Решение по дело №3257/2021 на Софийски градски съд

                                               Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                                                гр.София,01.03.2022  г.

 

                                    В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на девети февруари

през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                Мл.с-я      ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Юлиана Шулева

и прокурора                                                                       сложи за разглеждане    

сложи за разглеждане докладваното от съдия Маркова въззивно гражданско дело   № 3257 по описа за 2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.

С решение № 20275237 от 14.12.2020 г. по гр.д.№ 16284 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 25-ти състав се: ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от И.Н. А.за осъждане на А.Т.Л., да заплати сумата от 20 000лева – главница, представляваща сума, предоставена на ответника от ищеца по силата на Договор за заем, обективиран в Разписка, без посочена дата, ведно със законна лихва за забава за периода от подаване на исковата молба на 27.04.2020г. до окончателното изплащане.

          Постъпила е въззивна жалба от И.Н.А., ищец пред СРС. Решението се обжалва изцяло.

          Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение и при несъобразяване на това, че се касае за договор за заем. Счита, че представената по делото разписка обективира в достатъчна степен договор за заем като се позовава на решение № 150 от 25.06. 2012 г. по гр.д.№ 574 по описа за 2011 г. на ВКС. Сочи, че чл.240 ЗЗД не включва в договора за заем достоверна дата. При реален договор при който сумата била с падеж „на поискване“ /по-точно един месец след поканата – чл.240, ал.2 ЗЗД/ давността щяла да тече от този момент. Ищецът доказал фактите и обстоятелствата за които носел доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. Съдът бил дал конкретни указания до ответника по ангажиране на доказателства, но изобщо не бил коментирал неизпълнението им. Твърди, че обжалваното решение съдържа противоречиви мотиви, както и погрешни правни изводи на   първоинстанционния съд. В диспозитива на съдебното решение не било посочено правното основание на което се отхвърля иска- недопустим, неоснователен, необоснован, недоказан. Излагат се доводи и, че съдебното решение не било обявено незабавно.

          Иска се от настоящата инстанция да отмени решението и вместо това да постанови друго, с което претенцията да бъде уважена. Претендират се разноски.         

От въззиваемата страна А.Т.Л., ответник пред СРС, е постъпил отговор, в който е изразено становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното от СРС решение – правилно. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Счита, че доказателствената тежест е правилно разпределена между страните. Според въззивамия така представената разписка не била достатъчна да обективира договор за заем. Освен това разписката не била пълна, тъй като не съдържала дата на съставяне, съответно дата на предаване на сумата, които били съществени елементи на договора за заем, в този смисъл било решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр.д.№ 1285/2012 г. на ВКС, Четвърто ГО. Твърди, че посочената сума в разписката не била получавана. Липсата на дата в разписката възпрепятствала възможността да се определи началният момент на изтичане на давността. Счита, че давността е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл.240 ЗЗД. Решението било постановено в съответствие с материалния закон и съдебната практика. Същото било точно, ясно и обосновано. Срокът за обявяване на решението бил инструктивен; следвало да се има предвид и, че съдът работи при условия на пандемия. Претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 05.01.2021 г.,  Въззивната жалба е подадена на 11.01.2021 г. /по пощата/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва, е отхвърлен иска по чл.240 ЗЗД, предявен от ищеца, въззивник, следователно е налице правен интерес от обжалване въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивната инстанция приема, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Обстоятелството в какъв срок същото е обявено не повлиява на неговата валидност и допустимост.

Противно на твърдяното от въззиваемия /ответник/ това дали претендираното вземане е погасено по давност не е въпрос за допустимост на иска, а за неговата основателност.

В диспозитива на решението изрично е посочено правното основание на иска и това е чл.240, ал.1 ЗЗД, което въззивната инстанция намира за съответно на изискванията в чл.236, ал.1 ГПК, вкл. и за формиране сила на пресъдено нещо.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че независимо от това, че представената по делото разписка е двустранно подписана, същата не обективира договор за заем.  Със същата не се установявало сключването на конкретно двустранно съглашение. Самата разписка не съдържала достатъчно данни от които да се изведат елементите на договор от конкретен вид. В разписката липсвала дата на която е отправено предложението за предаване на сумата в размер на 20 000 лв. и приемането, т.е. липсвал съществен елемент на договорното правоотношение. Необходимо било да се установи момента на сключване на конкретното съглашение.  При реален договор какъвто по своя характер бил договора за заем, освен предаване на сумата, следвало да се установи и кога е извършено това предаване, за да се приеме сключване на договор. В разписката не се сочело предаване на сумата именно на основание договор за заем. От разписката било видно, че дадена сума се предава и се поема задължение за връщане, но не било ясно защо се извършва това, т.е. липсвал още един от елементите на договора. Основанието не можело да се презумира. При липса на посочването му, можело да се тълкува волята на страните, но това тълкуване следвало да се обоснове на обективни критерии, каквито в разписката липсвали. Затова и искът следвало да се отхвърли.

По доводите във въззивната жалба:

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Ищецът твърда да е сключил договор за заем, който бил обективиран в процесната разписка, представена с исковата молба /л.4 по делото пред СРС/.

С договора за заем едно лице наречено заемодателят предава в собственост на друго – заемател, пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем е неформален договор, т.е. не е необходима писмена форма, за да се счита сделката за действителна. Писмената форма, обаче, е необходима за доказване предоставянето на сумите, ако същите са над 5 000 лв., както и за тяхното връщане, т.е както е в конкретния случай, тъй като се претендира сума в размер на 20 000 лв.

Сключването на договор може да се реализира и чрез реално предаване на паричната сума, предмет на договора за заем. Това означава, че договора за заем е реален договор, т.е. счита се сключен с предаването на заетата сума или вещ.

В производството по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основа правото си, т.е. че е дал средства, чието връщане претендира и че между страните е постигнато съгласие за връщане на получената сума /за да е налице договор за заем/.

Следователно съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него, като ищецът трябва да проведе главно доказване на фактите, изпълващи същественото съдържание на сделката /вж.решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 574/2012 г. на ВКС, ІV г.о./, арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно и главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума.

Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник- кредитор.

При оспорване на иска с възражение, че средствата са дадени на друго основание, ответникът следва да го докаже /вж.решение по гр. д. № 2169/2016 г. на ІІІ г.о./

В конкретния случай ответникът прави възражение, че в разписката не било посочено основание на което е предадена сумата. Затова настоящата инстанция приема, че „основанието“ на предаване на сумата в конкретния случай не подлежи на доказване.

В разписката на която ищецът основава вземането си изрично е посочено, че А.Т.Л. е получил от И.Н.А. сумата в размер на 20 000 лв., т.е. предаването и получаването на сумата е удостоверено. При така обективираното съдържание на разписката, задължението на заемодателя се явява изпълнено, за което свидетелства подписът на ответника в същата.

Разписката е двустранно подписана. Авторството не е било оспорено в срока по чл.131 ГПК. Противопоставянето за „достоверна дата“ е уредено в полза на трето лице, арг. от чл.181 ГПК, а в случая се касае до правоотношение между страните, подписали разписката.

Действително, обаче, както и СРС е констатирал, разписката не съдържа дата на съставяне. Това възражение е въведено от ответника с отговора по исковата молба във връзка с направеното от него възражение за погасяване на вземането по давност. Де факто, ответникът отрича  правото на ищеца с довод, че вземането е трябвало да бъде удовлетворено преди датата на предявяване на иска. Доколкото възражението за изтекла погасителна давност е защитно средство на ответника по предявения иск, което съдържа твърдение, че в съответния срок от изискуемостта на вземането кредиторът е бездействал, не е негова тежестта на доказване постигнато съгласие за момента на изискуемост.

Ищецът черпи благоприятни последици от факта на настъпилата изискуемост на задължението в рамките на давностния срок преди предявяване на иска и той следва да докаже уговорката на страните относно момента на изискуемост /вж. решение № 126 от 17.05.2017 г. по по гр. д. № 3883/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 79 от 01.02.2019 г. по гр.д.№ 3662 от 2018 г. на ВКС, ГК, Трето ГО/.

Действителното, поканата /в случая исковата молба/ прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава, но не поставя началото на погасителната давност, т.к. съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД давността тече от възникването на задължението, така и в решение по гр.д.№ 371/2010 г. на ВКС, Четвърто  ГО, както и в определение № 546 от 20.10.2020 г. по т.д.№ 2944/2019 г. на ВКС, ТК, Второ ТО.

Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 180712 от 20.08.2020 г. /л.35 по делото пред СРС/ първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че последният не сочи доказателства за обстоятелствата, подлежащи на доказване.

В конкретния случай от ищеца не се доказа на коя дата е възникнало задължението. Нещо повече, ищецът в случая не е направил никакви доказателствени искания във връзка с разпределената му доказателствена тежест - видно от протокола, съставен за публичното съдебно заседание, състояло се на 26.10.2020 г., пълномощникът на ищеца изрично е посочил, че според него представената разписка е достатъчна за установяване на твърденията му.

Неуспешното доказване на твърденията на ищеца задължават съда да приложи неблагоприятните последици от правилата на разпределение на доказателствената тежест, т.е. да отхвърли така предявения иск.

Налага се извод /макар и с други мотиви/, че като краен акт обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора обжалваното решение се явява правилно и в частта за разноските.

Пред първата съдебна инстанция:

На въззивника разноски не се следват.

Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени в размер на 1150 лв. за адв.възнаграждение /с ДДС/ поради което му се присъждат.

 

Водим от горното, Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20275237 от 14.12.2020 г. по гр.д.№ 16284 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 25-ти състав, изцяло.

 

          ОСЪЖДА И.Н.А., ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** – адв.В., да заплати на А.Т.Л., ЕГН **********,***, сумата в размер на 1150 лв. за адв.възнаграждение /с ДДС/ пред въззивната инстанция.

 

Решението може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: