РЕШЕНИЕ
№ 174
гр. София, 17.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Снежина К.
Членове:Петър В.. Сантиров
П. Попова
при участието на секретаря Мария Д. Абаджиева Господинова
като разгледа докладваното от П. Попова Въззивно наказателно дело от
частен характер № 20221100602728 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава XXI НПК.
С присъда от 21.04.2022 г. по н.ч.х.д. №6532/2020 г. по описа на СРС, 129-ти състав е
признал подсъдимия Б. И. Я. за виновен в това, че на 01.02.2020 г. в гр. София, чрез личния
си профил в социалната мрежа „Фейсбук“ - профил *******
https://www.facebook.com/******* е казал нещо унизително за честта и достойнството на А. Г.
Л.: „Този е биячът в униформа и с власт“, като обективирал това изказване в надпис, поставен
върху снимка на А. Л., в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а“
от НК: мл.експерт, ТП „Възраждане”, Сектор „Охранителна Полиция“ при 03 РУ- СДВР и по
повод изпълнение на службата му и обидата е нанесена публично и разпространена по друг
начин - чрез социалната мрежа „Фейсбук“ - престъпление по чл.148, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр.
чл.146, ал.1 от НК. Наложено е наказание „глоба“ в размер на 3000,00 /три хиляди/ лева и
наказание „обществено порицание“, което да се изпълни чрез обявяване за срок от 2 /два/
месеца на диспозитива на присъдата на видно място в сградата на съответната районна
администрация към Столична община, по постоянен адрес на подс. Б. И. Я. - гр. София, ул.
„************** както и чрез публикуване във Фейсбук профила на пострадалия А. Г. Л. за
същия срок и по негово желание.
Със същата присъда подсъдимият Б. И. Я. за виновен в това, че на 01.02.2020 г. в гр.
София, чрез личния си профил в социалната мрежа „Фейсбук“ - профил *******
https://www.facebook.com/******* е разгласил позорно обстоятелство за А. Г. Л. със следното
съдържание: Полицаят от 3-то РУ на МВР, който първи дойде да „профилактира“ и плаши
баба С.! Извикан е от администрацията на дома в *******“, в качеството му на длъжностно
лице по смисъла на чл. 93, т. 1,6. „а“ от НК - мл.експерт, „Възраждане”, Сектор „Охранителна
Полиция” при 03 РУ- СДВР и по повод изпълнение на службата му и клеветата е
1
разпространена публично и по друг начин – чрез социалната мрежа „Фейсбук“ - престъпление
по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.147, ал.1, пр.1 от НК. Наложено е наказание
„глоба“ в размер на 5000,00 /пет хиляди/ лева и наказание „обществено порицание“, което да
се изпълни чрез обявяване за срок от 2 /два/ месеца на диспозитива на присъдата на видно
място в сградата на съответната районна администрация към Столична община, по постоянен
адрес на подс. Б. И. Я. - гр. София, ул. „************** както и чрез публикуване във
Фейсбук профила на пострадалия А. Г. Л. за същия срок и по негово желание.
На осн. чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия Я. е наложено общо най-тежко наказание, а
именно наказание „глоба“ в размер на 5000,00 /пет хиляди/ лева и наказание „обществено
порицание“, което да се изпълни чрез обявяване за срок от 2 /два/ месеца на диспозитива на
присъдата на видно място в сградата на съответната районна администрация към Столична
община, по постоянен адрес на подс.Б. И. Я. - гр. София, ул. „************** както и чрез
публикуване във Фейсбук профила на пострадалия А. Г. Л. за същия срок и по негово
желание.
На осн. чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия Я. са възложени разноските по
делото.
Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба и допълнение към
същата от адв. А., упълномощен защитник на подсъдимия Я., с които атакуваният
първоинстанционен акт се оспорва като незаконосъобразен, необоснован и несправедлив.
Наведени са доводи за постановяване на присъдата от незаконен състав, както и че е допуснат
запис на съдебните заседания в нарушение на чл. 311, ал. 3 вр. чл. 237-чл.239 от НПК. На
следващо място са изложени възражения касателно дадената правна квалификация от първия
съд, като се твърди, че двата инкриминирани израза е следвало да бъдат квалифицирани като
едно деяние по чл. 147 от НК, а не като две отделни деяния – обида и клевета, извършени в
условията на идеална съвкупност. Поддържа се становището, че инкриминираните изрази
представляват твърдение за конкретни обстоятелства, узнати от други източници, поради
което същите не са съставомерни. Предвид твърденията за погрешна правна квалификация се
навеждат и доводи, че е нарушено правото на защита на подсъдимия с отказа на
първоинстанционния съд да събере доказателства относно възникването и развитието на
събитията в дома за стари хора на 30.01.2020 г. спрямо свидетелката Й.К.. Твърди се, че по
този начин подсъдимият е възпрепятстван да ангажира доказателства съгласно чл. 147, ал. 2
от НК. С тези аргументи се отправя искане към въззивната инстанция за отмяна на
атакуваната присъда и за постановяване на нова такава, с която подсъдимият Я. да бъде
оправдан по повдигнатите му обвинения.
Постъпило е възражение от адв. М., повереник на тъжителя Л., с което се оспорват
въззивната жалба и допълнението към нея. Намират наведените доводи за допуснати
съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд за неоснователни,
доколкото правомощие на съда е да отхвърли конкретни доказателствени искания, като
изложи мотивите си за това. Изразява съгласие с изводите на СРС, че извън предмета на
доказване стои комуникацията между свидетелката К. и тъжителя Л.. Излага аргументи
относно правилното прилагане на материалния закон касателно дадената от районния съд
квалификация. Намира наложеното на подсъдимия наказание за справедливо. Моли
въззивната жалба на защитата да бъде оставена без уважение, а присъдата потвърдена като
законосъобразна, обоснована и справедлива.
В разпоредително заседание въззивният съд по реда на чл. 327 и следващите от НПК е
преценил, че обжалваната присъда е от категорията актове, подлежащи на контрол пред
въззивния съд по съответния ред, поради което подлежи на разглеждане в открито съдебно
заседание. Приел е, че за изясняване на обстоятелствата от предмета на доказване по делото,
не се налага разпит на подсъдимия и свидетели, както и събирането на нови доказателства.
В открито съдебно подсъдимия и неговите защитници адв. М. и адв. Т. поддържат
2
подадената въззивна жалба. Навеждат се доводи за превратен и непълен анализ на събрания
доказателствен материал, като се излага собствен такъв. Твърди наличие на противоречие в
изводите на съда касателно квалифициращия признак относно нанасянето на обидата по
повод изпълнението на служебните задължения от страна на частния тъжител. Оспорва се
извода на районния съд, че подсъдимият е целял публикацията да бъде възприета от
тъжителя. Излагат се доводи за обективна и субективна несъставомерност на деянията, за
които подсъдимият е признат за виновен от първата инстанция. Оспорва се авторството на
престъплението обида. Алтернативно се моли наказанието да бъде определено при условията
на чл. 55 от НК. Претендират разноски по делото.
Повереникът на частния тъжител оспорва подадената въззивна жалба и моли присъдата
да бъде потвърдена като законосъобразна, обоснована и справедлива. Излагат се съображения
за съставомерност на поведението на подсъдимия по повдигнатите обвинение, като се
оспорват доводите на защитата, изложени в откритото съдебно заседание. Моли
първоинстанционната присъда да бъде потвърдена като правилна.
Частният тъжител Л. поддържа изложеното от повереника си.
Подсъдимият в правото си на лична защита поддържа заявеното от защитниците си.
