Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.11.2023 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, IV-г с-в, в публичното заседание на двадесет
и пети май през 2021 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА- МЛАДЕНОВА
при секретаря К.Илиева,
като разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 7753 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 69249 от 14.03.2020
г. СРС, 161 с-в, по гр.д.№ 2084/2018 г. е признал за установено по предявения
от „Т.“ ООД иск против „С.х.“ ЕООД иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.266, ал.1, пр.1 ЗЗД, че ответникът „С.х.“ ЕООД дължи на ищеца „Т.“ ООД
сумата от 1 966,20 лв. със законната лихва от 12.10.2017 г. до
окончателното й плащане-възнаграждение за изпълнени СМР по акт за извършени СМР
на обект 02: Реконструкция и разширение на пречиствателна станция за отпадъчни
води „Равда“ от 20.10.2015 г. съгласно фактура № ********** от 08.11.2015 г. на
стойност 264,00 лв. с ДДС и по акт за извършени СМР на обект 02: Реконструкция
и разширение на пречиствателна станция за отпадъчни води „Равда“ от 29.11.2015
г. съгласно фактура № ********** от 19.11.2015 г. на стойност 1 702,20 лв.
с ДДС, за които суми е издадена заповед от 23.10.2017 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 73129/17 г. на СРС, 161 с-в.
С определение №
20234773/26.10.2020 г. СРС, 161 с-в, по гр.д.№ 2084/2018 г. е отхвърлил
искането на „С.х.“ ЕООД за изменение на решението от 14.03.2020 г. в частта
относно разноските.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „С.х.“ ЕООД с
оплаквания, че същото е постановено в нарушение на материалния закон, при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд не е
изследвал въпроса за наличието на облигационни отношения между страните, от
които да са породени претенции за плащане.Излага доводи, че съгласно чл.160,
ал.2 ЗУТ всички договори между участниците в строителния процес следва да бъдат
в писмена форма, какъвто не е представен.Твърди, че една от издадените фактури
не е осчетоводена от ответника и не може да служи като доказателство за наличие
на договор.Неправилно съдът е приел, че представените с исковата молба
документи, които са оспорени, са подписани от лица, които са били на обекта и
са действали от името на ответника на същия обект.Излага твърдения, че
процесните фактури не съдържат минимално необходимите реквизити, за да се
счете, че са налице отделни договори за изпълнение на СМР на описания
обект.Позовава се на разпоредбата на чл.301 ТЗ.Въззивникът
твърди, че първоинстанционният съд не е разгледал направеното оспорване на
документите, представени от ищеца, както и възраженията и доказателствените
искания на ответника и не е съобразил, че ищецът не е определил срок за
изпълнение съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД преди депозиране на исковата молба.Моли
съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск.Претендира
разноски.
Ответникът
по въззивната жалба- „Т.“ ООД оспорва същата.Твърди, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно, а изложените оплаквания от
въззивника са несъстоятелни.Поддържа, че е налице двустранно подписан акт за
извършване на СМР на обект 02: Реконструкция и разширение на пречиствателна
станция за отпадъчни води „Равда“ от 20.10.2015 г., като впоследствие е
издадена и фактура № ********** от 08.11.2015 г. на стойност 264,00 лв. с
ДДС.Твърди, че извършването и приемането на работата без забележки е установен
от разпитания по делото свидетел, по-късно отново е бил съставен акт за
извършени СМР на обект 02: Реконструкция и разширение на пречиствателна станция
за отпадъчни води „Равда“ от 19.11.2015 г., като впоследствие е издадена и
фактура № ********** от 19.11.2015 г. на стойност 1 702,20 лв. с ДДС,
която е осчетоводена от ответника и е начислен ДДС.Твърди, че фактурите
отговарят на изискванията на ЗСч и че от събраните доказателства е установено,
че работата е извършена и приета.Моли съда да потвърди обжалваното решение.В
съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемото
дружество е заявил, че дружеството не претендира разноски за въззивната
инстанция.
Съдът,
като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Районният съд е
бил сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.266, ал.1, изр.
първо ЗЗД.Ищецът-„Т.“ ООД твърди, че е извършил услуги на ответника „С.х.“ ЕООД,
изразяващи се в пробиване на отвори в бетон в сграда, за което са съставени акт
за извършени СМР на обект 02: Реконструкция и разширение на пречиствателна
станция за отпадъчни води „Равда“ от 20.10.2015 г., като впоследствие е
издадена фактура № ********** от 08.11.2015 г. на стойност 264,00 лв. с ДДС и
акт за извършени СМР на обект: Реконструкция и разширение на пречиствателна
станция за отпадъчни води „Равда“ от 19.11.2015 г., като впоследствие е
издадена и фактура № ********** от 19.11.2015 г. на стойност 1 702,20 лв.
с ДДС.Твърди, че общата сума от 1 966,20 лв. не му е заплатена.Моли съда
да постанови решение, с което признае за установено, че ответникът „С.х.“ ЕООД
му дължи сумата от 1 966,20 лв.-стойност на извършени СМР, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 73129/2017 г. на СРС, 161 с-в със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до изплащането й.
Ответникът-„С.х.“
ЕООД оспорва иска.Твърди, че не е в облигационно правоотношение с ищеца, не е
поръчвал и ползвал твърдените услуги.Оспорил е истинността на представените с
исковата молба документи, които не са подписани от представител на дружеството.
Със заявление
вх.№ 3079382/12.10.2017 г. „Т.“ ООД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „С.х.“ ЕООД
за процесната сума.На 23.10.2017 г. СРС, 161 с-в, по
ч.гр.д.№ 73129/2017 г. е издал заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК.Длъжникът е подал възражение по чл.414 ГПК.Заявителят е получил
съобщението за предявяване на иск за установяване на вземането си на 14.12.2017
г.Исковата молба е подадена на 09.01.2018 г. /в срока по чл.415 ГПК/.
По делото е
представен акт за извършени СМР на обект 02: Реконструкция и разширение на пречиствателна
станция за отпадъчни води „Равда“ от 20.10.2015 г., изразяващи се в пробиване
на отвори в бетон в сграда, подписан от инж.Л.И.-техн.р-л
/за изпълнителя/ и от инж.Б.Борисов /за инвеститора/.На 08.11.2015 г. „Т.“ ООД е
издал фактура № ********** с получател-„С.х.“ ЕООД на стойност 264,00 лв. с ДДС
с наименование на услугата-пробиване на отвори съгласно протокол.
На 19.11.2015 г.
е съставен акт за извършени СМР на обект 02: Реконструкция и разширение на
пречиствателна станция за отпадъчни води „Равда“, изразяващи се в пробиване на
отвори в бетон в сграда, подписани за
изпълнител от техн.р-л инж.Л.И. и за инвеститор от
инж.Л.Л..
На 19.11.2015 г. „Т.“
ООД е издал фактура № ********** на стойност 1 702,20 лв. с ДДС за
извършени услуги-пробиване на отвори съгласно протокол с получател-„С.х.“ ЕООД.Фактурата е подписана
от представител на ищеца и от „Воден проект Несебър“ ООД за получател.
От заключението
на приетото по делото заключение на вещото лице Ваня Петрова е установено, че
процесните фактури № **********/08.11.2015 г. и № **********/19.11.2015 г. са
осчетоводени от ищеца, включени са в дневника за продажба и са подадени със
справка-декларация в ТД на НАП.Фактура № **********/19.11.2015 г. е
осчетоводена и от ответника и за нея е ползван данъчен кредит, а фактура №
**********/08.11.2015 г. не е осчетоводена и не е включена в дневника за
покупки.Няма извършени плащания по процесните фактури.
Разпитаният по
делото свидетел Л.И. твърди, че работи в ищцовото
дружество от 2013 г. като технически ръководител.През 2015 г. и 2016 г. е
ръководил групата на фирма на пречиствателна станция Равда и Несебър.Свидетелят
е потвърдил подписите си под двата протокола на стр.6 и стр.8 от делото на СРС
/актове за извършени СМР/.Заявява, че първият протокол е подписан от Б.Б.,
който е бил обектов отговорник на инвеститора, а
подписът на протокола на л.8 е на господин Л., който е бил инвеститорски
контрол на ответното дружество.Свидетелят твърди, че работата му се е
изразявала в пробиване на отвори в бетона и монтиране на тръбопровода и че всичко,
което е описано в протоколите, е било извършено.След подписване на протоколите
не е имало забележки и възражения.
При така
установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Съдът счита, че е налице правен интерес от предявяване на положителния
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
същият се явява допустим, тъй като длъжникът е подал възражение срещу заповедта
за изпълнение.
Съгласно
разпоредбата на чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа.
