№ 1360
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диляна Господинова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело №
20211100900866 по описа за 2021 година
Предявени са с обективно кумулативно съединени искове, както следва: главни
искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и акцесорни искове с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При условията на евентуалност в процеса са
предявени възражения за прихващане с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
Ищецът - „Х.М.К.” ООД, твърди, че на 01.10.2018 г. сключил с ответника - „А.р.”
ООД, договор, по силата на който се задължил да извършва цялата
туристическа/хотелиерска дейност на собствения на последния хотел „Адела“, находящ се в
гр. София, ул. ****, за своя сметка и със собствен персонал. Ответникът поел насрещно
задължение да заплаща на ищеца възнаграждение за това в твърд размер от 7 200 лв. с ДДС
за всеки месец за периода до края на месец март 2019 г. и от 14 400 лв. с ДДС за всеки месец
за периода от началото на месец април 2019 г. до края на действие на договора, както и
резултативно възнаграждение. С договора страните постигнали съгласие, че задълженията
на ответника по сключен на 20.01.2017 г. договор за кредит ще бъдат погасявани с
приходите от туристическата дейност на хотела и с оглед на това уговорили, че ищецът
поема задължение да управлява хотела така, че по сметката на ответника да са налични
достатъчни средства за погасяване на месечните вноски по кредита. В тази връзка и
съгласно уговореното в чл. 4 от договора ищецът заплатил по сметката на ответника сумата
от 30 000 лв., представляваща гаранционен депозит, който има за цел да служи за
обезпечаване на задължението за осигуряване на средства за изплащане на месечните
вноски по договора за кредит. С чл. 4, ал. 4 от договора ответникът се задължил да върне
тази сума на ищеца в деня на прекратяване на договора, освен ако са налице неплатени
вноски по договора за кредит, чийто падеж е настъпил в срока на действие на договора за
1
управление на хотела. Ищецът твърди, че договорът е прекратен от ответника на 31.12.2019
г., когато е изтекъл тримесечният срок на отправеното предизвестие за неговото
прекратяване, в който момент е възникнало и е станало изискуемо задължението за връщане
на предоставения от ищеца гаранционен депозит. Посочва, че ответникът не е изпълнил на
падежа задълженията си за заплащане на месечно възнаграждение за извършени от ищеца
услуги за месец ноември и декември 2019 г., което е в общ размер от 28 800 лв. с ДДС, както
и за връщане на гаранционния депозит в размер на 30 000 лв. Той е изпаднал в забава,
поради което дължи да заплати на ищеца и обезщетение за забавено плащане на
задълженията в размер на законната лихва от датата, следваща падежа до датата на
предявяване на иска. Поради изложеното ищецът моли ответникът да бъде осъден да му
заплати следните суми: 1) сума в размер на 28 800 лв., представляваща неплатено
възнаграждение за извършена туристическа/хотелиерска дейност в хотел „Адела“, находящ
се в гр. София, ул. ****, дължимо за месец ноември и декември 2019 г., по сключен между
страните договор от 01.10.2018 г., както и сумата от 3 896 лв., представляваща обезщетение
в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за възнаграждение,
начислено за периода от 17.01.2020 г. до 17.05.2021 г.; 2) сума в размер на 30 000 лв.,
представляваща сума, дадена от ищеца на ответника като гаранционен депозит, която
подлежи на връщане съгласно чл. 4, ал. 4 от договора от 01.10.2018 г., както и сумата от 4
183, 33 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено
изпълнение на задължението за връщане на гаранционния депозит, начислено за периода от
02.01.2020 г. до 17.05.2021 г. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по исковете - „А.р.” ООД, ги оспорва. Твърди, че е заплатил на ищеца
дължимото възнаграждение за срока на действие на сключения договор в пълен размер, за
което са преведени средства от собствените му банкови сметки. Посочва, че ищецът не е
изпълнявал точно задължението си за осигуряване на средства за покриване на месечните
вноски по договора за кредит, поради което счита, че за него не е възникнало задължение да
върне платения гаранционен депозит. Ответникът заявява възражение за прихващане по
отношение на претенциите на ищеца със свои вземания към него за получаване на следните
суми: 1) сума в размер на 41 200 лв. – платена при начална липса на основание сума от
ответника на ищеца, която подлежи на връщане; 2) сума в размер на 149 160, 25 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение от ищеца на задължението му да осигури
получаване на гарантирана ефективна полза за ответника в резултат на управлението на
хотела в минимален размер за 2018 г. и за 2019 г. от 505 000 лв., която неустойка е дължима
на основание чл. 5 от договора; 3) сума в размер на 63 606, 35 лв., представляваща
претърпени от ответника имуществени вреди, изразяващи се в липса на парични средства в
този размер в касата, която е причинена от неизпълнение от ищеца на задължението му,
поето със сключения договор да води счетоводството на ответното дружество и да оперира
със собствените му парични средства за срока на действие на този договор. Поради
изложеното моли предявените искове да се отхвърлят. Претендира присъждане на
направените в производството разноски.
2
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на
уговореното възнаграждение за месец ноември и декември 2019 г.:
Съгласно твърденията, въведени с исковата молба, предмет на разглеждане в
производството е претенцията на ищеца за заплащане на възнаграждение, дължимо от
ответника по сключен между тях договор от 01.10.2018 г. Ето защо и за да бъде уважен
предявения в процеса иск на първо място следва да се прецени дали от представените
доказателства се установява, че е сключен такъв договор, какъв е неговият характер, както и
дали той обвързва страните по него за спорния период.
По делото не е спорно, че между „Х.М.К.” ООД, от една страна, и „А.р.” ООД, от
друга страна, са възникнали облигационни отношения, произтичащи от сключен на
01.10.2018 г. договор. Това е видно и от приетия като доказателство в производството
писмен договор от 01.10.2018 г., който е подписан от представители на всяка от насрещните
страни по сделката и обективира тяхното съгласие за сключването му със съдържание на
правата и задълженията, които възникват за съдоговорителите такова, каквото е отразено в
него. С чл. 1 от сключения договор страните по него са уговорили, че дружеството „Х.М.К.”
ООД поема задължение да извърши срещу получаване на възнаграждение цялостното
управление на собствения на „А.р.” ООД обект, представляващ апартаментен хотел,
състоящ се от 36 броя обзаведени и оборудвани апартамента и 7 подземни паркоместа, като
съгласно чл. 1, ал. 2 от договора под „цялостно управление“ трябва да се разбира
извършването на следните дейности: 1) поемане на цялата оперативна и административна
дейност в обекта, а именно хотелиерство, организация и провеждане на всички
туристически услуги, както и всички други дейности, извършвани в обекта с цел генериране
на приходи; 2) спазване на всички законови изисквания за извършване на посочените
дейности; 3) маркетинг, реклама и всяка друга дейност, която по съществото си е свързана с
организацията, функционирането и развиването на дейности, извършвани в предоставения
обект. При съобразяване на вида на дейностите, които страните се съгласяват, че се
включват в термина управление на апартаментния хотел и се възлагат за извършване по
силата на процесния договор, е видно, че те представляват основно туристически дейности и
по конкретно дейността хотелиерство, която съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Закона за туризма
представлява една от видовете туристически дейности. С оглед спецификата на
хотелиерската дейност нейното осъществяване предполага както извършване на правни
действия, като сключване на договори с клиенти за настаняване в хотел и други договори с
доставчици и изпълнители, осигуряващи възможността да бъдат настанявани и обслужвани
клиенти в хотелите, но също така и извършването на фактически действия, каквито са тези
по организация на дейността на хотела и по неговата поддръжка. Ето защо съдът приема, че
3
със сключения между страните договор на ищеца е възложено извършването както на
правни действия, чието възлагане е характерен елемент на договора за поръчка, но така
също и на фактически действия, чието осъществяване по възлагане е характерна престация
за договора за изработка. В сключения между страните договор се съдържат и клаузи, с
които ответникът упълномощава ищеца при извършване на възложените му действия да
действа от негово име и за негова сметка пред трети лица, публични органи и институции,
като е предвидено, че всички резултати от дейността на ищеца ще възникват направо за
ответника. Това са клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и 2 от процесния договор. Уговорка с
такова съдържание също представлява характерен елемент на договора за поръчка съгласно
чл. 292, ал. 1 ЗЗД. С оглед на това се налага изводът, че сключеният между страните по
спора на 01.10.2018 г. договор следва да се определи като ненаименован такъв, съдържащ
елементи на договор за изработка и на договор за поръчка.
В чл. 15 от договора страните са постигнали съгласие, че срокът му на действие е 4
години, считано от датата на неговото подписване, което в случая означава, че е от
01.10.2018 г. до 01.10.2022 г. Ищецът твърди, че този договор е прекратен преди изтичане на
уговорения срок с отправено от „А.р.” ООД тримесечно писмено предизвестие за това, като
фактът на прекратяването е настъпил на 01.01.2020 г. Ответникът не оспорва това
обстоятелство нито в подадения от него писмен отговор, нито след това в хода на
производството, поради което съдът го счита за безспорно в процеса и като такова за
установено. Това означава, че по делото се доказва, че договорът, сключен на 01.10.2018 г.,
е действал за периода от 01.10.2018 г. до 31.12.2019 г., в който се включват и двата месеца,
за които ищецът претендира, че му се дължи възнаграждение в уговорения размер, които са
месец ноември 2019 г. и месец декември 2019 г. За това време договорът е обвързвал
страните, като е създавал за тях уговорените с неговото съдържание права и задължения.
По делото не се спори, че за периода на действие на сключения договор, включително
и през месеците ноември и декември 2019 г., ответникът е извършвал възложените му
правни и фактически действия, които се включват в дейността по управление на
апартаментния хотел. Тези факти се твърдят от ищеца в исковата молба и не се оспорват от
ответното дружество в хода на процеса, защото последното оспорва единствено, че
възложените действия не са извършени качествено, доколкото не е осигурено постигането
на уговорения в договора резултат, съизмеряващ се с гарантираната ефективна полза, но не
твърди, че през процесните месеци ноември и декември 2019 г. ищецът не е извършвал
никакви действия, които са част от общо възложената дейност по управление на собствения
му хотел. Следователно посоченият факт е установен в процеса като безспорен. След като
по делото е доказано, че ищецът е извършвал възложените му със сключения договор
действия за посочените два месеца, то за ответника е възникнало насрещно задължение да
заплати възнаграждение за това в уговорения между страните размер.
Размерът на задължението, което възниква за ответника да заплати на ищеца
възнаграждение за извършените действия, е определен по общо съгласие на страните в
клаузата на чл. 7, ал. 1 от договора, която уговорка е валидно изменена с анекс от 01.11.2018
4
г. При тълкуване на волята на страните, изразена в тази клауза, следва да се заключи, че те
са уговорили, че размерът на възнаграждението за срока на действие на договора ще се
определя по два начина: - едната част от него представлява твърдо възнаграждение, като за
първите шест месеца от действието на договора е в размер на 43 200 лв. и се дължи на
тримесечие, а за останалия период на действие на договора се дължи ежемесечно и е в
размер на 14 400 лв. на месец, като то се дължи без значение какъв е резултата от
извършените от ищеца правни и фактически действия в изпълнение на договора /чл. 7, ал. 1,
т. 1 от договора/; - втората част от уговореното възнаграждение се заплаща на ищеца, само
ако в резултат на извършените от него действия е постигнат резултата по чл. 3, ал. 1, т. 2 и
ал. 2 от договора, а именно постигната е гарантираната ефективна полза за ответника, която
е посочена в договора в годишен размер /чл. 7, ал. 1, т. 2 от договора/.
По делото ищецът претендира изпълнение на задължението на ответника да му
заплати възнаграждение за извършените действия през месец ноември и декември 2019 г. в
уговорения в чл. 7, ал. 1, т. 1 от договора твърд размер, т.е. тази част от възнаграждението,
която му се дължи независимо от постигнатия от дейността му резултат. Ето защо и
доколкото по делото се доказа, че за този период от време „Х.М.К.” ООД е извършвал
действия, които са част от възложените му такива по управление на апартаментния хотел,
трябва да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало задължение да му заплати
възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 1 от договора, което е в размер на 14 400 лв. за всеки от
процесните два месеца или в общ размер от 28 800 лв.
В производството не се представиха доказателства за това, че „А.р.” ООД е погасил
това свое задължение към ищеца с извършено плащане. Това не се установява и от
заключенията на приетите по делото основна и допълнителна съдебно-счетоводни
експертизи /ССчЕ/. При отговор на първа задача в заключението на приетата в
производството основна ССчЕ вещото лице след проверка на всички представени му от
страните счетоводни и платежни документи е направило извод, че задълженията на
ответника към ищеца за заплащане на възнаграждение в размер на 28 800 лв. за месец
ноември 2019 г. и за месец декември 2019 г., не са погасени чрез плащане. В заключението
на приетата в производството допълнителна ССчЕ вещото лице е изготвило таблица, в която
е описало всички плащания, които са направени от ответника за погасяване на задълженията
за заплащане на възнаграждения на ищеца, дължими по процесния договор. Това е таблица
14, намираща се на л. 308 – л. 310 от делото на СГС, от която е видно, че ответникът не е
извършвал плащания на възнагражденията за месец ноември 2019 г. и за месец декември
2019 г., за които са издадени две фактури от 04.12.2019 г. и от 13.01.2020 г., като всички
извършени плащания са направени за погасяване на задължения за заплащане на
възнаграждение за предходен период от време.
Ответникът обаче заявява в процеса възражения за прихващане на задължението си за
заплащане на възнаграждение с три отделни парични вземания, които той твърди, че са
възникнали в негова полза към „Х.М.К.” ООД, които ще бъдат разгледани последователно.
Първото възражение за прихващане е с вземане на ответника за получаване от ищеца на
5
сума в размер на 41 200 лв., представляваща платена при начална липса на основание сума,
която подлежи на връщане
При съобразяване на посочените от ответника обстоятелства, се налага изводът, че
правопораждащите факти, от които той твърди, че е възникнало вземането му за получаване
от ищеца на сума в размер от 41 200 лв. са следните: 1) извършено плащане от ответника в
полза на ищеца на парична сума в размер на 41 200 лв.; 2) липса на валидно правно
основание за ищеца да получи престираната парична сума, която липса съществува още към
момента на преминаване на имуществените блага от патримониума на ответника в този на
ищеца. С оглед на това трябва да се приеме, че ответникът се позовава на фактическия
състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Това означава, че съдът следва да се произнесе по
въпроса дали това право, което се основава на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, е възникнало в полза на „А.р.” ООД към ищеца.
За да се счете, че вземането по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е възникнало, в
производството трябва да бъде доказано наличието на две предпоставки: 1) получаване на
нещо от обогатилото се лице - ищеца, което му се дава от обеднялото лице – ответника и 2)
липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД тази
липса следва да е начална.
От заключението на изготвената по делото допълнителна ССчЕ се установява, че в
периода на действие на сключения между страните по спора на 01.10.2018 г. договор
ответникът „А.р.” ООД е заплатил на ищеца „Х.М.К.” ООД сумата от 181 000 лв., част от
която се твърди, че е и сумата, предявена с възражението за прихващане от 41 200 лв.
Доказването на посочения факт в процеса означава, че е установено настъпването на
първата от посочените две предпоставки, при които в полза на ответника възниква парично
вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 З ЗД срещу ищеца.
На следващо място съдът следва да разгледа въпроса дали за „Х.М.К.” ООД
съществува правно основание да получи тази парична сума. Това дружество твърди, че я е
получило в изпълнение на задължението, което ответникът има към него съгласно
сключения на 01.10.2018 г. договор за възлагане на управление на обект, представляващ
апартаментен хотел, да му заплати възнаграждение за извършените в изпълнение на
договора правни и фактически действия.
От изводите, направени от вещото лице при отговор на задача 13 от заключението на
изготвената допълнителна ССчЕ, се установява, че сумата от 181 000 лв. е заплатена от
ответника на ищеца за погасяване на задължението за заплащане на възнаграждение, което
се дължи на последния съгласно договора от 01.10.2018 г., като погасеното възнаграждение
е такова, което включва дължимо в твърда сума възнаграждение за периода от 01.10.2018 г.
до 31.10.2019 г., както и дължимо резултативно възнаграждение за постигната гарантирана
ефективна полза за периода от 01.10.2018 г. до 31.10.2019 г., което е в размер на 33 000 лв.
