Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……….2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и втори
февруари през две хиляди и
осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря ДИЛЯНА ЦВЕТКОВА, като разгледа
докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 7004 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№
1047274 от 25.03.2016 г. на ответника К.Л.С.
срещу Решение от 26.02.2016 г. на СРС, I ГО, 35 състав по гр.д. № 3033 по
описа за 2013 г., в частта, в която
по предявени искови претенции с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е признато за установено, че
ответникът К. Л.С. дължи на ищеца „П.л.“ АД сумата от 4484.66 лева, представляваща незаплатена главница по договор за
кредит от 05.11.2007 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на
заявлението по чл.410 от ГПК на 05.11.2012 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 1372.83 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 05.11.2009 г. до 05.11.2012 г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 52622 по описа за 2012 г. на СРС, ГО, 35 състав.
С решението, с оглед изхода на спора,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът С. е осъден да заплати на ищеца „П.л.“
АД сторените разноски в размер на 1438.89
лева - за исковото производство и сумата
от 391.95 лева - сторени в заповедното.
Решение от 26.02.2016 г. на СРС, I ГО, 35 състав по гр.д. № 3033 по
описа за 2013 г. е постановено при участието на трето лице – помагач „Б.Р.С.“
АД на страната на ищеца „П.л.“ АД.
Във въззивната жалба на ответника С.
са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
първоинстанционно решение в посочената част. Твърди се, че първоинстанционният
съд не е обсъдил наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит между
страните и че съдът е следвало да се произнесе по тяхната недействителност,
съгласно задължението на съда по смисъла на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета на
ЕС. Мотивират се съображения, че в договора за кредит от 05.11.2007 г. се
съдържат неравноправни клаузи за претендираната договорна лихва, залегнали в чл.3, ал.2 ал.5, чл.7, ал.2 и ал.3, чл.12
от договора. Заявява се, че потребителят е по-слабата страна в отношенията
му с продавача или доставчика на предлаганият продукт, както относно
възможностите си да преговаря, така и с оглед степента си на информираност. В
тази връзка се извършва позоваване на съдебна практика на СЕС, залегнала в
решения по дела № С-244/98 и С-168/2005 г., според които неравноправните клаузи
не са обвързващи за потребителя по договора за кредита на основание чл.6,
параграф 1 от Директива 93/13 на ЕИО на Съвета на ЕС. В тази връзка,
неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може
да се компенсира от съда чрез външна намеса спрямо страните по договора за
кредит. Мотивират се доводи, според които обвързването на потребителя с
неравноправни клаузи, следва да бъде предотвратено от съда с цел преустановяването
на неправомерната практика на търговците да залагат в договорите с
потребителите си неравноправни клаузи – в тази насока са решения на СЕС по дела
№ С473/00 и по делото “Mostaza Claro”. Заявява се, че потребителят не може
да бъде обвързан от неравноправни клаузи, като само националният съд на
съответната държава членка следва да предоставя такава възможност да преценява
дали в конкретен договор на потребителя се съдържат неравноправни клаузи. Тази
преценка на съда следва да е обусловена от конкретните установени по делото
правни и фактически обстоятелства и прогласяването на неравноправни клаузи, за
които съдът е задължен да следи, следва да се осъществява по силата на самото
право “ipso jure”. Обосновават се с подробни съображения от ответника С., че
въведените в жалбата клаузи от договора за кредит, залегнали в чл.3, ал.2 ал.5, чл.7, ал.2 и ал.3, чл.12
от договора са неравноправни. Счита се, че според тези клаузи, банката има
право едностранно да увеличава лихвата по кредита на непредвидени в договора
основания, а от там това водело до увеличение на вноските по кредита. Сочи се,
че с тази едностранна промяна на лихвата по кредита, то потребителят нямал
корелативно право в условията на равнопоставеност на основание чл.143, т.12 от ТЗ да се откаже от договора за кредит, предвид увеличаване на вноската по
кредита. Заявява се, че посочените клаузи от договора за кредит между страните
са и неравноправни, тъй като не били изрично и индивидуално уговорени с
ответника С.. По – нататък се оспорват дължимостта на претендираните от ищеца „П.л.“
АД суми за главница и лихви, предвид липсата на методика за изчисление на
лихвата относно базовия лихвен процент (БЛП). Сочи се, че не е ясно БЛП какви
компоненти включва в себе си, както и че всички включени в БЛП индекси са
претърпели „срив“ през исковият период. Инвокира се, че лихвата, договорена
като дължима към датата на сключване на договора за кредит е била променяна на
основание посочените по-горе като неравноправни клаузи и това е довело до
увеличаване на разходите по кредита. Заявява се, че размерът на погасителните
вноски е значително по-висок от дължимите и че от страна на ответника С. е
реализирано надплащане на кредитните задължения. Заявява се, че през цялото
възможно време, ответникът С. е погасявал
и плащал само задълженията по лихвата, като задълженията за гланвицата
не намалявали. На следващо място, се сочи, че неправилно първоинстанционният
съд е бил приел, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита на
26.08.2008 г., независимо от твърдението на ищеца „П.л.“ АД, че е настъпил
крайният падеж на вземанията му на 26.08.2008 г. Твърди се, че ответникът С. не
е бил надлежно уведомен за цедирането на задълженията, претендирани от ищеца „П.Л.“
АД. Твърди се, че договорът за
потребителски кредит не е сключван с ищцовото дружество, за да има същият
основания и правен интерес да претендира от ответника С. сумите, предмет на
претенциите по чл.422 от ГПК. Оспорва се извода на СРС, че ответникът С. е бил
надлежно уведомен за цесиите от 2007 г. и 2009 г., след като уведомление по
смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД до него въобще не е достигнало като адресат на
цесията. Излага се, че липсва представено пълномощно в полза на ищеца „П.Л.“ АД,
от което да е видно, че същото лице е упълномощено от цедента да изготвя
уведомление за цесията до длъжника, както и че е правно релевантно единствено към
длъжника уведомлението от цедента, а не от цесионера още повече че такова
нямало, предвид че пощенската пратка се е била върнала като непотърсена от
получателя, съгласно приложената по делото обратна разписка. В заключение се
инвокира, че след падежирането на
кредита на 23.02.2012 г. договорна лихва е недължима и че тя се дължи само
доколкото отпусната по заема сума се е ползвала реално от получателя на заема.
Противното би довело до неоснователно обогатяване. Предявява се искане за
отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на исковите претенции
като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът
„П.Л.“ АД е депозирал писмен отговор на жалбата на ответника С., като счита
същата за неоснователна, а решението на СРС – за правилно и законосъобразно,
като постановено в съответствие с представените по делото доказателства и
приложимият към предмета на производството материален закон. Претендират се
разноски.
Трето лице – помагач „Б.Р.С.“ АД на
страната на ищеца „П.л.“ АД не изразява становище по въззивната жалба на
ответника С. в законоустановеният срок по чл.263, ал.1 от ГПК, не заявява
доказателствени искания и не претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият
съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно
производство, въззивният съд действа като апелация (т.
нар. "ограничен въззив"). В този смисъл е и
задължителната за въззивните съдилища практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК -
напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о.,
ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о.,
ГК.
Следователно, предметът на решаващата
дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените
фактически доводи и правни съждения в исковата молба, а с релевираните
във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания
съдебен акт - по отношение на неговата необоснованост, респ. по отношение на
обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
процесуалните правила във връзка с анализа на събраните доказателства,
допускайки тяхното превратно тълкуване и/или че не е приложил правилно
материалния закон на база изследваната и кредитираната от него доказателствена
съвкупност.
Настоящата съдебна инстанция приема, че
обжалваното решение на СРС, I
ГО,
35 състав е валидно и допустимо, като постановено в съответствие с
императивните съдопроизводствени правила на ГПК.
Относно правилността на атакуваното
първиинстанционно решение, въззивният съд установява следното:
След подадено на 05.11.2012 г. заявление по чл.410 от ГПК от заявителя „П.Л.“ АД
срещу ответника К.Л.С., се установява, че по ч.гр.д. № 52622/2012 г. по описа
на СРС, ГО, 35 състав на 12.11.2012 г., е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение, с която е разпоредено на длъжника К.Л.С. да заплати на
заявителя „П.Л.“ АД сумата от 4484.66
лева за дължима главница по договор за потребителски кредит от 23.02.2007 г.
и сумата от 3792.44 лева за договорна
лихва за периода от 23.02.2007 г. 14.09.2012 г., както и разноски в размер
на 553.85 лева за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
След постъпило в срока по чл.414, ал.2
от ГПК възражение от длъжника С., в което между другото се отчита да е
релевирано, освен възражение за недължимост на претендираните от заявителя
суми, така и възражение за изтекла давност по смисъла на чл.110 от ЗЗД, то съдът
с надлежни указания, обективирани в разпореждане от 21.12.2012 г., е указал на
заявителя „П.л.“ АД, че може да предяви в срока по чл.415 от ГПК исковите си претенции
по реда на чл.422 от ГПК за установяване по исков ред на дължимостта на
вземанията, които са били предмет на издадената заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 12.11.2012 г.
Отчита се, по делото, че в законоустановеният
срок по чл.415 от ГПК е постъпила на 24.01.2013 г. исковата молба на ищеца „П.л.“
АД срещу ответника К.Л.С.. Инвокирани си твърдения, че на 23.02.2007г. ответникът С. сключил договор за потребителски кредит
с кредитодателя „Б.П.Б.“ АД, наименована, считано от 11.01.2013 г. според
публикуваните в ТР промени по партидата на „Ю.Б.“ АД, за сумата от 5200.00
лева. Изложено е, че на основание чл.4
от договора за кредит, задълженията по него се погасявали в равни месечни
погасителни вноски, съгласно представеният погасителен план, който е неразделна
част от договора за кредит с дата на падеж на всяка месечна вноска на 23-то
число на съответния месец. Заявява се, че с чл.3 от договора за кредит е била
уговорена между страните договорна лихва в посочените в тази клауза размери,
като според чл.9 от договора за кредит, потребителят дължал и
договорна/мораторна лихва за неизпълнение задълженията по чл.4 от договора.
Заявява се, че длъжникът С. не е изпълнил своите договорни задължения за
погасяване на дължимите вноски по погасителен план. Сочи се, че на основание чл.6 от договора за
кредит, крайният срок за погасяване на последната месечна вноска е 23.02.2012
г. Твърди се, че след тази дата ответникът С. като длъжник по договора за
кредит не е изпълнил своите договорни задължения да се издължи по кредита. За
тази цел банката обявила целият кредит за предсрочно изискуем, поради изтичане
на договорният срок за издължаването на последната вноска по него и поради
неизпълнение на задълженията на ответника С. да погасява своите задължения.
Сочи се, че с договор за цесия от 30.03.2009 г., сключен между ищеца „П.Л.“ АД,
„Б.Р.С.“ АД и банката вземанията към ответника С. по договора за кредит от
23.02.2007 г. са прехвърлени на настоящият ищец по реда на чл.99 от ЗЗД. Твърди
се, че съобщението по чл.99, ал.4 от ЗЗД до длъжника С. се е било върнало чрез
изпратената пощенска пратка като непотърсена. Заявява се, че към 14.09.2012 г.
задълженията на ответника С. достигнали до сумата от 4484.66 лева за
неиздължената главница и за сумата от 3792.44 лева за дължима договорна лихва
по чл.9 от договора за кредит от 23.02.2007 г. Сочи се, че тези обстоятелства
са били породили правен интерес за ищеца „П.л.“ АД да иска по реда на
заповедното производство и предявените искови претенции по чл.422, ал.1 от ГПК
признаване за установено, че ответникът С. дължи сумите сумата
от 4484.66 лева за дължима главница по договор за потребителски кредит от
23.02.2007 г. и сумата от 3792.44
лева за договорна лихва по чл.9 от договора за кредит от 23.02.2007 г. за
периода от 23.02.2007 г. до 14.09.2012 г., и които суми са били предмет на
издадената по чл.410 от заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№ 52622 по описа за 2012 г. на СРС, ГО, 35 състав. Предявява се искане за
уважаване в цялост на исковите претенции на ищеца „П.Л.“ АД. Претендират се
разноски и се заявяват доказателствени искания.
В срока по чл.131 от ГПК чрез особен
представител за ответника К.Л.С. е постъпил отговор на исковата молба, с който
претенциите на ищеца „П.Л.“ АД се оспорват като неоснователни. Заявява се, че
не се оспорват обстоятелството, че ответникът С. е сключил договора за
кредит от 23.02.2007 г. с „Ю.Б.“ АД с
предишно наименование „П.Б.“ АД и че уговорената сума по кредита в размер на
5200.00 лева е била получена от него. Излагат се твърдения, че ответникът С. е
бил заплащал редица вноски по договора за кредит. Оспорват се приложените два
броя договори за цесии, доколкото представителят на „П.Б.“ АД и първият
цесионер , „Б.Р.С.“ АД са били едно и също лице към датата на първата цесия – П.Н.Д..
Счита се, че е налице конфликт на интереси в представителството на двете
дружества, доколкото целта е била да се заобикаля закона и да се увеличат
разходите по кредита, в ущърб на ответника С.. Релевират се твърдения, че
ответникът С. не е бил надлежно уведомен по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД за
цесията, извършена между „П.Б.“ АД и първият цесионер - „Б.Р.С.“ АД, както и за
цесията между „Ю.Б.“ АД с предишно наименование „П.Б.“ АД и първият цесионер - „Б.Р.С.“
АД в качеството им цеденти и вторият цесионер – „П.Л.“ АД. Излагат се
твърдения, че първият цедент по първата цесия от 2007 г. - „Ю.Б.“ АД с предишно
наименование „П.Б.“ АД, нито вторият цедент по втората такава от 2009 г. – „Б.Р.С.“
АД, са уведомили ответника С. за извършените прехвърления, доколкото за
последният не е имало промени в адреса му, на който живеел и доколкото същият
лично е бил подал по реда на чл.414 от ГПК възражение срещу заповедта за
изпълнение по чл.410 от ГПК. В заключение, предвид на недействителността на
договорите за цесии от 2007 г. и 2009 г. и липсата на уведомяване на длъжника
по тях, то исковите претенции на ищеца „П.л.“ АД срещу ответника С. се считат
за неоснователни и като такива следвало да се отхвърлят изцяло. Заявени са
доказателствени искания.
След изложение на фактическите и правни
твърдения на страните, настоящата инстанция пристъпи към анализ на събраните по
делото доказателства, от които се установява следното:
Не
се спори от страните и от доказателствата по делото се установява, че на 23.02.2007 г. между „Б.П.Б.“ АД със
сегашно наименование „Ю.Б.“ АД като кредитодател и ответника К.Л.С. като
кредитополучател е сключен валиден договор за потребителски кредит, с който на
кредитополучателя се отдавала в кредит сума в размер на 5200.00 лева с уговорен краен срок на плащане на месечните погасителни
вноски по погасителен план, неразделна част от договора до 23.02.2012 г. Падежът на всяка месечна вноска е бил уговорен да се
осъществява до 23-то число на всеки месец до последния такъв за издължаване –
23.02.2012 г., съгласно погасителният план по договора за кредит.
Не се спори от страните и приетата по
делото като обоснована и мотивирана първоначална ССчЕ се установява, че
отпуснатата в кредит сума по договора за кредит от 23.02.2007 г. е била усвоена
от ответника С. по банковата му сметка на 23.02.2007 г. под № IBAN: *** „Б.П.Б.“ АД със
сегашно наименование „Ю.Б.“ АД.
Според чл.3, ал.1 от договора за кредит,
за усвоеният кредит, кредитополучателят дължал на банката през първата година
от срока на издължаване на кредита фиксирана лихва в размер на 10.50 % пункта, като на основание чл.3,
ал.2 от договора – за всяка следваща
година до крайният срок за
издължаване на кредита – кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в
размер на сбора на Базовия лихвен процент (БЛП) на „Б.П.Б.“ АД със сегашно
наименование „Ю.Б.“ АД за съответният период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на
8.20 пункта, като към момента на сключване на договора за кредит БЛП е в размер
на 7.75 пункта.
