Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 2338 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 228725 от 30.09.2019 г., постановено по гр. д. № 50691/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 165-ти състав, е отхвърлен
предявеният от В.П.К. срещу „168 часа“ ЕООД иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лева,
предявена като частичен иск от сумата от 15 000 лева – обезщетение за
причинени неимуществени вреди от статия със заглавие „Педофилски
скандал в земеделското министерство“, публикувана в бр. 35 на вестник „168
часа“ за 2010 г., и от статия със заглавие „Двама от педофилите - уволнени“,
публикувана в бр. 36 на вестник „168 часа“ от 2010 г., като двете статии са
разпространени и в електронното издание на ответника.
Срещу
първоинстанционното решение в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца В.П.К.,
в която се излагат доводи за неговата неправилност, необоснованост и
постановяване в нарушение на процесуалните правила. Сочи се, че районната
съдебна инстанция не е разграничила конституционното право на свободно
изразяване на мнение от подаването на невярна и увреждаща информация чрез
публикуването на неистински, опозоряващи данни и твърдения, с което са
причинени неимуществени вреди на ищеца, включително с публикуването на снимки,
ведно с позорни квалификации, неверни твърдения и неправомерно придобиване и
разпространяване на информация. Счита се за неправилно позоваването от страна
на СРС на влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 2291/2011 г., тъй като
предпоставките, пораждащи отговорността по чл. 49 от ЗЗД, са по-широки от съставомерните деяния по НК, а и отделно по този начин се е
стигнало до липсата на произнасяне по цялото предявено искане. Твърди се, че
подзаглавие с големи букви „Учени в сексоргии с
дрогирани деца“, представлява квалифицирана форма на клевета с приписване на
престъпление, за което авторите са били наясно, че не е било извършено от В.К. – никои
от източниците на журналистите не е представял подобна информация. Навежда се,
че СРС не се е произнесъл както по всички посочени в исковата молба изрази,
използвани в процесните статии, така и по отношение
на разгласяването на материали от разследването, които са получени по
неправомерен и противозаконен начин и са с интимен характер. Релевира се, че и в двете статии не е била зачетена презумпцията
за невиновност, а наличието на обвинение не води до несъмнен извод за
извършването на дадено престъпление, като районната инстанция превратно е
тълкувала и интерпретирала същността на думите и изразите, публикувани от ответника.
Акцентира се върху факта на заснемането на ищеца, въпреки неговото несъгласие,
като това действие и неговото публикуване представляват самостоятелно
неправомерно поведение, с което се накърняват личните права и доброто име.
По
изложените съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и
уважаване на исковата претенция. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, в
който се излагат доводи за нейната неоснователност и се претендира оставянето й
без уважение, респ. потвърждаване на първоинстанционното решение. Споделят се
изложените от СРС мотиви в обжалваното решение, като се счита, че страданията
на ищеца са били последица от неговото положение като обвиняем. Посочват се относими според въззиваемия законови разпоредби и съдебна
практика. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезирана настоящата инстанция, е подадена от легитимирана
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е частично основателна.
Въззивният
съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение правилността на
решение на СРС настоящият съдебен състав намира следното:
Предявен за
разглеждане е иск с правно основание чл. 49, вр. чл.
45 от ЗЗД.
Отговорността по
чл. 49 от ЗЗД на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица.
Следователно, за
да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за причинени
вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната
действителност да са настъпили следните юридически факти: 1/ деяние /действие
или бездействие/; 2/ противоправност /несъответствие
между правно дължимото и фактически осъщественото поведение/; 3/ вреди /неблагоприятно
засягане на имуществената сфера на увредения
или
накърняване на неговия телесен интегритет, респ. на неговото достойнство, чест
и добро име/; 4/ причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и настъпилите вреди /вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да
е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента/;
5/ вина на делинквента, която съобразно уредената в
чл. 45, ал. 2 от ЗЗД оборима презумпция се предполага
и 6/ виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на
възложената работа.
Съгласно
задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959
г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им
работа.
Настоящият
съдебен състав намира, че при правен анализ на публикациите на дадена медия,
съдът трябва да вземе за изходна точка установените в националното право престъпления
„обида“ /чл. 146 от НК/ и „клевета“ /чл. 147 от НК/, които предвиждат кое
поведение при изнасяне на фактически твърдения е неправомерно. Съгласно текста
на чл. 146 от НК, който каже или извърши нещо
унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, се
наказва за обида. Съответно, обидата предпоставя
казване или извършване от страна на определено конкретно лице на нещо
унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие или опосредено –
чрез съобщаване на друго лице,
посредством което те да достигнат до засегнатия. От значение е изразите да имат характера на изявления,
унизителни за честта и достойнството на лицето. Следва да се касае за
унизителни епитети, отразяващи отрицателни качества, ругателни думи и изрази
или унизителни разсъждения за качествата на ищеца. Съгласно
систематичното тълкуване на двете алинеи на чл. 147 от НК, „клевета“ е такова
поведение на едно лице, при което се разгласяват на поне един човек, различен
от наклеветеното лице, твърдения за това, че едно лице е извършило престъпление,
или пък за факти, които по друг начин увреждат доброто има на това лице, и тези
факти не са верни /не съответстват на обективната действителнсто,
на това, което действително се е случило/.
От друга страна,
за разлика от наказателното право, за което е предвидено изчерпателно
изброяване на всички видове престъпления и неуредените като престъпления правонарушения
не са обект на наказателноправна регламентация /чл.
5, ал. 3 от Конституцията на Република България/, гражданскоправната
уредба на непозволеното увреждане /чл. 45, ал. 1 от ЗЗД/ въвежда задължение за
обезщетение на вреди от всяко противоправно
поведение. Противоправно поведение е увреждането на
всяко защитено от правото благо. Такова благо е и защитата на доброто име, за
която чл. 32, изр. 2 от Конституцията на Република България изрично урежда, че
поражда субективно право на защитата. Следователно, на обезщетяване по реда на
чл. 45 и сл. ЗЗД подлежат не само вредите от клевета, а и всяка друга форма на
изразяване, която уврежда доброто име на едно лице.
Действително
тази защита има своите граници, доколкото увреждането на доброто име става чрез
употреба на слово или мнение, а свободното изразяване е правно благо, което
само по себе си е предмет на конституционна /чл. 39, ал. 1 от КРБ/ и международноправна
/чл. 10, пар. 1 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи, наричана още „Европейската конвенция“ или
„ЕКПЧ“/ защита. Следователно, изводът на съда дали е налице противоправно
поведение при употреба или разпространение на слово /текстово или посредством
видео/ следва да се основава на преценка за баланса между посочените по-горе
две основни права /на защита на доброто име и на свободното изразяване на
мнение/. В този смисъл се е произнесъл и Европейският съд по правата на човека
/ЕСПЧ/ в константната си практика, обобщена в §§ 83 – 89 от решението си по
делото Couderc et Hachette
Filipacchi Associés
с/у Франция /жалба 40454/07/.
Несъмнено
свободата на словото е основно човешко право от фундаментално значение за
съвременното демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата
на словото е в „основите на демократичното общество и едно от базовите условия
за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens v. Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не
само идеи, които са променливи, но и идеи, които „обиждат, шокират и
притесняват“. Това са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма демократично общество – така делото Handyside
v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49. Съгласно правилото на чл. 10,
ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека, ограничението на свободата на
словото винаги трябва да преследва поне една от следните легитимни цели –
интереса на националната и обществената сигурност, териториалната цялост,
предотвратяването на безредици или престъпления, защита на здравето, на морала,
на репутацията или правата на другите, предотвратяването на разкриване на
секретна информация, гарантирането на авторитета и безпристрастността на
правосъдието, като изброяването е изчерпателно. Ако свободата на словото засяга
репутация и добро име, тя може да бъде ограничена в определени рамки. Това
ограничение се налага, за да се защитят третите лица, когато се разгласяват
неверни и позорящи ги обстоятелства или се засягат тяхното достойнство и чест.
