Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1658 30.04.2019 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 17714 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от „Кредитреформ България” ЕООД, ЕИК ********* против К.В.Н., с
която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация
по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 9, чл.11, т.7, т.11, т.17, чл. 33 ЗПК и чл.
6 ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на
12.10.2015 г. между ответника и трето лице – кредитор „4финанс” ЕООД /с търговска
марка на пазара „Вивус”/ бил сключен договор за кредит № …., под формата на
електронен документ по реда на ЗПФУР. Била предоставена сумата от 500 лева,
която следвало да бъде върната в срок от 30 дни – 11.11.2015 г., ведно с договорна лихва и такса за
експресно разглеждане на документи от 103,16 лева – изрично заявена от
кредитополучателя, макар и незадължителна, допълнителна услуга.
Според т.8.2. ОУ –
ответникът имал право да кандидатства за втори кредит, преди да е върнал
първия, което и сторил. При отпускане на доп. сума, договорът се изменял чрез
подписване на нов, без промяна на съществуващите условия, с изкл. на размера на
задълженията. Същият бил изменен на 27.10.2015 г. за сумата от 150 лева,
дължима, ведно с такса експресно разглеждане на документи от 22,80 лева –
отново заявена като доп. услуга.
Въпреки настъпване на
падежа и опитите за доброволно уреждане на отношенията, ответникът не погасил.
На осн. т.13.3 ОУ, кредиторът начислил наказателна лихва.
На 01.02.2018 г. бил
сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, с който
вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Длъжникът бил уведомен.
Предвид липсата на
плащане, въпреки изпратените покани, се моли за присъждане на сумите от общо: 650 лева – главница; 125,96 лева – такса за експресно
разглеждане на документи; 739,83 лева
- наказателна лихва за периода 12.11.2015 г. – 31.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от постъпване на ИМ в съда – 08.11.2018 г. до
окончателното погасяване и разноските по делото.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът не е подал отговор на ИМ. В съдебно заседание не се явява, не взема
становище.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
За основателност на
претенциите, ищецът следва да установи пълно и главно възникване на вземанията
и техния размер, в т.ч. – наличието на валидни правоотношения по договори за
кредит между ответника и „4финанс” ЕООД, сключени на 12.10.2015 г. и 27.10.2015
г., при спазване на законовите изисквания и зачитане правата и интересите на
потребителя, по които са предоставени съответните парични суми, които са
усвоени и е настъпил падежът за погасяването им; наличието на валидни уговорки
и настъпили предпоставки за начисляване на такса за експресно разглеждане на
документи и наказателна лихва за исковия период в сочените размери, т.е. както
по основание, така и по размер дължимостта на процесните суми; прехвърляне на
вземанията в своя полза, както и, че ответникът е уведомен за цесията от
цедента.
Ответникът следва да
проведе насрещно доказване, както и да установи обстоятелства, които изключват,
унищожават или погасяват процесните вземания, а при доказване на горните
предпоставки от ищеца – да установи, че е погасил задълженията си в срок.
При така
разпределената доказателствена тежест, съдът приема исковете за неоснователни
по следните съображения:
Въпросните договори са сключени по реда на
ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от
разстояние, като отношенията между страните в тази връзка се уреждат
електронно. Сключването на договора става не чрез подписването му от
кредитополучателя, а посредством електронно изявление, чрез активиране на
изпратен линк за потвърждение. За да установи възникването на облигационното
правоотношение, съгласно чл. 18, ал. 1, т.3 ЗПФУР, доставчикът е длъжен да
докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора. В ал. 2 от същата норма е посочено, че - за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този
закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон,
а за електронните изявления - Законът за
електронния документ и електронния подпис. Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно
изявление, което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 1
и 2 ЗЕДЕП,
в прил. ред. - ДВ, бр.34/в сила от 7.10.2001 г./. Същото може да бъде
възпроизведено и върху хартиен носител, което не променя характеристиките му.
Съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 ГПК, то се представя по делото именно върху такъв носител,
като препис, заверен от страната. В настоящия случай обаче от представените по
делото договори не се удостоверява
извършването от ответника на посоченото в исковата молба електронно
потвърждение, за да се приеме, че между него и първоначалния кредитор са
възникнали твърдените валидни облигационни правоотношения. Не може да се
приеме, че това обстоятелство се установява от представените договори, тъй като
ищецът посочва, че същите са част от изпратената на ответника информация, но
самото електронното изявление на последния за сключването им се удостоверява с
допълнително обстоятелство - активирането на изпратения линк за потвърждение /и
натискане на бутон „подпиши”/.
Дори
да се приеме, че тази процедура е била спазена, не се установява възникването
на валидни облигационни правоотношения, тъй като ищецът не доказва съществени
елементи на договорите - постигната
уговорка за размер на сумите, които е следвало да бъдат предоставени, за
дължимост на такса за експресно разглеждане на документи, договорна или
наказателна лихви и техните размери. Липсата на доказателства за тези твърдени
обстоятелства е била изрично указана с доклада по чл. 140 ГПК, но
доказателствени искания не бяха направени.