Както беше посочено в изложените мотиви по основателността на предявения
осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, страните по сключения на 01.10.2018 г.
6
договор са постигнали съгласие, че за срока на действие на договора на ищеца се следва
възнаграждение за извършване на действия, които се включват във възложената му дейност
по управление на апартаментния хотел, което не зависи от постигнатите от това лице
резултати, като то е в твърд размер, който е уговорен в клаузата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от
договора, а именно в размер на 43 200 лв. за първото шестмесечие от действието на
договора и в размер на по 14 400 лв. месечно за останалата част от период на действие на
договора. След като възникването на това вземане за ищеца не е поставено в зависимост от
настъпването на каквито и да е други факти, освен от факта на извършване от това лице на
възложените му действия по управление на собствения на ответника хотел и доколкото
между страните не е спорно, че такива действия са осъществявани от ищеца за периода от
01.10.2018 г. до момента на предсрочно прекратяване на действието на договора, т.е. до
31.12.2019 г., то съдът счита, че по делото е установено, че в полза на „Х.М.К.” ООД е
възникнало вземане да получи от ответника възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 1 от договора
за периода от 01.10.2018 г. до 31.10.2019 г., през който договорът е имал действие. Размерът
на това възнаграждение за посочения период възлиза на сумата от 144 000 лв. Следователно
в тежест на ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца сумата от 144 000 лв.,
която той е престирал в полза на последния, като е налице и валидно правно основание за
това.
Както съдът вече посочи, в съдържанието на сключения договор е постигнато
съгласие, че ответникът дължи на ищеца освен възнаграждение в твърд размер и т.нар.
резултативно възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 2 от договора. Възникването на задължение
за заплащане на това възнаграждение е поставено в зависимост от изпълнението на
задължението, което ответникът е поел с чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора, което е за получаване
на конкретен резултат от извършването на възложената дейност по управление на
собствения на ответника хотел, който резултат се измерва по волята на страните чрез
въвеждането на понятието гарантирана ефективна полза. При тълкуването им във връзка
една с друга на клаузите на чл. 3, ал. 1, т. 2 и ал. 2 и чл. 7, ал. 1, т. 2 от договора съдът
намира, че волята на страните е, че в тежест на ответника ще възниква задължение за
заплащане на ищеца на резултативно възнаграждение при осъществяване на следните
предпоставките: - през съответния период от време в резултат на извършените от ищеца
действия по управление на хотела да е достигната гарантирана ефективна полза за „А.р.”
ООД в размера, уговорен в чл. 3, ал. 2 от договора; - за съответния период от време да
съществува разлика между отчетената от „А.р.” ООД счетоводна печалба и достигнатата
гарантирана ефективна полза. Доказването на настъпването на тези факти, които са свързани
с наличието на правно основание за получаване на предадената парична сума, е поставено в
тежест на ищеца, който черпи благоприятни правни последици от тях.
За да определи дали за периода на действие на договора, който е от 01.10.2018 г. до
31.12.2019 г., е достигнат размера на уговорената с чл. 3, ал. 2 от договора гарантираната
ефективна полза, съдът съобразява, че страните по сделката са постигнали съгласие как ще
се определя тя. То е обектвивирано в чл. 3, ал. 2 и 3 от договора. При тълкуване на волята на
7
страните, изразена в тези две клаузи, съдът счита, че те са уговорили, че гарантираната
ефективна полза се определя за 2018 г. на база тримесечен период, а за останалия срок на
действие на договора на едногодишна база, като тя представлява сбор от конкретен вид
разходи, които са възникнали за ответника и които ищецът е заплатил при извършване на
възложената му дейност по управление на апартаментния хотел, които разходи са следните:
- разходи за заплащане на лихви и главница по договор за кредит, сключен на 20.01.2017 г.
между „А.р.” ООД и „УниКредит Булбанк“ АД; - разходи, свързани с капиталови
/дълготрайни/ ремонтни дейности и подобрения в апартаментния хотел, чието управление е
възложено на ищеца по силата на процесния договор; - разходи, които не са свързани с
функционирането на хотела и извършване на туристически дейности в него, но са
съгласувани между страните. Съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат сила на закон за тези,
които са ги сключили, поради което трябва да се приеме, че страните по процесния договор
за управление на апартаментен хотел са обвързани от правилото, установено по тяхно общо
съгласие с клаузата на чл. 3, ал. 3 от неговото съдържание, относно видовете разходи,
направени от ищеца, от които се определя размера на гарантираната ефективна полза, която
е постигната за ответника в резултат на извършените действия по управление на хотела.
Никакви други разходи, които ищецът е направил в срока на действие на процесния договор,
не се включват в изчисляването на гарантираната ефективна полза, дори и тяхното
осъществяване да е пряко свързано с извършването на възложените правни и фактически
действия по управление на хотела. Това е така, тъй като ползата, която ответникът иска да
постигне чрез предоставяне на собствения си хотел за управление, е да бъдат заплащани
само конкретен вид разходи, които за него са по-съществени, а не са такива по обикновеното
управление на хотела, като те са свързани основно с погасяване на задълженията по
описаната в договора кредитна сделка и по капиталов ремонт на хотела. Именно поради тази
причина от гарантираната ефективна полза изрично са изключени и т.нар. присъщите
разходи, на които е дадено определение в б. „b” от преамбюла на договора, съгласно която
уговорка те представляват разходи, свързани с дейността на хотела, а именно разходи за
заплати, ток, Топлофикация, консумативи, данъци, текущи ремонти, санкции, глоби и др.
Заплащането на тези разходи е предвидено като задължение на ищеца с чл. 7, ал. 3, т. 2 от
договора, но те не са изброени сред изчерпателно посочените компонентите, от които се
формира гарантираната ефективна полза съгласно чл. 3, ал. 3 от договора, което означава, че
по волята на съдоговорителите са изключени от тях.
За да определи дали през последното тримесечие на 2018 г. и през цялата 2019 г.
ответникът „А.р.” ООД е направил някакви разходи от вида на посочените в чл. 3, ал. 3 от
договора и какъв е техният размер, съдът съобразява изводите, направени от вещото лице Р.
С. в заключенията на извършените от него основна и допълнителна ССчЕ, които кредитира
изцяло, защото са логични, обосновани и направени след проверка от експерта на всички
относими счетоводни документи, налични при двете страни по спора, и след анализ на
данните от тях, използвайки специалните знания, които той има, а съдът няма.
От изготвената от вещото лице таблица за извършените плащания по договора за
8
кредит, сключен на 20.01.2017 г. между „А.р.” ООД и „УниКредит Булбанк“ АД, намираща
се на л. 19 – л. 21 от заключението на изготвената допълнителна ССчЕ, се установява, че за
периода от 01.10.2018 г. до 31.12.2018 г. са извършени разходи за погасяване на
задълженията за заплащане на лихви и главници по договора за кредит, които са в размер на
31 351, 66 лв. Това са разходи по чл. 3, ал. 3, т. 1 от договора, поради което и те трябва да се
вземат предвид при изчисляване на стойността на постигнатата през последното тримесечие
на 2018 г. гарантирана ефективна полза.
Съдът счита, че по делото не са събрани никакви доказателства, от които да се
установява, че през последното тримесечие на 2018 г. ищецът е погасил възникнали в тежест
на ответника задължения, свързани с извършване на капиталови /дълготрайни/ ремонтни
дейности и подобрения в апартаментния хотел, чието управление е възложено по силата на
процесния договор. Извършването на разходи от този вид не е установено от вещото лице в
заключенията на изготвените в производството основна и допълнителна ССчЕ. От ищеца не
са представени и никакви писмени доказателства, установяващи извършването на такива
разходи, като не са събрани и гласни доказателства за установяване на тези факти. Ето защо
съдът приема, че разходи от вида, посочен в чл. 3, ал. 3, т. 2 от договора, не са правени в
периода 01.10.2018 г. – 31.12.2018 г.
По делото не са представени никакви доказателства от ищеца и за установяване на
факта, че между него и ответника е постигнато съгласие, че конкретни разходи, които не са
свързани с функционирането на хотела и извършване на туристически дейности в него, ще
бъдат направени от него в периода 01.10.2018 г. – 31.12.2018 г. Липсват доказателства, от
които да се заключи, че такова съгласие е изразено в писмен вид. Съгласие между страните
за заплащане на такива разходи не е изразено от страните и в нито една клауза от
съдържанието на процесния договор. В договора липсва уговорка, че някакви разходи, които
вече са възникнали, трябва да бъдат заплащани от ищеца, а дори напротив в съдържанието
му е предвидено, че всички възникнали преди сключване на сделката разходи могат да бъдат
заплащани направо от „А.р.” ООД, а не от ищеца и то без да бъде искано неговото
предварително одобрение / арг. от чл. 10, ал. 1, изр. 2 от договора/. В производството не са
представени и доказателства, от които да е видно, че съгласие за извършване на конкретни
разходи от ищеца е постигнато между него и ответника чрез устни изявления. Следователно
по делото не е установено през последното тримесечие на 2018 г. от „Х.М.К.” ООД да са
извършвани разходи от вида на тези, посочени в чл. 3, ал. 3, т. 3 от договора.
Разходите, които е установено, че са направени през 2018 г. съгласно отговора на
втора задача в заключението на изготвената допълнителна ССчЕ, които са такива за
заплащане на нотариални такси, комисионни и възнаграждение за изготвяне на оценка на
недвижими имоти в размер на 11 814, 20 лв., не могат да се квалифицират като такива по чл.
3, ал. 3, т. 2 от договора. Те не представляват разходи, които да са свързани с ремонт на
процесния обект, чието управление е възложено на ответника, или с извършени в този обект
подобрения. Освен това от фактите, установени от вещото лице в изготвеното от него
заключение, не може да се направи извод дали тези разходи изобщо касаят процесния хотел
9
или други обекти, които не се спори, че ответникът притежава. По делото не са представени
други писмени доказателства, от които да се направи извод в тази насока. В производството
няма ангажирани и доказателства, от които да се установява, че страните по договора за
управление са постигнали изрично съгласие за това, че тези разходи ще бъдат заплатени от
ищеца, поради което няма как съдът да ги квалифицира и като такива по чл. 3, ал. 3, т. 3 от
договора. Ето защо тези разходи не следва да се включват при изчисляване на достигнатата
през 2018 г. гарантирана ефективна полза.
С оглед на всичко изложено трябва да се заключи, че за последното тримесечие на
2018 г. постигнатата в резултат на изпълнението от ищеца на задълженията му по
процесния договор гарантирана ефективна полза за „А.р.” ООД, като собственик на хотела,
чието управление се възлага, възлиза на сумата от 31 351, 66 лв. Тази сума е по-ниска от
уговорения в чл. 3, ал. 2, т. 1 от договора размер на гарантираната ефективна полза от 54 000
лв. Това означава, че през 2018 г. ищецът не е изпълнил задължението си за достигане на
уговорената в договора гарантирана ефективна полза и следователно за този период не са се
осъществили предпоставките, при които за него възниква вземане за получаване на
резултативно възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 2 от договора. В тази връзка трябва да се
посочи, че по делото не се установява да са налице основания за намаляване на стойността
на гарантираната ефективна полза, спрямо която се начислява дали е постигнат уговорения
резултат за периода от последното тримесечие на 2018 г., по реда на чл. 9, ал. 3, изр. 1 от
договора и чл. 10, ал. 2, изр. 1 от договора със задълженията, които ответникът е поел сам, а
не чрез действията на ищеца като пълномощник. Това е така, тъй като при тълкуване на
клаузата на чл. 9, ал. 3, изр. 1 от договора във връзка с чл. 9, ал. 2, изр. 2 от договора и на
клаузата на чл. 10, ал. 2, изр. 1 от договора във връзка с тази на чл. 10, ал. 1 от договора
съдът счита, че страните са уговорили, че намаляването на размера на гарантираната
ефективна полза ще представлява санкция за ответника при неизпълнение на възникнали за
него задължения, които са да не поема без съгласието на ищеца задължения след сключване
на договора, както и да не заплаща такива задължения, като забраната не се отнася за вече
възникнали преди сключване на сделката задължения, които съгласно чл. 10, ал. 1, изр. 2 от
договора ответникът има право сам да плаща. Ето защо и стойността на гранатираната
ефективна полза по договора се намалява, само ако са поети от отвтеника задължения след
сключване на договора или ако са платени такива задължения. В производството не са
представени доказателства, от които да е видно, че „А.р.” ООД е поел нови задължения след
сключване на договора, както и че е погасил такива задължения. От заключението на
изготвената допълнителна ССчЕ е видно, че задълженията, които се доказва, че са платени
от ответника, които са основно такива по договори за заем, са възникнали преди датата на
подписване на процесния договор, а не след тази дата и следователно с тяхната стойност не
трябва да се намалява гарантираната ефективна полза, която е уговорена в чл. 3, ал. 2 от
договора. Друга част от задълженията, които вещото лице по изготвената ССчЕ е
констатирало, че са заплатени през периода на действие на договора, които са такива за
заплащане на такси, комисионни, възнаграждения за оценки, застрахователни премии и
други, ищецът твърди, че е заплатил той, което означава, че по тях не се сочи да са
10
извършвани погасявания от ответника и те също няма как да бъдат квалифицирани като
задължения, с които трябва да се намали гарантираната ефективна полза по реда на чл. 9, ал.
3, изр. 1 от договора и чл. 10, ал. 2, изр. 1 от договора. Ето защо и размерът на гарантираната
ефективна полза, спрямо който се извършва преценка за това дали ищецът е изпълнил
задължението си по чл. 3, ал. 1, т. 2 вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 от договора, е 54 000 лв., който се
доказва, че не е достигнат в резултат на извършените действия по управление на собствения
на ответника апартаментен хотел.
От изготвената от вещото лице таблица за извършените плащания по договора за
кредит, сключен на 20.01.2017 г. между „А.р.” ООД и „УниКредит Булбанк“ АД, намираща
се на л. 19 – л. 21 от заключението на изготвената допълнителна ССчЕ, се установява, че за
периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г. са извършени разходи за погасяване на
задълженията за заплащане на лихви и главници по договора за кредит, които са в размер на
333 990, 42 лв. Тези разходи са такива по чл. 3, ал. 3, т. 1 от договора, поради което трябва да
се вземат предвид при изчисляване на стойността на постигнатата през 2019 г. гарантирана
ефективна полза.
Съдът счита, че от приетите по делото заключения на основната и допълнителна
ССчЕ не се установява през 2019 г. ищецът да е престирал някакви средства за заплащане на
разходи за извършване на капиталови /дълготрайни/ ремонтни дейности и подобрения в
апартаментния хотел, чието управление е възложено по силата на процесния договор. Като
такива не могат да се определят разходите, посочени в таблица 11 на стр. 12 от
заключението на изготвената допълнителна ССчЕ, защото от установените от експерта
факти не може да се направи извод, че те касаят точно процесния хотел, а не някой друг от
собствените на ответника недвижими имоти, като по делото не са представени и каквито и
да било други доказателства, от които да следва такъв извод. Дори от посоченото в
таблицата е видно, че един от разходите със сигурност не касае процесния обект,
представляващ хотел, защото се отнася до дейности, извършени в ресторант, а не в хотел –
това се отнася до разхода за строителен надзор за втори етап. Освен това от описаните в
таблица 11 на стр. 12 от заключението на изготвената допълнителна ССчЕ разходи само тези
за доставка на бойлер и за монтаж на видео-домофонна уредба биха могли да се
квалифицират като разходи по чл. 3, ал. 3, т. 2 от договора, ако имаше доказателства, че тези
вещи са монтирани в процесния обект, тъй като представляват подобрения. Останалите
разходи, посочени в тази таблица, не са нито такива за извършени дълготрайни ремонти,
нито такива за извършени подобрения, поради което изобщо не могат да представляват
разходи по чл. 3, ал. 3, т. 2 от договора.
В заключението на изготвената по делото допълнителна ССчЕ е посочено, че през
2019 г. са заплатени конкретни суми в изпълнение на задължения на ответника за връщане
на получени в заем суми по сключени договори за заем с трети лица. Ако по делото беше
установено, че получените заеми са разходвани за извършване на ремонти в предоставения
за управление хотел или за извършване на подобрения в него, то заплатените средства за
тяхното връщане на заемодателя биха могли да се квалифицират като разходи по чл. 3, ал. 3,
11
т. 2 от договора. В производството обаче няма представени нито доказателства за това, че
такива ремонтни дейности са осъществени, нито че те са заплатени с получените заемни
средства, поради което съдът приема, че разходите за изпълнение на задълженията за
връщане на предоставени в заем суми не представляват разходи по чл. 3, ал. 3, т. 2 от
договора.
От ищеца не са представени каквито и да е други доказателства, установяващи
извършването през 2019 г. на разходи от вида на тези, описани в чл. 3, ал. 3, т. 2 от договора.
Ето защо съдът приема, че разходи от този вид не са правени в периода 01.01.2019 г. –
31.12.2019 г.
По делото не са представени никакви доказателства за това, че между страните по
договора за управление е постигнато съгласие, че конкретни разходи, които не са свързани с
функционирането на хотела и извършване на туристически дейности в него, ще бъдат
извършени от ищеца през 2019 г. Не се установява такова съгласие да е постигнато писмено,
като уговорка за това липсва както в съдържанието на сключения договор, така и в какъвто
и да е друг писмен документ. Не се установява и такова съгласие да е постигнато устно. С
оглед на това съдът счита, че разходи от вида, посочен в клаузата на чл. 3, ал. 3, т. 3 от
договора, също не са правени в периода 01.01.2019 г. – 31.12.2019 г.
Разходите, които е установено, че са направени през 2019 г. съгласно отговора на
втора задача в заключението на изготвената допълнителна ССчЕ, които са такива за
заплащане на нотариални такси, комисионни и възнаграждение за изготвяне на оценка на
недвижими имоти в размер на 14 582, 03 лв., не могат да се квалифицират като разходи по
чл. 3, ал. 3, т. 2 от договора. За тях важи това, което съдът вече посочи за същия вид разходи
за 2018 г., а именно, че първо не се установява те да касаят процесния обект и второ, че те не
представляват разходи за дълготрайни ремонти и подобрения и не се доказва за тяхното
извършване да е постигнато изрично съгласие между страните. Следователно тези разходи
не следва да се включват при изчисляване на достигнатата през 2018 г. гарантирана
ефективна полза.
Предвид горното се налага крайния извод, че през 2019 г. постигнатата в резултат на
изпълнението от ищеца на задълженията му по процесния договор гарантирана ефективна
полза за „А.р.” ООД, като собственик на хотела, чието управление се възлага, възлиза на
сумата от 333 990, 42 лв., който е по-нисък от уговорения в чл. 3, ал. 2, т. 2 от договора
размер от 451 000 лв., който няма основание да бъде намаляван по реда на чл. 9, ал. 3, изр. 1
от договора и чл. 10, ал. 2, изр. 1 от договора по същите мотиви, които съдът изложи за
предходния отчетен период. Това означава, че през 2019 г. ищецът не е изпълнил
задължението си за достигане на уговорената в договора гарантирана ефективна полза и
следователно за този период не са се осъществили предпоставките, при които за ищеца
възниква вземане за получаване на резултативно възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 2 от
договора.
В обобщение трябва да се посочи, че за периода от 01.10.2018 г. до 31.10.2019 г. за
ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца възнаграждение в размер от 144
12
000 лв. За ответника не е възникнало задължение да заплати на ищеца възнаграждение над
тази сума до размера от 181 000 лв. Това означава, че платената от ответника на ищеца
парична сума над 144 000 лв. до 181 000 лв., която е в размер на 37 000 лв., е получена от
ищеца без наличие на правно основание за това. Ето защо и в тежест на този правен субект
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е възникнало задължение да я върне на ответника.
Това прави заявеното възражение за прихващане основателно за посочения размер от 37 000
лв. и задължението, предмет на предявения главен осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 28 800 лв., следва да се счита изцяло погасено по силата на
извършеното прихващане с насрещното задължение на ищеца към ответника, което е в по-
голям размер. Следователно предявеният главен осъдителен иск трябва да се отхвърли
поради погасяване на вземането, което е негов предмет, чрез извършено в процеса
прихващане. Предвид извода за пълно погасяване на задължението предмет на този иск по
силата на първото от заявените в процеса възражения за прихващане, то съдът няма да
разглежда останалите възражения при формирането на изводите си за основателност на този
иск.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задължението за заплащане на възнаграждение, дължимо по договора за управление
на апартаментния хотел, е парично, поради което и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
ответникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Това
задължение е срочно, тъй като страните са уговорили момента, в който същото следва да
бъде изпълнено, който съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от договора е в срок до десето число на
месеца, следващ неговата дължимост. Това означава, че падежът на задължението за
заплащане на възнаграждение за месец ноември 2019 г. е 10.12.2019 г., а падежът на
задължението за заплащане на възнаграждение за месец декември 2019 г. е 10.01.2020 г.
В чл. 84, ал.1, изр. 1 ЗЗД е предвидено, че при срочните задължения, като процесното,
длъжникът изпада в забава с настъпването на падежа и непрестиране на дължимия резултат
на него. Самият срок, като прави вземането изискуемо, функционира още като покана за
изпълнение и поставя длъжника в забава със самото си настъпване.
Задължението на ответника за заплащане на възнаграждение се счита за погасено
чрез извършено в хода на настоящия процес съдебно прихващане. За да се отговори на
въпроса дали ответникът е изпаднал в забава за претендирания с исковата молба период,
който е от 17.01.2020 г. до 17.05.2021 г., трябва да се определи в кой момент задължението
за заплащане на възнаграждение се счита погасено чрез прихващане. В тази връзка съдът
следва да съобрази задължителните указания, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
18.03.2022 г., постановено по тълк.д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че
правилото на чл. 104, ал. 2 ЗЗД е приложимо както при извънсъдебно, така и при съдебно
прихващане, поради което при уважено възражение за прихващане признатите от съда
насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който
13
прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо,
а пасивното - поне изпълняемо.
В случая активното вземане е вземането на страната, упражняваща правото на
прихващане - „А.р.” ООД, т.е. това по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. То възниква по силата на
закона, като липсва законова разпоредба, с която да е предвиден срок, в който обогатилото
се лице трябва да изпълни задължението си да върне полученото без основание. Ето защо
това вземане става изискуемо след изпратена от кредитора до длъжника покана за
изпълнение. От представените от ответника доказателства се установява, че той е поканил
ищеца да изпълни възникналото в негова тежест парично задължение да върне само част от
получената без правно основание сума, която е в размер на 8 200 лв. Това е станало с
писмо, намиращо се на л. 198 – л. 201 от делото на СГС. В производството обаче не са
представени доказателства това писмо да е достигнало до „Х.М.К.” ООД. Получаване на
поканата от това дружество не се установява с представения в писмен вид електронен
документ, представляващ имейл от 25.11.2020 г., намиращ се на л. 202 от делото на СГС,
защото от една страна от него не може да се направи извод, че с него е изпратена именно
поканата с представеното по делото съдържание, а от друга страна имейлът е адресиран до
адвокат Д., който не се установява да е упълномощен да представлява ищцовото дружество
за действия преди и извън съдебното производство – по делото е представено пълномощно
за упълномощаване на адв. Д. да представлява „Х.М.К.” ООД единствено пред съда. По
делото не са представени доказателства, че ответникът е поканил ищеца да изпълни
останалата част от задължението си за връщане на получената без правно основание сума.
Следователно ищецът не е поканен да изпълни цялото свое задължение по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД преди съдебното производство. Той е поканен да направи това едва с изявление
на ответника, направено в хода на съдебния процес, поради което вземането за
неоснователно обогатяване е станало изискуемо в хода на процеса. Това означава, че едва в
хода на процеса прихващането между тези вземания е било възможно да се осъществи и
следователно те се считат погасени след предявяване на иска.
След като вземанията на ищеца към ответника за заплащане на възнаграждение,
дължимо за месец ноември и декември 2019 г., са погасени след предявяване на иска, то
ответникът е изпаднал в забава тяхното изпълнение от датата, следваща падежа им, т.е.
съответно от 11.12.2019 г. и 11.01.2020 г., която забава е продължила до крайната дата, до
която се претендира заплащане на обезщетение за забава, която е 17.05.2021 г. Ето защо за
ответника е възникнало задължение да заплати обезщетение за забава в размер на законната
лихва за целия претендиран период, чиято начална дата е по-късна от датата, от която се
установи, че ответникът е изпаднал в забава. Размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
върху главница в размер на 28 800 лв. за периода от 17.01.2020 г. до 17.05.2021 г. възлиза на
сумата от 3 896 лв., определена от съда на основание чл. 162 ГПК.
В производството не са представени доказателства това задължение да е погасено от
ответника чрез плащане. Той обаче заявява в процеса възражения за прихващане и на това
задължение с три отделни парични вземания, които той твърди, че са възникнали в негова
14
полза към „Х.М.К.” ООД. Първото възражение за прихващане е с вземането на ответника за
получаване от ищеца на сума, представляваща платена такава при начална липса на
основание сума, която подлежи на връщане. Съдът ще разгледа това възражение за
прихващане само по отношение на част от предявеното вземане, която част е в размер на 12
400 лв., защото с останалата част от това вземане в размер на 28 800 лв. съдът вече извърши
погасяване на вземането на ищеца към ответника за получаване на възнаграждение по
процесния договор, което е предмет на първия от обективно съединените в процеса искове
за главница.
Както беше посочено в мотивите по предявения иск за заплащане на възнаграждение
в размер на 28 800 лв., по делото се събраха доказателства, че в полза на „А.р.” ООД е
възникнало вземане към „Х.М.К.” ООД за получаване на дадена без правно основание сума
до размера на 37 000 лв., като не се доказва това вземане да е възникнало в по-голям размер,
както се твърди от ответника, а именно за сумата от 41 200 лв. Ето защо съдът намира, че
заявеното от ответника възражение за прихващане с това вземане е основателно за сумата от
8 200 лв., а не за 12 400 лв., поради което и доколкото задължението, което предмет на
предявения акцесорен осъдителен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е в по-нисък размер, то то се
счита за изцяло погасено по силата на извършеното прихващане. Следователно предявеният
акцесорен осъдителен иск трябва да се отхвърли поради погасяване на вземането, което е
негов предмет, чрез извършено в процеса прихващане.
По иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сума
в размер на 30 000 лв., представляваща даден гаранционен депозит, който подлежи на
връщане:
От съдържанието на процесния договора от 01.10.2018 г. се установява, че между
страните по него е постигнато съгласие, че ищецът се задължава да извършва възложените
му действия по управление на собствения на ответника апартаментен хотел така, че да
постига конкретен резултат, който се изразява в две направления: 1. Да осигурява наличието
на достатъчно средства по банковата сметка на ответника, които са необходими за
заплащане на дължимите от последния вноски по договор за банков кредит, сключен на
20.01.2017 г. с „УниКредит Булбанк“ АД; 2. Да осигурява получаването от ответника на
гарантирана ефективна полза /чл. 3, ал. 1 от договора/. За обезпечаване на задължението на
ищеца да управлява хотела така, че да осигурява наличие на достатъчно средства за
изплащане на задълженията на ответника по договора за банков кредит, в чл. 4, ал. 1 от
договора е постигната уговорка, че в деня на неговото сключване ответникът ще заплати
гаранционен депозит в размер на 30 000 лв. по сметка на ищеца. В съдържанието на
договора страните са уговорили и какви права и задължения възникват за всяка от тях във
връзка с предоставената като гаранционен депозит сума, които са разграничени в зависимост
от това дали задължението, което се обезпечава с нейното заплащане, е изпълнено или не. В
хипотезата, в която ищецът не е изпълнил задължението си да осигури достатъчно средства
в банковата сметка на ответника за погасяване на падежа на задължението за заплащане на
15
вноска по договора за кредит, страните са постигнали съгласие, че за ответника възниква
правото да усвои напълно или частично платения депозит /чл. 4, ал. 2 от договора/. В
хипотезата, в която се констатира, че такива средства не са осигурявани през периода на
действие на договора и към датата на неговото прекратяване има неплатени на падежа
задължения по договора за кредит, за ответника възниква правото да задържи гаранционния
депозит / арг. от на чл. 4, ал. 4 от договора/. При тълкуване на волята на страните, изразена в
клаузата на чл. 4, ал. 4 от договора, трябва да се заключи, че те са се съгласили, че в
хипотезата, в която ищецът е изпълнил задължението си за осигуряване на достатъчно
парични средства за погасяване на задълженията на ответника по договора за кредит и към
датата на прекратяване действието на договора всички задължения с настъпил падеж по тази
банкова сделка са погасени, за ответника възниква задължение да върне на ищеца платения
депозит в деня на прекратяване действието на договора. Следователно за да възникне
задължение за „А.р.” ООД за връщане на „Х.М.К.” ООД на получената като гаранционен
депозит сума, което задължение е предмет на предявения иск за реално изпълнение, трябва
да се докажат следните факти: 1) че действието на процесния договор е прекратено; 2) че
към деня на прекратяване на договора са платени всички вноски с настъпил падеж по
договора за кредит, сключен на 20.01.2017 г. между „А.р.” ООД и „УниКредит Булбанк“
АД. Това задължение не възниква ако към датата на прекратяване на договора има
непогасени задължения по описания договор за кредит.
Между страните в производството не е спорно, че в изпълнение на задължението си,
поето с чл. 4, ал. 1 от процесния договор, ищецът е заплатил на ответника сума в размер на
30 000 лв., която представлява предоставен гаранционен депозит. Това се и установява от
приетото като доказателство по делото преводно нареждане, намиращо се на л. 16 от делото
на СГС. Както беше посочено, в производството не се спори и относно факта, че действието
на сключения между страните договор е прекратен, считано от 01.01.2020 г. /той е действал
до 31.12.2019 г./. Спорен обаче е въпросът дали са настъпили предпоставките, при които за
ответника възниква задължение да върне заплатената като гаранционен депозит сума и по-
конкретно обстоятелството дали към последния ден на действие на договора е имало
непогасени задължения по договора за кредит, сключен на 20.01.2017 г. между „А.р.” ООД и
„УниКредит Булбанк“ АД, поради неосигурени от ищеца средства за тяхното заплащане по
банкова сметка на ответното дружество, чрез която се обслужва изпълнението на
задълженията по договора за кредит.
В отговора на задача 15 и задача 16 от заключението на изготвената по делото
допълнителна ССчЕ вещото лице след анализ на всички относими към това документи и
извършени справки е направило извод, че в периода от 01.10.2018 г. до 31.12.2019 г. в
изпълнение на задълженията на кредитополучателя „А.р.” ООД по договор за кредит от
20.01.2017 г. в полза на „УниКредит Булбанк“ АД са престирани парични средства в размер
на 365 342, 08 лв., както и че към 31.12.2019 г. по тази сделка няма неплатени задължения,
които да са възникнали в тежест на кредитополучателя и да са станали изискуеми. Съдът
кредитира тези изводи като мотивирани, логични и в рамките на специалните знания, които
16
експертът притежава в областта на счетоводството и приема за установено от тях, че към
последния ден на действие на процесния договор от 01.10.2018 г. не са съществували
неплатени задължения на ответника по сключения на 20.01.2017 г. между него и
„УниКредит Булбанк“ АД договор за кредит. Това означава, че по делото се доказа, че
ищецът е изпълнил задължението си по чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора, както и че са настъпили
предпоставките, при които в тежест на ответника възниква задължение да върне на ищеца
платената като гаранционен депозит парична сума от 30 000 лв. Това задължение е
възникнало на 01.01.2020 г., от който ден договорът от 01.10.2018 г., се счита за предсрочно
прекратен.
В производството не са представени доказателства това задължение да е погасено от
ответника чрез плащане. Той обаче заявява в процеса възражения за прихващане на това
задължение с три отделни парични вземания, които той твърди, че са възникнали в негова
полза към „Х.М.К.” ООД, които ще бъдат разгледани последователно. Първото възражение
за прихващане е с вземането на ответника за получаване от ищеца на сума, представляваща
платена такава при начална липса на основание сума, която подлежи на връщане. Съдът ще
разгледа това възражение за прихващане само по отношение на част от предявеното
вземане, която част е в размер на 8 504 лв., защото с останалата част от това вземане съдът
вече извърши погасяване на вземанията на ищеца към ответника за получаване на
възнаграждение по процесния договор в размер на 28 800 лв., което е предмет на първия от
обективно съединените в процеса искове за главница и за получаване на обезщетение за
забавено плащане на това главно задължение в размер на 3 896 лв., което е предмет на
първия акцесорен иск.
Както беше посочено в мотивите по предявения иск за заплащане на възнаграждение
в размер на 28 800 лв., по делото се събраха доказателства, че в полза на „А.р.” ООД е
възникнало вземане към „Х.М.К.” ООД за получаване на дадена без правно основание сума
до размера на 37 000 лв., като не се доказва това вземане да е възникнало в по-голям размер,
както се твърди от ответника, а именно за сумата от 41 200 лв. Ето защо съдът намира, че
заявеното от ответника възражение за прихващане с това вземане е основателно за сумата от
4 304 лв. и задължението, предмет на предявения главен осъдителен иск по чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за връщане на платената като гаранционен депозит сума от 30 000 лв., следва
да се счита погасено по силата на извършеното прихващане с това вземане до размера от 4
304 лв.
След като вземането по предявения осъдителен иск не се погасява изцяло с
вземането, което е предмет на предявеното първо възражение за прихващане, то съдът
следва да разгледа следващото възражение за прихващане, което е с вземане, което
ответникът твърди, че има към ищеца за получаване на сума в размер на 149 160, 25 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение от ищеца на задължението му да осигури
получаване на гарантирана ефективна полза от ответника от управлението на хотела в
уговорения минимален размер за 2018 г. и за 2019 г. от 505 000 лв., която неустойка е
дължима на основание чл. 5 от договора.
17
За да се направи извод, че е възникнало вземане за неустойка, трябва да бъдат
установени следните факти: 1) че между страните по спора е сключен процесния договор за
възлагане извършване на дейността по управление на апартаментен хотел, 2) че по този
договор в тежест на ищеца „Х.М.К.” ООД е възникнало задължение за постигане на
конкретен резултат от извършването на възложената му дейност по управление на
собствения на ответника хотел, който резултат се измерва с понятието гарантирана
ефективна полза, 3) че е налице неизпълнение в срок от страна на това дружество на така
поетото от него задължение, както и 4) че в съдържанието на процесната сделка е налице
валидна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за
получаване на гарантирана ефективна полза. В решението вече са изложени мотиви, че по
делото се доказва настъпването на първите две от изброените обстоятелства, които са
елемент от фактическия състав, при който възниква вземането за неустойка.
С чл. 5 от договора, сключен на 01.10.2018 г., страните са уговорили, че в случай че
гарантираната ефективна полза за ответника за съответния период не бъде достигната
съгласно уговореното в договора, ищецът се задължава да заплати на ищеца разликата
между двете суми, като неустойка за неизпълнение, в тридесетдневен срок от деня на
установяване на недостига. При тълкуване на волята на страните, изразена в съдържанието
на тази договорна клауза, трябва да се приеме, че с нея отнапред е уговорен от страните
размера на обезщетението, което ще се дължи при неизпълнение на задължението, което
възниква за „Х.М.К.” ООД по силата на сключената сделка, да управлява апартаментния
хотел така, че собственикът му „А.р.” ООД да получава гарантирана ефективна полза в
конкретен размер за отделните периоди от време на действие на договора, т.е. при
неизпълнение на задължението по чл. 3, ал. 1, т. 2 вр. чл. 3, ал. 2 от договора. Това означава,
че клаузата на чл. 5 от договора има характер на уговорка за дължимост на неустойка, която
има за цел да обезпечи точното изпълнение на посоченото задължение, както и да обезщети
вредите от неговото неизпълнение.
Както беше посочено в мотивите по предявеното първо възражение за прихващане,
от събраните в производството доказателства се установява, че ищецът не е изпълнил
задълженията си в резултат на извършените от него действия по управление на
апартаментния хотел да постигне през първото тримесечие на 2018 г. и през 2019 г.
гарантирана ефективна полза за „А.р.” ООД в размера, уговорен в чл. 3, ал. 2, т. 1 и т. 2 от
договора, тъй като за всяка от двете години са извършени разходи, които съгласно чл. 3, ал.
3 се включват в гарантираната ефективна полза, които са в размер по-нисък от този, на
която тази полза е договорено да възлиза /през 2018 г. са направени разходи в размер на 31
351, 66 лв., вместо уговорения в чл. 3, ал. 2, т. 1 от договора размер от 54 000 лв.; през 2019
г. са направени разходи в размер на 333 990, 42 лв., вместо уговорения в чл. 3, ал. 2, т. 2 от
договора размер от 451 000 лв./.
След като по делото е доказано, че е налице неизпълнение от ищеца на задължението
му за постигане на резултат от извършената от него дейност по управление на собствения на
ответника хотел, който се съизмерява с гарантираната ефективна полза за два от периодите,
18
за които това задължение е възникнало, които са последното тримесечие на 2018 г. и цялата
2019 г., то трябва да се заключи, че в полза на ответника е възникнало вземане срещу ищеца
за получаване на неустойката, уговорена в чл. 5 от договора.
В клаузата на чл. 5 от процесния договор страните са постигнали съгласие за начина,
по който ще се определя размера на дължимата неустойка. Въпреки че уговорката не е най-
ясно формулирана, съдът тълкувайки я във връзка с клаузите, в които се определя
задължението на ищеца, което неустойката обезпечава, намира, че размерът се формира
като разлика между сумата на уговорената в договора гарантирана ефективна полза за
съответния период, за който е прието, че тя ще се формира, и сумата на разходите, които се
включват в гарантираната ефективна полза и като са реално направени през същия този
период, т.е. неустойката е в размер на допуснатото неизпълнение. Следователно размерът на
неустойката, която ищецът дължи на ответника за неизпълнение на задължението за
постигане на максималната гарантирана полза за последното тримесечие на 2018 г. възлиза
на сумата от 22 648, 34 лв. /тя е получена като от уговорената полза в размер на 54 000 лв. са
извадени реално извършените разходи за достигане на ползата в размер на 31 351, 66 лв./.
Размерът на неустойката за неизпълнение на задължението за постигане на максималната
гарантирана полза за 2019 г. възлиза на сумата от 117 009, 58 лв. / тя е получена като от
уговорената полза в размер на 451 000 лв. са извадени реално извършените разходи за
достигане на ползата в размер на 333 990, 42 лв./.
Предвид изложеното трябва да се заключи, че в полза на „А.р.” ООД са възникнали
вземания за неустойки за неизпълнение от „Х.М.К.” ООД на задължението му по чл. 3 , ал.
1, т. 2 вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 и т. 2 от процесния договор за първото тримесечие на 2018 г. и за
2019 г., които са в общ размер на 139 657, 92 лв. Това означава, че направеното в процеса
възражение за прихващане с тези вземания е основателно. Задължението, предмет на
предявения главен осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 25
696 лв., която представлява частта от общо претендираната сума от 30 000 лв., която остава
непогасено чрез прихващане по първото заявено възражение за това, следва да се счита
погасено по силата на извършеното прихващане с вземанията на ответника за неустойка.
Доколкото вземанията за неустойка са в по-голям размер от вземането за връщане на
дадената като гаранционен депозит сума, което е предмет на предявения иск, то последното
се погасява изцяло чрез прихващане.
В обобщение трябва да се посочи, че вземането, предмет на предявения осъдителен
иск, е изцяло погасено чрез извършените в процеса прихващания, поради което този иск
трябва да се отхвърли.
Предвид извода за пълно погасяване на задължението предмет на този иск по силата
на първото и второто от заявените в процеса възражения за прихващане, то съдът няма да
разглежда третото такова.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
19
Задължението за връщане на дадената като гаранционен депозит сума е парично,
поради което и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Това задължение е срочно, тъй като страните са
уговорили момента, в който същото следва да бъде изпълнено, който съгласно чл. 4, ал. 4 от
договора е в деня на прекратяване на неговото действие. Процесният договор е прекратен
считано от 01.01.2020 г., което означава, че на тази дата е настъпил падежът на
задължението за връщане на дадения гаранционен депозит в размер на 30 000 лв.
В чл. 84, ал.1, изр. 1 ЗЗД е предвидено, че при срочните задължения, като процесното,
длъжникът изпада в забава с настъпването на падежа и непрестиране на дължимия резултат
на него. Самият срок, като прави вземането изискуемо, функционира още като покана за
изпълнение и поставя длъжника в забава със самото си настъпване.