За да уважи
иска първоинстанционният съд е приел, че между страните съществуват договорни
отношения по договор за изработка, по силата на който ищцовото
дружество като изпълнител се е задължил да извърши описаните в представените
актове СМР срещу дължимото от ответника възнаграждение.Приел е, че актовете
съдържат описание по вид и количество на извършените работи и тяхната стойност
и обективират съгласие между страните относно
извършената работа и дължимото се за нея възнаграждение, поради което
възражението на ответника за липсата на облигационни отношения с ищеца е
неоснователно.Съдът е изложил мотиви, че работата е приета от лица, действали
от името на дружеството-ответник и че не е направено противопоставяне по
смисъла на чл.301 ТЗ с отговора на исковата молба.В документите не е отразено,
че са подписани от управителя на дружеството, поради което възражението по
чл.193 ГПК е безпредметно, а от лица, действали от името на ответника на
съответните обекти.Съдът се е позовал на съдебна практика, съгласно която
фактурата е доказателство за сключен договор между посочените в нея страни по
доставката, ако в нея са посочени съществените елементи от съдържанието на
сделката-в случая уговорената работа и възнаграждението.От показанията на
свидетеля е установено, че работата е извършена и е приета без възражения от
служители на ответника, за които не е направено в срок възражение по чл.301 ТЗ.
Настоящият
съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Съгласно
разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД поръчващият трябва да заплати възнаграждението
за приетата работа.От съвкупната преценка на представените по делото
доказателства-двустранно подписани актове за извършени СМР, фактури, гласни
доказателства и съдебно-счетоводна експертиза се установи, че ищецът е извършил
процесните СМР, като работата е приета без възражения от ответника с
подписването на двустранни протоколи, като фактура № **********/19.11.2015 г.
на стойност 1 702,20 лв. с ДДС е осчетоводена от ответника и за нея е
ползван данъчен кредит.Налице е константна съдебна практика, че осчетоводяването
и ползването на данъчен кредит представлява признание на задължението и неговия
размер /решение № 46/17 г., гр.д.№ 60140/16 г.,ВКС, I ГО; решение № 185 от 14.04.2020 г., т. д. № 3224/2018 г., ІІ ТО на ВКС и др./.От показанията на свидетеля Л.И. се установи, че актовете за извършени СМР
са подписани от служители на ответното дружество.
Съдът намира за неоснователно оплакването на въззивника,
че първоинстанционният съд не е съобразил оспорването на представените от ищеца
документи, като се позовава на разпоредбата на чл.301 ТЗ.Съгласно цитираната
норма когато едно лице действа от името на търговец
без представителна власт се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не
се противопостави веднага след узнаването.С отговора на исковата молба
ответникът е направил възражение, че фактурите и актовете за изпълнени СМР не
са подписани от представляващия дружеството, което не представлява
противопоставяне по смисъла на чл.301 ТЗ, тъй като не е направено изрично изявление
в този смисъл.Посочените документи са частни, в тях не е посочено, че са
подписани от управителя на ответника, поради което първоинстанционният съд правилно не е открил
производство по оспорване на автентичността им по реда на чл.193 ГПК.Следва да
се добави, че осчетоводяването на едната от процесните фактури е израз на
потвърждаване на извършените действия на лицето, което я е подписало от името
на дружеството.
Налице е последователна практика на
ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, че договорът за изработка е
неформален и писмената форма не е условие за неговата действителност, а е от
значение само за доказването му, поради което несъстоятелен е доводът за
нарушение на чл.160, ал.2 ЗУТ /решение № 97/2013 г. по т.д.№ 533/2012 г. на ВКС,
II ТО/.
Възражението за липса на покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД е въведено за първи път с въззивната жалба и е преклудирано.Следва
да се добави, че поканата е предпоставка за поставяне на длъжника в забава, а
не за изискуемостта на задължението.Срокът не е задължителен елемент от
съдържанието на договора за изработка и липсата на предвиден такъв не е пречка
за предявяване на иск за заплащане на възнаграждение за извършените СМР, като в
настоящото производство ищецът не претендира лихва за забава за периода преди
подаване на исковата молба.
Поради съвпадане
на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се
потвърди.
Въззиваемият не претендира разноски за настоящата
инстанция, поради което такива не следва да му се присъждат.
Водим от
горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
69249 от 14.03.2020 г. на СРС, 161 с-в, по гр.д.№ 2084/2018 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.