По делото са представени платежни
нареждания за сумите от 150 лева и 500 лева по сметка, посочена в договора, но
същите не са достатъчни, за да се направи категоричен и обоснован извод, че
постигнатите уговорки обвързват ответника. Както бе посочено, ищецът не
удостоверява да е било извършено електронно изявление за потвърждение с автор Н.,
за да се приеме, че представените договори обвързват страните в установеното
съдържание - в частност относно банковата сметка. Освен това, документът не
носи подпис на ответника, като липсва и друго изявление от негова страна, което
да удостоверява това обстоятелство.
Тъй като
правоотношенията не се установяват, претенциите следва да бъдат отхвърлени. За
пълнота, ако се застъпи различно становище, следва да се посочи, че са налице и
други основания за същия резултат.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното
начало /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност
на договора, когато: 1./ е нарушена норма, предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2./ е относимо до формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3./ е
налице противоречие с добрите нрави /в т.см. - Решение № 229/21.01.2013 год. по
т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК
на ВКС и др/; 4./ е налице неравноправна клауза.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК /приложим към процесните правоотношения/-
въз основа на договор за потребителски кредит, кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10
и чл. 11 ЗПК
уреждат формата и съдържанието на договора.
След неговия анализ,
съдът констатира съществени нарушения.
Не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора”
/възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от подлежащата на
връщане сума представлява главница и каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е
определен размерът й от 620, респ. 795,31 лева и какви вземания конкретно се
включват в нея. Тези пропуски сами по себе си са достатъчни, за да се приеме,
че договорът, респ. изменението му са недействителни.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. В случая няма
информация за последователността на разпределение на дължимата сума между
различните задължения.
Съгласно договора, за кредитополучателя възниква
задължението да плати предоставената главница /главници/, ведно с лихви /с неясен и непосочен размер/, и такси
за експресно разглеждане на документи. При това положение, за да е изпълнено
изискването на закона, следва да бъде посочено по ясен и разбираем за
потребителя начин разпределението погасителната вноска между различните дължими
суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват, което в
случая не е сторено. Също така –
самата информация е най - обща, не отговаря на изискването да е разбираема и
недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на подлежащата
на връщане сума като части от отделни вземания.
Констатира се неизпълнение и на задължението по чл. 11, ал.1,
т.12 ЗПК, т.к. описаната в него информация следва да бъде
обективирана в съдържанието на договора, което не е сторено.
Според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.
12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, 11 и 12 ЗПК, поради което договорите за
потребителски кредит са недействителни. За разлика от унищожаемостта, която се
инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на
исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят –
ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по заема, но не и лихви или други разходи.
Дори да се приеме, че са налице
твърдените неплатени суми за главници, тъй като договорът е недействителен,
съдът не би могъл да уважи иска на това основание. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е
аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на
основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е
получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение
с оглед действителен договор за кредит, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница
не може да бъде уважен – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение № 187/21.05.2015
г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д.
№ 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016 г. на ПОС по
в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. №
2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.
Преценката за
нищожност се дължи служебно и се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни правни способи; вид на неизпълнението;
съотношението между размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
В случая, клаузата
съдържа уговорка за начисляване на наказателна лихва като надбавка, която се
формира като към договорния лихвен процент се прибавя ОЛП, определен от БНБ –
10,01 %. По този начин за исковия период, дължимата лихва възлиза на сума в по
– висок размер от заетите средства /за сравнение – зак. лихва за същия период
върху главниците е 146,66 лева/.
Така както е уговорена,
лихвата е предназначена да санкционира необосновано и в завишен размер потребителя
за забава, като размерът й представлява 113,82 % от заемната сума /(739,83/650)*100/.
Такава клауза противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост. Действително няма
пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма
адекватен критерий за преценка на това надвишаване. Основната цел на
уговорената наказателна лихва е да дoведе до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на потребителя и до увеличаване на подлежаща на връщане
сума с над двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на
справедливост и не държи сметка за реалните
вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието
между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора /ако
изобщо се приеме, че такова е налице/, няма валидно съглашение и според чл. 26,
ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея. И на това
основание, сумата е недължима.
Предвид всичко
изложено, исковете са неоснователни и ще бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски се дължат на ответника, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Няма
направено искане, поради което не се дължи произнасяне.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Кредитреформ България” ЕООД, ЕИК ********* против К.В.Н., ЕГН **********
искове за осъждането му да плати следните суми: 650 лева – главница; 125,96
лева – такса за експресно разглеждане на документи; 739,83 лева - наказателна
лихва за периода 12.11.2015 г. – 31.01.2018 г., по договор за кредит № …..,
изменен на 27.10.2015 г., сключени с „4финанс” ЕООД, ЕИК *********, вземанията
по които са прехвърлени на 01.02.2018 г. с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на „Кредитреформ България” ЕООД, ведно със законната лихва
върху главницата от постъпване на исковата молба в съда – 08.11.2018 г. до
окончателното погасяване.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП