Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 16.10.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД,
първи въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДОРА МИХАЙЛОВА
РОСИНА
ДОНЧЕВА
при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа
докладваното от съдия Дончева гр. д.
№ 177 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Подадена е въззивна
жалба от ищеца в първоинстанционното производство Й.С.С.,
чрез адв. Н.К. срещу решение № 190/12.12.2017г., постановено по гр.д. № 471/2017 г. на РС- Самоков, с което е отхвърлен иска на жалбоподателя по чл.
422 ГПК, вр. чл. 538 ТЗ срещу Д.И.Д. за установяване
вземането на Й.С.С. по заповед № 519 от 23.07.2014 г., постановена по ч.гр.д. №
545/2014 г. по описа на РС-Самоков за заплащане на
сумата от 7000 лева главница за задължение по Запис на Заповед от 13.10.2010
г., с падеж 13.04.2011 г., ведно със законна лихва от 21.07.2014 г. до
окончателното плащане, както и сумата от 440 лева разноски, като неоснователен.
Постановеното решение е обжалвано изцяло от
ищеца с доводи за неправилност и незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че било
игнорирано обстоятелството, че заповедта за незабавно изпълнение и
изпълнителният лист в полза на Й.С. били издадени от РС-Самоков
на 23.07.2014 г., като през същата година е образувано и изпълнително дело №
0432/2014 г. по описа на ЧСИ № 779 от регистъра на КЧСИ. На 02.03.2017 г.-почти
три години след извършване действия по събиране на вземането по изпълнителното
дело е подадено възражение от длъжника Д.Д..*** е издал определение, с което е
указал на заявителя, че може да предяви иск за вземането си. Твърди се, че от
2014 г. до 2016 г. по изпълнителното дело са събирани суми от трудовото
възнаграждение на длъжника. Следвало да се приеме, че длъжникът Д.Д., въпреки,
че не е намирана на нито един от адресите си, е знаела за изпълнителното дело
още от 2014 г. и е приемала доброволно изплащането на дължимата сума от
работната си заплата. Намира за неправилен извода на съда, че наемното
правоотношение между страните е продължило от 08.12.2007 г. до 15.12.2008 г.
Твърди се, че то е продължило доста по-дълго, а и законът не изисква писмен
документ за продължаването му. По изложените съображения моли да бъде отменено
постановеното решение изцяло и да бъде уважен предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответника по жалба
Д.И.Д. изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба. Твърди, че между абстрактното правоотношение, основаващо се на записа на
заповед и каузалните такива не може да се направи връзка и да се приеме, че
дългът по записа на заповед има за цел обезпечаване вземанията по каузалните
сделки. Договорът за наем е сключен на 08.12.2007 г. и е с период на действие
дванадесет месеца, като наемните правоотношения между страните не са
продължавани след изтичане срока на договора и по делото няма данни за това.
Посочва, че записа на заповед е издаден през месец октомври 2010 г.- значителен
период след подписване на договора за наем и не обезпечава вземания по
каузалната сделка. Не може да се направи връзка и между дълга по записа на
заповед и този по споразумението с „Т.С.“ ЕАД. Твърди се, че по заповедното, по
изпълнителното и по исковото производство липсват каквито и да било
доказателства, от които да става ясно, че поканата за доброволно изпълнение е
връчена редовно, поради което възражението е подадено своевременно.
Поддържа
възражението за настъпила погасителна давност и твърдения за нередовност на
записа на заповед. Претендира разноски за пред въззивната
инстанция.
Софийски окръжен съд, като прецени събраните по
делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира
за установено следното:
Въззивната жалба е подадена срещу
подлежащ на въззивно обжалване акт, от процесуално
легитимирано лице- ищеца по иска Й.С.С., в законоустановения
срок. След извършената служебна проверка по реда
на чл. 269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е валидно,
но недопустимо.
Ищцата Й.С.С. е предявила срещу Д.Й.Д., иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за установяване, че ответницата й дължи
вземанията, за които е издадена заповед № 519 за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК от 23.07.2014 г. по ч. гр.д. № 545/2014 г. по описа
на РС-Самоков, както следва: сумата –главница от 7 000
лева за задължение по запис на заповед от 13.10.2010 г., с падеж 13.04.2011 г.,
ведно със законна лихва от 21.07.2014 г. до окончателно плащане, както и сумата
от 440 лева разноски. Претендира разноски по делото.
В постъпилият отговор от ответника Д.И.Д. исковете
се оспорват като неоснователни и недоказани. Релевира
се възражение за изтекла погасителна давност.
Установява се следната фактическа обстановка от
значение за спора:
От приложеното ч.гр.д. № 545/2014 г. по описа на
РС-Самоков се установява, че на осн.
чл. 417 от ГПК на 23.07.2014 г. е разпоредено по
искане на ищеца издаване на заповед № 519/23.07.2014 г. за претендираните
суми.
На 13.10.2010 г. Д. Й.Д. с ЕГН: **********
издала в полза на Й.С.С. с ЕГН: ********** запис на заповед, с който се
задължила за сумата от 7000 лв., платима на падежа 13.04.2011 г.
В ч.гр.д. № 545/2014 г. се съдържа молба от Д.И.Д.
от 10.03.2015 г., /получена по факс, л. 12/, с която същата моли да й бъде
изпратено на факс номер ********* следните документи във връзка със Заповед №
519/23.07.2014 г. по ч.гр.д. № 545/2014 г. – молба за заповед за изпълнение,
запис на заповед, обявяване. Исканите документи са изпратени на посочения факс
номер на 11.03.2015 г., видно от факс разпечатка /л. 12-13 от ч.гр.д.№ 545/2014
г. на РС-Самоков/.
