РЕШЕНИЕ
№
гр. Велинград, 03.07.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, в публично заседание на двадесет и
пети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 249 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен от И.Н.Т., ЕГН **********,***, против А.А.К., ЕГН **********, с
постоянен адрес:***, с който се иска да
бъде установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от 12 200
лв. (дванадесет хиляди и двеста лева),
представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем от 07.02.2014
г., ведно със законна лихва за периода от подаване на заявлението- 12.12.2018 г.
до окончателно изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за
изпълнение от № № 902 от 20.12.2018г., по ч.гр.д. № 1543, по описа ВРС за 2018
г..
Ищецът И.Т. излага, че
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което била
издадена заповед за изпълнение от № № 902 от 20.12.2018г., по ч.гр.д. № 1543,
по описа ВРС за 2018 г., като в срока по чл. 414 ГПК ответникът възразил срещу
дължимостта на сумите, поради което е налице правен интерес от предявяване на
настоящия установителен иск. Твърди се, че на 07.02.2014 г. ответникът отишъл в дърводелският цех на
ищеца и в присъствието на свидетели последният му предал сумата от 12 200.00
лв. в заем, за което подписали Договор за паричен заем, с който ответникът се
задължил да върне сумата в срок до един месец. Излага, че ответникът не
изпълнил в срок поетото задължение да върне заетата сума, като оттогава с него
са провеждани многократно разговори, но така вече повече от 4 години и до
настоящия момент заемът не е върнат. Предвид изложеното се моли съдът да
постанови решение, по силата на което да признае за установено по отношение на
ответника, че последният дължи на ищеца
сумата от 12 200 лв. (дванадесет
хиляди и двеста лева), представляваща неизплатена главница по Договор за
паричен заем от 07.02.2014 г., ведно със законна лихва за периода от подаване
на заявлението- 12.12.2018 г. до окончателно изплащане на задължението, за
които суми е издадена заповед за изпълнение от № № 902 от 20.12.2018г., по
ч.гр.д. № 1543, по описа ВРС за 2018 г.. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът А.К. изразява становище, че искът е
неоснователен. Оспорва изложените в исковата молба обстоятелства. Оспорва
подписа си, положен върху процесния договор, като твърди, че не е подписан от
него и моли да бъде открито производството по реда на чл. 193 ГПК. Релевира
възражение за погасяване вземането по давност. Предвид изложеното моли искът да
бъде отхвърлен.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За основателността на предявения иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже,
че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за заем, по
силата на което е предоставило на ответника процесната сума, а за него е възникнало
задължение за връщане на заетата сума, както и настъпилата изискуемост на
вземането.
Договорът
за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз
основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а
заемополучателят получи в заем парична сума като се задължава да върне заетата
сума. По иск с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на
обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е
предадена въз основа на договор за заем, т.е. при наличието на съгласие за връщане
у ответника. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от
задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго
основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален
дълг, да е извършил дарение на сумата, да е предал сумата като аванс по договор
за изработка, вещ или услуга, като вноска по договор за дружество и пр., или
дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или
равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в
собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. В
този смисъл е и трайната и задължителна практика на ВКС (Решение №
174/23.07.2010 г., по гр.д. № 5002/2008 г., на ІV г.о.; Решение № 97/22.03.2011
г., по гр.д. № 417/2010 г., на ІV г.о.; Решение № 261/22.01.2014 г., по гр.д. №
2354/2013 г., на ІІІ г.о.; Решение № 192/07.11.2014 г., по гр.д. № 2519/2014
г., на ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК).
В
случая по делото е представен договор за паричен заем от 07.02.2014 г.,
съгласно който ищецът в качеството си на заемодател се е задължил да предаде в
заем на заемателя сумата от 12200 лева, а ответникът в качеството си на заемател
се е задължил да я върне в срок от един месец от получаването й (чл. 1 и чл. 3
от договора). Ответникът своевременно е оспорил представения от
ищеца частен документ, като в производството по проверка автентичността на
подписа на ответника в документа от 07.02.2014 г. е приета неоспорена от
страните съдебно- графическа експертиза, която съдът кредитира изцяло, като
обективна, пълна и компетентно изготвена. Според заключението на вещото лице
оспореният подпис е положен от ответника А.К.. Доколкото в изпълнение нормата
на чл. 193,
ал.3, изр.1 от ГПК тежестта за доказване неистинността на документа
пада върху страната, която го оспорва, съдът приема, че ответникът не проведе
успешно пълно и главно доказване на оспорвания факт, поради което и по аргумент
на противното от нормата на чл. 154, ал.1
от ГПК съдът следва да приеме, че договорът за паричен заем с дата 07.02.2014
г. е подписан от заемателя А.А.К.. Следва извод, че оспорването автентичността
на подписа на заемателя - ответник остана недоказано и няма основания за
изключване от доказателствата по делото на договора за паричен заем с дата 07.02.2014
г. и това доказателство следва да бъде ценено като писмено доказателство, което
е годно да бъде поставено в основата на фактическите изводи от значение за
спора. На основание чл. 194,
ал.3, изр.1 от ГПК със съдебното решение съдът признава за
недоказано направеното оспорване от ответника А.А.К..
Видно от така представения договор за заем в него
ищецът по настоящото дело единствено е поел задължение за предаване в заем на
процесната сума. По делото от страна на ищеца не са ангажирани никакви
доказателства за установяване факта на предаване на заемната сума, а единствено
за обстоятелствата, посочени в допълнителна молба вх. № 2773/05.06.2019 г.,
което съдът с протоколно определение от 11.06.2019 г. е оставил без уважение,
като е счел, че тези обстоятелства са ирелевантни за спора. От друга страна
дори и да беше поискано събирането на гласни доказателства за установяване на
това обстоятелство, то е очевидно, че същото би било недопустимо предвид
разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2- ро ГПК, доколкото заемът не е
сключен между роднини по сватовство до втора степен включително (по
аргумент от молба
вх. № 2773/05.06.2019 г.), а стойността е по- голяма от 5000 лв..
По
делото не са представени доказателства процесната сума от 12200 лв. да е предадена на ответника, поради
което и при прилагане разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, съдът намира
за недоказано обстоятелството между ищеца и ответника да е възникнало
облигационно правоотношение по договор за заем, поради което искът като
недоказани следва да бъдат отхвърлен. В случая не е достатъчно да се установи,
че между страните е постигната договорка за предаване в заем на процесната
сума, а че тя действително е била дадена на заемополучателят- ответник в
каквато насока липсват каквито и да е доказателства по делото. Това следва от
реалния характер на договора за заем, в който смисъл е както теорията, така и
константната практика на съдилищата, съобразно която договорът се
счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите
бъдат предадени на заемателя.
С оглед на изложеното при съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства съдът намира, че ищецът не е провел пълно и
главно доказване на елементите от фактическия състав на оспореното вземане, а
именно, че е предал на ответника процесната сума по силата на облигационно
правоотношение по договор за заем между страните от 07.02.2014 г.. Предвид изложеното ответникът не дължи процесната
сума и предявеният установителен иск следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
В
съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът
следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има
право на разноски съобразно отхвърлената част от исковете, или ищецът следва да
бъде осъден да му заплати сумата от 1030 лв., представляваща възнаграждение за
вещо лице и един адвокат в исковото производство.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
от И.Н.Т., ЕГН **********,***, против А.А.К., ЕГН **********, с
постоянен адрес:***, иск с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който
се иска да бъде установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата
от 12 200 лв. (дванадесет хиляди и
двеста лева), представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем от
07.02.2014 г., ведно със законна лихва за периода от подаване на заявлението-
12.12.2018 г. до окончателно изплащане на задължението, за която сума е
издадена заповед за изпълнение от № № 902 от 20.12.2018г., по ч.гр.д. № 1543,
по описа ВРС за 2018 г..
ОСЪЖДА И.Н.Т., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ
на А.А.К., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1030 лв., представляваща сторените от ответника разноски по
делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА