Решение по дело №256/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.118, ал.1 и 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба от Д. К. Д. с постоянен адрес: [населено място], общ. Мъглиж срещу Решение №1040-23-8/05.03.2024 год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане №232-01-113-3/05.02.2024 год. на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ - Стара Загора с отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по Заявление вх. №232-01-113/01.11.2023 год.

В жалбата се твърди, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица са постановени при неправилно приложение на чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ №883/2004 год. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност /Регламента/, защото фактите сочат на извод, че Република България е мястото, където лицето обичайно пребивава през целия период на полагане на труд в друга държава-членка на ЕС /в случая Германия/. Твърди, че неправилно е било прието, че жизнените му интереси в страната по заетост – Германия. Изводите на органа в тази насока са напълно неолосновани. Въз основа на подробни доводи се иска от съда да бъде отменено Решение №1040-23-8/05.03.2024 год. на Директор ТП НОИ Стара Загора и потвърденото с него разпореждане. Претендира разноски по делото, съгласно представен списък.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ – Стара Загора, чрез процесуалния си представител иска от съда да бъде отхвърлена жалбата като неоснователна. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата, че фактите не сочат на основание за прилагане на чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 год. Съгласно решенията по дела С-76/76 и С-102/91 на Съда на ЕС, когато работникът има дългосрочна и стабилна работа в държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори когато е оставил семейството си в друга държава-членка. Излага доводи, че правилно е било определена като компетентен орган, държавата по последната му заетост – Германия. Това е основния спорен въпрос, коя е държавата по пребиваване на лицето, като твърди, че за да упражнява трудова заетост в Германия и съгласно федералните закони, лицето е било длъжно да има адресна регистрация в Германия. Такава е налице, поради което и правилно е прието оспореното решение. Претендира възнаграждение за юрисконсулт.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

На 01.11.2023 год. Д. К. Д. е подал, чрез Директора на дирекция „Бюро по труда“ Казанлък, до Директора на ТП на НОИ – Стара Загора Заявление вх. №922-140/01.11.2023 год.. за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание Кодекса за социално осигуряване /лист 33 по делото/. Декларирано е в същото Заявление, че правоотношението му с N+N transporte е прекратено поради намаляване на обема на работа в Германия, считано от 30.10.2023 год. Упражнявана е трудова дейност в друга държава Германия в периода от 18.01.2022 год. до 31.10.2023 год. На 09.11.2023 год. жалбоподателят подава Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС/ЕИП или Швейцария /лист 39/, като посочва, че за времето от 18.01.2022 год. до 31.10.2023 год. е работил за N+N transporte, като причината за прекратяване на трудовата му заетост е уволнение от работодателя. В Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ № 883/ 2004г /лист 35/ е посочил, че последният период на заетост в чужбина е от 04.10.2022 год. до 31.10.2022 год., в Германия, където е работил като шофьор на камион. През този период не е живял със съпруг или партньор, поради семейно положение – неженен и без деца до 18 години. През същия период най-близките роднини са живели в България, където разполага с постоянно жилище и където са преобладаващата част от социалните му контакти, като възнамерява да се установи трайно в България. Посредством електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС – ЕESSI, са получени документите от осигурителното досие на заявителя от Германия, от които се установяват декларираните периоди на заетост като наето лице в Германия с посочените работодатели, основанията за прекратяване на последното трудово правоотношение, размера на трудовото възнаграждение, периодите на осигуряване, а от Справка РОЛ е видно, че последният работодател, за който е полаган труд в България е Н и Н транспорт Логистика, прекратено на 2022 год.. Периодите на трудова заетост в Германия са почти 2 год., а именно от 18.01.2022 год. до 24.10.2023 год..

По делото е налично Удостоверение за данните от автоматизиран информационен „Граничен контрол“ за периода от 01.09.2022 год. до 30.10.2023 год., издадено от ОД на МВР Стара Загора които сочат на следното: излизане на 02.09.2022 год. през Капитан Андреево и завръщане на 11.09.2022 год. през същия пункт. Излизане на 21.09.2022 год. през Видин Дунав мост и завръщане на 23.12.2022 год. през Русе Дунав мост, т.е. непосредствено за празника Коледа. Влизане на 05.01.2023 год. през Маказа. Напускане на РБ на 03.02.2023 год. през Аерогара Пловдив, но отново влизане на 08.04.2023 год. през Аерогара София. Излизане и влизане на 10.04.2023 год. през ГКПП Капитан Андреево; Излизане на 17.04.2023 год. и влизане през ГКПП Маказа на 14.06.2023 год.. Излизане през ГКППП Дунав мост Русе на 17.06.2023 год. Следващото излизане е през ГКПП Капитан Андреево на 15.09.2023 год. и влизане през същия пункт на 24.09.2023 год. Последното влизане е през ГКПП Русе Дунав мост на 25.20.2023 год..

С Разпореждане №231-01-113-3/05.02.2024 год. Ръководителят на осигуряването по безработица, на основание чл.54ж ал.1 вр. с чл.11, §3 буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 год., отказва отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на Д. К. Д., като излага следните мотиви: лицето е подало заявление за отпускане на обезщетение за безработица, като декларира последна заетост в Германия. Получено е отговор на искането за информация на пребиваване със структуриран електронен документ /СЕД/ Н006 чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация, в който е посочена държава на пребиваване Германия. Съгласно чл.65 §2 и чл.65 §5, б.“а“ от Регламент /ЕО/ №883/2004 год., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, получава ПОБ в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване. С оглед изложеното, компетентна по отношение на отпускане на обезщетение за безработица е институцията на Германия.

Разпореждането е съобщено на 13.02.2023 год. с указания за реда, срока и органа пред който може да бъде обжалвано. На 14.02.2024 год. Д. К. Д. е обжалвал издаденото разпореждане пред Директора на ТП на НОИ – Стара Загора, като е подал възражение с вх.№1012-23-11.

С оспореното в настоящото производство Решение №1040-23-8/05.03.2024 год. Директорът на ТП на НОИ – Стара Загора е оставил без уважение подадената от Д. жалба и изцяло е потвърдил разпореждане №231-01-113-3 от 05.02.2024 год. Изцяло са споделени мотивите, изложени от ръководителя на осигуряването за безработица, като са допълнени с доводи, извлечени от чл.65 от Регламент /ЕО/ №883/2204г, а именно: задължена за плащане на обезщетения за безработица е институцията на държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Съгласно чл.61 от Регламента се предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава-членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица тоест наведен е аргумент, че такъв последен период на осигуряване и заетост в България липса, поради което е налице още едно основание да се откаже разглеждане на правото на парично обезщетение за безработица по същество. На държавите-членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Отбелязано е, че Регламентът предвижда възможност за изместване на тази компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. С тази цел са установени и критерии за определяне на държавата по пребиваване – тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне на държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държавата, характерът й и нейната продължителност – Решение на СЕС по дело С-76/76/. Според решаващия орган продължителността на трудовата заетост в случая /2 години/ сочи, че Д. е живял и работил в Германия и поради това тази е държавата-членка по пребиваване по смисъла на чл.65, §2 от Регламента и оттук държавата на трудовата заетост съвпада с тази на пребиваване. В тази връзка и на основание чл.61, както и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5 буква „а“ от Регламент /ЕО/ 883/2004г, е направен извод, че България не е компетентна държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Тези правни тези са подкрепени и в становището по същество на ответника, с което не се излагат за първи мотивите за постановяване на оспореното решение. Признава се правото на избор на лицата, попадащи в обхвата на чл.65, §2 от Регламента, но се отрича жалбоподателя да има качеството на напълно безработно лице, което да е полагало труд в една държава-членка, но да има център на жизнени интереси в друга, защото продължителността на този труд и постоянния характер на трудовите договори са довели до установяване на трайна връзка именно с държавата-членка, в която е осъществявана трудова дейност и е придобито право на постоянно пребиваване. В решението е извършено позоваване на Решение на СЕС по делото „Ди Пауло“ според което чл.65 от Регламента не следва да се тълкува разширително. Прехвърлянето на отговорността за изплащане на ПОБ от държавата по последната заетост към държавата по пребиваване е оправдано само за някои категории работници, които са запазили силни връзки в държавата, в която обикновено пребивават. Не е оправдано, чрез разширително тълкуване на понятието за местоживеене да се стигне до ситуация, при която всички работници-мигранти, упражняващи дейност в една държава-членка, докато семействата им живеят в друга държава-членка, биха могли да се възползват от изключенията по чл.65 от Регламента. Държавата по постоянно пребиваване следва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите жизнени интереси. В тази връзка могат да се вземат предвид обстоятелства като: колко често пътува лицето между работата и мястото на пребиваване; какво е семейното му положение; къде живее семейството му; видът на трудовия договор –срочен или не; работи ли по професията си; намерението му за временно пребиваване и натрупване на професионален опит; личните му контакти и връзки в двете държави – социалните му контакти. Приет е извод, че жалбоподателят трайно и постоянно се е установил в Германия, защото не е осъществявал дейност, нито е пребивавал на територията на България. Тя е лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход, поради което не може да се счита за пребиваващо в същата, дори и ако възнамерява да се върне в нея.

Представени и приети като доказателства по делото са документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане.

По делото бе допуснато и събирането на гласни доказателства, чрез разпит в качеството на свидетел на Д. П. Б.. Съдът кредитира като логични, последователни и достоверни /предвид съответствието им с представените по делото писмени доказателства/ показанията на св. Б., въпреки обстоятелството, че същата е в приятелски отношения със жалбоподателят. От тях се установява, че е бил регистриран на адреса на фирмата, но той реално не е ползвал жилище. Когато са говорили по вайбъра, същият винаги се е намирал в кабината на камиона. По празниците, както и когато е бил в отпуск се е прибирал в България, ходили са заедно на почивки в Гърция, тук е посещавал зъболекар и се е грижил за баща си.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, направи следните правни изводи:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок по чл.118, ал. 1 от КСО и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение №1040-23-8 от 05.03.2024 год. е постановено от материално и териториално компетентния по смисъла на чл.117, ал.1, т.2, б. „б” от КСО административен орган - директор на ТП на НОИ Стара Загора, в предвидената в чл.59, ал.2 от АПК форма и покрива изискванията за съдържание на фактическите и правни основания за неговото издаване.

Не се установяват допуснати в хода на административното производство по издаване на обжалваното решение и на потвърденото с него разпореждане съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да доведат до отмяна на акта на самостоятелно основание.

Обжалваното решение на Директора на ТПП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Съображенията за това са следните:

По делото не съществува спор относно това, че жалбоподателят е гражданин на Република България – държава-членка на Европейския съюз, и през периода от 04.10.2022 год. до 04.10.2023 год. /последната една година преди прекратяването на трудовия му договор/ е упражнявал трудова дейност в дружа държава–членка, а именно Германия. След прекратяване на заетостта в Германия Д. Д. е регистриран като безработно лице в Бюро по труда гр. Казанлък. От 01.01.2018 год. до 31.12.2021 год. е осигуряван в България като шофьор на камион, а от 01.01.2022 год. до 18.01.2022 год. е бил регистриран като безработен в България, след което е започнал работа от 18.01.2022 год. като шофьор на камион в Германия.

Спорният по делото въпрос касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица на Д. Д. след като последният период на трудова заетост /до 04.10.2023 год./ е бил в държава-членка, различна от държавата–членка, която е сезирана със заявление за изплащане на обезщетението.

С Регламент (ЕО) №883/2004 са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. При определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица се прилага общият принцип, че всяко лице, което осъществява доходоносна дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност и следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Именно с тази си дейност лицето е допринесло за икономиката на съответната държава, като е заплащало, респ. са му били удържани съответните данъци и осигуровки. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последната заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Правният режим за получаване на обезщетения от напълно безработни лица е регламентиран в чл.64, §1 и в чл.65, §2 от Регламент № 883/2004. Според чл.65, §2 от Регламент № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл.65, пар.2 от Регламент № 883/2004 установява изискването лицето да е работило в една държава-членка и през това време да е имало обичайното си пребиваване в друга държава-членка. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1, §3, б.„й“ от Регламент № 883/2004 - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място /на обичайно пребиваване на лицето/ се определя съгласно чл.11, §1 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 /регламента по прилагането/ с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

Настоящият съдебен състав намира, че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващият.

Разпоредбата на чл.11, §1, изр. 1-во от Регламент (ЕО) №987/2009 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл. 11, §3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

Според легалната дефиниция на чл.1, б.„т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б.„р“, т.„i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на Германия, поради което и съгласно чл.11, §3, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, той е подчинен на законодателството на тази държава.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателя се явява приложимо немското законодателство и Германия се явява компетентната държава-членка обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз, Европейското икономическо пространство и Швейцария се посочва, че често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място. В конкретния случай не е спорно, че Д. е имал адресна регистрация в Германия, но от приложените писмени доказателства, се установява, че адресът на който е жалбоподателят е адреса на неговия работодател. Очевидно е, че не се касае за адрес на жилище, а за седалището и адреса на управление на търговското дружество, наело го като шофьор. Нещо повече, още на 24.10.2023 год. то е отписано от този адрес, видно от представения документ /лист 85-87 от делото/.

Понятието „пребиваване“, според чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б.„к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка следва да се имат предвид критериите, изброени в т. 29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Според чл.11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009 те може по целесъобразност да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки. В оспореното решение е прието, че за периода на заетост от 18.01.2022 год. – 24.10.2023 год. жалбоподателят е пребивавал непрекъснато на територията на Германия. Следва да се отбележи обаче, че, сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т. 30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради това обстоятелството, че жалбоподателят е пребивавал в Германия през периода на трудовата си заетост не може да служи, само по себе си, за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното му пребиваване в тази страна.

Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост. От събраните доказателства се установява единствено, че жалбоподателят е работил по трудово правоотношение в Германия, като трудовият договор е прекратен поради намаляване обема на работа. От изложеното следва, че пребиваването му в Германия през процесния период на осигурена заетост е било наложено от естеството на работа му и не е резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване, какъвто би имало, например, едно самостоятелно заето лице или лице, работещо по трудово правоотношение, което разполага с възможността да работи от разстояние. Установено, е че лицето многократно се е завръщало в България в периодите си на ваканция. В подкрепа на това е и приложеното удостоверение от ОД на МВР Стара Загора относно неговото влизане и излизане в България. Всъщност това обстоятелство не е било изследвано от административният орган, тъй като самото удостоверение е издадено на името на жалбоподателят и е с дата 15.03.2024 год. – дата следваща постановяването на оспореното решение. Това удостоверение следва да се разглежда и в светлината на факта, че считано от 01.01.2007 год. България е член на ЕС и българските граждани се проверяват по метода „преценка на риска“, в резултат на което е съдържащите се данни са непълни. Това е видно и от отразените две последователни излизания - на 17.06.2023 год. през ГКПП Дунав мост Русе и на 15.09.2023 год. през ГКПП Капитан Андреево /очевидно е че лицето е влязло в България, която обаче информация не се съдържа в удостоверението/, както и двете последователни влизания – на 24.09.2023 год. през ГКПП Капитан Андреево и на 25.10.2023 год. през ГКПП Русе Дунав мост /за да влезе повторно е необходимо лицето да е излязло от България което обаче не е от отразено в удостоверението/.

Семейното положение и роднинските връзки на лицето.

От попълнена от жалбоподателя Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 става ясно, че съпругата, децата им, както и преобладаващата част от роднините му са живели в Република България. В конкретния случай, лицето няма семейство, което да го е последвало при заетостта му в Германия, нито има деца под 18 години, които да се били с него през този период.

Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава.

Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му. Липсва информация относно обстоятелството на притежавано жилище в Германия, като след освобождаването му от работа, Д. е бил адресно дерегистриран от Германия от адреса, представляващ адреса на неговия работодател. Няма собствено жилище в България.

Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В административното производство не са събрани доказателства за посочения критерий, нито се твърдят такива.

Съобразно цитирания по-горе наръчник различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но – от друга страна – между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, ал.2 от Регламент ЕО №883/2004 год., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

В този смисъл е и т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009 год. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя правилно е било поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

Обратен извод не следва и от приетото в определение на Съда на ЕС от 24.03.2023 год. по дело C 30/22, постановено по преюдициално запитване от Административен съд – Велико Търново. Съдът на ЕС е приел, че член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

В административната преписка не се съдържат никакви доказателства, които да установяват пребиваване или връзка с държавата Германия след приключване на трудовата дейност на територията й. Ето защо приемайки, че Д. Д. трайно и постоянно се е установил в Германия, позовавайки се единствено на продължителността на периода на заетост от две години, административният орган е достигнал до погрешен извод, че именно това е държавата по пребиваване. Съгласно т.3 от Решение U3 от 12.06.2009 год. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл.72 от Регламент (ЕО) №883/2004 год. на Европейския парламент и на Съвета /публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010 год., ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено, какъвто е и договорът на жалбоподателят), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл.56, §.2 от Регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент ЕО № 883/2004 год. Тези факти, установени с доказателствата по преписката водят до несъмнен извод, че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС. В конкретния случай органите на ТП на НОИ Стара Загора не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в §2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

По горните съображения съдът намира жалбата за основателна. Обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане като постановени при неправилно приложение на материалния закон, са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени, а преписката да се върне на компетентния административен орган за произнасяне по подаденото от Д. К. Д. З. №922-140/01.11.2023 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на делото и предвид своевременно направеното искане от страна на пълномощника на жалбоподателят за присъждане на сторените по делото разноски, представляващи заплатено възнаграждение за един адвокат, същото следва да бъде уважено, като в тежест на ТП на НОИ – Стара Загора бъде възложено заплащането на сумата от 500.00 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие №0248750/20.03.2024 год.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ и чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на Д. К. Д. Решение №1040-23-8/05.03.2024 год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора и потвърденото с него Разпореждане № 232-01-113-3/05.02.2024 год. на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ - Стара Загора, като незаконосъобразни.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от Д. К. Д. З. №922-140/01.11.2023 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Териториално поделение на „Национален осигурителен институт - Стара Загора да заплати на Д. К. Д., [ЕГН] с адрес [населено място], общ. Мъглиж, [улица] сумата от 500.00 лв. /петстотин лева/, представляваща договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат.

На основание чл.119 във връзка с чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.