Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 224 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 359087 от 12.03.2018г. по гр.д. № 67451/2016г. Софийски районен
съд, 53 състав признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
срещу М.И.С., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.И.Г.дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*******, сумата 98.23 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия
за периода м. 11.2013г. - м. 04.2015г. за абонатен номер № 332528, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението - 20.07.2016г.,
до окончателното й изплащане, сумата от 14.62 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 01.01.2014г.
до 15.06.2016г., както и сумата от 12.29 лв. - такса за дялово разпределение за
периода от м. 11.2013г. до м. 04.2015г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 22.07.2016г. по гр.д. № 40309/2016г. на
СРС, 53 състав, като отхвърлил иска за сумата от 2.33 лв. - законна лихва за забава
за периода от 01.01.2014г. до 15.06.2016г. върху главницата за дялово
разпределение. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът М.С. е осъден да
заплати на ищеца сумата 550 лв. – разноски в заповедното и исковото
производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника М.И.С., който го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност - неправилно
приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Неправилно СРС приел, че по делото е установено топлоподаване в
процесния имот при условията на пълно и главно доказване. Въпреки дадените му с
доклада по делото указания, ищецът не установил този факт. Не била поставена
такава задача на вещото лице от СТЕ, не било уважено искането за оглед на АС,
за да се констатира липсата на отклонение към помещението, в което се намира
обектът – гараж № 2. Не били представени доказателства за присъединяване на
имота към АС или към нейно отклонение и монтирани уреди за дялово
разпределение, отоплителни тела. От приетия списък към протокол от ОС на ЕС от
25.06.2002г., под № 50 било видно, че не са монтирани отоплителни тела и няма
деклариран отопляем обем. Това било доказателство, че първоначално включване в
системата за подаване на топлоенергия не било предвидено и не било изпълнявано.
Не били представени доказателства за твърдяното с исковата молба с
представеното писмо от 27.02.2013г. допълнително включване в системата за
топлоснабдяване. До 2013г. не били претендирани плащания за топлинна енергия за
гаража. По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца
било да докаже възникване на главния дълг и изпадането на длъжника в забава,
уговорен падеж за плащане, както и датата, на която общите фактури за процесния
период са публикувани на интернет страницата на ищеца. Тези факти не били
установени. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните
части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по същата.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 98.23 лв. – главница, представляваща цена
на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. „*******,
гараж № 2, аб. № 332528, за периода м. 11.2013г. - м. 04.2015г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 14.62
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за топлинна
енергия за периода 01.01.2014г. - 15.06.2016г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 12.29
лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода
м. 11.2013г. – м. 04.2015г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
2.33 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за дялово
разпределение за периода 01.01.2014г. - 15.06.2016г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 20.07.2016г., до окончателното плащане. Твърди се,
че за сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 40309/2016г. на СРС, 53 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражение, че процесният имот не е
топлоснабден, намирал се в пристройка към сградата-етажна собственост, към
която нямало отклонение от АС; Евентуално е поддържал, че част от вземанията на
ищеца са погасени по давност, което възражение не се поддържа във въззивната
жалба; Във връзка с исковете за лихви е възразил, че неправилно при изчисляване
на лихвите ищецът включил и лихва върху прогнозните сметки в общ размер 1.16 лв.
по фактури от м. 11.2013г., м. 12.2013г. и м. 01.2014г. В останалата част е
заявил, че не оспорва изчисленията на ищеца, с оглед на което е искал да не се
допускат СТЕ и ССЕ. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която
първоинстанционният съд се е произнесъл по отношение на трето за делото лице –
в мотивите и диспозитива на решението правилно е посочено, че ответник е М.И.С.,
но на ред 6 от диспозитива е посочено като длъжник трето лице – Г.И.Г.;
Въззивният съд намира решението за недопустимо и в частта, с която СРС се е
произнесъл по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за лихви за забава върху главницата от 98.23 лв. за топлинна енергия - за
разликата над 12.29 лв. до признатия за дължим размер от 14.62 лв. Този иск е
недопустим за посочената разлика от 2.33 лв. Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за сумата от общо 14.62 лв. – лихви за забава, от които 12.29
лв. – лихви върху главницата за топлинна енергия, и 2.33 лв. – лихви за забава
върху главницата за дялово разпределение. Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК
може да бъде само същото – по основание, период и размер /респ. в по-малък
размер/ вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Предвид
произнасянето по частично недопустим иск, решението в частта за посочената
разлика следва да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.