Твърди, че по делото са налице редица противоречия, които не са били обсъдени от районния
съд. Моли въззивният съд да ги вземе предвид.
В правото си на последна дума моли да бъде оправдан.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата, подадена от
защитата, както и доводите, изложени от страните в съдебно заседание, и след като в
съответствие с чл. 314 от НПК служебно провери изцяло правилността на атакуваната
присъда, намира за установено следното:
Въззивният съд намира за необходимо на първо място да обсъди възражението за
постановяване на присъдата при абсолютно съществено процесуално нарушение –
незаконен състав поради наличие на основание за отвод. Настоящият съдебен състав не
споделя изложените във въззивната жалба доводи за наличие на незаконен състав.
Неколкократно в хода на първоинстанционното съдебно следствие защитата е искала отвод
на състава, разглеждащ делото, с мотиви, че съдията докладчик оставя без уважение
искането за допускане на очна ставка между свидетелите. Съдът е ръководно решаващ орган
в хода на съдебното производство, като в правомощията на същия е да прецени дали
събирането на доказателства и доказателствени средства е допсутимо и относимо към
главния предмет на доказване. Защитата има право с оглед доказване на своята теза да иска
събиране на доказателства, но отказът на съда да уважи искането не може да се третира като
основание, обуславящ предубеденост на съда. В конкретния случай районният съд
неколкократно е бил сезиран с едно и също доказателствено искане за допускане на очна
ставка, която същият е преценил, че не е необходимо да допуска. В случая не се касае до
оставяне без уважение на различни доказателствени искания, а само на едно конкретно,
поради което не може да се възприеме тезата за предубеденост на състава. Напротив, видно
от развилото се съдебно следствие районният съд е допускал събиране както на поисканите
от обвинението, така и на поисканите от защита доказателства чрез разпит на посочени от
тях свидетели, чрез събиране на писмени доказателства. Ето защо, въззивният съд намира,
че районният съд не е бил предубеден, поради което не са били налице основания за отвод
на същия.
Пристъпвайки към проверка на фактическите констатации на първата инстанция,
въззивният съд, при самостоятелния си прочит на данните по делото, намери фактическата
обстановка описана в мотивите на присъдата за правилно установена, изградена въз основа
на обективен анализ на всички събрани по делото доказателства, коментирани в тяхната
съвкупност. При това контролираната инстанция, при установяване на правно-релевантните
3
факти не е възприела превратно доказателствата, в разрез с правилата на формалната логика.
След извършен собствен анализ на същите, настоящият съдебен състав установи следната
фактическа обстановка, която не се различава съществено от приетата от първата инстанция:
Тъжителят А. Г. Л. изпълнявал длъжността мл.експерт, ТП „Възраждане”, Сектор
„Охранителна Полиция” при 03 РУ- СДВР. На 30.01.2020г. на личния му мобилен телефон
го потърсила за съдействие свидетелката А.С. - управител на Дом за стари хора /ДСХ/,
находящ се в гр. София, жк.„*******, за извършване на проверка на три лица, които са
посетители в ДСХ и след покана отказали да го напуснат. На така подадения сигнал той се
отзовал съвместно с колегата му - свидетелят И.К., с когото посетили ДСХ. На място
управителят на дома им обяснила, че две лица от мъжки пол и едно от женски са нарушили
Заповед е №02/24.01.2020г. на Директора на ДСХ, съгласно която е забранено външни лица
да посещават дома за периода на обявената към 30.01.2020г. грипна епидемия от РЗИ. С.
поискала съдействие от служителите на реда да бъде установена самоличността на лицата,
тъй като отказват да се представят, както и да бъдат изведени от ДСХ.
Влизайки в стаята, която охранителят и управителят на ДСХ им посочили, в
присъствието на свидетелката С. и на други служители от ДСХ, тъжителят Л. и неговият
колега И.К. установили, че едно от лицата, в последствие установена като Й.ка Р. К., прави
видеоклип с мобилния си телефон. При влизането на полицейските служители тя насочила
мобилния си телефон към тъжителя Л. и го приближила в непосредствена близост до лицето
му. Той инстинктивно хванал с ръка телефона на свидетелката К., като обяснил, че няма
право да го снима и че те са повикани за съдействие, във връзка с нарушение на заповедта на
управителя на дома. Имало известно боричкане за телефона, но в крайна сметка същият не е
бил отнет от свидетелката Й.К..
Тъжителят Л., заедно с колегата си свидетелят К. се представили и поискали
документите за самоличност на трите лица. Попитали ги по какъв повод са в посочената стая
и имат ли разрешение от ДСХ за това. По време на извършваната проверка, проверяваните
лица отказвали да напуснат ДСХ, като поддържали, че имат право да са там, тъй като са
допуснати с разрешение на управителя на дома и отказали да предоставят документите си за
самоличност. Това наложило случаят да се докладва на ОДЧ при 03 РУ- СДВР и да се поиска
съдействие. На лицата били разяснени разпоредбите на ЗБЛД и ЗМВР и до пристигането на
служителите от „ППД“ при 03 РУ-СДВР, освен самоличността на Й.ка Р. К. - снимаща клипа,
била установена и самоличността на лицето Б. С. НиК., които предоставили личните си карти
доброволно. Третото лице - св. Н.К., категорично отказвал да представи документ за
самоличност, дори и след пристигането на тримата служители на „ППД“ при 03 РУ-СДВР.
След многократни разговори с лицето и разясняване на ЗБЛД и ЗМВР и от пристигналите
трима полицаи от „ППД“, същият предоставил личната си карта и самоличността му била
установена като Н.Г.К.. В хода на проверката било установено, че личната карта на Н. К. е с
нарушена цялост, като му било обяснено, че това е нарушение на ЗБЛД и следва да му се
състави акт за установяване на административно нарушение. Той бил поканен в приемната на
мл.ПИ А. Л. при 03 РУ- СДВР за съставяне на АУАН, находяща се в непосредствена близост
до Дома за стари хора, на адрес:гр.София, жк*******. Свидетелят Н.К. отишъл доброволно,
придружаван от Й.К., която изявила желание да присъства, тъй като се страхувала за К.. В
приемната на 03 РУ-СДВР, тъжителят А. Л. съставил на св. Н. К. акт за установяване на
административно нарушение, след което двамата с Й.К. си тръгнали.
По време на горепосочената проверка спрямо проверяваните лица не са били
използвани за целите на проверката физическа сила и помощни средства и същите не са били
задържани. Не е била осъществена каквато и да е проверка по отношение на възрастните
хора, пребиваващи в дома и в частност по отношение на г-жа С. Л., известна в интернет
пространството като баба С..
Същият ден към 14:00ч. Й.К. излъчила на живо във Фейсбук заснетия от нея
4
видеоматериал в стаята на г-жа С. Л., известна като баба С., който завършва с влизане в
стаята на тъжителя А. Л. и неговия колега – И.К. и хващането от страна на тъжителя Л. на
ръката на св. Й.К., с която държи мобилния телефон, с който заснемала клипа.
Във връзка с този случай, на 31.01.2020 г. по Българска свободна телевизия бил
излъчен репортаж със заглавие „Властта погна баба С. като враг номер 1“
-/https://***********g-nomer-edno/, като в репортажа се посочвало следното: „Ден след като
репортаж на Българската свободна телевизия от антгтравителствения протест на 29 януари,
показващ мъката на една обикновена, но голяма в смелостта си българка - баба С., на 73
години, обиколи интернет, полицаи са я издирили и посетили в дома за стари хора, където тя
живее. И не за да й помогнат в мизерния й живот, а за да й търсят обяснение за думите и.
Това, на актуалния в момента език се нарича профилактиране с въздигане до респектиране.
Вижте какво разказа пред нашата камера репресираната жена.... “
Посоченият репортаж предизвикал вълна от недоволство в социалната мрежа Фейсбук
и същият бил споделян от много лица, като още на следващия ден в интернет -
пространството са били разпространи най-различни твърдения за действията на частния
тъжител Л. по време на проверката в Дома за стари хора, както и негова снимка, на която е с
полицейска униформа и ясно се вижда лицето му.
Сред хората, които разпространявали подобни твърдения и факти в интернет
пространството за тъжителя Л. и работата му като полицейски служител е бил и подсъдимият
Б. И. Я., ползващ профил във Фейсбук ******* - https://www.facebook.com/********, който на
01.02.2020 г. чрез личния си профил в социалната мрежа „Фейсбук“ направил публикация със
следното съдържание: „Нещо повече - парламентарната група на БСП би могла да зададе
въпрос към министрите на МВР и МТСП (М. и С.), които да обяснят защо една 73-годишна
баба е „профилактирана“, даже сплашвана от полицаи на 3-то РУ на МВР“. На същата дата -
01.02.2020 г. чрез личния си Фейсбук профил ******* https://www.facebook.com/*******. Б.
Я. е публикувал информация със следното съдържание: „Полицаят от 3-то РУ на МВР, който
първи дойде да „профилактира“ и плаши баба С.! Извикан е от администрацията на дома в
*******“, като под тази публикация е поставена снимка на тъжителя А. Л., на която е с
униформа и с надпис върху снимката: „Този е биячът в униформа и с власт“, като за един ден
публикацията на Я. е имала множество коментари.
На 04.02.2020г. Б. Я. е коментирал собствения си пост в личният си Фейсбук профил, с
думите: „Уважаеми приятели и съмишленици, благодаря ви, че ми лайквате публикацията!
Но по-важното е да я споделяте, за да покажем, че сме хора и че можем да отстояваме
гражданските си права”, като публикацията му получила хиляди харесвания и споделяния.
В резултат на това разпространение на въпросната снимка на тъжителя Л., с
горепосочения надпис върху нея, същият станал обект на непрекъснати нападки в социалните
мрежи с публичен характер и видими за неограничен брой хора, включително, но не само
потребители на Фейсбук. Наричан е „бияч“, „мръсно мекере“ и др., както и надписи с
унизително, обидно съдържание са поставяни върху негови снимки, на които е с полицейска
униформа. Наричан е с думи с обидно и иронично съдържание, като: „Велик полицай! Смел и
жертвоготовен!“, „господин охранител!“, „наркоман“, „надрусано пишлеме“, „бияч в
униформа“, „ром“, „еничар“ и др.
В резултат на обществения отзвук на този случай, са били назначени множество
проверки за случилото се на 30.01.2020г. в ДСХ, както от страна на Министъра на
вътрешните работи, така и по сигнали, подадени до председателя на Комисията по вътрешна
сигурност и до Софийска градска прокуратура.
От приложената по делото справка за съдимост се установява, че подсъдимият Б. Я. не
е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност с приложение на разпоредбата а
чл.78а, ал.1 от НК.
5
Пред настоящата съдебна инстанция не бяха представени и събрани нови доказателства
и доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи
изцяло на база на доказателствата, събрани и проверени в хода на съдебното следствие пред
първата съдебна инстанция, а именно гласни доказателствени средства: показания на
свидетелите И.К., З.В., А.С., Н.К., Й.К. и Б. НиК., обяснения на Б. Я.; писмените
доказателства - разпечатки от фейсбук профила на ******* - 8 листа, приложени към
тъжбата, заповед № 2/24.01.2020 г. за забрана посещение на външни лица в сградата на ДСХ
„Зона Б-5, писмо от зам.-директора на СДВР, ведно със справка от началника на 03 РУ-СДВР;
заверени преписи от материали по пр. с вх. №654/20 г. по описа на СГП и заверени преписи
от материали по пр.пр №13009/20 г. по описа на СРП; писмо от началника на Дирекция „НС-
112“ към МВР, ведно с 1 бр. компакт диск; писмо от управителя на ДСХ, намиращ се в ж.к.
Зона Б-5, ведно с 1 бр. компакт диск; разпечатки от фейсбук-профила на Й.К. – 4 листа;
справка за съдимост на Б. Я. и веществените доказателства, приобщени по делото, на
които е направен оглед в съдебно заседание, в присъствието на страните – CD диск,
съдържащ запис със заглавие „Властта погна баба С. като враг №1“, излъчено на 31.01.2020 г.
по Българска свободна телевизия; CD диск, съдържащ 6 броя видеофайла от охранителните
камери за период 12:00 часа до 14:00 часа на 30.01.2020 г.; CD диск, съдържащ 6 броя
видеофайла от охранителните камери за период 12:00 часа до 14:00 часа на 30.01.2020 г.,
приложен с писмо от Фондация „Грижа за социално Благополучие“, Дом за стари хора с адрес
„Зона Б-5“, ул. *******; външна памет, съдържаща видеозапис, направен с телефона на
свидетелката Й.К. в дома за стари хора; CD диск , съдържащ звукозаписи на подадени
сигнали на тел. 112.
Въззивният съд не гради вътрешното си убеждение въз основа на приложената по
делото тъжба от Г. Л. срещу Й.К., както и на приложените снимки от тъжителя, предявени в
зала.
Преди да пристъпи към анализ на доказателствената съвкупност въззивният съд следва
да отговори на наведеното от защитата твърдение, че е допуснато съществено процесуално
нарушение на разпоредбите на чл. 311, ал. 3 вр. чл. 237-239 НПК. Изложеното възражение
не се споделя от настоящия съдебен състав. Звукозаписи на откритите съдебни заседания се
правят за улеснение на съдебните секретари при изготвяне на протоколите въз основа на
вътрешните правила на съответния съд. Както е посочила и първата инстанция, в Софийски
районен съд звукозаписи се изготвят въз основа заповед на председателя на СРС, което цели
улесняване на съдебните секретари при изготвяне на протоколите от проведеното заседание.
Подобен звукозапис не става част от доказателствената съвкупност по делото, както би било
в случаите посочени от защитата. Изготвянето на звукозапис по реда на чл. 311, ал. 3 вр. чл.
237-239 от НПК следва да бъде изрично разпоредено от съда /по негов почин или по искане
на страните/, като в подобна хипотеза същият се превръща и част от доказателствената
съвкупност, като се прилага по делото. Очевидно случаят не попада в последната хипотеза,
поради което и доводите на защита в тази насока са неоснователни.
Въззивният съд намира, че при извеждане на релевантната фактическа обстановка от
районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му
убеждение. Не могат да бъдат споделени изложените от защитата доводи пред въззивния съд
за липса на анализ на събрания доказателствен материал. В мотивите към постановената и
атакувана пред въззивната инстанция присъда районният съд е изложил аргументи за
непротиворечивостта и еднопосочността на гласните и писмени доказателства относно
релевантните към предмета на доказване обстоятелствата. Подробно е аргументирал защо не
възприема за съществени противоречията относно наличието на физическо съприкосновение
между частния тъжител Л. и свидетелката К., които мотиви напълно се споделят от
настоящия съдебен състав. Ето защо, мотивите, респективно изложения доказателствен
анализ, съответстват на разпоредбата на чл. 305, ал.3 от НПК , поради което не може да се
възприеме за основателен доводът за частична липса на мотиви.
6
Независимо от гореизложеното настоящият съдебен състав с оглед наведените във
въззивната жалба, допълнението към същата и изложените в откритото съдебно заседание
доводи намира за необходимо да обсъди доказателствената съвкупност подробно.
При направения собствен доказателствен анализ, настоящият съдебен състав намира, че
събраните гласни доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите И.К., З.В., А.С.,
Н.К., Й.К. и Б. НиК. са еднопосочни относно посещението на 30.01.2020 г. от страна на Н.К.,
Б. НиК. и Й.К. в Дома за стари хора, находящ се в гр. София, ж.к. „******* Не се спори, че
тримата свидетели са искали да се срещнат със С. Л., живуща в дома.
На следващо място, въззивният съд не констатира съществени противоречия в
показанията относно обстоятелството в кой точно момент свидетелите К., К. и НиК. са били
уведомени за наличието на заповед № 02/24.01.2020, съдържаща забрана за посещение на
живущите в дома от външни лица поради обявена грипна епидемия от РЗИ. Свидетелките С. –
управител на дома, категорично посочва къде е срещнала тримата свидетели, както и че им се
е представила, уведомила ги за забраната за посещение, посочила, че същата била закачена на
входа на дома, като въпреки това ги пуснала за 5 минути само и единствено защото била
помолена от С. Л., както и поради обстоятелството, че носели дрехи. В подобен смисъл са
показанията на свидетелката В., К., НиК. и К.. Последните двама НиК. и К. потвърждават в
показанията си, че свидетелката С. като управител на дома ги уведомила за забраната за
посещение на външни лица, като НиК. потвърждава и че получили разрешение от С. да се
качат при С. Л.. Свидетелят К. също потвърждава, че жена, представила се като управител, ги
уведомила за въпросната заповед, а видно от охранителните записи, предявени и изгледани в
присъствието на страните пред първата инстанция, и обективирани в протокол от открито
съдебно заседание, свидетелят К. още преди да се качат в стаята на С. Л. излиза и зачита лист
хартия закачен на входната врата. Ето защо въззивният съд не се довери на заявеното от него,
че едва когато си тръгвали той прочел заповедта. Предвид гореизложената съпоставка на
доказателствата по делото въззивният съд намира за съответстващи на обективната
действителност показанията на свидетелката С., които се намират в логическо единство със
доказателствената съвкупност, от които се установява, че свидетелите К., К. и НиК. са били
запознати със забраната за посещение на външни лица в дома за стари хора още при тяхното
влизане. Въззивният съд кредитира с доверие показанията на свидетелката С. и касателно
причината, поради която тя разрешила на трите лица да посетят С. Л., живуща в дома за стари
хора, а не сочената от К. – защото не били болни. Твърденията на К. не намират подкрепа в
останалия събрани и проверен по делото доказателствен материал – показанията на С., В.,
заповед № 02/24.01.2020 и видеозаписи от охранителните камери в дома.
На следващо място, въззивният съд се довери на показанията на свидетелката С. относно
изложените от нея факти във връзка с отказа на тримата свидетели К., К. и НиК. да напуснат
стаята на С. Л. въпреки неколкократните молби в тази насока и поисканото в тази връзка
съдействие от частния тъжител Л.. Изложеното от свидетелката С. намира подкрепа в
охранителните записи от дома и от записа, направен от свидетелката К., от които се
установява, че С. двукратно е ходила в стаята на С. Л. и е помолила посетителите да
напуснат, като същите отказвали с мотиви, че те не са болни. Свидетелите К., К. и НиК. в
своите показания не оспорват, че са отказали да си тръгнат и останали, за да си говорят със С.
Л.. Въззивният съд намира, че именно посоченото поведението на свидетелите К., К. и НиК. е
мотивирало свидетелката С. да поиска съдействие от частния тъжител Л.. Този извод намира
доказателствена обезпеченост не само в показанията на свидетелите К., С. и В., но и в тези на
тримата посетители. При внимателния прочит на заявеното от тях, се установява, че
свидетелката К. с оглед поведението на управителя на дома за стари хора и неколкократните
опити да ги изведе от дома е предположила, че ще бъде извикана полиция, което нейно
предположение тя твърди, че е изказала пред присъстващите в стаята на С. Л.. Именно в този
смисъл са показанията пред районния съд, а и подобни изявления са закрепени в
направения от самия нея запис, изслушан пред първата инстанция. По-нататък в показанията
7
си свидетелката К. заявява, че униформените полицаи не са разговаряли със С. Л..
Обстоятелство, което се потвърждава и от свидетелите К. и НиК., които също сочат, че
полицейските служители не са предприемали действия спрямо С. Л.. Съпоставката на
изложените доказателствени източници и доказателства води до единственият
непротиворечив и категоричен извод, че причината, поради която частният тъжител Л. и
колегата му свидетелят К. са били извикани за съдействие, е бил отказът на свидетелите К., К.
и НиК. да напуснат дома за възрастни хора, като при намесата на полицейските служители не
са били извършвани каквито и да е било действия с или насочени към живущата в дома С. Л..
В тази връзка възраженията на защитата касателно емоционалното състояние на С. Л. следва
да бъдат оставени без уважение като неоснователни. В действителност видно от записа,
направен от свидетелката К., С. Л. е разговаряла спокойно с посетителите , поради което не
може да се възприемат твърденията на С., че лицето Л. е седяла в ъгъла, свита и уплашена.
Същевременно обаче несъответствието на показанията на С. не могат да обусловят извод за
недостоверност на заявеното от нея касателно обстоятелствата обсъдени по-горе, както и по
отношение на изнесените от нея факти досежно поведението на частния тъжител Л. след
влизането му в стаята. Това е така, тъй като показанията на С. по отношение на останалите
значими към предмета на доказване обстоятелства търпят надлежна проверка при
съпоставката им с останалия доказателствен материал. Отделно от това, емоционалното
състояние на С. Л. и поведението след пристигане на полицейските служители е
ирелевантно, доколкото безспорно се установява, че действията на органите на реда по
никакъв начин не са били насочени към нея.
По отношение твърденията за наличие на физическо съприкосновение между частния
тъжител Л. и свидетелката К. правилни се явяват изводите на районния съд, че са неотносими
към главния факт на доказване. Защитата се домогва да установява истинност на
инкриминираната като обиден израз „бияч“, което е недопустимо. Съдебната практика и
теория е непротиворечива, че престъплението обида касае използването на такива думи и
изрази, засягащи честта и достойнството на личността, които не съдържат проверими факти
от обективната действителност. Независимо от това, въззивният съд намира за неотговарящи
на обективната действителност изнесените твърденията за наличие на полицейски произвол,
изразяващ се в нанасяне на физически удари спрямо свидетелката К.. Видно е от цялото
поведение на свидетелите К., К. и НиК., че същите не се съобразяват с установения
обществен ред и законите в страната, като криейки се зад паравана на свободата на словото и
на изразяване на собственото си мнение и становище погазват обществените и законови
порядки. И тримата свидетели при посещението им в дома са били уведомени от управителя
свидетеля С., че подобни посещения в условията на грипна епидемия са забранени. Същата
няколкократно ги е помолила да напуснат. Въпреки действията на свидетелката С. тримата
свидетели отказали да напуснат в нарушение на съществуваща заповед и в нарушение на
указания на управител на дома, който се явява ръководител и който е в правомощието си да
укаже на посетителите да напуснат територията на институцията, която е под нейно
ръководство. По-нататък безспорно по делото се установява, че свидетелката К. се е опитвала
да заснеме частния тъжител Л. в нарушение на разпореждането, дадено от него в качеството
му на полицейски служител и отправено към свидетелката К. да преустанови заснемането на
видеото. В тази връзка не могат да бъдат възприети за достоверни показанията в частта,
която свидетелката твърди, че при влизането на частния тъжител тя е седяла на табуретка, а
той е посегнал към телефона с цел да го счупи. Съпоставяйки така заявеното с направения от
нея видеозапис се установява, че всъщност свидетелката е насочила телефона, респективно
камерата, към лицето на частния тъжител, едва след което идва неговата реакция с указания
да спре заснемането. В същия смисъл са показанията на свидетеля К., който заявява, че
телефонът е бил на 5-10 см от лицето на тъжителя. На следващо място, при внимателния
прочит на заявеното от свидетелите К., К. и НиК. се установява, че твърденията им за
физически конфликт противоречат по между си. Докато К. и НиК. твърдят, че частният
8
тъжител повдигнал свидетелката във въздуха и започнал да нанася удари с ръце и крака,
като К. посочва, че получила удари в краката, в слънчевия сплит, то свидетелят НиК. заявява,
че удари не е виждал, а само съприкосновение между К. и частния тъжител за телефона,
който бил хванат от двамата, както и вдигане на крак. Доколкото свидетелят К. се е
намирал в стаята на С. Л. по време на въпросните събития и с оглед сочения механизъм от К.
и НиК. с повдигане и мятане във въздуха и удари, е житейски невъзможно същият да не е
възприел наличието на удари, ако в действителност такива са били нанесени.
Обстоятелството, че свидетелят К. не е възприел нанасяне на удари кореспондира с
показанията на останалите свидетели по делото К., С. и В., че подобно физическо насилие от
страна на частният тъжител не е били упражнявано. Отделно от това, твърденията, че
частният тъжител е хванал К. за телефона, повдигнал я във въздуха заедно с мобилното
устройство, след което започнал да я размята и да нанася удари с ръце и крака трудно могат
да се възприемат като обективно осъществими действия, поради което въззивният съд
намира, че свидетелите К. и НиК. при депозиране на показанията си са изопачили
действителността, поради което въззивният съд не кредитира заявеното от тях относно
физическото насилие. Единствено твърдението им, че частният тъжител е хванал телефона на
К. следва да се кредитира като отговарящо на обективната действителност и намиращо
подкрепа в показанията на К. и С.. Последните двама посочват, че частния тъжител Л. е
хванал К. за ръката, с която държала телефона, като рефлекс и в отговор на действията на
последната, която не изпълнила разпореждането да преустанови заснемането, като са
категорични, че физическото съприкосновение се е изчерпало с посочените действия.
Предвид гореизложения анализ въззивният съд напълно се довери на така заявеното от К. и
С.. Следва да се посочи, че заявеното от тях намира подкрепа и в записа от охранителните
камери в дома, от което видимо не се установява поведение или външни прояви от страна на
К., които да сочат, че същата туко-що е преживяла физическо насилие от полицейски
служител в твърдения от нея обем. Напротив, същата изглежда спокойна и по този начин
напуска дома за стари хора. Предвид гореизложеното въззивният съд намира за недостоверна
изнесената по делото информация относно твърдяното от тях упражнено физическо насилие
от частния тъжител Л..
Тук е мястото въззивният съд да обсъди възражението за накърнено право на защита
чрез оставяне без уважение на искането за провеждане на очна ставка между разпитаните по
делото свидетели. Процесуалните действия на районния съд във връзка със събирането и
проверка на доказателства не могат да бъдат упрекнати, тъй като същият е събрал
относимите към главния факт на доказване доказателства. Отказът да се извърши очна ставка
е бил надлежно мотивиран, като напълно законосъобразно и обосновано първата инстанция
се е позовала на обстоятелството, че за престъплението обида не се събират доказателства
касателно истинността или не на инкриминираните думи и изрази, каквато възможност е
предвидена за престъплението клевета съобразно чл. 147, ал. 2 от НК. Същевременно
въззивният съд намира, че обстоятелствата около твърдяното физическо съприкосновение в
достатъчна степен се изясняват и с оглед събрания и проверен доказателствен материал,
поради което намира, че правото на защита на подсъдимия не е накърнено.
Що се касае до възраженията на защита относно присъствието на свидетелката В. в
стаята на С. Л. и могла ли е тя да възприеме лично събитията, въззивният съд не намира
същото за основателно. Свидетелката К. категорично посочва, че в стаята заедно с
полицейските служители влезнали цивилни две жени, а свидетелят НиК. от своя страна
твърди, че преди пристигане на полицаите две жени са идвали при тях да ги подканят да си
тръгват – социален работник и управителя. Свидетелката С. също посочва, че психолога в
дома – свидетелката В. е присъствала в стаята. Липсата на обективиране на подобно
обстоятелство в протокола при предявяване на вещественото доказателство, доколкото в
протокола се записват обстоятелства по преценка на председателя на състава, не може да
замести първичната информация, изводима от показанията на посочените трима свидетели.
9
Дори и да се приеме обаче, че свидетелката В. не е присъствала в стаята и да бъдат изключени
нейните показания, крайните изводи по никакъв начин не биха могли да бъдат променени,
тъй като обстоятелствата, за които свидетелката дава сведения, са изводими и от други
източници. В този смисъл възражението на защитата се явява неоснователно.
Пред първоинстанционния съд подсъдимият Я. е дал просторни обяснения.
Въззивният съд цени същите като достоверен източник на доказателства в частта, в която
подсъдимият потвърждава, че той е автор на инкриминираната публикация, както и
касателно начина, по който се е запознал с направения от свидетелката Колоева видеозапис в
стаята на С. Л. и предаването, излъчено от Българска свободна телевизия.
Не на последно място, подобно на районния съд и настоящият съдебен състав намира
събрания и проверен доказателствен материал за еднопосочен и непротиворечив относно
правнорелевантните обстоятелства. По делото са приложени писмени доказателства –
разпечатки от профил на ******* в социалната мрежа „Фейсбук“, от които се установява
конкретното съдържание на инкриминираната публикация, както и датата, на която е качена
публикацията в интернет пространството. От същите е видно, че лице, ползващо профил във
Фейсбук ******* - https://www.facebook.com/********, на 01.02.2020 г. качил публикация със
следното съдържание „Полицаят от 3-то РУ на МВР, който първи дойде да „профилактира“ и
плаши баба С.! Извикан е от администрацията на дома в *******“, ведно със снимка на
тъжителя А. Л., на която е с униформа и с надпис върху снимката: „Този е биячът в униформа
и с власт“. Свидетелите К., С. и В. потвърждават пред районния съд, че в социалната мрежа
са виждали подобни статуси и публикации с негативно съдържание, касаещи частния
тъжител Л.. Не на последно място, самият подсъдим Я. не отрича, че именно той е качил
инкриминираната публикация.
С оглед на всичко изложено въззивният съд прие, че фактическите и доказателствени
изводи на проверяваната инстанция относно конкретните параметри на поведението на
подсъдимия, а оттам и правната оценка на действията му се явяват обосновани от
информационното съдържание на гласните доказателствени средства и другите доказателства
по делото, като възраженията на защитата срещу доказателствения анализ, направен от
първостепенния съд, следва да се разглеждат като неоснователни.
Въззивната инстанция намира, че при правилно установена фактическа
обстановка и верен анализ на събрания по делото доказателствен материал,
първостепенният съд е направил и правилни правни изводи досежно съставомерността
на поведението на подсъдимия Я. по повдигнатите му обвинения.
Въззивният съд напълно споделя изложените правни изводи в мотивите на първата
инстанция, въз основа на които контролираният съд е приел, че чрез действията си
подсъдимият Я. е осъществил вменените му деяния по чл.148, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.146,
ал.1 от НК и по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.147, ал.1, пр.1 от НК, както следва
1. на 01.02.2020 г. в гр. София, чрез личния си профил в социалната мрежа „Фейсбук“
- профил ******* https://www.facebook.com/******* е казал нещо унизително за честта и
достойнството на А. Г. Л.: „Този е биячът в униформа и с власт“, като обективирал това
изказване в надпис, поставен върху снимка на А. Л., в качеството му на длъжностно лице по
смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а“ от НК: мл.експерт, ТП „Възраждане”, Сектор „Охранителна
Полиция“ при 03 РУ- СДВР и по повод изпълнение на службата му и обидата е нанесена
публично и разпространена по друг начин - чрез социалната мрежа „Фейсбук“.
2. на 01.02.2020 г. в гр. София, чрез личния си профил в социалната мрежа „Фейсбук“
- профил ******* https://www.facebook.com/******* е разгласил позорно обстоятелство за А.
Г. Л. със следното съдържание: „Полицаят от 3-то РУ на МВР, който първи дойде да
„профилактира“ и плаши баба С.! Извикан е от администрацията на дома в *******“, в
качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а“ от НК - мл.експерт,
10
„Възраждане”, Сектор „Охранителна Полиция” при 03 РУ- СДВР и по повод изпълнение на
службата му и клеветата е разпространена публично и по друг начин – чрез социалната
мрежа „Фейсбук“.
Не могат да бъдат споделени възраженията на защитата, изложени непосредствено
пред въззивния съд, относно недоказаност на авторството. Ирелевантно за
съставомерността на престъпленията е обстоятелството, дали подсъдимият Я. лично е
изписал върху снимката инкриминирания текст или някой друг. От значение е факта, че
подсъдимият съзнателно от личния си профил в социалната мрежа е публикувал снимката
на частния тъжител Л. с текст, съдържащ инкриминираните думи и изрази, което самият Я.
не отрича да е сторил.
Безспорно по делото се установяват дата на публикацията и мястото, където същата е
качена – на 01.02.2020 г. в социалната мрежа „Фейсбук“ от профила на *******
https://www.facebook.com/********.
От обективна страна, подсъдимият Я. е осъществил изпълнителното деяние на
престъплението обида, като е казал нещо унизително за честта и достойнството другиму –
публикувал е снимка на частния тъжител Л., върху която е изписана обидната дума „бияч“.
Районният съд е изложил подробни аргументи защо така изложената негативна оценка за
личността на частния тъжител Л., наричайки го „бияч“, се явява обидна, които мотиви се
споделят от настоящия съдебен състав. Контролираната инстанция е направила анализ на
използвания от подсъдимия израз, възприемайки правилно, че същият е натоварен с
негативно значение в смисъл на лице, което безпричинно нанася удари другиму.
Обосновано районният съд е приел, че инкриминирания израз „бияч“ е от естество да
накърни чувството за чест и достойнство на личността на тъжителя. Неоснователни са
доводите на защитата, че не било ясно какво точно възприема районния съд относно
насочеността на обидата. Деянието може да бъда насочено към личността на пострадалия,
като бъде обвързана и със служебните задължения, които същият изпълнява, във връзка с
което законодателят е предвидил и квалифициращ състав.
В съответствие с константата съдебна практика са и изводите на районния съд, че при
обидата от обективна страна съставомерни са словесни думи и изрази под формата на
оценка, метафори, епитети, вулгаризми, които не съдържат проверими факти от обективната
действителност, поради което инкриминирантие изрази като обидни не подлежат на
проверка за истинност.
На следващо място, въззивният съд приема за безспорно, че инкриминираният
обиден израз е насочен към частния тъжител Л., което се извежда от факта, че е изписан
върху негова снима и е използвано местоимението „този“. В процесния случай, правилно
районният съд е приел, че не се касае до т.нар. „задочна обида“. Съдебната практика е
константа, че обидата е осъществена в присъствие на пострадалия, когато последният я чуе
по телефон, радио или телевизия, както и ако я прочете в печат или публикация в интернет.
/в този смисъл Решение № 159 от 19.06.2015 г. по н. д. № 300/2015 г., НК, І НО на ВКС/.
Несъмнено се установява, че частният тъжител Л. е възприел публикацията на подсъдимия
Я. от 01.02.2020 г., а едновременно с това и отправения към него обиден израз, което е било
обективно възможно с оглед обстоятелството, че социалната платформа се явява
общодостъпно място за неограничен кръг от хора.
От обективна страна, подсъдимият Я. е осъществил и изпълнителното деяние на
престъплението клевета, разгласявайки позорно обстоятелство спрямо частния тъжител Л..
Съгласно константата съдебна практика предмет на престъплението клевета могат да бъдат
единствено твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за конкретно
определено обстоятелство или за конкретизирано явление, което трябва да предизвиква от
гледище на общоприетия морал и добри нрави безусловно отрицателна оценка на
обществото /реш. № 299 от 08.08.2012 г. по н. д. № 679/2012 г., НК, ІІІ НО НА ВКС/. В
11
процесния случай подсъдимият е обективирал в своята публикация следния инкриминиран
текст: „Полицаят от 3-то РУ на МВР, който първи дойде да „профилактира“ и плаши баба
С.! Извикан е от администрацията на дома в *******“. Въззивният съд споделя мотивите на
първата инстанция, че така инкриминирания текст съдържа позорящо обстоятелство спрямо
частния тъжител, изразяващо се в твърдение, че тъжителя Л. като полицейски служител
злоупотребява със служебните си правомощия и вместо да се грижи за реда и спокойствието
в обществото, всява страх. Така разгласеното обстоятелство е позорящо по своя характер,
тъй като предизвиква от гледна точка на общоприетия морал и добри нрави крайно
отрицателна оценка на обществото спрямо пострадалия, чрез което се засяга достойнството
му, честта му и се накърнява доброто му име в обществото. В противовес на изложеното от
защитата, въззивният съд намира, че позорящото тъжителя обстоятелство е достатъчно
индивидуализирано и конкретизирано по отношение на времевите си параметри. Следва да
се отбележи, че изискването позорящото обстоятелство да е достатъчно конкретизирано е с
оглед възможността да се установи дали същото отговаря или не на обективната
действителност, като в процесния случай безспорно се установява, че действията на частния
тъжител Л. в нито един момент не са били насочени срещу лицето С. Л..
На следващо място, с оглед наведените възражения на защитата въззивният съд на
своя ред следва да подложи на самостоятелен анализ, дали използваните инкриминирани
изрази макар и по повод на конкретна случка, излизат извън рамките на градивен коментар
по отношение на обществено значими и важни теми, каквито са явяват тези, свързани със
правомерно изпълнение на служебните задължения от страна на полицейските органи и
превишаването на правомощията им.
В тази връзка безспорно е, че правото на свободно изразяване и разпространяване на
мнение и на информация е сред основните конституционни права на личността, които са
прогласени в чл. 39, ал. 1 от КРБ и в чл. 41, ал. 1 от КРБ. Същите обаче не са абсолютни и
ограничаването им е допустимо в определени хипотези с цел охраняване на други
конституционно гарантирани права и интереси. Съгласно чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 41, ал. 1,
изр. 2 от КРБ реализирането на посочените права не може да се използва за накърняване на
правото на достойнство и добро име на българските граждани. Подобно разбиране е
залегнало в чл. 10 от КЗПЧОС, съгласно която разпоредба всеки има право на свободно
изразяване на мнение и да разпространява информация, което право обаче не е
неограничено, а се съпровожда от задължения и може да бъде обусловено от определени
отговорности, условия или санкция, като последните следва да бъдат предвидени в закон и
да са необходими в едно демократично общество. Предвидените на конституционно ниво
ограничения на правото на свободно изразяване на мнение и на разпространяване на
информация не може да се отъждестви с невъзможност да бъде осъществена публична
критика или публичен дебат относно обществено значими и важни теми. В тази насока и
социалните мрежи имат важна роля в днешното общество, тъй като посредством същите се
разпространява общественополезна информация, изразяват се мнения и становища, които
могат да достигнат до голям кръг от хора. В условията на подобна свободна комуникация
във виртуалното пространство и свобода на разпространяване на идеи и мнения идва и
отговорността на всеки гражданин да не разпространява невярна и/или непроверена
информация, която би могла да накърни правото на лична чест, достойнство и добро име,
криейки се зад правото на свободно изразяване на мисълта. Същевременно във всяка една
хипотеза е необходимо да се изследва личността, спрямо която е насочена критиката, дали
същата с оглед публичния си характер е необходимо да търпи критика в по-широки
граници, както и естеството и характера на самата критика.
Съобразявайки гореизложеното, въззивният съд отчете обстоятелството, че
инкриминираните изрази са отправени спрямо тъжителя в качеството му на полицейски
орган по повод изпълнение на служебните му задължения. Като такъв същият освен
длъжностно лице по смисъла на наказателния ни закон се явява и държавен служител.
12
Съгласно практиката на ЕСПЧ държавните служители не се подлагат съзнателно на щателна
проверка на всяка тяхна дума или действие до степента, в която го правят публичните
фигури, каквито са политиците например /в този смисъл Oberschlick v. Austria (№ 2),
решение от 1 юли 1997 г., Доклади 1997-IV, 1274-75, § 29; Janowski, § 33). В решенията
Janowski v. Poland [GC], № 25716/94, § 33 и Case of Nikula v. Finland, §48 е закрепено, че
„държавните служители трябва да се ползват с обществено доверие в условия, свободни от
ненужни смущения, ако искат успешно да изпълняват задачите си. Следователно може да се
окаже необходимо да ги защитим от обидни и оскърбително словесни атаки, когато са на
служба“. При това положение не могат да бъдат възприети доводите на защитата, че
частният тъжител следва да търпи публична критика в по-широк обем. Същият не се явява
публична фигура, не се е подлагал съзнателно на публично внимание, а е държавен
служител и като такъв границите на критика към него не са толкова широки както към
публичните личности. На следващо място, въззивният съд намира, че отправените спрямо
тъжителя обидни и клеветнически изрази с оглед тяхното естество и съдържание, обсъдени
по-горе, не могат да се възприемат като градивна критика, търсеща публичен дебат по
отношение на обществено значими и важни теми каквато се явява превишаването на
служебните правомощия от страна на полицейските органи. Безсъмнено гражданската
позиция на всеки един по отношение на толкова важни теми е от съществено значение, но
същата не може и не бива да се изразява в нарушение на конституционно закрепените права
на гражданите – правото на чест и достойнство. В процесния случай използваните
инкриминира изрази са оскърбителни и язвителни, образуващи агресивно-вербална среда,
която не предполага развитието на диалог, нито на обществен дебат на важна и обществено
значима тема. Ето защо, въззивният съд напълно се солидаризира с изводите на първата
инстанция, че инкриминираните изрази излизат извън допустимите граници на критика и
накърняват правото на чест, лично достойнство и добро име на частния тъжител Л..
Налице са и квалифициращите признаци по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НК –
обидата и клеветата да е нанесена публично, по друг начин – чрез социалната мрежа
„Фейсбук“ и е отправена спрямо длъжностно лице по повод изпълнението на службата му.
Квалифициращият елемент по т. 3 на посочената разпоредба се извежда от няколко
обстоятелства. Първо обидният израз е обективиран върху снимка на частния тъжител, на
която същият е в униформа. Второ, изразът е използван в контекста на човек, конкретно
посочен, а именно частния тъжител, за когото се твърди, че е „облечен в униформа и власт“.
Разглеждайки в цялост текстът, обективиран върху снимката, се разкрива значението, че
посоченото лице се възползва от служебните си правомощия и позиция, което несъмнено
сочи, че обидният израз е насочен към частния тъжител именно във връзка и по повод
изпълняваните от него служебни задължения.
От субективна страна, престъплението обида е осъществено при форма на вината
пряк умисъл. Подсъдимият Я. е осъзнавал обидният характер на използвания от него израз,
че същият е насочен към частния тъжител по повод изпълняваната от него длъжност, както
и че публикувайки го чрез социалната мрежа „Фейсбук“ същият ще стане достояние не само
на частния тъжител, но и на неограничен и неопределен кръг от хора. Същият е съзнавал, че
по този начин ще накърни честта и достойнството на тъжителя Л., като целенасочено и
преследвайки именно тази цел той е публикувал инкриминираната снимка с текст.
Не същото важи за престъплението клевета. Следва да се отбележи, че районният съд
многократно е констатирал, че подсъдимият Я. не е бил убеден във верността и истинността
на изнесената от него информация, но въпреки това е приел, че деянието е осъществено при
пряк умисъл, тъй като пряката цел на дееца е била да накърни репутацията на тъжителя.
Въззивният съд споделя частично изложените мотиви за субективната съставмоерност на
деянието, като се разграничава относно вида на умисъла. Това е така, тъй като съгласно
практиката на ВКС престъплението клевета е осъществимо и при форма на вината
евентуален умисъл. Такъв ще бъде налице, когато деецът „съзнава, че е вероятно
13
разгласените позорящи обстоятелства да са неверни, но въпреки това приема за допустимо
да накърни репутацията на пострадалото лице“ /в този смисъл Решение № 69 ОТ 24.03.2017
Г. по н. д. № 83/2017 г., ІІ НО на ВКС/. По делото категорично се установява, че
подсъдимият Я. е почерпил информация от два източника – видеоматериалът, заснет от
свидетелката К. на 30.01.2020 г. в стаята на С. Л., и телевизионно предаване, излъчено на
31.01.2020 г. по Българска свободна телевизия – и двата изслушани в съдебно заседание
пред районния съд. Ключов е въпросът дали подсъдимият на база тези два източника е
могъл да формира съзнание за достоверността на изнесеното лично от него твърдение в
публично пространство, каквото се явява социалната мрежа „Фейсбук“. В тази връзка следва
да се анализира съдържанието на двата източника. Във видеоматериалът, заснет от
свидетелката К., не се съдържа информация, въз основа на които зрител може да направи
извод, че полицаите са извикани с цел „профилактиране и плашене на С. Л.“. Напротив,
установява се от записа, а и в такъв смисъл са показанията на свидетелката К. пред районния
съд, че съдействие от органите на реда е потърсено във връзка с отказа на посетителите на
дома да си тръгнат. Във втория източник - предаването, излъчено по Българска свободна
телевизия, както правилно отбелязва и районния съд, не се споменава името на частния
тъжител, нито се показват негови снимки, като само се лансира версията, че полицаи са
посетили С. Л. в дома за стари хора с цел „профилактиране и плашене“. Следователно нито
в един от двата видеофайла не се съдържат обективни данни, че частният тъжител се е
намирал в дома за стари хора с цел да „профилактира и плаши баба С.“. Напротив, двата
източника съдържат противоречива информация, въз основа на която подсъдимият е бил с
ясното съзнание, че едната или другата теза не отговаря на обективната действителност.
Въпреки това подсъдимият е публикувал инкриминираната публикация, без да е изпълнил
задължението си да направи разумен опит да провери информацията, която изнася в
публичното пространство. С оглед противоречивата информация почерпена от двата
източника и въпреки че същият в качеството си на гражданин, а не на журналист, публикува
инкриминираните снимка и текст, подсъдимият е бил длъжен да се увери в достоверността
на информацията или най-малко да направи разумен опит в тази насока, още повече че
същата касае въпрос от обществено значение, а именно налице ли е неправомерно
поведение от страна на служител на МВР при изпълнение на служебните му задължения.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че подсъдимият е допускал неистинността
на твърдението си, но въпреки това е приел за допустимо да накърни репутацията на
пострадалото лице, като го е публикувал в социалната мрежа „Фейскбук“, където е
осъзнавал, че ще стане достояние до неограничен кръг от хора. Подсъдимият Я. е осъзнавал
и служебното качество на тъжителя Л., което се извежда и от съдържанието на
клеветническите изрази.
При индивидуализацията на вида и размера на наказанията за извършените от
подсъдимия деяния правилно районният съд е отчел смекчаващите вината обстоятелства –
чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност. Като такова
въззивният съд намира спрямо престъплението клевета, че същото е извършено при форма
на вината евентуален умисъл. По делото въззивният съд констатира и отегчаващи
обстоятелства, каквито се явяват трите квалифициращи признака, при които са извършени и
двете престъпления.
Съобразявайки така отчетените обстоятелства, въззивният съд намира, че
определеното наказание за престъплението обида „глоба“ в размер на 3000 лева, определен
в законоустановения минимум е съответно на обществената опасност на дееца и деянието и
е справедливо. Въпреки че въззивният съд констатира и отегчаващи обществената опасност
на деянието обстоятелства, наказанието, определено от районния съд остава справедливо и
съответно. Този извод се налага от обстоятелството, че индивидуализацията на наказанието
не е механично уравнение, в което се претеглят отегчаващите и смекчаващи обстоятелства.
Индивидуализиращите обстоятелства следва да бъдат обсъдени в контекста на обществената
14
опасност на деянието и дееца, като съвкупната им преценка води до определяне на
справедливо наказание. В процесния случай безспорно деянието се отличава с висока
обществена опасност, за което, както бе посочено по-горе, сочат трите квалифициращи
елемента, при които е осъществено. Независимо и едновременно с това следва да се отчете,
че подсъдимият Я. не е личност с изградени престъпни навици, респективно с претъпен
начин на живот. Напротив, той е високо образован и трудово ангажиран, поради което
въззивният съд намира, че той е личност с ниска обществена опасност. Предвид съвкупната
преценка на горепосочените обстоятелства въззивният съд намира, че определеният в
законоустановения минимум размер на наказанието „глоба“ се явява съответен на деянието
и дееца и е от характер да постигне предвидените в чл. 36 от НК цели.
Законосъобразно районният съд е наложил и кумулативно предвиденото наказание
„обществено порицание“, което да бъде изпълнявано чрез обявяване за срок от 2 /два/
месеца на диспозитива на присъдата на видно място в сградата на съответната районна
администрация към Столична община, по постоянен адрес на подс. Б. И. Я. - гр. София, ул.
„************** както и чрез публикуване във Фейсбук профила на пострадалия А. Г. Л. за
същия срок и по негово желание.
По отношение наложеното наказание за престъплението клевета доводите на
защитата се явяват основателни. Криминализацията на клеветата представлява държавна
намеса, предвидена в закон, в правото на свободно изразяване на мнение и
разпространяване на информация в случаите, когато се накърняват правата на други
граждани. Наказателната санкция не бива едновременно с това да бъде репресивна мярка
спрямо гражданите, която да възпира последните под страх и угорзата, че биха могли да
понесат наказателна отговорност, да разпространяват свободно мнението си и различна
информация, съобразяявайки отговорността, която носят спрямо другите. Въпреки че
процесното деяние клевета е извършено при три квалифициращи признака, което оттегчава
обществената опасност на самото деяние, въззивният съд с оглед личността на подсъдимия
Я. и целта на наказанието, предвидена в чл. 36 от НК намира, че и най-лекото предвидено в
чл. 148, ал. 2 от НК наказание се явява несъразмерно тежко. Това е така, тъй като
подсъдимият Я. е извършил деянието при евентуален умисъл. Същият не се отличава като
личност с висока степен на обществена опасност – напротив подсъдимият Я. е образован,
трудово ангажиран и с чисто съдебно минало. Той разполага с изградени стратегии за
справяне с възникнали проблеми ситуации. Самият наказателен процес, който към
настоящия момент протича близо 3 години, също изиграва своето превъзпитателно
въздействие. Ето защо, с оглед личността на подсъдимия Я., съобразявайки и обществената
опасност на извършеното от него деяние, въззивният съд намира, че предвиденият най-
нисък предел на наказанието „глоба“ в санкционната част на квалифицираната клевета се
явява несъразмерно тежък, поради което наказанието за извършеното престъпление по чл.
148, ал. 2 от НК следва да се определи на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В този ред на мисли
въззивният съд намира, че глоба в размер на 3000 лева се явява достатъчна за постигане на
индивидуалната и генерална превенция, като едновременно с това подобен вид и размер на
наказанието не се явява прекомерна държавна намеса в конституционно закрепените права
на гражданите и не би препятствала същите в бъдеще да изразяват свободно мненията си, но
едновременно с това идва да посочи, че това право идва с конкретни отговорности и
задължения.
С оглед естеството на извършеното деяние въззивният съд намира, че не следва да се
прилага чл. 55, ал. 3 от НК, като първоинстанционната присъда по отношение наложеното
наказание „обществено порицание“ следва да бъде потвърдено.
Законосъобразно районният съд е приложил чл. 23, ал. 1 от НК. С оглед изменението
на присъдата в санкционната част касателно наложеното наказание за престъплението
клевета ревизия се налага и при определяне на най-тежкото общо наказание, което се явява
15
„глоба“ в размер на 3000 лева.
Присъединяването на наказание „обществено порицание“ на осн. чл. 23, ал. 2 от НК е
законосъобразно и обосновано, като с оглед приетото от настоящата инстанция по
отношение индивидуализацията на наказанията, ревизия на присъдата в тази част не се
налага.
С оглед изхода на делото правилно разноските са били възложени на подсъдимия Я..
С оглед изложените съображения, въззивният съд констатира основания за
изменение на атакуваната присъда в частта на наложеното наказание за извършено
престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 147 от НК, респективно по
отношение приложението на чл. 23 от НК, в който смисъл присъдата следва да бъде
изменена. В останалата част присъдата се явява законосъобразна, обоснована и справедлива,
поради което следва да бъде потвърдена.
Така мотивиран и на осн. чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК и чл. 338 от НПК
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 21.04.2022 г. по н.ч.х.д. №6532/2020 г. по описа на СРС, 129-
ти състав, като НАМАЛЯВА наложеното за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1, т. 2
и т. 3 вр. чл. 147 от НК наказание „ГЛОБА“ от 5000 /пет хиляди/ лева на 3000 /три хиляди/
лева.
ИЗМЕНЯ присъдата, като НАМАЛЯВА определеното на осн. чл. 23 от НК общо
най-тежко наказание „ГЛОБА“ от 5000 /пет хиляди/ лева на 3000 /три хиляди/ лева.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16