Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 02.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 276 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 373992 от 28.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 52149/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 63
състав, са отхвърлени предявените от „Е.М.” ЕООД с ЕИК ******против Е.Н.С. с
ЕГН ********** искове за установяване по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК на парични задължения: 500 лв. - главница, ведно със законна лихва за
периода от 12.5.2016 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
566.36 лв. за периода от 16.11.2006 г. до 27.4.2011 г. - за които по ч.гр.д. №
25349/2016 г. на СРС е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Срещу решението, е подадена въззивна
жалба от „Е.М.” ЕООД, чрез адв. И.Н., като са изложени съображения за неправилност
на решението. Въззивникът посочва, че неправилно съдът е приел, че
прехвърлителното действие на договора за цесия било опорочено, тъй като не била
налице надлежна индивидуализация на предмета на сделката. Неправилно било
възприето, че Е.Н.С. не била надлежно уведомена за цесията, тъй като длъжникът
бил уведомен за извършената цесия с писмо, което не било потърсено от него,
като съгласно чл. 34 от договора за кредит, всички уведомления, изпратени от
банката на адреса за кореспонденция се смятат за връчени. Посочва се, че
длъжникът Е.Н.С. била уведомена редовно за цесията от „Р.б./България/“ ЕАД чрез
„Е.М.” ЕООД по силата на упълномощаване, като съгласно съдебната практика било
допустимо фингирано връчване ако същото е било предвидено в договора между
страните, като длъжникът е бил уведомен за цесията с подаването на исковата
молба. Неправилно съдът бил приел, че в случая задължението се погасявало с
тригодишна давност, което се дължало на характера на договора, а именно за
револвиращ кредит. Съгласно чл. 60 от договора бил уговорен срокът на действие
на договора, а именно 16.07.2013 г., като кредитът е следвало да се изплати до
16.07.2011 г. Пред въззивния съд
процесуалният представител на страната поддържа въззивната жалба.
Въззиваемата страна Е.Н.С. не изразява
становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред
въззивния съд процесуалният представител на страната оспорва въззивната жалба
и претендира разноски, за което
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на „Е.М.” ЕООД е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно
проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС, 63състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение
на правилността и във връзка с изложените твърдения във въззивната жалба
настоящият състав намира следното:
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и
чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на сумите от 500 лв. - главница, ведно със законна лихва за периода от 12.5.2016
г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 566.36 лв. за периода
от 16.11.2006 г. до 27.4.2011 г.
Производството се развива след постъпване на възражения от длъжника против
заповед за изпълнение, издадена в полза на „Е.М.” ЕООД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
По делото е представен договор №
0611160095832110 за издаване на национална кредитна карта – РайКарт от
16.11.2006 г. сключен между „Р.б./България/“ ЕАД и Е.Н.С., съгласно който
банката открива разплащателна сметка в български лева и издава РайКарт на името
на картодържателя на база искане за издаване на национална кредитна карта
РайКарт и одобрен кредитен лимит. Съгласно чл. 8 от договора банката е одобрила
кредитен лимит на картодържателя по картовата сметка в размер на 500 лв., който
не можел да бъде надвишаван. Съгласно чл. 16 от договора до 5-то число на всеки
календарен месец банката изготвяла извлечение и го изпраща на адреса за
кореспонденция, като всяко извлечение съдържала информация за извършените
транзакции през предходния месец; начислените лихви такси и комисионни; бонус,
възстановен по сметка на картодържателя; дължимата минимална погасителна вноска
/МПВ/; срок за внасяне на /МПВ/; неизползвана част от кредитния лимит. В чл. 17
е предвидено, че срокът за плащане на МПВ е до 15-то число на месеца, в който е
изготвено извлечението, а чл. 18 предвижда, че МПВ, която картодържателят
дължал била в размер на 5 % от общата дължима сума, формирана като сума от
дължимия ползван лимит плюс сумата на дължимите лихви, такси и комисионни, но
не по-малко от 25 лв. В чл. 57 се предвижда, че срокът на действие на договора
е три години, като срокът се подновявал автоматично за нов период в случай, че
картодържателят не е в просрочие към момента на изтичане на валидността на
картата; картодържателят не е уведомил банката, че не желаел картата му да бъде
подновявана. Съгласно чл. 60 от процесния договор, договорът оставал в сила,
ако картодържателят откаже да получи нова карта след изтичането на валидността
на първоначално издадената, при условие че към този момент има непогасен дълг
към банката, като картодържателят е длъжен ежемесечно да внася МПВ съгласно чл.
17 до окончателното издължаване на кредита.
Представен е рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 03.01.2011 г. сключен между „Р.б./България/“
ЕАД в качеството на продавач и „Е.М.” ЕООД в качеството на купувач, съгласно
който продавачът изразява желание, в срока на действие на рамковия договор, да
продава и прехвърля на купувача вземания, произхождащи от договори за кредит
и/или договор за издаване и ползване на кредитна карта, сключени с продавача с
длъжници, които не изпълняват задълженията си по тях и които вземания ще бъдат
определени и индивидуализирани по силата на конкретния договор за цесия, срещу
заплащане на покупната цена, дължима от купувача, определена също с конкретния
договор за цесия.
По делото е представен конкретен
договор за цесия /прехвърляне на вземане/ от 27.04.2011 г. сключен между „Р.б./България/“
ЕАД в качеството на продавачи и „Е.М.” ЕООД в качеството на купувач, съгласно
който продавачът продава и прехвърля на купувача портфейл от вземания,
произхождащи от договори за издаване на национална кредитна карта РАЙКАРТ и
който портфейл от вземания е определен и индивидуализиран съгласно Приложение
1А / „Вземания“/ към настоящия Констативен договор за цесия, срещу заплащане на
покупната цена дължима от купувача. Представено е и Приложение 1А към конкретен
договор за цесия /прехвърляне на вземане/ между „Р.б./България/“ ЕАД и „Е.М.”
ЕООД от 27.04.2011 г., в което е посочено, че приложението се явява неразделна
част от договора за цесия от 27.04.2011 г., като в т. 3 са посочения
конкретните вземания, който се прехвърлят и под номер 77 е посочена Е.Н.С. с
дата на договор от 16.11.2006 г., лимит на договора от 500 лв. и експозиция към
27.04.2011 г. от 1066.36 лв.
Представено е потвърждение за
сключената цесия на основание чл. 99, ал. е от ЗЗД от „Р.б./България/“ ЕАД, в
което е посочено, че на основание чл. 99, ал .3 от ЗЗД потвърждават
прехвърлянето само по отношение на вземанията, изрично посочени в Приложение 1А
към конкретен договор за цесия /прехвърляне на вземане/ между „Р.б./България/“
ЕАД и „Е.М.” ЕООД от 27.04.2011 г.
Представено е и пълномощно с нотариално
удостоверяване на подписите на представители на „Р.б./България/“ ЕАД, с което
упълномощават „Е.М.” ЕООД да уведоми по законоустановения ред и съгласно
одобрения образец –приложение всички длъжници за сключения на 27.04.2011 г. конкретен
договор за цесия /прехвърляне на вземане/ между „Р.б./България/“ ЕАД и „Е.М.”
ЕООД, по силата на който вземанията на банката към конкретните длъжници се
прехвърлят на „Е.М.” ЕООД.
По делото е представено уведомление за
прехвърляне на вземания от „Р.б./България/“ ЕАД чрез пълномощника си „Е.М.”
ЕООД адресирано до ответницата, в което е посочено, че съгласно договор за
прехвърляне на вземанията „Р.б./България/“ ЕАД е прехвърлила на „Е.М.” ЕООД портфейл
от вземания, в това число и вземането на „Р.б./България/“ ЕАД към ответницата
по договор № 0611160095832110 за издаването на национална кредитна карта –
РайКарт от 16.11.2006 г., като от датата на получаване на уведомлението всички
плащания на дължимите суми по посочения договор следва да постъпват в полза на „Е.М.”
ЕООД. Видно от известието за доставяне уведомлението не е било получено от
ответницата.
Представено е и извлечение от
счетоводни книги на „Р.б./България/“ ЕАД по договор № 0611160095832110 за
издаване на национална кредитна карта – РайКарт от 16.11.2006 г.
По делото е приета и
съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав
кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че размерът на отделните задължения за съответно посочените в исковата молба
периоди, чието установяване се претендира в настоящото производство отговаря на
счетоводната система на „Р.б./България/“ ЕАД и са детайлно отразени в
експертизата. В експертизата е посочено, че усвоената главница била в размер на
500 лв., лихвата била в размер на 390.61 лв., както и такси в размер на 175.75
лв.
Основателността на предявен иск за реално изпълнение на договорно
задължение, насрещното на което вземане е придобито от ищеца въз основа на
сключен договор за цесия, се обуславя от кумулативното наличие на
предпоставките: валидно възникнало правоотношение между ответника и трето за
спора лице – цедент, елемент от съдържанието, на което да е задължението за
заплащане на претендираната парична сума, настъпила изискуемост на
задължението, постигнато съгласие за прехвърляне на неудовлетвореното вземане в
полза на ищеца, съобщаване на цесията на задълженото лице и неизпълнение от
негова страна. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията за реално изпълнение, основана на чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
По делото бе установено съществуването
на облигационно правоотношение между ответника Е.Н.С. и „Р.б./България/“ ЕАД,
възникнало по силата на сключения между тях договор № 0611160095832110 за
издаване на национална кредитна карта – РайКарт от 16.11.2006 г.
От представените по делото рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.01.2011 г. сключен между „Р.б./България/“
ЕАД в качеството на продавачи и „Е.М.” ЕООД, конкретен договор за цесия
/прехвърляне на вземане/ от 27.04.2011 г., както и от представеното Приложение
1А към конкретен договор за цесия /прехвърляне на вземане/ между „Р.б./България/“
ЕАД и „Е.М.” ЕООД от 27.04.2011 г. се установи се и обстоятелството, че „Р.б./България/“
ЕАД е прехвърлило на „Е.М.” ЕООД вземането си срещу Е.Н.С. в размер на 1066.36
лв.
По делото се установява, ответникът е останал
задължен за сумата от 1066.36 лв., което обстоятелство се установява от
събраните по делото доказателства, в това число извлечение от счетоводни книги
на „Р.б./България/“ ЕАД по договор № 0611160095832110 за издаване на национална
кредитна карта – РайКарт от 16.11.2006 г., както и от заключението на вещото
лице по изготвената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това, като предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за
прехвърлянето. Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, от деня, в
който е то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Следователно,
докато длъжникът не бъде уведомен от предишния си кредитор за извършената
цесия, последният остава титуляр на вземането. Правата по цесията преминават
върху цесионера със сключването на договора за прехвърляне на вземането, но това
прехвърляне има действие спрямо длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от
предишния кредитор. При това, релевантно за действието на цесията е единствено
съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера. В тази
връзка следва да се отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да
делегира правата си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто е
и настоящият случай. По делото е представено пълномощно от законните
представители на банката-кредитор, с което ищецът е надлежно упълномощен да
уведоми длъжника от името на цедента за извършеното прехвърляне на вземането.
Касае се за упълномощаване за извършване на самото уведомяване. Тъй като
съобщаването не е лично непрехвърлимо право, няма законова пречка извършването на
това действие да бъде възложено на представител, в това число и на цесионера,
като при наличието на такова упълномощаване цесионерът действа спрямо длъжника
не от свое име, а от името на представлявания от него цедент и именно това му
качество е релевантно. При това, упълномощаването следва да е оповестено, т. е.
длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на представителя, трябва да
бъде известен, че правното действие се извършва от името и за сметка на
цедента, като законът не поставя специални изисквания за начина, по който
следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок за това.
С оглед горните съображения съдът
намира, че уведомяването, извършено от ищеца „Е.М.” ЕООД, действал като
пълномощник на „Р.б./България/“ ЕАД е породило правните си последици и цесията
от 27.04.2011 г. има действие на отношение на ответника. Действително, по
делото няма данни договорът за цесия от 27.04.2011 г. да е бил съобщен на
ответницата, което обстоятелство се установява и от представеното известие за
доставяне, но в настоящият случая приложение № 1 към конкретен договор за цесия
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ и приложение №
1А към него, пълномощното на кредитора Р.б./България/“ ЕАД към „Е.М.” ЕООД, потвърждение
за сключена цесия, уведомлението за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от името на
банката-цедент са приложени към исковата молба и са надлежно връчени на ответника
на 14.01.2017 г., когато същият е получил разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата молба и
приложенията към нея, поради което съдът приема, че на тази дата ответникът е
получил уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е налице съдебна
практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 78/09.07.2014 г. по
т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
на ВКС, II т. о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда
действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на
ВКС е прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията,
макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от
значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването на
иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с
посочената съдебна практика обстоятелството, че на 14.01.2017 г. ответникът е
получил с преписа на исковата молба и уведомление за извършената цесия на
вземането, то на основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода
на делото факт от значение за спорното право следва да бъде съобразен от
настоящия състав при постановяване на решението.