Съгласно чл.3, ал.5 от договора за
кредит, БЛП се определя от Съвета на директорите на банката – кредитодател или
от Комитет към Съвета на директорите и подлежи на ежемесечно преразглеждане.
Промяната в БЛП се приема при съществени промени в пазарните условия, свързани
с колебания/измененията на борсовия курс/индекс и/или размер на лихвения
процент на финансовия пазар и др. Промяната на БЛП и датата на одобрението на
промяната на компетентния орган на Банката се публикуват на интернет страницата
на Банката и обявление за промяната се поставя на видно място в банковите
салони с указание за датата на промяната на БЛП.
На основание чл.7, ал.2 от договора за
кредит, в случай, че по време на действието на договора Банката промени БЛП,
размерът на погасителните вноски, определени в погасителния план при
сключването на договора се промени от Банката, промените се отразяват при
изчисляване на дължимата лихва по кредита, считано от падежа на първата вноска
след датата на промяна на БЛП, за което кредитополучателят, с подпсиването на
настоящият договор, дава своето неотменяеми и безусловно съгласие. В този
случай, Банката изготвя служебно нов погасителен план за остатъка от дълга,
съобразен с променения размер на лихвите, а кредитополучателят се задължава да
продължи погасяването на кредита в съответствие с новия погасителен план.
При приложение на чл.7, ал.2 от
договора, то според чл.7, ал.3 от същия, Банката уведомявала кредитополучателя
за промяната на БЛП и съответната промяна в погасителната вноска по погасителен
план и по начина, предвиден в чл.19. Предвидено е, че промяната влизала в сила,
съгласно посоченото в предходната алинея, като кредитополучателят има правата
по чл.10 и чл.11 от договора (за пълно или частично предсрочно погасяване на
кредита).
Съгласно чл.9 от договора за кредит при
просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост
на кредита, кредитополучателят дължи неустойка за времето на забавата върху
просрочените суми в размер на законната лихва за забава.
В чл.12 от договора за кредит е
предвидено, че действащите и влезлите в сила нормативни актове след подписване
на настоящият договор, засягащи предоставянето и издължаването на кредита,
както и промяната на БЛП, имат задължителна сила за страните.
От договор за цесия от 03.10.2007 г., с приложение № 1 към
него е видно, че цедентът „Б.П.Б.“ АД със сегашно наименование „Ю.Б.“ АД,
действаща чрез представителя П.Н.и изпълнителен директор А.П., прехвърлял на
цесионера „Б.Р.С.“ АД, представлявана от А.В.Я.– изпълнителен директор и П.Н.Д.
като прокурист, вземанията за главница в
размер на 4484.66 лева и лихва в размер на 467.30 лева към този момент,
дължими от ответника С. по договора за кредит от 23.02.2007г.
Според втори договор за цесия от 30.03.2009 г. с приложение № 1 към него
цедентите „Б.П.Б.“ АД със сегашно наименование „Ю.Б.“ АД, действаща чрез изпълнителните
директори А.В.Я.и П.Н.Д., и „Б.Р.С.“ АД, действаща чрез изпълнителните
директори Сведалина Иванова Василева и П.Н.Д. прехвърляли на настоящият ищец „П.Л.“
АД като цесионер вземанията за главница
в размер на 4484.66 лева и лихва в размер на 467.30 лева към този момент,
дължими от ответника С. по договора за кредит от 23.02.2007 г.
Съгласно нотариално заверено пълномощно
от 14.05.2009 г. първият цедент „Ю.Б.“ АД, действащ чрез двама представители М.В.и
П.Д., упълномощавал цесионера по договора за цесия от 30.03.2009 г. –
настоящият ищец „П.Л.“ АД, да извърши по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД писмено
уведомяване на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията, предмет на
цесията.
Съгласно второто представено заверено
пълномощно от 14.05.2009 г. вторият цедент „Б.Р.С.“ АД, действащи чрез двама
представители П.Д. и Е.Г., упълномощавал цесионера по договора за цесия от
30.03.2009 г. – настоящият ищец „П.Л.“ АД да извърши по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД писмено уведомяване на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията,
предмет на цесията.
От представената по делото нотариално
заверена декларация от 16.03.2015г. е видно обективирано изявление от лицето П.Н.Д.,
с което същата потвърждава, че е положила собственоръчно подписите в договора
за цесия от 30.03.2009 г. за двете страни в него в качеството им на цеденти - „Ю.Б.“
АД и „Б.Р.С.“ АД. Обективирано е и изявление, че въпросният договор за цесия от
30.03.2009 г. е сключен между „Ю.Б.“ АД, „Б.Р.С.“ АД и „П.л.“ АД.
От останала като неоспорена от страните
съдебно – почеркова експертиза, която съдът кредитира като обоснована и
мотивирана се установява, че подписът за имената на П.Н.Д. в договора за цесия
от 30.03.2009 г. са положени от лицето П.Н.Д..
На страница 16 от делото на СРС е налице
представено уведомление от цесионера „П.л.“ АД, действащ в качеството на
пълномощник на двамата цеденти от договора за цесия от 30.03.2009 г. - „Ю.Б.“
АД и „Б.Р.С.“ АД, с което получателят-длъжник К.Л.С. се уведомявал за
извършеното прехвърляне на вземанията за главница и лихва по договора за кредит
от 23.02.2007 г. и че същият, от момента на получаването на уведомлението,
следвало да ги плаща на новия кредитор „П.Л.“ АД, като евентуалното изпълнение
на вземанията към предишния кредитор „Б.Р.С.“ АД, не би го освободило от
задълженията му към „П.л.“ АД.
Според представената на л.18 от делото
на СРС обратна разписка, ведно с плика от пратката с отразено клеймо върху него
– 18.08.2012 г., уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД е останало неполучено от
длъжника С., тъй като пратката не е била потърсена в срок.
От приетата като неоспорена от страните
първоначална ССчЕ, която съдът кредитира като обоснована и мотивирана, се
установява, че за периода от 23.03.2007
г. до 26.08.2008 г. ответникът С. е извършвал към „П.Б.“ АД месечни
плащания в общ размер на 1602.00 лева,
от които кредиторът е зачислил като погасени задължения за главница в размер на
715.34 лева и за договорна възнаградителна лихва в общ размер на 886.66 лева за
същият период, в резултат на което по счетоводни записвания остава главница в
размер на 4484.66 лева. Експертизата
е установила, че от 23.04.2008 г. до
датата на прехвърляне на вземанията с договора за цесия до 19.03.2009 г. банката е
била начислила лихва в размер на 403.37 лева. Тази лихва в посоченият
размер и лихва в размер на 2779.69 лева формирала общо задължение за договорна
лихва в размер на 3183.06 лева за периода от 20.03.2009г. до 28.02.2012 г.
Първоначалната ССчЕ е установила три броя плащания от ответника С. с платежни
нареждания на 28.01.2010 г., 11.02.2010 г. и 04.03.2010 г. в общ
размер на 430.00 лева към ищеца „П.Л.“
АД. Тази платена сума от 430.00 лева е била приспадната от размера на
дължимата договорна лихва, при което оставал размер на задължението за
договорна лихва в размер на 2753.06 лева. ССчЕ
е установила и размера на мораторната лихва по чл.9 от договора за кредит до
датата на подаденото заявление по чл.410 от ГПК – 05.11.2012 г., възлизаща в
размер на 1774.82 лева.
По делото е представена във въззивното
производство методология на кредитодателя по договора за кредит от 23.02.2007
г., утвърдена с решение на Комитетът по управление на активите и пасивите на банката
от заседание от 16.07.2010 г. , според която БЛП е референтен лихвен процент по
договорите за кредит на физически и юридически лица, за които банката и
клиентите са се съгласили да се прилага БЛП. Според методологията БЛП включва
като компоненти трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Предвидено е
трансферната цена на ресурса да се формира от приходите, които банката прави
при привличане на паричен ресурс в това число пазарните (бенчмаркови) лихвени
мерители – Софибор, Юрибор, Либов; рискова премия, приложима за банката при
привличане на финансов ресурс; директни нелихвени разходи на банката по
привличания паричен ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за
гарантиране на влоговете в банките и др. По отношение на вторият компонент на
БЛП – буферна надбавка е предвидено във въпросната методология да се включват
като подкомпоненти – оценка под форма на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти и абсорниране на временните пазарни сътресения в
лихвените нива в размер до 0.50 %. Също така, според заложените в методологията
на банката правила, при промяна на един или повече от изброените компоненти на
БЛП, то е налице основания за промяна на БЛП, като банката е длъжна да уведоми
клиентите за промяната по установените в закона начини. Според методологията,
компетентни органи отговарящи за определянето на БЛП са Комитетът по управление
на активите и пасивите на банката, като нивата на БЛП при необходимост се
разглеждат на всяко заседание на Комитета не по рядко по веднъж месечно.
От назначената по делото от въззивната
инстанция основна и допълнителна ССчЕ с вещо лице Р.С., които съдът кредитира
като обосновани и мотивирани, които от своя страна са останали неоспорени от
страните, се установява, че представената от „Ю.Б.“ АД методология от 2010 г.
не съдържа формула или алгоритъм за изчисляване на стойностите на БЛП по
договора за кредит от 23.02.2007 г. Вещото лице е установило липсата на
информация по какъв метод банката изчислява БЛП, какви компоненти включва и
какви относителни тегла на отделните компоненти за исковият период са задавани,
поради което не може да бъде изчислен размера на месечната вноска. Според вещото лице С., размерът на
начислената от „Ю.Б.“ АД договорна лихва
до 23.02.2009 г. възлиза в размер на 1211.81 лева, а начислената от ищеца „П.л.“
АД лихва за периода от 30.03.2009 г. (датата на вторият договор за цесия) до
датата на падежа на последната месечна вноска е в размер на 3 118.33 лева.
Общият размер на договорните лихви от „Ю.Б.“ АД и ищеца „П.л.“ АД за очертаните
периоди възлиза на 4338.14 лева. Също така според ССчЕ е установено, че
размерът на разликата между общият размер на начислената лихва в размер на
4338.14 лева и дължимата такава от датата на усвояване на кредита на 23.07.2007
г. до 23.09.2009 г. възлиза на 2263.85 лева. Експертизата с вещото лице С. не е
установила от страна на ответника С. да са били извършени надплащания, поради
липсата на информация относно вида на компонентите на БЛП и начина на
изчисляването му от „Ю.Б.“ АД. Според ССчЕ, назначена на въззивната инстанция,
размерът на изчислената договорна лихва
за периода от 05.11.2009 г. до датата на падежиране на кредита 23.02.2012 г.
възлиза на 586.79 лева. От заключение на експертизата е видно, че
договорната лихва, платена от ответника С. към „Ю.Б.“ АД е преди 05.11.2009 г.,
а платените суми след тази дата в общ размер на 430.00 лева – са към ищеца „П.л.“
АД, като плащанията до този общ размер са извършени с три платежни нареждания
от 28.01.2010 г., 11.02.2010 г. и 04.03.2010 г. Съгласно направените в
откритото съдебно заседание разяснения на вещото лице С. пред въззивната
инстанция, ищецът „П.л.“ АД е бил
съотнесъл платената в общ размер сума от 430.00 лева за погасяване на
задължения за законни лихви, без да са съотнесени за погасяване на
компонентите по договора за кредит – главница и възнаградителна договорна лихва.
От правна страна:
По предявеният иск с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД от ЗЗД, ищецът „П.Л.“
АД следва да докаже в условията на пълно и главно доказване наличие на
възникнали с ответника К.Л.С. договорни правоотношения по договор за кредит,
предмет на договора с конкретни права и задължения за страните, и че кредитната
сума е била предадена на кредитополучателя, респ. усвоена от него. Ответникът С.
следва да докаже правоизключващите си възражения, че не дължи претендираните
суми на основание извършено от него плащане или че не дължи на друго правно
основание.
На основание чл.99, ал.4 от ЗЗД ищецът
„Про Лего“ следва да докаже в условията на пълно и главно доказване, че
нотификационното съобщение на цедента към цедирания длъжник е получено от
последния.
По предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, ищецът „П.л.“ АД следва да докаже в условията на
пълно и главно доказване наличие на главно вземане, изпадане в забава, период и
размер на претендираното акцесорно вземане.
В тежест на ответника С. е да докаже евентуалните си правоизключващи
възражения срещу претендираната лихва, че я платил или че не дължи таква на
друго правно основание.
За да постанови обжалваното
първоинстанционно решение, съставът на СРС е приел, че по делото се доказвало
наличие на валидно сключен договор за кредит между „Ю.Б.“ АД и ответника К.Л.С.,
сключен на 23.02.2007 г., според който на кредитополучателя е била отпусната
кредитна сума в размер на 5200.00 лева за текущи нужди и при уговорени краен
погасителен срок на последната месечна вноска по кредита на 23.02.2012 г. Съдът
се е позовал на кредитираната от него първоначална ССчЕ, според която
предоставената в кредит сума в размер на 5200.00 лева е била усвоена от
ответника С. на 23.02.2007 г., като с оглед извършеното плащане на сума в
размер на 715.34 лева, то непогасеният размер на остатъка за главница възлизал
на претендираният такъв в размер на 4484.66 лева. Съгласно ССчЕ съдът е приел, че размерът на мораторната лихва,
претендирана на основание чл.9 от договорът за кредит възлизала за периода от
23.02.2007 г. до14.09.2012 г. в
размер на 1772.82 лева, и с оглед уваженото възражение за изтекла давност
на основание чл.111 от ЗЗД, релевирано от ответника С., съдът е приел, че за периода от 05.11.2009 г. до 05.11.2012 г. е дължима мораторна лихва в размер на
1372.83 лева, до който размер съдът е приел, че тази лихва е дължима и
доказана. В заключение, по отношение на възраженията на ответника С. от
отговора на исковата молба за недействителността не извършените цесии от 2007г.
и 2009 г. и за липсата на надлежно уведомяване на цедента на цесията от 2009 г.
до цедирания длъжник съдът е приел, че същите са неоснователни. Според съда,
представените договори за цесии са действителни договори, доколкото длъжникът
не е страна по тях и не може да противопоставя възражения срещу страните, които
са се обвързали с цесия по чл.99 от ЗЗД и доколкото същите тези договори са
породили права и задължения единствено за страните за тях. Също така, съдът е
приел, че ответникът С. като цедиран длъжник по цесиите е надлежно уведомен за
тяхното извършване, доколкото представеното уведомление по чл.99, ал.4 от ГПК е
било връчено на ответника като приложение на исковата молба на основание чл.131
от ГПК.
Настоящата инстанция споделя изцяло като
съответни на материалния закон и събраните по делото доказателства изводи на
първоинстанционния съд относно това, че се доказвало наличие на валидно сключен
договор за кредит между „Ю.Б.“ АД и ответника К.Л.С. от 23.02.2007 г., че
отпусната кредитна сума в размер на 5200.00 лева за текущи нужди е била усвоена
от длъжника по кредита, както и че
договорите за цесии от 2007 г. и 2009г. са валидни и действителни, като според
съда не е необходимо цесионерът по цесиите да установява спрямо длъжника
правоотношенията си с цедента, доколкото новият кредитор по цесията се
легитимира като такъв спрямо длъжника на основание уведомлението за цесията по
чл.99, ал.4 от ЗЗД до него, което
цедента следва да му връчи.
За пълнота на изложението, въззивната
инстанция намира за необходимо да отбележи от правна страната следното:
I.
По
възраженията на ответника С. от въззивната му жалба за липсата на надлежно
уведомление до него като цедиран длъжник по договора за цесия от 30.03.2009 г.,
съдът намира, че същите са неоснователни.
По делото е
налице писмено уведомление по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД, по силата, на което цесионерът по договора за цесия от 30.03.2009 г. – настоящият ищец „П.Л.“
АД, действащ като пълномощник на двамата цеденти - „Ю.Б.“
АД и „Б.Р.С.“ АД, което правно – релевантно обстоятелство се доказва от
представените по делото два броя пълномощни от 14.05.2009 г., уведомява
длъжника по договора за кредит – ответника К.Л.С., за извършеното прехвърляне
от 30.03.2009 г. на задълженията му за главница и лихва по договора му за
кредит от 23.02.2007 г., както и че нов кредитор на тези вземания спрямо него е
ищеца „П.Л.“ АД, като евентуалното
изпълнение на задълженията към „Ю.Б.“ АД и „Б.Р.С.“ АД не би го
освободило от задълженията му към новият му кредитор - ищеца „П.Л.“
АД.