На 02.03.2017 г. е депозирано възражение от Д.И.Д..***
е изискал информация от ЧСИ-В.И., рег. № 779, за страните по изп.д. № 201477904000432, предмета, както и кога са връчени
ПДИ и заповед за изпълнение. Представена е покана за доброволно изпълнение изх.
№ 00105/13.02.2015 г., изпратена по пощата
до длъжницата, с отбелязване в съобщението от пощенска станция С., че
получателят се е преместил на друг адрес. Представено е запорно
съобщение изх. № 00105/13.02.2015 г. до „МСФАРМА“ АД, с което се налага запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника Д.И.Д., получена на 18.02.2015 г.
Представен е и протокол, от който се установява, че на 05.03.2015 г. в
кантората на ЧСИ В.И. се явила Д.И.Д. и заявила, че месечното си трудово възнаграждение
от „М.“ АД получава по банковата сметка
в "У.Б." АД и запорното съобщение да бъде
вдигнато.
С определение от 30.03.2017 г., постановено по
ч. гр.д. № 545/2014 г. по описа на РС-Самоков е
прогласено настъпило на 02.03.2017 г. спиране на изпълнението на заповед за
незабавно изпълнение № 519/23.07.2014 г. и указано на заявителя, в едномесечен
срок от съобщението да предяви иск за вземането си срещу длъжника.
От договор за наем на недвижим имот се
установява, че на 08.12.2007 г. ищцата предоставила на ответницата недвижим
имот в гр. С. срещу месечен наем в размер на 500, 00 лева за срок от 12 месеца,
считано от 15.12.2007 г. Предвидено е прекратяване на договора при изтичане на
договорения срок, като може да бъде продължен, при същите или други условия с
изричното писмено съгласие на страните тридесет дни преди изтичане на срока.
От представен споразумителен
протокол, сключен между ищцата и Т. С. ЕАД се установява, че страните са се споразумяли за разсрочване на задължение в размер на 3 354,
60 лв. /за същия имот предмет на наемния договор/, формирано в периода м.
септември 2008 г.-м. декември 2010 г.
С оглед на събраните по делото доказателства,
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно задължителните
разяснения в т.10а от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк.д.
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, респ.415, ал.1 ГПК,
не са налице в случаите, когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в
срока по чл. 414, ал.2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът,
разглеждащ иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, извършва самостоятелна
преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е
обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство.
Спазването на
установения от законодателя преклузивен срок е
абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като
особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора
от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на
което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца
от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на
съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и
наличието на възражение на длъжника по чл. 414 ал.1
от ГПК и спазването на срока по чл. 414 ал. 2
от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство.
Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на
заявителя на указания по чл.415 ал.1
от ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния
иск.
От изложеното следва, че
съдът, пред който е предявен иск за съществуване на вземането на
основание чл. 422 от ГПК следи служебно за едновременното наличие на три предпоставки за
допустимостта на иска: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено от
длъжника в двуседмичен срок от връчването на заповедта възражение по чл.414 от ГПК; 3/спазване на срока за предявяване на установителния
иск за съществуване на вземането по чл. 415 ал.1
от ГПК. Тази проверка е самостоятелна и независима от
проверката на заповедния съд, като при осъществяването й съдът може да задължи
ищеца да представи доказателства, но може да извърши и служебна справка относно
релевантните обстоятелства.
В случая липсва една от
предпоставките - подадено от длъжника в двуседмичен срок от връчването на
заповедта възражение по чл.
414 от ГПК. От приложеното ч.гр.д. № 545/2014 г. се установява, че Д.И.Д. *** от
10.03.2015 г. /изпратена по факс/ е направила искане да й бъдат изпратени
заявлението, записа на заповед и произнасянето по заявлението /издадената
заповед по чл. 417 ГПК/. С разпореждане
на съда от същата дата е разпоредено исканите
документи да бъдат изпратени по факс. От приложеното факс съобщение става ясно,
че на 11.03.2015 г. в 10, 33 ч. всички искани документи са изпратени на
посочения факс номер- *********. С оглед на това двуседмичният срок по чл. 414 ГПК е започнал да тече от 12.03.2015 г. и е изтекъл на 25.03.2015 г., в който
срок възражение не е постъпило. Депозираното възражение от длъжника е от
02.03.2017 г. – почти две години след изтичане на срока. Следва да бъде също
посочено, че от представеният от ЧСИ – Василка Илиева протокол от 05.03.2015 г.
се установява също, че Д.И.Д. е посетила на тази дата кантората, с искане запорното съобщение да бъде вдигнато, което е още една индиция, че към тази дата същата е знаела за развилото се
заповедно производство.
Поради това съобразявайки се с ТР № 4 от 18.06.2014 г. ВКС,
съдът намира, че действително не е налице една от положителните процесуални
предпоставки за надлежното предявяване и за разглеждане на иска по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 , ал.1 от ГПК, а именно
- да е подадено надлежно възражение по чл. 414 от ГПК в срок срещу
заповедта за изпълнение.
По
изложените съображения съдът намира предявеният иск за недопустим, поради което
обжалваното решение на основание чл. 270,ал.3 ГПК следва да бъде обезсилено, а
производството по делото прекратено.
Тъй като
съдът намери, че предявеният иск е недопустим, то не следва да се произнася по
останалите наведени с жалбата възражения, касаещи обосноваността и
законосъобразността на обжалваното решение.
Разноски от въззивника не са претендирани,
поради което съдът не присъжда такива.
Воден от горното, окръжният съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 190/12.12.2017г., постановено по гр.д. № 471/2017г. по
описа на РС-Самоков и И ПРЕКРАТЯВА
производството по делото, поради недопустимост на иска.
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.