№ 671
гр. София, 09.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20211000503864 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 266118 от 15.10.2021г., постановено по гр.дело № 1785/2020г.
на Софийския градски съд, ГО, 29 състав, Прокуратурата на РБ е осъдена да плати
на Н. Я. Р., на основание чл.2б от ЗОДОВ във вр.с чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС сумата
15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени
вреди в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен
срок на висящо наказателно производство по сл. дело № 568/2002г. по описа на
Столична следствена служба, впоследствие преобразувано в сл. дело № СП-
34/2003 г. на Столична следствена служба – Специализирано икономическо
отделение, пр.пр.№СП-22/2004г. по описа на СРП, за периода от привличането му
в качеството на обвиняем с постановление от 24.06.2003г. до предявяване на
исковата молба на 11.02.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 11.02.2020г. до окончателното плащане, и на основание чл.10, ал. 3,
изр. първо и второ от ЗОДОВ да плати сумата 486,54 лева – разноски в
производството за държавна такса - 10 лева и за адвокатско възнаграждение
476,54 лева, като искът по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, §1 от ЕКЗПЧ е отхвърлен
за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер 130 000 лева.
Въззивна жалба е подадена от Н.Р., чрез пълномощника адв. С.М., срещу
решението в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност и
необоснованост. Жалбоподателят смята, че при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди съдът е нарушил правилото на чл. 52 ЗЗД.
Сочи, че съдът не е съобразил в пълна степен, че срещу него е водено наказателно
производство с неразумна продължителност-повече от 17 години, като по този
1
начин са засегнати честта, достойнството и доброто му име в обществото и че
ищецът е преживял психологически стрес във връзка с нарушаване на правото му
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Предвид изложеното,
жалбоподателят иска да бъде отменено решението в обжалваната част и вместо
това да се постанови друго, с което предявеният иск бъде уважен в пълен размер.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК Прокуратурата на РБ не е взела становище по
въззивната жалба на Н.Р..
Постъпила е въззивна жалба и от Прокуратурата на РБ срещу решението на
СГС в осъдителната му част. Този жалбоподател сочи, че разпоредбата на чл. 2б
ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012г. и няма обратно действие, поради което
претенциите на ищеца са несъставомерни. Поддържа, че в процесния период
Прокуратурата и разследващите органи са предприели предвидените в закона
процесуални действия и мерки във връзка с образуваното против Р. наказателно
производство, което е за извършено в съучастие и при условията на продължавана
престъпна дейност тежко умишлено престъпление-измама в особено големи
размери. Твърди, че искът е недоказан и по размер, тъй като по делото не са
ангажирани безспорни доказателства за твърдените неимуществени вреди,
вследствие нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок, както и
причинната връзка между вредите и процесното наказателно
производство.Прокуратурата смята, че определеният от първоинстанционния съд
размер на обезщетението е силно и неоправдано завишен. Предвид изложеното
този жалбоподател иска да бъде отменено решението в обжалваната от него част и
вместо това да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен,
евентуално да бъде намален размерът на обезщетението.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от Н.Р., чрез адв. С.М., е постъпил отговор на
въззивната жалба на Прокуратурата, с който същата се оспорва като
неоснователна.
Въззивните жалби са допустими-подадени са в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирани страни в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъдат разгледани по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Н. Я. Р. с искова молба, с която
против Прокуратурата на РБ е предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, §
1 от ЕКЗПЧОС, за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 130 000 лева-
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото му
разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело № 568/2002г.
В исковата молба се твърди, че на 24.06.2003г. ищецът е бил привлечен като
обвиняем за извършване на престъпление по чл. 211, пр. 1 във вр. с чл. 210, ал. 1,
т. 3, чл. 209, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК по сл. дело № 568/2002г. му била наложена
мярка за неотклонение парична гаранция в размер 10 000 лева, както и
принудителна административна мярка-забрана да напуска пределите на страната.
Сочи се, че сл.дело № 568/2002г. било преобразувано в сл. дело № СП-34/2003г. и
на 02.04.2008г. ищецът отново бил привлечен като обвиняем за извършване на
престъпление по чл. 211, пр. 1 във вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1 НК.
2
Твърди се, че Прокуратурата многократно внасяла обвинителен акт в съда, но
образуваните наказателни дела били прекратявани и връщани на наблюдаващия
прокурор.
Ищецът твърди, че наказателно производството, водено против него
продължава вече 17 години и че дори и към момента е висящо. Сочи, че от
Прокуратурата не е получавал никакви книжа относно производството, че повече
от 17 години живее в несигурност дали ще бъде осъден и след колко време.
Ищецът смята, че по този начин е нарушено правото му на разглеждането и
решаване на делото в разумен срок, засегнати са достойнството и добро му име,
живее в постоянен стрес, напрежение, изпитва безпокойство, влошили се
семейните му отношения, социално се дистанцирал и изолирал и от енергичен и
обществено ангажиран човек се превърнал в съсипан психически и физически
човек. Предвид изложеното ищецът иска да бъде осъден ответникът да му плати
претендираната сума, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане, както и разноските в производството.
В срока за отговор на исковата молба ответникът Прокуратурата на РБ
оспорва иска, като сочи че разпоредбата на чл. 2б ДОДОВ е в сила от 15.12.2012г.
и няма обратно действие, поради което претенцията на ищеца за периода преди
тази дата е недопустима. Оспорва размера на предявения иск, като смята, че
същият е прекомерно завишен и противоречи на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. С
писмено становище от 09.06.2020г. ответникът сочи, че не е проведена процедура
по чл.8, ал.2 от ЗОДОВ за наказателното производство, приключило с
постановление от 30.10.2015г. на СРП, поради което смята, че исковата претенция
е недопустима.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Страните не спорят, че на 24.06.2003г. с постановление на прокурор по сл.
дело № 568/2002г. по описа на ССлС Н.Р. е бил привлечен като обвиняем за
извършване на престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1
и чл. 20, ал. 2 от НК, затова че в периода от 09.2001г. до 03.200 г. с цел да набави
за себе си и за другиго – две търговски дружества имотна облага, в съучастие като
извършител с конкретно посочено лице, възбудил и поддържал заблуждение у
различни лица, че дружествата посредничат при покупко-продажба на стокови
фючърси и че представените средства от такива лица са вложени в стокови
фючърси, с което причинил имотна вреда в размер на около 600 000 лева. На
същата дата спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в
размер 10 000 лева.
Представен по делото е протокол от 10.11.2003г. за доброволно предаване,
според който във връзка с наложена със заповед от 13.10.2003г. на началника на
ДНСП принудителна административна мярка по чл. 75, т.3 ЗБДС е отнет
издаденият на ищеца паспорт.
На 05.05.2004г. по сл..дело № 568/2004г. ищецът отново е привлечен като
обвиняем за престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1, чл.
20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 от НК, затова че в периода м. ноември 2001 г. – април 2003
г. в гр. София, при условията на продължавано престъпление, като извършител в
3
съучастие с други три лица, е осъществил 55 деяния, като с цел да набави за себе
си и за другиго – две търговски дружества, имотна облага, възбудил и поддържал
заблуждение у различни лица , че дружествата посредничат при продажбата на
стокови фючърси и че представените средства от такива лица са вложени в
стокови фючърси, с което е причинил имотна вреда в размер на около 652 242
лева, като измамата била извършена от длъжностно лице в кръга на неговата
длъжност, в особено големи размери и представляваща особено тежък случай.
На 12.10.2005г. е внесен обвинителен акт срещу 4 обвиняеми, в това число и
ищеца и в СРС е било образувано нохд № 11436/2005г. по описа на наказателното
отделение, 8 състав. С разпореждане от 20.03.2006г. съдебното производство е
било прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на допуснати
процесуални нарушения-липса на сигурни данни за установяването
самоличността на един от обвиняемите, на който обвинението е повдигнато в
негово отсъствие, непосочване на длъжностното качество на всеки от
обвиняемите за които се твърди, че са извършили деянията, неяснота на
въвеждането на заблуждението и целената с нея облага, противоречие между
повдигнатото обвинение по досъдебното производство и обвинителния акт и на
действията за осъществяването на отделните форми на съучастие.
С постановление от 02.04.2008г. по преобразуваното вече сл.дело №
568/2002г. по описа на ССлС в сл.дело № СП-34/2003г. по описа на ССлС Р.
отново е привлечен като обвиняем в извършването на същото престъпление, но
само като извършител в съучастие с друг обвиняем, а с постановление за частично
прекратяване от 19.04.2006г. на прокурор при СРП наказателното производство
спрямо други двама обвиняеми е прекратено, на основание чл.24, ал.1, т.1 от
НПК, поради липса на извършено от тях престъпление
На 30.06.2008г. Прокуратурата е внесла в съда нов обвинителен акт срещу
ищеца и К. П.. Посочено в обвинителния акт е, че в производството участват 73
свидетели и 3 вещи лица. По този обвинителен акт в СРС е било образувано нохд
№ СлП-57/2008г. по описа на 110 състав, като с разпореждане от 31.07.2008г.
съдът е прекратил съдебното производство и е върнал делото на СРП за
отстраняване на допуснати в обвинителния акт отстраними съществени
процесуални нарушения-неконкретизирано и неясно описание на престъпните
деяния и извършеното престъпление, противоречиво посочване на правната
квалификация и нестабилен предмет на делото поради липса на съобщаване на
постановлението за частично прекратяване, неиздирване на обвиняемия П. и на
част от пострадалите.
С постановление от 30.10.2015г. на прокурор при СРС, досъдебното
производство образувано и водено против Р. и П., спряно на 11.10.2013г. поради
влошаване на здравословното състояние на обвиняемия П., е възобновено, а в
частта, водено срещу Р. за извършване на престъпление по чл. 211, пр.1, във вр. с
чл. 210, ал.1, т.3, пр.1, във вр. с чл. 209, ал.1, във вр. с чл. 20, ал.3, във вр. с чл. 26,
ал.1 НК е прекратено и е отменена взетата спрямо него мярка за неотклонение
„парична гаранция“. В постановлението е посочено, че наказателното
производство продължава спрямо обвиняемия К. П.. Посочено е също, че липсват
данни от субективна страна обвиняемият Р. да е извършил престъплението, за
което обвинен и е разпоредено връчване на препис постановлението на Р. и на 73-
та свидетели в производството, поради обжалваемостта на постановлението в
частта му за прекратяването на наказателното производството.
4
В първоинстанционното производство е представено и прието писмо от
19.10.2020г. на прокурор при СРП, според което липсват данни препис от
постановлението да е връчван на Н.Р.. Според писмото в СРП са налични 46
известия за доставяне на преписи от постановлението и 26 в цялост известия с
невръчени преписи.
За установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди и техния
интензитет, в първоинстанционното производство са събрани гласни
доказателства.
Свидетелката Б. Д. Р. - майка на ищеца твърди, че знае от сина си за
образуваното против него през 2003г. наказателно производство. Сочи, че той не
споделял причините за воденето на производството, но станал затворен, леко
агресивен и апатичен, споделил че и напуснал работа. Твърди, че синът й отказвал
да общува със семейството, не разказвал какво се е случило и защо се води
наказателно дело против него, всичко му станало безинтересно, не се интересувал
от нищо и от никого, не говорел с приятелите си и странял от тях. Поддържа, че
преди обвинението, синът й бил весел и общителен, често посещавал родителите
си в Габрово, нямал проблеми. Свидетелката смята, че това, че синът й отказвал
да споделя с тях за какво е обвинението още повече го потискал. Твърди, че е
лекар и установила при сина си психосоматиччни оплаквания като сърцебиене,
тахикардии, проблеми с червата и стомаха. Сочи, че обстоятелството, че е
известен лекар в гр. Габрово попречила на сина й да търси професионална помощ,
поради което именно тя с разговори и терапии се е опитвала да му помогне и да
преодолее стреса от продължаващото разследване срещу него. Твърди, че приемал
и медикаменти-по-леки антидепресанти и след тях състоянието му се облекчило,
без да е изцяло овладяно. Сочи, че преди наказателното производство синът й бил
психически уравновесен човек и не се е налагало да приема медикаменти.
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав, прави
следните изводи:
Съгласно чл. 6 от ЕКЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите
граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото
дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие
със закона. Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012г.) представлява
специална вътрешно-правна защита на признатото от чл.6, §1 от ЕКЗПЧ право
като ангажира отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили
вследствие на нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на
дело в разумен срок. Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) дава
ясно указание по въпроса за фактическото основание на иска и предвидените
критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид; същите са дефинирани в закона
по начин, вече установен в практиката на ЕСПЧ за случаи на нарушено право на
разглеждане и решаване на дела в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията. При разглеждане на тези спорове съдът взема предвид общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна
сложност, поведението на страните и техните процесуални представители,
поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както
и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на
периода. В решение № 182 от 19.11.2019г. по гр.дело № 4662/2019г. на III ГО на
ВКС и други е посочено, че неимуществените вреди по чл.2б ЗОДОВ имат своя
5
специфика, обусловена от самостоятелното право, регламентирано в нормата,
което възниква при нарушаване на законовото изискване за приключване на
наказателното дело в разумен срок. Основанието за отговорност на държавата
чрез представляващият я процесуален субституент се реализира независимо от
основателността на обвинението. Основанието на отговорността е нарушение по
чл. 6, § 1 КЗПЧ, като предмет на установяване е общата продължителност на
наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът
преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е
предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на
претендиращата обезщетение страна. Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е
обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи,
които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се
формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба на Прокуратурата на РБ,
че претенцията на ищеца е „несъставомерна” тъй като разпоредбата на чл. 2б
ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012г. и няма обратно действие. Безспорно в случая е, че
към датата на влизане в сила на разпоредбата, производството по сл.дело №
568/2002г. по описа на ССлС, преобразувано в сл.дело № СП-22/2004г. по описа
на ССлС е било висящо. Както е посочил съставът на първоинстанционния съд
законодателят не предпоставя приложимостта на нормата от момента на
образуване на производството, а от неговата висящност към момента на
регламентиране на националния коммпенсаторен механизъм за разглеждане и
решаване на делото над разумния срок. Преценката относно продължителността
на делото винаги започва от неговото образуване, а не от момента на уредбата на
компенсаторния механизъм.
