делото гласни доказателства. Излага се още, че неправилно СРС е
обосновал извода, че направеното възражение за прихващане за сумата от 15120
лв., представляваща обезщетение за ползване без основание от страна на ищеца на
собствено на ответника помещение за охрана, за посочения период, е
неоснователно и недоказано. Твърди се, че от показанията на разпитания по
делото свидетел се установяват релевантни за направеното възражение за
прихващане факти и обстоятелства – ищецът е ползвал без основание собствено на
ответника помещение, като не е заплащал наем за това. Допълнителни аргументи в
горния смисъл са изложени подробно и в писмена защита. По тези съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
част и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск като
неоснователен и недоказан, респективно като погасен чрез прихващане. Претендира
присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция. Прави възражение
по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания от въззиваемия размер на
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - „Г.Б.“ ЕООД, чрез адв.А.Ч., депозира писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага доводи, че решението
на СРС в обжалваната част е правилно и законосъобразно, постановено в
съответствие с разпоредбите на закона и при правилен анализ на събраните по
делото доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд е обсъдил
релевантните за спора факти и обстоятелства и е обосновал правилен извод, че
през исковия период от време страните са били обвързани с валидно облигационно
правоотношение между тях на основание сключен договор от 20.01.1999г. и допълнен с двустранно подписан анекс
от 26.01.2000г. за отдаване под наем на имот, находящ се в град София, кв.“Захарна фабрика“ на бул.“*******, с обща площ от 154 кв.м., както
и на 4 броя места за паркиране на товарни автомобили. Поддържа се още, че
правилно е преценено от СРС, че с оглед липсата на представени от ответника доказателства
за заплащане на дължима от него наемна цена за исковия период са налице
основанията в закона за ангажиране на неговата отговорност и заявената искова
претенция се явява основателна и доказана. Моли съда да постанови съдебен акт,
с който да потвърди решението на СРС в обжалваната част. Претендира присъждане
на сторени разноски за въззивната инстанция за платено адвокатско
възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявен е от „Г.Б.“ ЕООД /с предходно
наименование „София Мел“ ЕАД/ срещу ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на постъпилата
въззивна жалба на въззивен контрол подлежи първоинстанционното решение в
частта, в която е уважен предявения иск. В останалата отхвърлителна част
съдебният акт е влязъл в сила като необжалваем.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението
е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за частична основателност на предявения от „Г.Б.“ ЕООД /с предходно
наименование „София Мел“ ЕАД/ срещу ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“ иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в
мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретната хипотеза от
съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение на основание сключен между тях
договор за наем от 20.01.1999г. и двустранно
подписан анекс от 26.01.2000г. за отдаване под наем на имот, находящ се в град
София, кв.“Захарна
фабрика“ на бул.“*******, с
обща площ от 154 кв.м., както и на 4 броя места за паркиране на товарни
автомобили. Неоснователно е възражението на въззивника, че след 2005г., сградата, в която се
е намирал отдадения под наем имот – склад, е била разрушена, поради което
договорът за наем се явява без предмет и като такъв е нищожен. Доказателства в
подкрепа на това твърдение по делото няма ангажирани. От показанията на
разпитания свидетел П.Н. не може да се установи коя точно част от сградата е
била разрушена, през кой период е станало това, съответно в тази част на
сградата ли се е намирал отдадения под наем имот – склад. При това положение
правилно е прието от СРС, че за исковия период страните са били обвързани от
валидно облигационно правоотношение на основание сключения между тях договор за наем от
20.01.1999г. и двустранно подписан анекс от
26.01.2000г., съгласно който наемателят е поел задължение да заплаща
уговорената наемна цена
в размер на 428 лв. до 5-то число на текущия месец. Уговорено е между страните в чл.6.1, че наемодателят има
право да прекрати едностранно наемния договор, ако наемателят не заплати
последователно две наемни вноски. В случая наемодателят е изпратил нотариална
покана на наемателя, връчена му при отказ, надлежно оформен съобразно чл.44,
ал.1 от ГПК, с която го уведомява, че поради незаплащане на уговорена наемна
цена за периода от 2007г. до май 2009г. прекратява считано от деня на връчване
на поканата – 26.05.2009г. сключеният между тях договор за наем. Следователно
за исковия период наемателят
дължи изпълнение на поетите с договора за наем задължения да заплаща
уговорената наемна цена. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът
приема за недоказано твърдението, че въззивникът фактически не е ползвал
отдадения под наем имот след м.12.2006г., поради което не дължи заплащане на
наемна цена за процесния период. В доказателствена тежест на ответника е да
ангажира доказателства, че в изпълнение на уговореното в чл.3.3 от
договора за наем е предал на наемодателя отдадения под наем имот през
м.12.2006г., но такива
не са събрани, предвид на което се налага извода, че наемателят е ползвал отдадения
под наем имот през исковия период. Съгласно разпоредбата на чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД
наемателят е длъжен да заплаща наемната цена за наетата от него вещ. След като
е налице валидно наемно правоотношение, възникнало между страните по делото, през
процесния период наемателят дължи заплащане на наемната цена за предоставения
му за временно и възмездно ползване недвижим имот. В доказателствена тежест за въззивника-ответник е да ангажира
доказателства, установяващи изпълнение на задължението му, поето със сключването на договора за наем, а именно да заплаща в уговорения срок
дължимата наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване
недвижим имот. По делото не са представени доказателства за изпълнение на задължението
на наемателя за заплащане на дължимата от него наемна цена за исковия период от
време. Следователно при липсата на доказателства за погасяване на задължението на наемателя за
заплащане на наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване
недвижим имот, същият се явява
неизправна страна по договора за наем и следва да бъде ангажирана
неговата отговорност. По изложените съображения решаващият състав приема, че
предявеният иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД се явява основателен.
По отношение на размера, до който е уважен иска, правилно е кредитирано
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което е обективно и
компетентно изготвено. Направените във въззивната жалба оспорвания на приетото
заключението на съдебно-счетоводната експертиза са общи, неподкрепени с
доказателства и като такива са неоснователни.
Относно приетото за разглеждане в
първоинстанционното производство възражение за прихващане с вземане дължимо от ищеца на ответника в размер на 15120 лв., представляващо обезщетение за
ползване без основание за периода 23.04.1999г. до 31.12.2006г. на собствен на
ответника имот, който е ползван от ищеца за помещение за охрана, съдът намира
за неоснователно като счита, че изложените от СРС правни аргументи в
обжалваното решение са законосъобразни, обосновани са след правилен анализ на
събраните по делото доказателства. По делото не са събрани достатъчно
убедителни доказателства за периода, през който се твърди, че ищецът е ползвал без основание собствен на ответника имот. От показанията на разпитания
свидетел П.Н. не може да се установи началната и крайна дата на ползваното от ищеца помещение. При това положение възражението
на ответника за прихващане се явява неоснователно. Като е достигнал до същия правен извод СРС е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд първоинстанционното решение в обжалваната част, в т.ч. и
в частта за разноските като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ищец. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия - ищец сторените от него разноски пред настоящата
инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е
направено от въззивника-ответник, чрез процесуален представител в съдебно
заседание възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне.
Настоящият състав счита, че претендираните от въззиваемия - ищец разноски за
платено адвокатско възнаграждение от 1100.00 лв. пред настоящата инстанция не
са прекомерни, съобразени са с фактическата и правна сложност на спора,
размера на обжалвания материален интерес, както и
действията на пълномощника на въззиваемата страна във въззивното производство, който е депозирал
писмен отговор и е осъществил процесуално представителство в едно съдебно
заседание. При това положение справедливото възнаграждение за положения адвокатски
труд с оглед характера на делото и съобразно минималните размери на
адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакция действаща към момента на сключване на
договора за правна защита и съдействие/ следва да се определи на сумата от 1100.00 лв., която въззивника следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №542849 от
22.11.2018г.,
постановено по гр.дело №19803/2010г. по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА ЕТ “М.-Б.- С.-Б.“, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***; да заплати на „Г.Б.“ ЕООД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1100.00 лв. /хиляда и сто лева/, сторени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./