Но тук е необходимо внимателно да се балансира между това ограничение и
свободата на словото като ценност за демократичното общество.
Без съмнение
ЕСПЧ признава на медиите особена роля при разпространението на информация в
интерес на обществото, поради което медийните публикации се ползват по принцип
с относително по-висока степен на защита /срв. § 65
от решението по дело Sunday
Times
с/у Англия (No.
1),
жалба № 6538/74, и § 31 от решението по дело Jersild с/у Дания,
жалба № 15890/89/. Поради това и журналистическите разследвания, дори и когато
излагат неподкрепени със солидни доказателства твърдения, могат да се ползват
от защита като свободно изразяване на мнение, тъй като са от обществен интерес
и спомагат за формиране на дебат в обществото по важни теми, а също така и за
разкриване на общественозначими проблеми.
Във всеки
конкретен случай следва да се прави преценка дали определена публикация, която съдържа негативно
съдържание спрямо засегнатото лице, освен оценка и мнение по обществен въпрос,
свързан с това лице, обективира и твърдение за
злепоставящи факти. Съгласно съдебната практика, установена
по реда на чл. 290 от ГПК, съдържаща се в решение № 85 от 23.03.2012 г. по
гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г.о., при спор за причинени вреди от изнесена
от журналист информация, съдът е длъжен в мотивите да посочи кое в статията
представляват твърдение за факти и кое - оценка на фактите. На проверка за
истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират
отговорността на журналиста само ако позорят адресата и са неверни. Оценките
/мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват
конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират
отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите си съдът е
длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от
журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт
и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са
в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 Конституцията. Той трябва да посочи конкретно кои действия
ангажират отговорността на деликвента и кои са
правомерно извършени.
В конкретния
казус не е спорно, че издател на вестник „168 часа“ е ответното дружество „168 часа“
ЕООД, понастоящем „М.х.“ АД. Не е спорно също така, а и от събраните по делото
доказателства се установява, че в бр. 35 от 27 август - 2 септември 2010 г. и в бр. 36 от 3 - 9 септември
2010 г. на вестник „168 часа“ са публикувани статии, от които ищецът твърди да е търпяла вреди,
произтичащи от фотографиране, записване и публикуване на снимки в нарушение на
КРБ, както и на неверни факти и обстоятелства, съдържащи се в обидни и
клеветнически изрази, посочени в исковата молба.
За да отхвърли
изцяло предявения иск районната съдебна инстанция е приела на първо място, че с
присъда на СРС по НОХД № 2291/2011
г., потвърдена от СГС с решение на СГС от 17.04.2014 г. по ВНЧХД № 5639/2013 г
и влязла в сила на тази дата, Д. Николова и Т. Насков са признати за невинни в
това да са нанесли обиди или разгласили клевети по отношение на ищеца по
настоящото дело В.К., като двамата
подсъдими са журналисти, работещи за ответника, като по негово възлагане за
изготвили процесните статии. Поради което СРС е счел,
че следва да се съобрази с влязлата в сила присъда с оглед разпоредбата на чл.
300 от ГПК, като е намерил за недоказана една от предпоставките, пораждащи отговорността
по чл. 49 от ЗЗД – противоправни действия на
служители на ответника при изготвяне на статиите, съответно е счетено за
безпредметно обсъждането на съдържанието на публикуваните от
ответника статии.
Настоящият
съдебен състав споделя така възприетите от районната съдебна инстанция изводи,
но само по отношение съдържанието текста на статията, публикувана в бр. 35 от 27
август - 2 септември 2010 г. със заглавие „Педофилски
скандал в земеделското министерство“, доколкото единствено текста на тази статия
и използваните в нея думи и изрази във връзка с ищеца са били предмет на
приключилото с влязла в сила оправдателна присъда по отношение авторите на
текста – Д.Н.и Т.Н., НЧХД № 22911/2011 г. на СРС /неправилно посочено в
мотивите на обжалваното решение като НОХД № 2291/2011 г./. С
присъдата от 26.06.2013 г. по НЧХД № 22911/2011 г.на СРС, 122 с-в,
авторите на статията със заглавие „Педофилски скандал в
земеделското министерство“, публикувана в бр. 35 на вестник „168 часа“ за 2010
г., са
оправдани по повдигнатите им с частна тъжба на А. Т. и В.К. обвинения за
извършени престъпления - разгласяване на позорни обстоятелства, обиди и
приписване на престъпление на частните тъжители. Съответно, с оглед
разпоредбата на чл. 300 от ГПК в настоящото производство съдът е обвързан от
силата на пресъдено нещо по отношение изразите,
употребени спрямо ищеца в коментираната статия, и установената липса на противоправно поведение от страна на нейните автори.
Не така стои
обаче въпросът с текста на статията със заглавие „Двама от педофилите -
уволнени“, публикувана в бр. 36 на вестник „168 часа“ от 2010 г., с автор Т.И.,
доколкото същата не е била предмет на обсъждане по НЧХД № 22911/2011 г. на СРС
и съответно текста на тази статия и употребените в нея думи и изрази следва да
бъдат изследвани в настоящото производство при преценка основателността на
исковата претенция. В тази статия за ищеца се посочва, че „Двама от педофилите
– държавни служители, задържани за блудство с непълнолетни момчета във
Велинград, са уволнени след публикация във вестник „168 часа“. В.К., който
работеше в Националната служба за съвети в земеделието към Министерството на
земеделието, е освободен от длъжност….В нощта на 14 срещу 15 август полицията
от РПУ-Велинград спипаха в разгара на интимни сцени две 15-годишни момчета и
„гостите“ им от София – главен асистент А.Т. от Медицинския университет, В.К.
от Националната служба за съвети в земеделието, молекулярният вирусолог Н.П. и
докторант М.С.от Института за защита на растенията“. Съдът намира, че така
посочените изрази, които се отнасят директно за ищеца, по своята същност са
твърдения за нещо случило се в обективната действителност.
Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да
провери тяхната достоверност. Неблагоприятните за другиго факти, когато са
опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи.
Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Приема се,
че за да е налице щателна проверка на изнесени факти, журналистът трябва да е
получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на
добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й,
фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е
добросъвестна, се изключва вината и изданието не отговаря за вредите, причинени
от противоправното му поведение. В настоящия казус от
събраните по делото доказателства се установява, че с акт за прекратяване от
27.08.2010 г. действително трудовото правоотношение на В.К. е било
прекратено в срока на изпитване. Уволнение
е всяко прекратяване на правоотношение по полагане на труд, а не само
дисциплинарното уволнение, поради което и твърдението, че ищецът е бил уволнен,
не е невярна информация. Отделно, отговаря на истината и
обстоятелството, че на 15.08.2010 г. А.Т., В.К., Н.П. и М.С.са били
задържани след проведена полицейска акция от служители на РПУ-Велинград в къща
за гости, находяща се в гр. Велинград, ул. „******като
лицата са били привлечени като обвиняеми за това, че са набирали непълнолетни
лица да извършват полови сношения, блудствени
действия и похотливо показване на човешки полови органи. Следователно, след
като така коментираната информация отговаря на истината, то същата не е
клеветническа, нито пък обидна, доколкото не съдържа в себе си използването на
такива изрази, целящи единствено да унижат или обидят ищеца. Съответно, не е налице
фактическият състав на чл. 49 от ЗЗД досежно текста
на публикуваната в бр. 36 от 3 - 9 септември 2010 г.
на вестник „168 часа“ статия със заглавие „Двама от
педофилите - уволнени“.
Що се касае до заглавията на процеснияте статии - „Педофилски
скандал в земеделското министерство“ и „Двама от педофилите - уволнени“ /което
заглавие е преповторено и в текста на тази статия и е обсъдено и по-горе/,
настоящият съдебен състав споделя изложените в тази връзка мотиви на СРС и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към същите. Допълнително СГС намира за
необходимо да отбележи, че от доказателствения
материал по делото се установява, че думите „педофил/педофилски“
са използвани с даване на разяснения за обстоятелства във връзка
със случая и които съответстват изцяло на прессъобщение
на МВР, че 4-ма пълнолетни са задържани за блудствени
действия с непълнолетно лице в къща за гости. Значението на думата педофилия и
производните й, наложило се в обществото, е с по-широко значение от
медицинското определение на понятието. Общоприетото значение на думата е за
обозначение на лице със сексуални наклонности към деца, което извършва блудствени и/или съвокупителни
действия с дете. Дете е всяко ненавършило пълнолетие лице съгласно чл. 2 от Закона за закрила на детето. В случая думата педофил и производните й са употребени от журналистите
в общоприетия им смисъл, като винаги е било придружено с пояснение за
обстоятелствата във връзка с които се употребява, които обстоятелства
съответстват на получената от журналистите информация от МВР. Самата
информацията съответства на общоприетото значение на думата педофил и
производните й, поради което и употребата й в случая не е противоправно
поведение. Проведеното поведение от журналистите не нарушава ограниченията
по чл. 39 от Конституцията на РБългария. Това е
така, защото същото не представлява разпространение на мнение и информация с
цел да се увреди доброто име на ищеца, а е само негативна оценка, дадена с
допустими изразни средства. В случая негативното отношение към ищеца не е било
самоцелно – да се засегне доброто му име, чест и достойнство, а е било с оглед
разпространение на информация, която е била официално съобщена от разследващите
органи и добросъвестно проверена от журналистите.
По
отношение изрично посочения от жалбоподателя израз на подзаглавието „Учени
в сексоргии с дрогирани деца“, изписан в статията със заглавие
„Педофилски скандал в земеделското министерство“, СГС
намира, че същият представлява твърдения, доколкото в самата статия се изнася
информация, че ищецът в съучастие с още три лица е извършил
нещо от обективната действителност. От показанията на разпитаните пред
районната съдебна инстанция свидетели Д.Н.и Т.Н. – автори на публикацията,
се установява, че преди нейното написване е била изнесена информация в
информационно съобщение в бюлетина на МВР, след което двамата журналисти са отишли
на място в гр. Велинград и са получили
информацията за разследването, посочена в статията, от разследващите и
началника на РУП, както и от роднини на децата, замесени в случая.
Следователно, липсва реализирано деликтно поведение
от страна на служителите на ответника, защото същите са действали добросъвестно
и при спазване добрата журналистическа практика, поради което е и неоснователно
възражението на въззивника, че разгласените данни от разследването са получени
по неправомерен и противозаконен начин.
В обобщение,
настоящият съдебен състав споделя крайните изводи на районната съдебна
инстанция, че в процесния случай не е налице фактическият състав на
чл. 49 от ЗЗД досежно заглавията и текстовете на процесните статии, поради което във връзка с тях не се
следва на ищеца обезщетение за неимуществени вреди.
Софийски градски съд обаче не
споделя крайната преценка на СРС, че по делото не се установява фотографирането
на В.К.
да е нарушение на установената в чл. 32, ал. 2 от КРБ забрана, което да доведе
до неоправдано засягане на личния живот на ищеца, тъй като е запазен
изискуемият от Конституцията и ЕКПЧ баланс между основни права на личността и
правото на обществото да бъде информирано за извършено общественоопасно
деяние с висок интензитет.
Съгласно чл. 32,
ал. 1 от КРБ личният живот на
гражданите е неприкосновен, а съгласно ал. 2 от същия член, никой не
може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други
подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие
освен в предвидените от закона случаи. Свободата на печата и средствата за
масова информация, както и правото на мнение и на търсене и разпространяване на
информация, също са защитени блага от КРБ – чл. 40 и чл. 41.
В процесния
случай, от показанията на разпитаните пред районната съдебна инстанция
свидетели Д.Н.и Т.Н. се установява, че същите са присъствали в сградата на Окръжен
съд – Пазарджик във връзка с отразяването от тяхна страна на производството по
мярка за неотклонение на ищеца, от където са били направени и впоследствие
публикувани в процесните две статии негови снимки. В
разказите си тези свидетели заявяват, че заедно с тях в сградата на съда е бил
и фотограф, който е правил снимки във фоайето пред съдебната зала, обвиняемите
тогава, сред които е бил и ищецът, не са били възразили категорично срещу
фотографирането им, въпреки че били наясно, че са снимани, като свидетелите не
помнят изрично да е било искано съгласието на ищеца за неговото заснемане, а
при направен опит от страна на журналистите да разговарят с обвиняемите, същите
отказали. Следва да бъде посочено, че наличието на съгласие от страна на дадено
лице за неговото заснемане не може да се предполага, а подлежи на установяване
по делото, тежестта за което е на ответната страна. От показанията на
коментираните свидетели не може несъмнено да се извлече поискването и
получаването на съгласие от В.К. за неговото фотографиране – за това
свидетелите заявяват липса на спомен, а изказаното от тяхна страна, че е нямало
категорично противопоставяне от страна на последния срещу заснемането му, тъй
като е бил наясно, че е сниман, по своята същност представлява предложение, тъй
като по делото липсват обективни данни за това В.К. да е бил наясно, че фотографът
прави снимки именно на него. Отделно, в показанията си св. М. К., сестра на
ищеца, заявява, че не е имало съгласие и никои не е искал да бъде сниман. Така
заявеното от тази свидетелка се потвърждава по недвусмислен начин от факта,
заявен от журналистите, че при направен опит от тяхна страна да разговарят с
обвиняемите, същите са отказали. Без значение е дали
снимката е направена явно или не, след като за самото й изготвяне липсва
съгласие на заснеманото лице.
По изложените
съображения СГС намира, че заснемането на ищеца е било неправомерно нарушение на правото му на
неприкосновеност на личния живот, част от чиято защита е забраната за заснемане.
След като такова е осъществено, не може да се приеме, че това право на ищеца
само е застрашено, без да е накърнено. Накърняването на това право в случая е
неправомерно, доколкото е извършено без съгласието и знанието на неговия
титуляр и при липса на други обстоятелства, които оправдават това нарушение,
включително упражняването на свободата на печата от ответното дружество. Неоснователен
е доводът на последното, че ищецът е публична личност и извършеното заснемане в
съдебна зала не е източник на деликт, по арг. от чл. 13, ал. 2 от Закона за авторското право. По
делото се установени, че В.К. не е знаел, че е сниман по време на
наказателния процес, поради което доводите в жалбата за преодоляване на
конституционната забрана по чл. 32, ал. 2 КРБ, поради заснемане на публична
личност на публично място, са напълно несъстоятелни /в този смисъл определение
№ 466/11.06.2020 г. по гр. дело № 283/2020 на ВКС, IV ГО/.
Така, при
установената противоправност на заснемането на
ищцата, предвид
липсата на доказателства, оборващи установената в нормата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД презумпция за вина, съдът намира, че законовата
презумпция не е оборена.
Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за
определяне на този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за справедливост и общото
икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер
на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи
съвкупно като обезвреда за цялостните последици за
здравето и претърпени от ищеца болки и страдания, в каквато насока е константната
съдебна практика на всички съдилища в Република България.
Съдът, след като съобрази съдебната практика по сходни
случаи и отчете вида и характера на уврежданията на ищеца, които се установяват
и от свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели – М. К., С.Р.и Б.Ч.,
изразяващи
се в срам, унижение, стрес и избягване на контакти с хора, продължителността и интензивността
на тези душевни страдания, както и социално-икономическите условия към момента
на деликта и към настоящия момент, намира, че
справедливото обезщетение за претърпените от В.К. неимуществени вреди възлиза общо на сумата от 1 500 лева.
Предвид изложените по-горе правни и фактически съображения,
настоящият съдебен състав намира, че предявеният от ищеца иск за заплащане на
неимуществени вреди от противоправното поведение на
служители на ответното дружество следва
да бъде уважен за сумата от 1 500 лева, а за разликата до пълния предявен
размер от 10 000 лева, предявена като частичен иск от сумата от 15 000
лева, правилно е бил отхвърлен от
районната съдебна инстанция.
Предвид
изложеното, поради частично несъвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, то
обжалваното решение следва да бъде отменено в една част.
По
отношение на разноските:
С оглед
частичната отмяна на първоинстанционното решение, дължимите в исковото производство разноски следва да бъдат
преизчислени съразмерно с уважената част от иска. В.П.К.
е
претендирал пред СРС сумата от 400 лева – заплатена
държавна такса
в
първоинстанционното производство, като е представил доказателства за
извършването им. Поради
което, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
ищеца следва да бъде присъдена
сумата от 60
лева – разноски в производството пред СРС.
При съобразяване
влязлото в сила определение № 311633/02.01.2020 г., постановено
по гр. д. № 50691/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 165-ти състав,
на ответника не се следват разноски в първоинстанционното производство
Предвид
изхода на спора пред СГС и съобразявайки уважената част от въззивната
жалба в полза на В.П.К. следва да бъде присъдена сумата от 30 лева – разноски пред въззивната
инстанция за заплатена държавна такса.
На въззиваемата страна също се следват разноски
за настоящата съдебна инстанция, съобразявайки отхвърлената
част на въззивната жалба. „168 часа“ ЕООД е претендирало пред СГС
сумата от 1 500 лева– заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в настоящото производство, като е представило доказателства за
извършването им. Предвид своевременно наведеното от въззивника възражение за
прекомерност, съставът на СГС намира, че същото се явява основателно, доколкото
настоящото дело не се отличава с фактическата и правна сложност, а извършените
от процесуалния представител на въззиваемия процесуални действия са се
ограничили до подаване на отговор на въззивна жалба и явяване в проведеното
открито съдебно заседание. Затова претендираното от ответното дружество адвокатско възнаграждение следва да се
намали до предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба
№1/2004 г минимум, а именно до сумата от 830. Съответно, В.П.К.
следва да бъде осъден да заплати на „168 часа“ ЕООД
сумата от 705,50 лева – разноски във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената
част от въззивната жалба
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 228725 от 30.09.2019 г., постановено по гр. д. № 50691/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 165-ти състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от В.П.К. срещу „168 часа“ ЕООД иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за сумата от 1 500 лева, /частичен иск от сумата от 15 000 лева/
– обезщетение за причинени неимуществени
вреди във връзка със статия със заглавие „Педофилски
скандал в земеделското министерство“, публикувана в бр. 35 на вестник „168
часа“ за 2010 г., и във връзка със статия със заглавие „Двама от педофилите -
уволнени“, публикувана в бр. 36 на вестник „168 часа“ от 2010 г., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „168 часа“ ЕООД,
ЕИК*******, да заплати на В.П.К., с ЕГН **********,
на основание чл. 49 от ЗЗД сумата от 1 500 лева /частичен иск от сумата от 15 000
лева/ - обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на
публикуването на снимки към статия със заглавие „Педофилски
скандал в земеделското министерство“, публикувана в бр. 35 на вестник „168
часа“ за 2010 г., и към статия със заглавие „Двама от педофилите - уволнени“,
публикувана в бр. 36 на вестник „168 часа“ от 2010 г., ведно със законната
лихва от датата на увреждането – 27.08.2010 г., до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 228725 от
30.09.2019 г., постановено по гр. д. № 50691/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 165-ти състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от В.П.К. срещу „168 часа“ ЕООД иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за сумата над 1 500 лева до претендирания
размер от 10 000 лева, предявен като частичен иск от сумата от 15 000
лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди.
ОСЪЖДА „168 часа“ ЕООД,
ЕИК*******, да заплати на В.П.К., с ЕГН **********,
на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
от 60 лева - разноски пред СРС, както и на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр.
с чл. 273 от ГПК сумата от 30
лева -
съдебни разноски пред СГС.
ОСЪЖДА
В.П.К., с ЕГН **********, да заплати на „168 часа“
ЕООД,
ЕИК*******, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
705,50 лева
- разноски за въззивното производство.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.