В останалите атакувани части решението е допустимо. Възражението на длъжника
срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК. С оглед релевираните в жалбата
непреклудирани доводи решението следва да бъде потвърдено в атакуваните части по
следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР,
в които се определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на
клиентите; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на
количеството топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията;
условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването;
редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско
измерване или други контролни приспособления и пр. Според изричната разпоредба
на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране
(КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е било спорно и от приетия нотариален акт №
16/2010г. се установява, че ответникът е собственик на процесния гараж № 2. Не
е било спорно, че сградата-етажна собственост на процесния адрес е била
присъединена към топлопреносната мрежа. Основното спорно по делото
обстоятелство е била ли е топлоснабдена и пристройката с гаражни клетки към
сградата-етажна собственост.
Въззивният съд намира, че този факт се установява от
приетия и неоспорен протокол от ОС на ЕС от 25.06.2002г. /който, противно
поддържаното в жалбата, не касае присъединяване на сградата към топлопреносната
мрежа, а избор на топлинен счетоводител и монтаж на уреди за дялово разпределение/.
Видно от списъка към протокола, под № 48 до 58 са описани гаражите към сградата
– етажна собственост, всеки от тях индивидуализиран с абонатен номер. Част от
собствениците на гаражи са заявили искане за монтиране на уреди за дялово
разпределение в имотите им върху 1 бр. отоплителни тела /радиатори/, като 5 от собствениците,
сред които и праводателката на ответника, не са заявили искане за монтиране на
уред в гаражите им предвид липсата на отоплителни тела в тях. При твърденията
на ответника, че гаражите се намират в обща пристройка към сградата и представляват
гаражни клетки, няма как част от обектите да са топлоснабдени, а останалата
част – не. Дали в гаража на ответника има монтирано отоплително тяло или не е
ирелевантно, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
потребителите/клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата.
Същевременно от заключението на СТЕ, прието в
първоинстанционното производство се установява, че за имота на ответника са
начислявани само суми за ТЕ, отдадена от сградна инсталация, която е
начислявана в съответствие с нормативната уредба. За процесния период, след
извършените изравнявания, стойността на топлинната енергия възлиза на 98.25 лв.
Поради това правилно този иск е бил уважен от районния съд до претендирания
размер от 98.23 лв.
Противно на поддържаното в жалбата, приложеното към
исковата молба писмо от 27.02.2013г. от ищеца до ответника касае само промяната
на титуляра на партидата с аб. № 332528, предвид промяната в собствеността на
гаража, а не твърдяното „допълнително включване“ в системата за
топлоснабдяване. Дали до 2013г. от ищеца са претендирани суми за ТЕ е
ирелевантно за основателността на главния иск за цената на топлинната енергия.
Доводите на ответника във връзка с иска за лихви върху
главницата за топлинна енергия, релевирани с отговора на исковата молба, се
свеждат до незаконосъобразно начисляване от ищеца на лихви върху прогнозните
сметки в общ размер 1.16 лв. по фактури от м. 11.2013г., м. 12.2013г. и м.
01.2014г. Това възражение съдът намира за неоснователно, тъй като тези лихви са
начислявани в съответствие с чл. 33, ал. 6 вр. ал. 1 от приложимите в периода Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“
АД на потребители в гр. София, в сила от 14.02.2008г., а за останалите вземания
ищецът е начислявал лихви за забава в съответствие с предвиденото в чл. 33, ал.
4 вр. ал. 2 от Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 10.03.2014г. – само върху задълженията по общата
фактура след изравняването. От ответника не е релевирано своевременно
възражение ищецът да не е публикувал фактурите на интернет страницата си, с
оглед на което доводът в жалбата в тази връзка е преклудиран и не следва да се
обсъжда. Поради това, и съобразно неоспореното заключение на ССЕ, акцесорният иск за лихви върху главницата за
топлинна енергия е основателен до размера от 12.29 лв., за която сума има
издадена заповед за изпълнение.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска за главница за дялово
разпределение е бланкетна – в нея не са релевирани конкретни оплаквания за
неправилност на изводите на районния съд. Въззивният съд намира, че при
постановяване на първоинстанционното решение в тази част не са нарушени
императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК няма
правомощието да провери правилността на решението в тази част, а следва да го
потвърди.
Предвид неоснователността на доводите в жалбата,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в допустимите му
обжалвани части.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивника не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което
съдът не се произнася по разноските.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 359087 от 12.03.2018г., постановено по гр.д. № 67451/2016г. на
Софийски районен съд, 53 състав в частта,
в която е постановено по отношение на трето за делото лице – Г.И.Г., както и в частта, с която е признато за
установено по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че ответникът М.И.С. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над 12.29 лв. до 14.62 лв., като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 359087 от 12.03.2018г., постановено по гр.д. № 67451/2016г. на
Софийски районен съд, 53 състав в останалите обжалвани части.
В необжалваната част решението по по гр.д. № 67451/2016г. на Софийски
районен съд, 53 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.