Съвкупният анализ на обсъдените доказателства води до категоричния
извод, че в разглеждания случай е нарушено правото на ищеца Р. на разглеждане
и решаване на делото в разумен срок. Започналото през 2003г. наказателно
производство против него, за престъпление по чл. 211 НК е продължило
значително по-дълго от всяка мярка за разумен срок, като и към момента на Р. не
е връчено по надлежния ред постановлението за прекратяване на производството,
тоест и към момента същото не е приключило. По делото не се твърди, нито са
ангажирани доказателства с поведението си ищецът да е станал причина за
прекомерното забавяне на наказателното производство.
Следва да бъде посочено, че според практиката на ЕСПЧ спазването на
гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на
доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване
чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на
които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на
пострадалите. Съществен критерии за определяне разумната продължителност на
делото е и „значението на делото за лицето”, което според практиката на ЕСПЧ не
се преценява единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често е
свързана с предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило
наказателно производство отговорността на държавата произтича от това, че
производството е инициирано от държавното обвинение, което разполага с
достатъчен ресурс (процесуални средства, и компетентни лица) да организира
провеждането на наказателното преследване в разумен срок.
Обсъди се вече, че през 2003г., през 2004г. и през 2008г. по следственото
6
дело, водено против ищеца, на него са му повдигани обвинения за извършване на
тежко умишлено продължавано престъпление-усложнена престъпна дейност; че
от посочените от Прокуратурата инкриминирани деяния са пострадали 55 лица,
че е било необходим разпит на множество свидетели, предвид това САС намира,
че делото е било с фактическа и правна сложност. Образуваното през 2005г. по
обвинителния акт съдебно производство е прекратено, поради допуснати
нарушения от страна на прокуратурата. Следователно причина за забавянето на
производството е неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ
прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и
от субективна страна на престъплението, така че да е годен за предаване на
обвиняемото лице на съд. Две години след първото прекратяване това задължение
отново не е изпълнено, което става причина за прекратяване през 2008г. на
повторно образуваното съдебно производство. Разглеждането и решаването на
наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното
производство, като безспорно задължението е на съда, но възможността да бъде
изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на прокурора и
разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в
предвидените в НПК срокове, като при фактическа или правна сложност
административният ръководител на прокуратурата може да го продължи с
посочените в НПК срокове, включително и в изключителни случаи. Всички
обсъдени факти относно движението на процесното следствено дело и на
действията на прокуратурата, които са безспорни в настоящото производство,
водят до категоричния извод, че прокуратурата не е изпълнила своевременно
задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала организация
за приключване на разследването в разумни срокове и не е направила в
предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и
необходимостта от събиране на доказателствени средства за разкриване на
обективната истина и целите на разследването. Общият срок на наказателното
производство, който към момента на предявяване на исковата претенция е 16
години, 7 месеца и 17 дни, води до извод, че този срок е прекомерен. Наказателно
дело с такава обща продължителност, каквато и да е фактическата и правната му
сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му, не може да е „проведено с
дължимата грижа” (Cominggersoll SA v Portugal 2000), така и решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, ІV ГО. Тази продължителност
надхвърляща и срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с
характера и сложността на производството, като причина за превишаване на
разумния срок.
Предвид изложеното, САС намира, че в случая досъдебното производство е
надхвърлило разумния срок независимо от множеството извършени процесуални
действия по следственото дело и огромния обем материали, събрани по същото,
Прокуратурата не е направила необходимото, за да обезпечи ритмичното и
своевременно извършване на необходимите процесуално-следствени действия.
Именно по този начин, от неизпълнение на задълженията на прокуратурата, е
нарушено правото на ищеца, като обвиняем в престъпление, за разглеждане и
решаване на следственото дело, в разумен срок. В обобщение, въззивният съд
съобрази установените в практиката на ЕСПЧ три критерия: сложност на делото,
поведението на ищеца и поведението на компетентните органи и намира, че в
конкретния случай прекомерната продължителност на производството е в
резултат именно на поведението на ответника, който не е положили необходимите
7
усилия за ускоряването му.
Въззивният съд намира, че в пряка причинно-следствена връзка с
неоправданата продължителност на наказателното производство ищецът е търпял
неимуществени вреди. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат
всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната
продължителност на съдебното производство. Действително, както е посочил и
съставът на СГС част от свидетелските показания установяват негативното
отражение върху психиката на ищеца на повдигнатото против него обвинение, а
не доказват неблагоприятни последици върху състоянието му вследствие неговата
неразумна продължителност. В тази връзка следва да бъде посочено, че по
отношение на неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ (решение на
ЕСПЧ от 20.03.2006г. по д. № 1- Скордино срещу Италия) съществува силна, но
оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството
причинява такива вреди, поради което поначало не е необходимо ищецът да
твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило
извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от
евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост
и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. В този смисъл и
решение № 272/27.01.2020г. по гр.дело № 924/2019г. на IV ГО на ВКС; решение
№ 122/28.10.2020г. по гр.дело № 166/2020г. на III ГО на ВКС; решение №
306/22.10.2019г. по гр.дело № 4482/2017г. на IV ГО на ВКС и други.
Съобразявайки цитираната съдебна практика САС е на мнение, че житейски
изводимо е, че накърненото право за разглеждане и решаване на делото в разумен
срок има за неизменна последица емоционално напрежение, стрес, загуба на
доверие в институциите, безпомощност, раздразнителност, в случая продължили
17 години. С оглед изложеното съдът приема, че по делото презумптивно са
установени вреди, претърпени от ищеца от бавното правосъдие. Именно заради
прекомерната продължителност на наказателното производство Р. е търпял
негативни емоции-от раздразнение до апатия, потиснатост, социална
дистанцираност, чувство на несигурност, като презумпцията не е опровергана от
ответника, който не е ангажирал никакви доказателства в тази връзка.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че предявеният иск е
основателен.
При определяне размера на претендираното заместващо обезщетението за
причинените на ищеца неимуществени вреди от противоправното поведение на
органите на ПРБ, вследствие нарушаване правото на разглеждане и решаване на
процесното следствено дело в разумен срок, САС взе предвид характера на
конкретното досъдебно производство, качеството на ищеца по него – обвиняем в
престъпление, тоест наказателната принуда е насочена директно спрямо
личността му, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното
производство, възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем-
24 годишен и към датата на подаване на исковата молба- 41-годишен. При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди САС взе предвид,
че по делото не се установява ищецът да е търпял вреди по-големи или по- силни
от обичайните за лица в подобно положение, както и че не се установи в процеса
продължителността на процесното следствено дело да е дало трайно негативно
отражение върху начина на живот на ищеца, връзките със семейството му или да е
8
имало други непреодолими отрицателни последици върху живота и здравето му.
Предвид изложеното САС намира, че справедливият размер на
обезщетението за причинените на Р. неимуществени вреди е 15 000 лева.
Искането на страните за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди в по-висок размер, съответно в по-нисък размер е в противоречие с
изискването за определяне на обезщетение по справедливост и не е съобразено с
установените в настоящия случай конкретни обстоятелства, имащи отношение
към преценката за размера на дължимото обезщетение.
Предвид изложеното, Прокуратурата на РБ следва да бъде осъдена да плати
на ищеца, на основание чл. 2б ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди
поради нарушаване на правото на разглеждане на воденото против него
наказателно производство в разумен срок, сумата 15 000 лева, ведно със
законната лихва, считано от 11.02.2020г. до окончателното плащане.
Изводите на въззивната инстанция съвпадат изцяло с изводите на
първоинстанционния съд, поради което решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ, Прокуратурата на
РБ следва да бъде осъдена да плати на Р. сумата 5 лева за държавна такса за
въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266118 от 15.10.2021г., постановено по гр.дело №
1785/2020г. на Софийския градски съд, ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да плати на Н. Я. Р. разноските, сторени във
въззивното производство в размер 5 лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9