Доколкото ответницата не е релевирала
доводи, с които да оспори размера на предявеното от ищеца – въззивник в
настоящото производство вземане, поради което същият следва да се приеме за
безспорно установен.
С оглед гореизложеното, налице са
всички елементи от фактическия състав на предявения иск – валидно възникнало
облигационно правоотношение по договор за издаване на международна кредитна
карта, от което произтича задължението на ответника за заплащане на получената
сума, валиден договор за цесия, за който длъжникът е надлежно уведомен, поради
което съдът дължи произнасяне по направеното възражение на ответника за изтекла
погасителна давност на вземането по процесния договор.
Настоящият състав намира, че съгласно
трайно установената съдебна практика - решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по
гр.д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.д.
№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК/ уговорката за връщане на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични
плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява
съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на
части-аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не
трансформира този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. При договора за заем/кредит е налице неделимо
плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора, поради което е приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
В чл. 57 от договор № 0611160095832110
за издаване на национална кредитна карта – РайКарт от 16.11.2006 г. се
предвижда, че срокът на действие на договора е три години, като срокът се
подновявал автоматично за нов период в случай, че картодържателят не е в
просрочие към момента на изтичане на валидността на картата; картодържателят не
е уведомил банката, че не желаел картата му да бъде подновявана. Съгласно чл.
60 от процесния договор, договорът оставал в сила, ако картодържателят откаже
да получи нова карта след изтичането на валидността на първоначално издадената,
при условие че към този момент има непогасен дълг към банката, като
картодържателят е длъжен ежемесечно да внася МПВ съгласно чл. 17 до
окончателното издължаване на кредита. Видно от смисъла на разпоредбата на чл.
60 от договора, на която се позовава ищецът в исковата си молба за
автоматичното продължаване на договора, последната изисква кумулативното
наличие на посочените предпоставки. По делото липсват доказателства да е
предложено на картодържателя да получи нова карта, поради което не може да се
приеме, че договорът между страните е останал в сила, още повече, че в
разпоредбата на чл. 57 от договора е посочено, че същият се подновява за нов
период, в случай, че картодържателят не е в просрочие към момента на изтичане
валидността на картата. От събраните по делото доказателства извлечение от
счетоводни книги на „Р.б./България/“ ЕАД и съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че в настоящият случай към момента на изтичане на срока на
договора, картодържателят е бил в просрочие, поради което и договорът не е бил
подновен за нов период.
С оглед на гореизложеното сключеният
на 16.11.2006 г. договор е бил прекратен с изтичане на първоначално предвидения
срок от 3 г. – на 16.11.2009 г. В случая по отношение началния момент на
давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ, съгласно
която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне
цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва. Съгласно посочената
разпоредба задължението на ответника е станало изискуемо с изтичането на срока
на договора 16.11.2009 г., независимо от породените задължения за внасяне на
периодични минимални погасителни вноски не по-малко от 25 лв. месечно, поради
което към момента на подаване на заявлението по 410 ГПК, а именно 12.05.2016
г., на която дата предвид разпоредбата на чл. 422, ал .1 от ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен, петгодишният давностен срок за
процесното вземане е изтекъл.
Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно.
При този изход на спора на въззивникът не се дължат разноски, поради което направеното искане за присъждането на такива следва да се остави без уважение. На процесуалния представител на въззиваемата страна на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА се дължат разноски за настоящото производство в размер на 310 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 373992 от 28.03.2018 г., постановено по гр. д. № 52149/2016 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 63 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.” ЕООД с ЕИК ******да заплати на адвокат М. И. Д.-Д.а, с личен номер ****** от Адвокатска колегия – Перник, с адрес гр. София, ул. „*****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 310 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца пред СГС.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.