Съгласно Решение № 123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II ТО.
и в Решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, правно релевантно за
действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършена от
цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия
кредитор), освен ако цедента не упълномощи цесионера от негово име и за негова
сметка последния да извърши като негов представител правното действие по
уведомяването на длъжника по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД относно наличието на
прехвърлените вземания чрез договор за цесия. Представените по делото два броя
пълномощни от „Ю.Б.“ АД и „Б.Р.С.“ АД, действащи като цеденти-упълномощители по
договора за цесия от 30.03.2009 г. в полза на ищеца „П.Л.“ АД като цесионер-упълномощен
доказват, че последният реално е бил овластен с валидно пълномощно да извърши и
изпрати до длъжника С. уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД.
От друга страна, настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционният съд неправилно е приел в мотивите си, че
длъжникът С. е надлежно уведомен по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД за извършената
на 30.03.2009 г. цесия между „Ю.Б.“ АД и „Б.Р.С.“ АД като
цеденти и ищеца „П.Л.“ АД като цесионер, доколкото, след приложение на чл.47 от ГПК
относно връчването на съдебните книжа по чл.131 от ГПК до ответника С., същият
е бил представляван от особен представител и до него е видно, че лично не е
достигало уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД. Но независимо от това, настоящата въззивната
инстанция приема, че крайният извод на първоинстанционният съд за надлежно
съобщаване на цесията от 30.03.2009 г. на длъжника С. е правилен като резултат,
тъй като се доказа по делото, на основание приетата от въззивният съд ССчЕ като
мотивирана и обоснована, и съгласно разясненията на вещото лице, че ответникът С.
е извършил три отделни плащания с платежни нареждания на суми в общ размер на
430.00 лева в полза на новия си кредитори - цесионера по цесията от 30.03.2009
г. и настоящ ищец „П.л.“ АД , считано на 28.01.2010г.,
11.02.2010 г. и 04.03.2010 г. При тези съображения, настоящият съдебен състав
намира, че ответникът С. е надлежно уведомен по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД за
извършената цесия от 30.03.2009 г. - на
датата 28.10.2010г., когато лично е
извършил плащане по процесния договор за кредит в полза на новия кредитор-ищец
по делото.
II. Възраженията на ответника С. от въззивната от жалба
за наличие на неравноправни клаузи, залегнали в чл.3, ал.2 ал.5, чл.7, ал.2 и ал.3 и чл.12 от договора от договора за
кредит, съдът намира следното:
Съгласно константна практика на ВКС,
обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 38/23.06.2017г.
по т. д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 84/20.07.2017г. по т. д.
№ 1934/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., всяко
физическо лице кредитополучател по договор за банков кредит или обезпечаващ
такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на
потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на
неравноправност на клаузи в договора за кредит. За да установи качеството
„потребител“ на съответното физическо лице, съдът е длъжен да извърши конкретна
преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото.
В Закона за защита на потребителите
българският законодател е дал легални определения на термините потребител,
търговец, производител, доставчик и вносител, съответно в § 13, т. 1, 2, 3, 4 и
5 от Допълнителните разпоредби, аналогични на определенията за потребител,
продавач на стоки и доставчик на услуги съгласно чл. 2, б. „б“ и б. „в“ от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителски договори. Съгласно § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП разпоредбите на
посочената директива са въведени в националното законодателство. На основание
чл. 267, § 1, б. „б“ ДФЕС и чл. 628 ГПК това понятие следва да бъде тълкувано в
съответствие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 09.07.2014г. по
дело С–348/14, M. Bucura срещу SC Bancpost SA, решение от 03.09.2015г. по дело
С–110/14, Horațiu O. Costea срещу SC Volksbank România SA,
определение от 19.11.2015г. по дело С–74/15, Dumitru Tarcău, I.
Tarcău срещу Banca Comercială Intesa S. România SA и др. и решение
от 14.03.2013г. по дело С–419/11, Česká spořitelna, a.s. срещу
G. Feichter.
Настоящият съдебен състав изцяло
възприема дадените от СЕС и ВКС тълкувания на понятието „потребител“ по смисъла
на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителски договори и § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и приема, че дори първоинстанционният съд да
не е извършил с решението си преценка дали клаузите, залегнали в чл.3, ал.2 ал.5, чл.7, ал.2 и ал.3 и чл.12
от договора от договора за кредит от 23.02.2007 г. са неравноправни, то
настоящата инстанция като инстанция по фактите и правото не се явява освободена
от това задължение.
Налице е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр.
дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр.
дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в т. 12 от изложението/,
решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение
№ 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №
205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №
165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №
201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове,
съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е
неравноправна, са следните: 1/ клаузата
да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за
приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената
да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението
на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий
за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да
бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на
финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да
реагира по най–уместния начин.
По смисъла на посочените съдебни актове
уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за
едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК,
II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между
съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т. е. да е налице
конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен
елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.
143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело №
1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в
договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън
контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато
липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва,
разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. В решение №
205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод,
че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно
увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия
лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от
съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този
размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на
изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.
Съгласно практиката в
постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело № С-415/11, M. A.
срещу C. d´E. de C., T. i M. /C./, с което във връзка с отправено
преюдициално запитване относно тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори СЕС се е
произнесъл, че „чл. 3, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че
понятието „значителна неравнопоставеност” в ущърб на потребителя трябва да се
прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при
липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква
степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно
положение от предвиденото в действащото национално право.” Съгласно решение от
16.01.2014г. по дело C-226/12, C. P. SA срещу José I. Menéndez Álvarez
„за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност,
запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за
които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до
сключването му, както и всички останали клаузи от договора”. Съобразно решение
от 26.04.2012г. по дело С-472/10, N. Fogyasztóvédelmi
Hatóság срещу I. Távközlési Z. „Националната
юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася
по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в
националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на член 3,
параграфи 1 и 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която
продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с
предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на
тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките
на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали —
предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи,
сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо
правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в
разглежданите общи условия — съображенията или начинът на промяна на свързаните
с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално
дали потребителите имат право да прекратят договора.”. Предвид транспонирането
на посочената Директива в националното право на Република България /§ 13а, т. 9
от ДР на ЗЗП/ тълкуването на термина „значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя” по чл. 143 ЗЗП се
извършва по смисъла на практиката на СЕС.
При тези съображения и постановки на
константната съдебна практика на ВКС, настоящата съдебна инстанция приема, че клаузите
на чл.3, ал.2 в частта ма договореният БЛП за съответният период и чл.3, ал.5
от договора за кредит от 23.02.2007 г. са изцяло нищожни като неравноправни, а
по отношение на клаузите на чл.7, ал.2 и чл.12 - въззивната инстанция ги приема
също за неравноправни, в частта на заложената от банката едностранна промяна на БЛП, основана на нейно решение чрез
управителният й съвет. Това е така, защото за тези клаузи не се доказва от
страна на „Ю.Б.“ АД или от страна на ищеца „П.Л.“ АД, същите да са индивидуално
договорени с ответника С. на основание чл.144 от ЗЗП, с оглед изключване на
тяхната неравноправност по силата на свободата на договорно обвързване. След
като такива доказателства не са налице, а от друга страна, на база изложените
от съда критерии на ВКС и СЕС относно преценката на съда, която следва да се
извърши, а именно дали са налице неравноправни клаузи в договор за
потребителски кредит, то настоящата инстанция приема, че клаузите на чл.3, ал.2
и чл.3, ал.5, както и на чл.7, ал.2 и чл.12 от договора за кредит от 23.02.2007
г. предвиждат възможност за едностранна промяна
на БЛП от банката, основано на субективни решения. За същите тези
правила от методологията на банката от 2010 г. не се доказва основанията за
едностранните промени на БЛП да са обвързани от обстоятелства, които да се
основават на обективни фактори, намиращи се извън контрола на доставчика на
услугата. Потребителят по договора за кредит не е имал също така и
предварителна информация в договора за кредит или към общите условия към него
при какви критерии, правила и с оглед вида на компонентите на БЛП, банката би имала
основания да следва определената от нея методология за размера на БЛП.
Представената по делото методология от 2010 г. на „Ю.Б.“ АД се основава на
едностранно определени от банката правила за детерминиране на БЛП и включените
в него компоненти, които се преразглеждали дори ежемесечно. Тези едностранно
определени от банката правила по методологията й от 2010 г. са уговорени изцяло
в ущърб на потребителя по договора за кредит от 23.02.2007 г., доколкото същите
очертават начина за определяне на БЛП, но не съдържат корелативна възможност,
липсваща като такава в договора за кредит съгласно чл.143, т.12 от ЗЗП за евентуален
отказ от кредита, освен предвиденото в договора за кредит от 23.02.2007 г.
условие на чл. 10 от него на изпълнението на задължението на кредитополучателя
за предсрочно погасяване на задълженията за главница и лихви по кредита при
несъгласие с размера на определеният БЛП. Приетата във въззивната инстанция ССчЕ с вещото
лице Р.С. установи и доказа, че въпросната методология на банката за определяне
на БЛП с включените в него компоненти е неясна и че в нея липсва конкретна формула,
по която да се изчисли размера на вноските по кредита на ответника С.. Това
води до извод, че решенията на банката за промяна на БЛП се основават на
субективна и едностранна преценка на банката по неясни критерии.
При тези съображения, съдът споделя
изложените във въззивната жалба на ответника С. възражения за неравноправност
на клаузите на чл.3, ал.2 в частта на
договорения променлив БЛП за съответния период; на чл.3, ал.5, както и на чл.7,
ал.2 и чл.12 в посочените за тях части, заложени в договора за кредит от
23.02.2007 г., с изключение на клаузата
на чл.3, ал.2 в частта, с която са посочени към момента на сключване на
договора за кредит на размерите на фиксираната договорна надбавка от 8.20 % и БЛП от 7.75, за които страните са били
постигнали съгласие, както и на клаузата
на чл.7, ал.3 от договора за кредит, която определя само начина на
извършването на уведомяването на потребителя за извършената от банката
едностранна промяна на БЛП, но няма отношение за решението за неговото
определяне.
III. По
размерите на исковите претенции за претендираните главница в размер на 4484.66
лева и договорна лихва, представляваща неустойка за забава на основание чл.9 от
договора за кредит от 23.02.2007 г., настоящият съдебен състав намира следното:
По делото се установи и доказа на
основание приетата по делото пред СГС ССчЕ, която е останала неоспорена от
страните, че размерът на оставащата за изпълнение от кредитополучателя главница
по договора за кредит от 23.02.2007 г. по счетоводни данни е възлизала на сумата от 4484.66 лева към 23.02.2009 г. и е в този размер
към датата на втората цесия от 30.03.2009 г., след приспадане на сумата от
715.34 лева от общият размер на отпусната по кредита сума в размер на 5200.00
лева и която сума от 715.34 лева е била платена от ответника С. в полза на „Ю.Б.“
АД (с предишно наименование „П.Б.“ АД) за периода от 23.03.2007 г. до 23.02.2009
г. с отделни платежни нареждания и представляваща сбора на сумите от
заплащаните вноски за главница по колона № 4 на от таблица № 1 на ССчЕ. При
тези съображения, настоящата инстанция
намира, че принципно би била дължима от ответника С. към 30.03.2009 г.
главница по кредита възлиза в размер на 4484.66 лева.
Следва да се отчете, че двете приети по
делото в първата инстанция и във въззивното производство съдебно – счетоводни
експертизи установяват, с кореспондиращи си експертни изводи, че претендираната
от ищеца „П.л.“ АД главница, след датата на първата цесия от 03.10.2007 г. и
втората такава от 30.03.2009 г., след приспадане на плащането от 715.34 лева за
периода от 23.03.2007 г. до 23.02.2009 г. възлиза в размер от 4484.66 лева и
същата в този размер включва в погасителните вноски само задължения за
главница, без да се инкорпорират в нея отделни задължения за договорна
възнаградителна лихва.
От друга страна, обаче, по отношение на
дължимата по договора за кредит договорна възнаградителна лихва, съдът намира
на база приетата от него ССчЕ като обоснована и мотивирана, че до датата на
цесията от 30.03.2009 г. начисленият от „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „П.Б.“
АД) размера на същата възлиза при фиксиран размер на БЛП за първата година от
кредита на основание чл.3, ал.1 от договора за кредит в размер на 10.50 % и плаващ такъв до 19.20 % за периода до
30.03.2009 г. за сумата от 1211.81 лева.
С изключение на първата година от договора за кредит, за която се прилага
фиксиран БЛП от 10.50 % от 23.02.2007 г. до 22.02.2008 г., то за остатъка от срока на договора се прилага
също фиксиран лихвен процент за годишната лихва, представляващ сбора от БЛП в
уговорения непроменлив размер от 7.75 % и договорна надбавка от 8.20 % или общо 15.95 % за останалият срок на договора за
кредит от 23.02.2008 г. без промяна за периода на изчисление, като до датата на
падежиране на кредита – 23.02.2012 г. дължимата сума за възнаградителната лихва
по тези показатели по ССчЕ, и за които страните са били постигнали съгласие към
момента на сключване на договора, възлиза
на 2074.29 лева.
Предвид
на възражението на ответника предявено в срока по чл.414 от ГПК за изтекла погасителна
давност на акцесорните вземания за лихви, настоящата инстанция намира на база
ССчЕ от въззивното производство, с оглед датата на депозираното заявление по
чл.410 от ГПК на 05.11.2012 г., че за периода от 05.11.2009 г. до датата на
падежиране на кредита на 23.02.2012 г., който
период не се обхваща давността по чл.111 б. „в“ от ЗЗД, то размерът на
дължимата възнаградителна лихва по постоянен лихвен процент в общ размер на 15.95
% възлиза за сумата от 586.79 лева.
Настоящият съдебен състав намира, че
това е размерът на дължимата по договора за кредит възнаградителна лихва, която не се обхваща от възражението на
ответника за изтекла погасителна давност за периода от 05.11.2009 г. до
датата на падежиране на кредита на 23.02.2012 г. на основание чл.111 б. „в“ от ЗЗД. Тази сума е дължима от ответника С..
Настоящата инстанция приема, че платените
от ответника С. към ищеца „П.л.“ АД суми в общ размер на 430.00 лева с три броя нареждания от 28.01.2010 г., 11.02.2010
г. и 04.03.2010 г. и доколкото в тях
липсва отбелязване кое задължение се погасява от длъжника, следва да се
приспаднат съгласно правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД и константната съдебна
практика ВКС от размера на дължимата възнаградителна лихва за периода от
05.09.2009 г. до датата на падежиране на кредита на 23.02.2012 г. и възлизащ на
сумата от 586.79 лева, а не следва да се зачитат до размерите на тази сума от
430.00 лева сторените от ищеца „П.Л.“ АД погасявания за изчисляваната като
дължима мораторна лихва за забава. При това положение, оставащият като
неиздължен размер на договорната възнаградителна лихва за периода 05.11.2009г.
до датата на падежиране на кредита на 23.02.2012 г. след приспадане на
заплатената сума от 430.00 лева възлиза
на 156.79 лева. Други плащания от страна на ответника С. за периода след
05.11.2009 г., с изключение на трите плащания от 28.01.2010 г., 11.02.2010 г. и
04.03.2010 г. за сумата от 430.00 лева , не са реализирани към цесионера „П.л.“
АД. Следва да се съобрази, обаче, от страна на ищеца „П.л.“ АД предмет на
претенциите по чл.422, ал.1 от ГПК са за главница по кредита и договорна лихва
за забава или т.нар. неустойка на основание чл.9 от договора за кредит. Не е
налице отделна претенция за възнаградителна лихва, дължима по договора за
кредит и такава не е предмет на разглеждане в настоящото съдебно производство.
