№ 424
гр. София, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Владимир Вълков
Михаил Малчев
при участието на секретаря Таня Ж. П.а Вълчева
като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело
№ 20251000500112 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.( ГПК).
С обжалваното решение № 58/14.06.2024 г., постановено от Окръжен съд
– Враца по гр.д. № 20221400900171, частично са уважени предявените искове
от В. Б. И. и И. Б. К. като ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъдено да заплати
обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от
смъртта на Ц. В. Б., настъпила на 25.05.2022 г. при пътнотранспортно
произшествие от по 40 000 лв., а за разликата исковете са отхвърлени. Съдът е
разпределил между страните и установените в първоинстанционното
производство разноски. С решението е уважен и предявен от ЗД „БУЛ ИНС“
АД обратен иск срещу К. С. Й. за сумата от 80 000 лв.
Срещу решението в отхвърлителната част са постъпили жалби на В. Б.
И. и И. Б. К., представлявани от адв. П. К. от САК срещу рeшeниe №
58/14.06.2024 г. по т.д. № 20221400900171 по описа на Окръжен съд - Враца .
Първоинстанционният съд е упрекнат, че присъденият размер на обезщетение
не съответства на доказаното страдание от загубата на дъщеря им, довело до
доказана по делото остра стресова реакция. Не било отчетено и че дъщеря им
1
била бременна, а загубата на дългоочакваното внуче допълнително утежнило
негативното емоционално преживяване. Оспорва се да е била адекватно
отчетена младата възраст на загиналата, която била дейна, активна и в отлично
здравословно състояние и имала планове за бъдещето, които няма да се
осъществяват. Била е опора за родителите си като е помагала с каквото може.
Ищците разчитали на нейната подкрепа. е съобразен и установеният лимит на
отговорност на застрахователя, възлизащ към датата на ПТП на 10 420 000 лв.,
което се твърди да е безспорно установен в съдебната практика критерий,
предвид и калкулираните допълнителни средства в резултат на увеличените
застрахователни премии. Позовават се и на съдебна практика за присъждано
обезщетение за загуба на дете в по-високи размери. Оспорва се и началната
дата на присъденото обезщетение за забава. Наведен е довод, че лихвата се
дължи от датата на непозволеното увреждане, поради което застрахователят
по „Гражданска отговорност“ дължи да поеме и вредите от забавата му.
Евентуално смята обезщетение за законна лихва да се дължи от изтичане на
срока на задължението за уведомяване на застрахователя от самия
застрахован, което сочи да е станало на 03.06.2022 г., а най-късно от датата на
уведомяване на застрахователя от пострадалите, което се твърди да е станало
на 17.06.2022 г Иска се решението да бъде отменено, а исковете да бъдат
уважени в пълния им предявен размер..
В отговор по въззивната жалба се прави искане за спиране на делото с
аргумент да е образувано ДП във връзка с ПТП и предвид невъзможността
гражданският съд да преценява включително и в мотивите си дали е
извършено престъпление, съществен елемент от което е увреждащото деяние
и неговия автор. По същество се поддържа възражение за съпричиняване при
твърдение, че починалата се е качила в автомобил, управляван от
неправоспособен и алкохолно и/или наркотично повлиян водач и се е возила
без поставен предпазен колан.
Постъпила е и насрещна въззивна жалба от ЗД „БУЛ ИНС“ АД срещу
постановеното решение в частта по уважения иск на И. Б. К. в размер на
40 000 лв. Наведен е довод, че понеже не се твърди да е възнамерявал да
осинови загиналата не се включва в кръга на близките й, легитимираните от
ППВС № 4/68 г. да бъдат възмездени за претърпените страдания и смята за
недоказани утвърдените предпоставки за разширяване кръга на правоимащите
2
с ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Оспорва се присъдената сума и по
размер като се претендират и сторените разноски пред двете инстанции.
В отговор по насрещната жалба се навежда довод за недопустимост на
въззивната жалба предвид указанието, че касае сумата над 40 000 лв., каквато
не е била присъдена. По същество и по повдигнатия с насрещната въззивна
жалба правен въпрос от името на ищеца И. К. се застъпва теза, че
легитимацията произтича от наличието на близки отношения, типични за
отношенията между родител и дете, очертани като необходими с т. 2 от раздел
III от ППВС № 4/61, допълнено с ППВС № 5/69 г. и цитирана каузална
практика, поради което смята за ненужно да се доказват изключителни
обстоятелства, обосноваващи относими към разширения кръг правоимащи
според ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС.
По реда на 248 ГПК първоинстанционният съд е изменил решение №
58/14.06.2024 г. в частта за разноските като на основание чл. 38 ал. 2 ЗА в
тежест на „БУЛ ИНС“ АД е възложена сумата от 6072 лв.
По делото е постъпила и частна жалба срещу определение № 259 от
16.08.2024 г., с което в тежест на ответника е възложена сума за
възнаграждение на адв. К. на основание чл. 38 ал. 2 ЗА в размер на 6072 лв.
Оспорва се оказаната правна помощ да е била безплатна.Евентуално е
повдигнат спор за съответствието на признатото вземане с фактическата и
правна сложност на делото при довод, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размера на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1) не обвързва съда с
определения минимум, съответно за меродавност на съдържанието й към
датата на сключване на договора, а не към възприетия от съда момент –
приключване на устните състезания. Поискано е определението да бъде
отменено.
В отговор по частната жалба адв. П. К. се противопоставя с довод, че
липсва обосновка на оспорването на безвъзмездния характер на
предоставената помощ предвид липсващата уговорка в сключения договор за
правна защита и съдействие за заплащане на възнаграждение за поетата
защита. Поддържа и теза, че възнаграждението е определено в минималния
размер, предвиден от Наредба № 1 и в случая съответства на фактическата и
правна тежест на спора при отчитане и материални интерес, аналогично на
3
подхода при определяне на държавната такса по делото. Застъпва теза, че
възнаграждението подлежи на определяне към датата на приключване на
устните състезания, позовавайки се на каузална практика на Върховния
касационен съд. Смята и че липсата на договорено възнаграждение изключва
съобразяването на Решение по дело № С-438/2022 г. от 25.01.2024 г. на СЕС.
Застъпва теза, че Наредба № 1/2004 г. гарантира яснота за адвокат, съгласил се
да предостави правна защита на материално затруднено лице, какво плащане
за труда си ще получи в бъдещ момент. Наведен е и довод, че съблюдаването
на Наредба № 1 гарантира равнопоставеност между адвоката, договор
възнаграждението си и този, поел безвъзмездно защитата, гарантирайки им
еднакво възнаграждение за идентична по съдържанието си работа. Смята, че
игнорирането на посочения подход за равно третиране застрашава достъпа до
правна помощ.
В съдебно заседание процесуалният представител на И. И. – адв. А.,
поддържа жалбата.
Особеният представител на Х. И. изразява становище за обезсилване на
постановеното решение и прекратяване на производството по делото, а
евентуално за отхвърляне на предявения иск.
Процесуалният представител на Б. В. оспорва жалбите и пледира за
потвърждаване на постановеното решение.
Жалбите са допустими – предявени са от процесуално легитимирано
лице в предвидения от закона срок.
При служебната проверка не се устаноява порок, засягащ валидността на
обжалвания акт нито неговата допустимост в обжалваната част.
Проверката на решението досежно формираните фактически и правни
изводи при разрешаване на спора, извън приложението на императивна норма
или отстояване на изрично възложен на съда интерес, е ограничена до
посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното
решение (чл. 269 ГПК).
С въззивната жалба не е повдигнат спор досежно факта на
4
пътнотранспортното произшествие, причинно-следствената му връзка с
настъпилата смърт и вината на застраховано при ответника в
първоинстанционното производство лице, управлявало увреждащия
автомобил. По които въпроси гражданският съд е обвързан и от установеното
от наказателния съд предвид влязлата в сила присъда по НОХД № 290/2023 г.
по описа на Окръжен съд – Враца, потвърдена с решение № 373/06.11.2023 г.
по ВНОХД № 1073/2023 г. без данни да е било обжалвано.
В обосновка на възприетия от съда размер на обезщетението
въззиваемият се позовава на съпричиняване от страна на починалата, което
налага в тази част да бъдат формирани и самостоятелни фактически изводи.
Съгласно чл. 300 ГПК гражданският съд е обвързан от установеното от
наказателния съд досежно деянието, доколкото то очертава елементите от
фактическия състав на установеното престъпление. Извън тези рамки остава
поведението на пострадалия, очертаващо и хипотезата на съпричиняване.
Доколкото ответникът по иска и въззиваем досежно отхвърлителните части от
решението се ползва от това обстоятелство, в негова тежест е да докаже както
наличието на твърдяните факти, така и въздействието им върху увреждащия
резултат – в случая причинената смърт.
Смъртта е предвидена като елемент от състава на престъплението,
поради което установеното от наказателния съд поведение и приносът му за
вредоносния резултат, обвързва и гражданския съд при разрешаване на спор
досежно гражданските последици от престъплението. В тази насока е прието,
че на 25.05.2017 г. К. С. Й. управлявал л.а. „Фолксваген голф“ с рег. №
******** без да притежава свидетелство за управление на МПС и без да е
карал шофьорски курсове. Пострадалата Ц. В. Б. седяла на предна дясна
седалка до К. Й.. При навлизане в с. Гложене при ограничена скорост на
движение до 50 км/ч, водачът на л.а. „Фолксваген голф“ се движел със скорост
от 93 км/ч. Видял в насрещното платно движещ се към него автомобил и рязко
натиснал спирачката. Автомобилът се насочил наляво, а водачът Й. навил
волана надясно, за да изправи автомобила, но той продължил движението си
наляво.
В резултат от действията на водача автомобилът загубил напречна
устойчивост, поднесъл и излязъл от пътното платно вляво на посоката на
движение. Преминавайки 10 метра по тревната площ при скорост от 55 км/ч
5
автомобилът се блъснал с дясна странична част в областта на дясната врата в
железобетонен стълб, след което се завъртял на 180 градуса в посока обратна
на въртенето на часовниковата стрелка около стълба и спрял с предната си
част, насочена към платното за движение. Установено е, че при настъпване на
ПТП водачът не е бил под въздействие на алкохол, метадон, кокаин,
тетрахидроканабинол/метаболити, опиати, амфетамин, екстази,
метамфетамини и барбитурати, а е открито наличие на лекарствено вещество
от групата на бензодиазепините – диазепам.
Вследствие от пътнотранспортното произшествие Ц. В. Б. получила
съчетана травма, изразяваща се в гръдна травма – разкъсвания на гръдната
аорта и кръвоизлив в двете гръдни кухини, съпроводени със счупвания на
ребра вдясно; коремна травма – разкъсване на далака с кръвоизлив в
коремната кухина, определени и като причина за настъпилата смърт.
От изслушаната комплексна съдебно автотехническа и медицинска
експертиза се установява, че настъпилият удар при загубена напречна
устойчивост върху тялото на седящ пътник на предна дясна седалка
отклоняват тялото му в посока към предна дясна врата. Същевременно е
настъпил удар на автомобила в областта на предната дясна врата в
неподвижното препятствие – железобетонен стълб НН. Следствие
деформацията на врата и инерционното движение на тялото на Ц. Б., е
настъпило и травматичното увреждане. Формиран е извод, че в тази ситуация
действието на предпазния колан се обезличава – дори и при правилно
поставен предпазен колан смъртта е била непредотвратима.
Страните не спорят, че към датата на пътнотранспортното произшествие
водачът е бил застрахован при ЗД „БУЛ ИНС“ АД по риска „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите.
От приобщените в първоинстанционното производство показания на
свид. П. – майка на ищеца, се налага извод, че ищците живеят на семейни
начала от 2010 г., когато Ц. Б. е била на 4 години. Ищецът се грижел за нея –
живеели заедно, а тя наричала ищеца „тате“, макар и да не му е биологично
дете. Ищецът се отнасял към нея както и към собствените си деца от връзката
с ищцата. – хранел ги обличал ги. Издържал цялото семейство. Ц. споделяла с
ищеца повече отколкото споделяла с майка си. Ц. помагала на майка си в
домакинството. Взаимно разчитали една на друга. Споделяла и че ако роди
6
момче, ще го кръсти на баща си – И.. На погребението на Ц. ищците
припаднали. Станали неспокойни. Ограничили се до празнуване само
празниците на двете им рождени деца.
Свид. Е. – колега на ищеца, също сочи да познава ищците от 2010 г.,
когато заживели заедно. Този свидетел също сочи Ц. да е казвала на ищеца
татко, а и ищецът да не е правил разлика между собствените си деца и
дъщерята на ищцата. Помагали си взаимно. Свидетелят определя ищците като
затворили ли се в себе си след смъртта на Ц.. Имали планове за нея и не могат
да я прежалят.
От приобщената в първоинстанционното производство съдебно-
психиатрична експертиза се установява преживяна от ищцата В. И. остра
стресова реакция в резултат на загубата, свързана с тревога от загубата на
дъщеря й, отличаващо се с тревожност, потиснатост, разстройство на съня,
плач и тъга за дъщеря й. С оглед свидетелските показания вещото лице
определя психотравмата като голяма, продължила около месец – повече от
обичайните 2-3 дни. Към момента на изследването – април 2024 г.,
психогенната реакция е отзвучала, като остава болезнен спомен за загубата на
дъщеря й.
По отношение на ищеца И. К. вещото лице установява идентични на
ищцата преживявания, също свидетелстващи за остра стресова реакция,
провокирана от загубата, протрахирана (продължила повече от обичайните
няколко дни) и отзвучала за около месец.
При така възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът
намира следното.
Нормата на чл. 432 ал. 1 от Кодекса за застраховане КЗ) обвързва
застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да
поеме имуществената тежест от реализирания застрахователен риск. Обхватът
на застрахователно покритие е нормативно утвърден като обхваща
гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за
причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди,
свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства,
7
за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата (чл. 477 ал. 1
КЗ). Това налага и изследване в настоящото производство на предпоставките,
ангажиращи отговорността за обезвреда у водача на превозното средство – К.
Й..
Страните не спорят, а и събраните по делото доказателства определят
еднозначно, че водачът, застрахован при ответника към 25.05.2022 г., поради
превишаване на скоростта и допусната грешка, е предизвикал безконтролно
движение на автомобила, следствие на което и настъпило съприкосновението
му с неподвижен обект, а явилата се деформация на предната дясна врата
довела и до несъвместими с живота травми на Ц. Б..
Първоинстанционното решение не е обжалвано в уважената част от
иска, предявен от В. И., което утвърждава основанието на предявения от нея
иск, а спорен остава единствено размерът на справедливото обезщетение.
Спорна обаче е легитимацията на ищеца да търси обезщетение за
претърпените вреди от смъртта на Ц. Б.. Следва да се отбележи, че още с
ППВС № 5 от 24.11.1969 г. утвърдената съдебна практика отдава приоритет
на съдържанието на отношението пред формалният му белег – родство,
включително е придобито по пътя на осиновяване. Практиката е доразвита и с
Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т.д.. № 1/2016 г. на ВКС,
ОСНГТК като е утвърдено разбирането, че принудително прекратената от
непозволено увреждане 1) особено близка, 2) трайна и 3) дълбока
емоционална връзка, и 4) довело до продължителни болки и страдания в
степен, обосноваваща и възмездяването им според принципа на
справедливостта, поражда подлежаща на обезщетяване неимуществена вреда
и за лице извън утвърдения кръг от предходната задължителна тълкувателна
практика.
Показанието на свид. П., че Ц. е предпочитала ищеца пред родната й
майка, за да споделя с него поради проявявано от него търпение. Желанието за
споделяне сочи на изградена доверителна връзка, която пък предполага
формирано отношение, надхвърлящо обичайното по повод на връзка с
майката на детето, но типично за пълноценно взаимодействие между родител
и дете. При тези съображения съдът приема за наличен първия от очертаните
елементи с ТР № 1/16 г. на ВКС, ОСНГТК.
8
Данните сочат, че част от съзнателния си живот – 13 години, Ц. е
прекарала под грижите на ищеца. Това разкрива трайност в отношенията.
Показанията на свидетелите, че той не е правел разлика между нея и
рождените си деца позволяват извод за достигната дълбочина на
емоционалната връзка. типична за отношение между родител и дете.
Следователно, налице са вторият и третият от очертаните критерии.
Съдебно-психиатричната експертиза разкрива и четвъртия от
очертаните елементи – страдание, продължило по-дълго от обичайното при
остра стресова реакция, а въздействието върху начина на живот е показателно
за степента на страдание, надвишаваща загубата на чуждо дете, но присъща за
страдание у родител. Понеже на обезвреда подлежи емоционална вреда, без
значение остава дали и доколко връзката между ищеца и Ц. е била инициирана
или официализирана. Това действие няма отношение към съдържанието на
отношението, мотивирало и върховната съдебна инстанция да игнорира както
родството, така и осиновяването като предпоставка за претендиране на
обезщетение. Цитираната от ответника казуална съдебна практика в обратен
смисъл е преосмислена с ТР № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК. При тези
обстоятелства настоящият състав приема за съответно на справедливостта
ищецът да бъде третиран като родител на Ц., легитимиращо го и да бъде
възмезден за доказаните в процеса неимуществени вреди, определящо като
неоснователна въззивната жалба на ответника по иска спрямо уважения иск
на И. К..
Ответникът оспорва въззивните жалби на ищците в
първоинстанционното производство досежно претендирания размер на
обезщетението. Както е изяснено и в задължителната съдебна практика
неимущественият характер на вредата, изразяваща се в негативно
преживяване, изисква оценката й да почива на предписания от закона принцип
на справедливостта (чл. 52 ЗЗД). Очакваната адекватна обезвреда предполага
индивидуален подход към всеки случай. Същевременно обаче предвид
липсата на реален имуществен еквивалент оценъчният подход по определение
предпоставя субективизъм. Същевременно на обезщетяване подлежат
конкретно претърпените вреди като отклоняващите се от обичайните следва
да бъдат доказани от претендиращия обезщетение. Казуалната практика на
Върховния касационен съд е утвърдила критерии, обезпечаващи в максимална
9
степен обективност при остойностяване на справедливото обезщетение (така
например решение № 435 от 02.07.2024 г. по гр.д. № 4549/2022 г. на ВКС, ГК,
ІV ГО). Характерно за този принцип е и предвидимостта, която предполага
при съпоставими случаи да се подхожда по аналогичен начин.
Предвидимостта в размера на обезщетението осигурява и възможност за
застрахователя да предвиди нужния му ресурс за посрещане на поеманите
рискове..
В цитираното в жалбата на ищците Решение № 215 от 03.02.2017 г. на
ВКС, I ТО по гр.д. № 2908/2015 г. изрично е отбелязано, че сами по себе си
други присъдени обезщетения, основани на формално изведени критерии не
удовлетворяват изискването за справедливост при конкретното обезщетение.
Изрично за определяне размера на обезщетението е придадено значение на
фактите и обстоятелствата,относими към съдържанието на връзката между
починал от деликт и претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от
това, както и начина на преживяване на загубата. Възрастта сама по себе си
няма значение, но подлежи на оценка с оглед интензитета и
продължителността на страданието от загубата. Следователно, при определяне
обема на неимуществените вреди – в случая душевна болка и страдание, от
значение са личните преживявания у всеки от ищците.
Решение № 435 от 02.07.2024 г. по гр.д. № 4549/2022 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО касае съпоставим случай с изследвания понастоящем. Върховният
касационен съд не изследва непосредствено размера на справедливото
обезщетение предвид липсата на оспорване от страна на застрахователя и
забраната за влошаване положението на жалбоподателите, но отрича да е
дължимо обезщетение в по-висок размер. Настоящият случай се отличава с
ниска възраст на загиналото дете, а и на ищците, предпоставящо голям период
на липсваща емоционална връзка. Необходимо е да бъде отчетена и
намалената покупателна способност на българския лев, съизмеряващ
предписаното от закона парично обезщетение поради инфлация, натрупана
след предходно изследвания случай. Инфлацията за 2019 г. възлиза на 3,1 %,
за 2020 г. спрямо 2019 г. – 1,7 %, за 2021 г. спрямо 2020 г. – 3,3 % а за 2022 г. ,
спрямо 2021 г. – 15,3 %.
Съдебната практика признава като подлежащо на отчитане в контекста
на степента на страданията и прекъснатото от деликта очакване за внуче
10
(решение № 64/08.08.2022 г. по т.д. № 645/21 г. на ВКС, ТК, 2 ТО), което също
се установява в случая и следва да бъде отчетено.
Въззивникът и ответник в първоинстанционното производство оспорва
размера на своята отговорност и с възражение за съпричиняване. Нормата на
чл. 51 ал. 1 ЗЗД определя като граница на имуществената отговорност вредата,
явяваща се пряка и непосредствена последица от конкретно поведение под
контрола на конкретно лице с предписано от закона задължение да
предотврати увреждането. В тази връзка и следващата алинея овластява съда
да редуцира размера на обезщетението, ако вредата се дължи и на
поведението на пострадалия, обективно довело до настъпване на увреждането
или до увеличаване обема на причинената вреда. С оглед правилото, че всеки
дължи да поеме последиците от собственото си поведение, следващото се
обезщетение подлежи на съответно редуциране според степента на принос от
страна на загиналата. Върховният касационен съд е имал повод да посочи, че
поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано
игнориране съставлява обективен принос, когато е противоправен и е в пряка
причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно –
транспортно произшествие (ТР № 1 от 23.12.2015 г. по т.д. № 1/2014 г. на ВКС,
ОСТК).
Неоснователно в случая е поддържаното и пред въззивния съд
твърдение, че загиналата се е качила в автомобила, управляван от водач,
повлиян от алкохол или наркотични вещества. Наказателният съд не
установява подобно противоправно поведение. При това обстоятелство
безпредметно остава изследването на указаният съществен елемент от
съпричиняването – знание у пострадалата, че сама се поставя в риск.
Въззиваемият-ответник поддържа в процеса и възражение за
съпричиняване, изведено от липсваща правоспособност у водача Й..
Правоспособносттта за управление на МПС произтича от добити и
доказани по предписания ред конкретни знания и умения, обективно годни да
осигурят управление на обективно съществяващия риск при управление на
МПС. Липсата на надлежно удостоверяване на такива знания и умения обаче
само по себе си не обосновава принос в указания смисъл. В казуалната си
практика Върховният касационен съд застъпва разбирането, че определящо за
11
приноса и в такава ситуация е знанието или възможността за знание у
пострадалия за очертаната опасност ( срв. решение № 31 от 04.04.2019 г. по т.
д. № 1267/2018 г., на ВКС, ТК, I ТО и решение № 139 от 28.01.2021 г. по т. д.
№ 1780/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО). Единствено в тази хипотеза
пренебрегнатият риск обосновава и принос към увреждането. Застрахователят
се ползва от това обстоятелство, поради което и следва да го въведе, а с оглед
нормата на чл. 154 ал. 1 ГПК и да го докаже. В случая ответникът не твърди
знание досежно липсващата правоспособност, нито възможност за
придобиване на такова. Отсъствието на твърдение препятства и изследването
на този факт. При положение, че не се установява от доказателствата по
делото загиналата да е знаела, че водачът е бил неправоспособен, така
противопоставеното възражение за съпричиняване е неоснователно.
Установява се, че автомобилът е фабрично снабден с предпазен колан
като не се доказа загиналата да го е ползвала към момента на ПТП. Предвид
механизма на увреждане обаче това не разкрива принос към увреждането. То е
резултат от развитие на неподвластни на загиналата физични закони, чийто
ход, с оглед логично обоснованото заключение на вещите лица от
комплексната екстпертиза, не би могло да бъде променен дори и при поставен
колан.
Поради неоснователност на възражението за съпричиняване
застрахователят и ответник по иска дължи да заплати на всеки от ищците по
150 000 лв. Така достигнатият извод налага частична отмяна на
първоинстанционното решение по жалбите на ищците и присъждане
допълнителнително на по 110 000 лв. за всеки ищец.
Неоснователно се претендира разликата до пълния предявен размер от
по 200 000 лв. Присъжданите по-високи обезщетения отчитат специфики,
обосноваващи по-дълбока степен на страдание, каквито в случая не се
установяват. Настоящият случай не разкрива специфика в случая, дълбочина
на страданията, съответно възприета перспектива в отношенията, мотивирало
съдилищата в предходни случаи да определят по-високи размери на
обезщетение.
Добрите характеристични данни на пострадалата са белег за
благотворното възпитателно въздействие, но и са типични за всяко нормално
семейство, поради което не разкриват специфика в конкретната връзка.
12
Вещото лице съдебно-психиатрична експертиза не разграничава
периода на страдание у ищците с оглед спецификата на отношенията, а
спрямо дефинираното в медицината състояние на остра стресова реакция.
Приетият по-продължителен период на стресова реакция е типичен за
връзката родител-дете, поради което не обосновава отличителност в случая.
Както бе посочено вече законът обуславя отговорността на
застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите от обема на отговорност на застрахованото по нея лице (чл.
477 ал. 1 КЗ). Това означава, че застрахователят отговаря нито по-малко, нито
повече от това, за което законът ангажира причинителя на увреждането в
контекста на упражнявана дейност, източник на повишена опасност
(управление на МПС).
Нормативно утвърденият лимит не визира дължимото от застрахованото
лице обезщетение, а единствено определя границата на отговорност по
непосредствено регламентираното то закона застрахователно
правоотношение. Нормата лишава от възможност застрахователя да предлага
по-ниско покритие, обезпечайки сигурност за ползващите се от застраховката
трети лица. Същевременно обаче утвърденият лимит позволява на
застрахователя да организира дейността си така, че да осигури покритие за
цялата територия, покрито от Споразумението „Зелена карта“. Затова и
сумата, определена като покритие на риск, подлежащ на международна
регулация, не е свързана с броя на увредените лица, който обаче пряко се
влияе от мащаба на съответното ПТП. При тези съображения логично следва,
че лимитите по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ не
разкриват информативен потенциал досежно социално-икономическите
условия.
По претенцията за законна лихва
Законът свързва несвоевременно погасеното парично задължение с
отговорност за обезвреда като установява и механизъм за остойностяване на
дължимото – чл. 86 ЗЗД. Първоинстанционният съд е възприел трайната
13
практика на Върховния касационен съд досежно присъждане на законна лихва
по обезщетение от деликт преди датата на завеждане на делото и без това
самостоятелно от правна гледна точка да е установено по размер.
Нормата на чл. 84 ал. 3 ЗЗД обуславя лихвоносност на дължимото
обезщетение при непозволено увреждане от момента на настъпването му.
Макар и за размера на неимуществените вреди да са меродавни обстоятелства,
настъпили след този момент, бездействието на деликвента да компенсира тази
специфична вреда го ангажира да плати определеното при условията на чл. 52
ЗЗД обезщетение ведно с лихвата от датата на увреждането. По аргумент от
чл. 477 ал. 1 вр. чл. 429 ал. 1 т. 1 КЗ предмет на застрахователно покритие е
дължимото от застрахованото лице (деликвента), което пък по силата на чл. 51
ал. 1 ЗЗД е ограничено до преките и непосредствени вреди от управлението на
МПС. Същевременно обаче нормата на чл. 429 ал. 2 т. 2 КЗ изрично включва в
обхвата на застрахователното покритие и дължимата от застрахованото лице
законна лихва. Нормата на чл. 497 КЗ регламентира пряката отговорност на
застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, поради което и определя различен момент като начало на
забавата, обуславяйки я и от осигуряване на дължимо съдействие и изрично
указание, че не се включва в лимита на застрахователно покритие (трешение
№ 50110 от 12.03.2024 г. по т. д. № 1108/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и
цитираната с него практика). В случая ищците не се позовават на
бездействието на застрахователя, а на поетата от него отговорност за
причинени вреди от водача на увреждащия автомобил.
В молба от 01.02.2023 г. датата 03.06.2022 г. се свързва с предвидено от
закона срочно задължение за уведомяване на застрахователя от страна на
застрахованото лице. Съгласно чл. 154 ал. 2 ГПК задължението за страната да
докаже факт, обуславящ предявената за защита претенция отпада само при
законоустановено предположение. След като специалният закон придава
значение на факта на уведомяване, а не на изтеклия срок за изпълнение на
предписаното задължение, няма основание на тази основа да бъде формиран и
предложения от адв. К. фактически извод. , каквото обаче специалният закон
не въвежда. бъде извлечен от предписания срок с чл. 430 ал. 1 КЗ.
От наличното по делото известие за доставяне се налага извод за
доставена пощенска пратка на 17.06.2022 г. с допълнително вписан текст
14
„щета Викториия И.“ Мястото на отбелязване не позволява представа за
момента на вписване на този текст, но същата дата е видна на поставения изх.
№ НЩ-3988/17.06.22 г. Съдържанието на този документ сочи на неизгодно за
ответника обстоятелство, че е съставен във връзка с депозирани
допълнителни документи на 01.07.2022 г. Следователно, еднозначно следва
извод, че ответникът е получил от ищците документи преди този момент,
което пък позволява пратката да бъде свързана именно с твърдяното
уведомление за претенцията. Ето защо ответникът дължи да покрие освен
размера на определеното обезщетение и дължимата от К. Й. законна лихва,
считано от 17.06.2022 г. до окончателното изплащане на определените суми.
При достигнатия извод по съществото на спора обжалваното решение
следва да бъде изменено и досежно началния момент на дължима законна
лихва върху следващото се обезщетение.
Извън предмета на въззивното производство остава разгледания от
първоинстанционния съд обратен иск. Макар и тази претенция да е
обусловена от изхода по главните искове, на общо основание, с оглед нормата
на чл. 6 ал. 2 ГПК, съдът е ограничен до предявената в производството част от
твърдяната претенция, която в случая изцяло се включва в присъдения с
първоинстанционното решение размер. Ето защо безпредметно остава
обсъждането понастоящем дали и съответно в какъв размер и кога третото
лице помагач дължи да възстанови платеното обезщетение от ищеца по
обратния иск.
По разноските
Въззивниците-ищци не търсят разноски във въззивното производство, а
процесуалният им представител отправя искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение при твърдение, че защитата е поета безплатно.
Нормата на чл. 78 ал. 1 ГПК обуславя отговорността за разноски от
изхода на спора. Доколкото въззивният съд е овластен да преразгледа
разрешения вече спор, тежестта за разноските следва да бъде съобразена и с
15
установения различен негов изход от спора.
Нормата на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) овластява адводак
да бъде възнаграден за предоставена правна помощ без да е договорил
възнаграждение с лимитативно очертани потребители на адвокатскатауслуга.
Следователно, това вземане произтича пряко от закона и принадлежи на трето
на основния спор лице.
От представените и неоспорени по делото договори за правна помощ и
съдействие се налага извод да е договорена защита при условията на чл. 38 ал.
1 т. 2 ЗА. Уваженият иск ангажира ответника да поеме и следващите се
разноски за адвокат.
Досежно размера, нормата препраща към предвидена от чл. 36 ал. 2 ЗА
наредба, изходяща от Висшия адвокатски съвет. С Решение по дело С-438/22
на Съда на Европейския съюз обаче е прогласено противоречие на Наредба №
1 зя минималните размери на адвокатските възнаграждения на чл. 101 от
ДФЕС във връзка с чл. 4 пар. 3 ДЕС. Установеното противоречие лишава този
акт от нормативен потенциал. Следователно, възвитият от Наредба № 1
механизъм за определяне размера на адвокатското възнаграждение не е годен
да обоснове зачетено от правовия ред вземане. Същевременно обаче самата
норма на чл. 36 ал. 2 ЗА очертава правилата за остойностяване на адвокатския
труд – размерът следва да е справедлив и обоснован. Понастоящем липсват
нормативно предписани критерии за оценка на адвокатския труд, но
правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК очертава като критерии фактическата и правна
сложност на конкретния спор. Съблюдаването на тези критерии гарантира и
постигане на легитимната цел – достойно възнаграждение за високо
квалифициран труд.
Законът за адвокатурата не разграничава естеството и обема на очаквани
усилия при осъществяване на поета защита в зависимост от размера на
претенцията, поради което този критерий сам по себе си не обосновава
завишение на възнаграждението.
Делото не разкрива висока степен на сложност от фактическа страна –
съществена част от подлежащите на изследване въпроси са разрешени в
наказателното производство. Липсва усложнение и от правна страна досежно
претенцията на ищцата, но се явява усложнение от правна страна по
отношение претенцията на ищеца. При все това и доколкото претенцията на
16
ищцата се основава на същите факти и обстоятелства, наведени и от името на
ищеца, а трудът на адвоката подлежи на оценяване с оглед извършената от
него работа, възнаграждението за адв. К. следва да бъде определено общо за
двете инстанции в размер на 10000 лв. Така установеният размер на
възнаграждението определя като неоснователна жалбата срещу присъдения в
първоинстанционното производство. След приспадане на предходно
признатият размер в тежест на въззиваемия-ответник да бъде възложена
допълнително сумата от 1428 лв.
Ответникът е в правото си да получи разноски, съобразно отхвърлената
част от исковете. Не се твърди в настоящото производство да са направени
допълнителни разноски, а за цялото производство се установява да е
договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер от 29520 лв.
Въззивниците-ищци правят възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, което пък изключва възприетия в практиката
ориентир за относимо към конкретния спор и пазарно защитимо
възнаграждение.
Законът отчита значението на квалифицираната помощ при отстояване
на права пред съд, ангажирайки страната, срещу която е постановено
решението, да възстанови допълнителния разход за адвокатско
възнаграждение, наложен от необосновано от правна гледна точка
предизвикан спор. Размерът на този разход обаче пряко зависи от избора на
адвокат. Страната е в правото си да реши кому да повери своята защита. От
избрания адвокат зависи при какво възнаграждение ще се ангажира, но
страната е свободна да прецени дали да го заплати, за да си осигури желания
или да потърси друг адвокат. Постигнатото съгласие за размера на
възнаграждението в договора за правна защита не е в състояние да ангажира
трето лице – ищците в случая. Интересът на адвоката е обезпечен от
полученото вече плащане, а насрещната по спора страна дължи да възстанови
вредата, съставляваща пряка и непосредствена последица от укоримото
поведение (чл. 51 ал 1 изр. първо ЗЗД, съответно чл. 82 изр. първо ЗЗД). С този
регулаторен принцип може да бъде обяснено и правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК.
Както бе посочено весъответстващото на фактическата и правна сложност на
спора разход се явява и необходим в съдебния процес, поради което и подлежи
на възстановяване до този размер. Защитата на ответника е реципрочна на
тази на ищеца, поради което възражението за прекомерност се явява
17
основателно. При отчитане на непосредствено утвърдените с чл. 78 ал. 5 ГПК
(без оглед на пирнципно незащитимя механизъм за остойностяване на
адвокатския труд, утвърден с Наредба № 1, възнаграждение над 10 000 лв. се
явява прекомерно. Ето защо тази сума следва да бъде отчетена при
определяне размера и на подлежащите на възстановяване разноски на
въззивника-ответник за двете инстанции общо в размер от 2500 лв. При
отчитане на присъдения от първоинстанционния съд размер от 240 лв.
допълнително следва да бъде възложена сумата от 2260 лв..
Възложеният от първоинстанционния съд отговорност за разноски
превишава следващата се с оглед новоустановения изход от спора, поради
което решението следва да бъде отменено в частта над по 87,50 лв.
Ищците са освободени от задължението да предплатят следващата се
държавна такса за съдебното производство, поради което и ответникът дължи
да заплати съответстващата на уважения размер от претенциите.
Ищците са били освободени от задължението да привнесат и разноски за
събирани в производството експертизи, като ответникът дължи да възстанови
и част от заплатените от съда разноски съразмерно на уважената част от
исковете.
Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София в настоящия си
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 58/14.06.2024 г. по гр.д. № 20221400900171 по
описа на Окръжен съд – Враца в частта, с което са отхвърлени предявените от
В. Б. И. и И. Б. К. над сумите от по 40 000 лв. до 150 000 лв., определената
началната дата на дължимата лихва и възложени разноски по чл. 78,ал. 3 ГПК
за сумата над 175 лв. общо – възнаграждение за вещи лица, или по 87,50 лв.
съответно за В. Б. И. и И. Б. К. като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 432 ал. 1 КЗ ЗД "БУЛ ИНС" АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1407, р-н
„Лозенец“, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати на В. Б. И. с адрес по
делото: гр. Казанлък, ул. „Славянска“ № 6, офис 10 сумата от 110 000 лв. –
разлика до 150 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от
18
настъпила смърт на Ц. В. Б., загинала при ПТП на 25.05.2022 г. по вина на
водача на л.а. „Фолксваген Голф“ рег. № ********, ведно със законната лихва
върху сумата от 150 000 лв., считано от 17.06.2022 г. до окончателното
погасяване на главницата.
ОСЪЖДА на основание чл. 432 ал. 1 КЗ ЗД "БУЛ ИНС" АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1407, р-н
„Лозенец“, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати на И. Б. К. с адрес по
делото: гр. Казанлък, ул. „Славянска“ № 6, офис 10 сумата от 110 000 лв. –
разлика до 150 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от
настъпила смърт на Ц. В. Б., загинала при ПТП на 25.05.2022 г. по вина на
водача на л.а. „Фолксваген Голф“ рег. № ********, считано от 17.06.2022 г. до
окончателното погасяване на главницата..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58/14.06.2024 г. по гр.д. №
20221400900171 по описа на Окръжен съд – Враца в останалата обжалвана
част, изменено в частта за разноските с определение № 259/16.08.2024 г., с
което са отхвърлени частично предявените искове за разликата до пълния
предявен размер от по 200 000 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 ГПК "БУЛ ИНС" АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1407, р-н
„Лозенец“, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт както следва:
1. по сметка на Окръжен съд-Враца съответно:
1. сумата от 8800 лв. – разлика до дължимата държавна такса от 12000
лв.
2. сумата от 605 лв. – разлика до дължимия за възстановяване размер
на заплатени с бюджетни средства разноски от 825 лв.
2. по сметка на Апелативен съд-София сумата от 6000 лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК В. Б. И. и с адрес по делото: гр.
Казанлък, ул. „Славянска“ № 6, офис 10 и И. Б. К. с адрес по делото: гр.
Казанлък, ул. „Славянска“ № 6, офис 10 да заплатят на "БУЛ ИНС" АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1407, р-н
„Лозенец“, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 сумата 2260.00 лв. – радлика до
дължимото възнаграждение за един адвокат в произвоството пред Окръжен
съд-Враца и Апелативен съд-София.
19
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал. 2 ЗА ЗД "БУЛ ИНС" АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1407, р-н
„Лозенец“, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати на П. К., БУЛСТАТ
*********, сума в размер на 1428,00 лв. – разлика до дължимото
възнаграждение за адвокат в производството пред Окръжен съд – Враца и
Апелативен съд-София.
Решението е постановено при участието на К. С. Й. – трето лице помагач
на страната на ЗД „БУЛ ИНС“ АД.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20