Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 22.10.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК,
ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 4209 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 287574/28.11.2019
г., постановено по гр. д. № 44989/2018 г. по описа на СРС, 150 състав са
отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл.422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу М. – Б.Р.С. с ЕГН **********,
установителни искове с правна квалификация чл.415 ГПК вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че М. – Б.Р.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата
в размер на 1548.15 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г., доставена в имот, находящ
се в гр.София, ж.к.******, аб. № 308240, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 27.10.2017г. до окончателното
изплащане, сумата в размер на 180.58 лева – лихва за забава в размер на
законната лихва върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за
периода от 16.09.2015г. до 17.10.2017 г., сумата в размер на 54.92 лева - цена
на извършена услуга дялово разпределение през периода м.05.2014 г. до
м.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК - 27.10.2017г. до окончателното изплащане, както и сумата в размер
на 8.69 лева - лихва за забава върху вземането за цена на извършена услуга
дялово разпределение за периода 16.09.2015г. до 17.10.2017г., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д.
№ 76825/2017г., по описа на СРС, 150-ти състав.
Решението е
постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД като помагач на ищеца.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
постановеното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове. Изложени
са доводи за нарушение на материалния закон и процесуалните правила.
Неправилно, според ищеца, СРС е отхвърлил, като неоснователни предявените
искове срещу М. – Б.Р.С., тъй като в проведеното производство е установено, че
същия е потребител на топлинна енергия за битови нужди за описания имот като собственик
на имота, за който са били доставяни количества ТЕ възлизащи на исковата сума.
Моли за отмяна на постановеното от СРС решение в обжалваната част и уважаване
на предявените искове в цялост.
Въззиваемият
М. – Б.Р.С. не подава писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК. В проведеното
с.з. на 12.10.2020 г. изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба. Моли за потвърждаване решението на СРС, като правилно и законосъобразно.
Третото лице
помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД не е изразил становище по подадената
въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422
вр. чл.415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо
в обжалваната му част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Страните не спорят
и се установява от представения нотариален акт за дарение на недвижим имот № 93
том І, рег. № 4126, дело № 83/2002 г. на нотариус В.Я., рег.№ 265 на НК, че ответникът
е собственик на имота, за който са били доставяни количества ТЕ възлизащи на
стойност, посочена в представените от ищеца счетоводни документи, които не се
оспорват в производството. Чрез представения договор за дарение е установено и
че праводателят на ответника М.С. М.и отчуждител на имота в негова полза е
запазил за себе си безвъзмездно правото на ползване на имота до края на живота
си.
Доводите на ищеца
за допуснато нарушение на материалния закон, съдът намира за неоснователни. В
производството е установено, че носител на правото на ползване върху имота, за
който са доставяни количества ТЕ възлизащи на посочената стойност е именно М.С.
М., който не е страна в производството. С оглед това и изложените такива за
нарушение на процесуалните правила са недоказани и неоснователни.
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и
топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията,
действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна енергия".
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед на това следва да се приеме, че страна по договора за доставка
на топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено
вещно право на ползване. Използването на съюза "или" не дава
възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята
претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде
потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право
на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на
топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с
топлофикационното дружество е само ползвателят.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася
и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът притежава
т. нар. "гола собственост" върху имота и докато съществува правото на
ползване за трето лице, той не би могъл да упражнява правомощието да я ползва.
С оглед на това и на основание чл. 57, ал. 1 ЗС, задължен за разноските за
ползването на имота е ползвателят. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право
на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. По делото не се твърди и
съответно не се установява вещното право на ползване да е прекратено.
Наличието на
учредено вещно право на ползване по отношение на топлофицирания имот е
основание за разноските за ползването й, в това число и за консумираната
топлинна енергия, да бъде ангажирана отговорността на вещния ползвател, но не и
на собственика на жилището.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение,
а решението на СРС – потвърдено
в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 287574/28.11.2019 г., постановено по гр. д. № 44989/2018 г. по описа
на СРС, 150 състав.
Решението е постановено при участието на
трето лице — помагач на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.