От друга страна, съдът намира за
необходимо да подчертае, на основание приетата от въззивната инстанция ССчЕ, че следва да се съпоставят размерите на
договорната възнаградителна лихва за периода от 23.03.2007 г. до 23.08.2008 г., изчислена едностранно от
„Ю.Б.“ АД на основание приетата от съда като неравноправна клауза от договора
за кредит, залегнала в чл.3, ал.2 в частта на договорения променлив БЛП за
съответния период и вариращ в променлив размер до 19.20 % до датата на втората
цесия от 30.03.2009г., и действително
дължимата договорна възнаградителна лихва, изчислена от вещото лице по ССчЕ по
фиксиран БЛП от 10.50 % за първата година от кредита и за приложимият БЛП в
уговорения непроменлив размер от 7.75 % и договорна надбавка от 8.20 % или общо 15.95 % - за останалият срок на договора за
кредит от 23.02.2008 г. до датата на падежиране на кредита – 23.02.2012 г.
В такъв случай, съдът основавайки се
заключението на ССчЕ от въззивната инстанция установява, че размерът на договорната възнаградителна лихва за периода от 23.03.2007 г. до 23.08.2008
г. (таблица № 1), едностранно определен от „Ю.Б.“ АД, на основание приетата
от съда като неравноправна клауза от договора за кредит, залегнала в чл.3, ал.2
в частта на договорения променлив БЛП за съответния период възлиза на сумата от 884.08 лева, а на при зачитане на фиксирания БЛП от 10.50 % за първата година от
кредита и приложимият БЛП в уговорения непроменлив размер от 7.75 % и договорна
надбавка от 8.20 % или общо 15.95 %- за останалият срок на договора за кредит, за
който страните са били постигнали съгласие към 23.02.2007 г.- възлиза в размер на 841.43 лева (таблица № 2). Т.е.
сумата по неравноправната клауза по чл.3, ал.2 от договора за кредит в частта
на едностранно прилагания променливия БЛП, определян от „Ю.Б.“ АД е по-голяма (884.08 лева) от сумата, която е
дължима въз основа на фиксиран БЛП, за който страните са били постигнали
съгласие към датата на договора за кредит за периода от 23.03.2007 г. до
23.08.2008 г. Разликата между двете суми
възлиза на 42.65 лева.
Настоящата инстанция намира, че тази
разлика от 42.65 лева следва да се извади от размера на формираната към
30.03.2009 г. главница по кредита в размер на 4484.66 лева, тъй като
едностранно определяната от банката договорна възнаградителна лихва в посока на
завишаване въз основа на установените от въззивният съд неравноправни клаузи е
променяла и размера на вноската за главница /който съответно е отчитан като
по-малък/ в рамките на общата анюитетна вноска, включваща главница и договорна
лихва. В такъв случай, след приспадане на сумата от 42.65 лева от размера на
главницата към 30.03.2009 г. остава да е
дължима от нея сума в размер на 4420.01
лева. Това е така, защото тази главница в оставащият й размер към датата на
втората цесия от 30.03.2009 г. за сумата от 4420.01 лева е съобразена с
размерите на погасителните вноски за главница и договорна възнаградителна лихва
за периода от 23.03.2007 г. до 23.08.2008 г. при фиксирания БЛП от 10.50 % за
първата година от кредита и приложимият БЛП в уговорения непроменлив размер от
7.75 % и договорна надбавка от 8.20 % или
общо 15.95 % за останалият срок на
договора за кредит.
При това положение, следва да се постанови
частична отмяна на обжалваното
първоинстанционно решение в частта на уважената искова претенция по чл.422,
ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
разликата над сумата от 4420.01 лева до приетият за дължим размер от 4484.66
лева, представляваща неплатена
главница по договора за кредит от 23.02.2007 г., ведно със законната лихва от
датата на подаденото по чл.410 от ГПК заявление за издаване на заповед за
изпълнение – 05.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като исковата
претенция за отменената част на първоинстанционното решение или за разликата от
42.65
лева следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана.
По размера на претендираната от ищеца „П.л.“
АД договорна лихва за забава или т.нар.неустойка, настоящата инстанция установява,
че в исковата молба по чл.422 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД от страна на
ищцовото дружество са въведени твърдения, че на основание чл.9 от договора за
кредит при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна
изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи неустойка за времето на
забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава. Т.е.
претендираната неустойка по реда на чл.422 от ГПК по смисъла чл.9 от договора
за кредит представлява лихва за забава или договорна неустойка за периода от
23.02.2007 г. до 14.09.2012 г., каквито мотиви е изложил в решението си
първоинстанционният съд и при отчитане на обективираните в исковата молба
правно релевантни обстоятелства. В обжалваното решение, на основание кредитираната
от него ССчЕ се е установило, че размерът на лихвата по чл.9 от договора за
кредит възлиза в размер на 1774.82 лева
за периода от 23.02.2007 г. до 14.09.2012 г., като с оглед релевираното от ответника С. възражение за изтекла
давност, тази претенция се е оказала основателна според СРС до сумата в размер
на 1372.83 лева за периода от 05.11.2009 г. до 05.11.2012 г.
В
случая, обаче настоящата инстанция приема, че ответникът С. дължи договорна лихва за забава
по чл.9 от договора за кредит от 23.02.2007г.,
която по своята правна същност представлява неустойка , само по отношение на
своя първоначален кредитор – „Ю.Б.“ АД – страна по договора за кредит, до
датата на първата цесия – 03.10.2007 г. и
само начислената неустойка до посоченият момент е предмет на цесиите. Доколкото се касае за неустойка за забава,
претендирана и дължима на договорно основание, новите кредитори са
придобили вземането в размера и до
момента, в който то е било дължимо на първоначалния кредитор- страна по договора
за кредит. Новите кредитори, включително и ищецът, не са страна по договора за
кредит, поради което и не са материално-правно легитимирани да претендират
процесната неустойка за забава по чл.9
от договора за кредит за времето след датата на първата цесия. При това положение, ответникът С. ще дължи
мораторна лихва на основание чл.9 от договора за кредит /неустойка/ само за периода от 23.02.2007 г. до 03.10.2007 г. и същата
определена на основание чл.162 от ГПК, съгласно заключението на вещото лице по
ССчЕ от въззивната инстанция (таблица № 4) възлиза
на 265.32 лева, като само това вземане е
прехвърлено на ищеца с договора за цесия. Съдът намира за неоснователно
заявеното от ответника С. възражение за изтекла давност на основание
чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Давността за принудителното събиране на сумата от
265,32лв. , основание чл.111 б. „в“ от ЗЗД изтича на 03.10.2010 г. С
извършените към ищеца „Про лего“ три плащания за сумата от 430.00 лева на 28.01.2010 г., 11.02.2010 г. и
04.03.2010 г., ответникът С. , обаче, е признал дължимите към ищеца вземания по процесния
договор за кредит и с това признание е прекъснал давността за вземането от
265.32 лева на 28.01.2010 г. на
основание чл.116 от ЗЗД. При това положение е започнала да тече нова три
годишна давност от 28.01.2010 г. на основание чл.111 б. „в“ от ЗЗД, която нова
давност изтича на 28.01.2013 г. От друга страна, заявлението на ищеца „П.Л.“ АД
е от по-ранна дата - 05.11.2012 г. – като към този момент не е изтекла новата
тригодишна давност за вземането от 265.32
лева, представляващо договорна лихва по чл.9 от договора за кредит /неустойка
за забава/, натрупана за периода от 23.02.2007 г. до 03.10.2007 г. Ето защо до
размера на посочената сума и период искът за договорната лихва по чл.9 от
договора за кредит се явява основателен. Съдът приема, че е недоказана като
дължима разликата над тази сума от 265.32 лева до приетият от
първоинстанционният съд като дължима сума от 1372.83 лева на претенцията за
мораторната лихва за забава или т.нар. договорна неустойка по чл.9 от договора
за кредит и за периода от 04.10.2007 г.
до 14.09.2012 г., тъй като вече се посочи по-горе в мотивите, че за този следващ период вземането не е
прехвърлено на ищеца с договора за цесия.
При това положение следва да се
постанови частична отмяна на първоинстанционното решение в частта на уважената искова претенция по
чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. чл.9 от договора за
потребителски кредит от 23.02.2007 г. за
разликата над сумата от 265.32 лева до приетият за дължим размер от 1372.83
лева, представляваща претендирана договорна лихва за забава по чл.9 от
договора за кредит /неустойка/ за
периода от 04.10.2007 г. до 14.09.2012 г., като исковата претенция за тази разлика
от 1107.51
лева и за периода 04.10.2007г.- 14.09.2012г. следва да се отхвърли като
неоснователна и недоказана.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция, отговорността за разноските по спора, следва изцяло да бъде
преразпределена. Сторените от ищеца „П.л.“ АД и дължими разноски за държавна
такса и юрисконсулстко възнаграждение възлизат
в общ размер на 553.85 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. С оглед уважения
материален интерес за сумата от 4685.33
лева (главница и лихва) и отхвърленият такъв за сумата от 3591.77 лева
(главница и лихви), на ищеца „П.л.“ АД се дължат разноски за заповедното
производство съразмерно на уважената част на исковите претенции в размер 313.51 лева. При това положение, следва
да постанови частична отмяна на решението на СРС в частта присъдените разноски
за заповедното производство за разликата
над 313.51 лева до присъденият размер от 392.95 лева.
Сторените от ищеца „П.л.“ АД и дължими
разноски за държавна такса и юрисконсулстко възнаграждение възлизат в общ размер
на 1438.89 лева за държавна такса,
депозити за вещи лица, за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение. С оглед уважения
материален интерес за сумата от 4484.66 лева и отхвърленият такъв за сумата от 3591.77
лева (главница и лихви), на ищеца „П.л.“ АД се дължат разноски за исковото
производство съразмерно на уважената част на исковата претенция в размер на 814.50 лева. При това положение, следва
да постанови частична отмяна на решението на СРС в частта присъдените разноски
за заповедното производство за разликата
над 814.50 лева до присъденият размер от 1438.89 лева.
В заповедното и исковото производство,
ответникът С. не е претендирал разноски
и недоказва такива да е извършил, предвид на това, че е бил представляван от
особен представител пред СРС.
По разноските за въззивното производство
и предвид на частичната основателност на въззивната жалба, на ответника С. се
следва разноски за държавна такса в размер на 117.15 лева, 250.00 лева за
депозит за ССчЕ и адвокатско възнаграждение в размер на 800.00 лева, на
основание представеният по делото договор за правна помощ от 17.03.2016 г. с
отбелязване, че уговорената сума е платена в брой. Съдът намира, че
претендираното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 800.00 лева е
съобразено с минималните размери на адвокатските възнагаждения на основание
чл.7, ал.2, т. 3 от Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Общият размер на
разноските, сторени от ответника С. възлизат на 1167.15 лева. С оглед
уважения материален интерес за уважения материален интерес за сумата от 4685.33 лева (главница и лихва) и
отхвърленият такъв за сумата от 3591.77 лева (главница и лихви)а, на ответника С.
се дължат разноски за въззивното производство съразмерно на уважената част на
въззивната му жалба в размер на 506.47
лева.
Ищецът „П.л.“ АД претендира за
въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 600.00
лева. Съдът намира, че на основание чл.78, ал.8 вр. Наредбата за заплащане на
правната помощ максималният размер на юрисконултското възнаграждение, което
съдът може да присъди за осъществено процесуално представителство възлиза на
300.00 лева. С оглед уважения материален интерес за сумата от 4685.33 лева (главница и лихва) и
отхвърленият такъв за сумата от 3591.77 лева (главница и лихви), на ищеца „П.л.“
АД се дължат разноски за въззивното производство съразмерно на отхвърлената
част на въззивната жалба на ответника С. в размер на 169.81 лева.
На основание чл.280, ал.3
от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Водим от изложеното
СГС,
РЕШИ
ОТМЕНЯ Решение
от 26.02.2016 г. на СРС, I ГО, 35 състав по гр.д. № 3033 по описа за 2013 г., 1). в частта, в която по предявената искова претенция с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД е признато за
установено, че К.Л.С. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „П.л.“ АД с ЕИК: *******
със седалище и адрес на управление *** разликата
над сумата от 4420.01 лева до приетият за дължим размер от 4484.66 лева,
представляваща неплатена главница по
договора за кредит от 23.02.2007 г., ведно със законната лихва от датата на
подаденото по чл.410 от ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение –
05.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата; 2). в частта, в която по
предявената искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, чл.86,
ал.1 от ЗЗД е признато за установено, че
К.Л.С. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „П.л.“ АД с ЕИК: *******
със седалище и адрес на управление *** разликата
над сумата от 265.32 лева до приетият за дължим размер от 1372.83 лева,
представляваща претендирана договорна лихва за забава на основание чл.9 от
договор за потребителски кредит от 23.02.2007 г. за периода от 04.10.2007 г. до 14.09.2012 г.; както и 2). в частта на присъдените на основание
чл.78, ал.1 от ГПК разноски, които К.Л.С. с ЕГН: ********** с адрес *** е
осъден да заплати на „П.л.“ АД с ЕИК: ******* със седалище и адрес на
управление *** за разликата над 814.50 лева до присъденият
размер от 1438.89 лева за исковото производство, и за разликата над сумата от 313.51
лева до присъденият размер от 392.95 лева за заповедното производство, ВМЕТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковата
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД- за
признаване за установено, че К.Л.С. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „П.л.“ АД с ЕИК: ******* със
седалище и адрес на управление ***, разликата
над сумата от 4420.01 лева до размера на сумата от 4484.66 лева, претендирана
като неплатена главница по договора
за кредит от 23.02.2007 г., ведно със законната лихва от датата на подаденото
по чл.410 от ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение – 05.11.2012 г.
до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 52622 по описа
за 2012 г. на СРС, ГО, 35 състав.
ОТХВЪРЛЯ исковата
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, чл.86, ал.1 от ЗЗД- за
признаване за установено, че К.Л.С. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „П.л.“ АД с ЕИК: ******* със
седалище и адрес на управление *** разликата
над сумата от 265.32 лева до размера на сумата от 1372.83 лева, претендирана
като договорна лихва за забава на основание чл.9 от договор за
потребителски кредит от 23.02.2007 г. за
периода от 04.10.2007 г. до 14.09.2012 г., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 52622
по описа за 2012 г. на СРС, ГО, 35 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 26.02.2016 г. на СРС, I ГО, 35 състав по гр.д. № 3033 по описа за 2013 г., в частта, в която по предявената искова
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД е
признато за установено, че К.Л.С. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „П.л.“
АД с ЕИК: ******* със седалище и адрес на управление *** сумата от 4420.01 лева, представляваща неплатена главница по договора за кредит от
23.02.2007 г., ведно със законната лихва от датата на подаденото по чл.410 от ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение – 05.11.2012 г. до
окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 52622 по описа
за 2012 г. на СРС, ГО, 35 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 26.02.2016 г. на СРС, I ГО, 35 състав по гр.д. № 3033 по описа за 2013 г., в частта, в която по предявената искова
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, чл.86, ал.1 от ЗЗД е признато
за установено, че К.Л.С. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на „П.л.“ АД с
ЕИК: ******* със седалище и адрес на управление ***, сумата от 265.32 лева, представляваща договорна лихва за забава на основание чл.9 от
договор за потребителски кредит от 23.02.2007 г. за периода от 23.02.2007 г. до 03.10.2007г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 52622 по описа за 2012 г. на СРС, ГО, 35 състав.
ОСЪЖДА „П.л.“
АД с ЕИК: ******* със седалище и адрес на управление *** да заплати на К.Л.С. с
ЕГН: ********** с адрес *** на основание чл.78, ал.1 вр.чл.273 от ГПК сумата от
506.47 лева, представляващи
сторените във въззивната инстанция разноски, съразмерно на уважената част на
въззивната жалба.
ОСЪЖДА К.Л.С.
с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на „П.л.“ АД с ЕИК: ******* със
седалище и адрес на управление *** на основание чл.78, ал.3 вр.чл.273 от ГПК
сумата от 169.81 лева, представляващи
сторените във въззивната инстанция разноски, съразмерно на отхвърлената част на
въззивната жалба
В останалата част първоинстанционното решение
не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при участието
на трето лице – помагач „Б.Р.С.“ АД на страната на ищеца „П.л.“ АД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1 2.