Задължението на ответника за връщане на дадения гаранционен депозит в размер на
30 000 лв. се счита за погасено чрез извършено в хода на настоящия процес съдебно
прихващане. Както беше посочено съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г., постановено по тълк.д. № 2/2020 г. на ОСГТК
на ВКС, трябва да се приеме, че това задължение се счита погасено с обратна сила от първия
момент, в който прихващането е било възможно да се осъществи, т.е. когато активното
вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо.
В случая активното вземане е вземането на страната, упражняваща правото на
прихващане, т.е. на „А.р.” ООД, което е вземането за заплащане на неустойки за
неизпълнение по чл. 5 от договора, сключен на 01.10.2018 г. /въпреки че част от вземането
за връщане на дадената гаранция е погасено с вземането по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, тази
част е пренебрежимо малка, като основната част от това вземане се погасява с вземанията за
неустойка, поради което съдът ще разгледа само въпроса кога последните са станали
изискуеми/. Вземането за получаване на неустойка е срочно, тъй като страните са уговорили
момента, в който длъжникът трябва да го изпълни, като уговорка в този смисъл се съдържа
в чл. 5 от договора. Ето защо падежът му настъпва в посочения в чл. 5 от договора момент, а
то става изискуемо от деня, следващ падежа.
В чл. 5 от договора е предвидено, че неустойката за неизпълнение се дължи в
тридесетдневен срок, считано от деня на установяване на недостига. В тази клауза обаче не е
посочено кога се установява този недостиг и по какъв начин. При тълкуване на цитираната
неустоична клауза във връзката и с уговорката, в която е предвидено задължението, което тя
обезпечава, съдът намира, че недостигът, който следва да бъде установен, представлява
размера на констатираното неизпълнение на задължението за достигане на минималния
размер на гарантираната ефективна полза за съответния отчетен период от време съгласно
чл. 3, ал. 2 от договора, който се изчислява като разликата между гарантираната ефективна
полза, която е трябвало да бъде постигната, и реално направените разходи, които се
включват в размера на ползата. Въпреки липсата на конкретна и ясна уговорка кога се
определя размера на този недостиг, съдът счита, че в съдържанието на процесния договор
има клауза, от която може да се изведе каква е волята на страните за определяне на момента,
20
в който ще се изчислява каква е реално постигнатата гарантирана ефективна полза за
ответника. Доколкото установяването на недостига е пряко свързано с установяване на
размера на достигнатата полза за съответния отчетен период, то съдът счита, че тези две
величини се определят по размер в един и същи момент. Уговорката за момента, в който
страните са се съгласили, че ще бъде установяван размера на достигнатата в резултат на
действията на ищеца гарантирана ефективна полза, се извежда от клаузата на чл. 7, ал. 1, т.
2, изр. 2 от договора. В нея е предвиден срок за заплащане на резултативно възнаграждение
на ищеца, който е едномесечен срок от приключване на съответния отчетен период, за който
се изчислява гарантираната ефективна полза. Както вече беше посочено възникването на
задължението за заплащане на резултативното възнаграждение зависи от това какъв е
размера на реално достигнатата гарантирана ефективна полза, като за да се определи
неговият размер също е необходимо да е ясна сумата, на която възлиза тази полза.
Следователно за да може това задължение да бъде изпълнено, трябва първо да е възникнало
и да е ясен неговият размер, т.е. страните да са установили какъв е размера на достигнатата
за съответния период гарантирана ефективна полза. С оглед уговорения срок за изпълнение
на задължението за заплащане на възнаграждение от един месец от приключване на
съответния отчетен период, за който се изчислява гарантираната ефективна полза, трябва да
се приеме, че очевидно страните са се съгласили, че размерът на реално достигнатата полза
ще бъде установен най-късно до изтичане на този срок, защото само тогава за длъжника ще
бъде възможно да изпълни задължението си за заплащане на резултативно възнаграждение в
него. Предвид изложеното съдът счита, че съгласно постигнатите в договора уговорки
момента на установяване на недостига на направените разходи за достигане на
гарантираната ефективна полза е най-късно до един месец от приключване на отчетния
период, за който тази полза е трябвало да бъде постигната и съответно срокът за изпълнение
на задължението на ищеца за заплащане на неустойката по чл. 5 от договора е 30 дни след
изтичане на посочения срок за установяване на недостига.
Размерът на достигнатата гарантирана ефективна полза за последното тримесечие на
2018 г. и съответно размера на недостига по смисъла на това понятие в чл. 5 от договора се
установяват след края на посочения период, в който е уговорено, че ползата трябва да бъде
постигната, който приключва на 31.12.2018 г. Следователно срокът за установяване на
размерите на тези величини съгласно чл. 7, ал. 1, т. 2, изр. 2 от договора е 31.01.2019 г.
Срокът за изпълнение на задължението за заплащане на неустойка по чл. 5 от договора е 30
дни, броени от тази дата, т.е. 05.03.2019 г. при съобразяване, че 02.03.2019 г. е неработен
ден. Това означава, че вземането за неустойка за неизпълнение на задължението за достигане
на гарантирана ефективна полза за последното тримесечие на 2018 г. става изискуемо от
06.03.2019 г.
Размерът на достигнатата гарантирана ефективна полза за отчетната 2019 г. и
съответно размера на недостига по смисъла на това понятие в чл. 5 от договора се
установяват след края на посочения период, в който е уговорено, че ползата трябва да бъде
постигната, който приключва на 31.12.2019 г. Следователно срокът за установяване на
21
размерите на тези величини съгласно чл. 7, ал. 1, т. 2, изр. 2 от договора е 31.01.2020 г.
Срокът за изпълнение на задължението за заплащане на неустойка по чл. 5 от договора е 30
дни, броени от тази дата, т.е. 02.03.2020 г. при съобразяване, че 01.03.2020 г. е неработен
ден. Това означава, че вземането за неустойка за неизпълнение на задължението за достигане
на гарантирана ефективна полза за 2019 г. става изискуемо от 03.03.2020 г.
След като беше определено кога стават изискуеми активните вземания по
извършеното прихващане, за да отговори на въпроса кога е настъпил неговият погасителен
ефект, съдът трябва да отговори и на въпроса кога е станало изпълняемо пасивното вземане
по прихващането, което е това на ищеца към ответника за получаване на дадената като
гаранционен депозит сума. То е възникнало на 01.01.2020 г., от която дата е прекратен
процесния договор, поради което трябва да се счита изпълняемо от 01.01.2020 г. Трябва да
се посочи, че то е и изискуемо от тази дата.
С оглед горното трябва да се приеме, че датата 01.01.2020 г. е тази, към която
пасивното вземане по извършеното прихващане е изпълняемо и е настъпила изискуемостта
на активното вземане за заплащане на неустойка в размер на 22 648, 34 лв., дължима за
неизпълнение на задължението на ищеца за последното тримесечие на 2018 г. Това
означава, че 01.01.2020 г. е първият момент, в който прихващането между тези вземания е
било възможно да се осъществи и това е моментът, в който те се считат погасени, като
погасяването им е до размера на активното вземане от 22 648, 34 лв., който е по нисък от
размера на вземането за получаване на дадената като гаранционен депозит сума. Това като
време е точно на падежа на задължението на ответника за връщане на дадената като
гаранционен депозит сума, поради което трябва да се заключи, че този субект не е изпаднал
в забава неговото изпълнение до размера му от 22 648, 34 лв. и в негова тежест не е
възникнало задължение за заплащане на кредитора на обезщетение за забава в размер на
законната лихва.
Датата, към която пасивното вземане по извършеното прихващане е изпълняемо и
същевременни е настъпила и изискуемостта на активното вземане за заплащане на
неустойка в размер на 117 009, 58 лв., дължима за неизпълнение на задължението на ищеца
за 2019 г., е 03.03.2020 г., защото от тази дата активното вземане става изискуемо, а към нея
пасивното вземане вече е било изпълняемо /то е изпълняемо от 01.01.2020 г./. Това означава,
че 03.03.2020 г. е първият момент, в който прихващането между тези вземания е било
възможно да се осъществи и това е моментът, в който те се считат погасени. Следователно
вземането на ищеца за получаване от ответника на дадената като гаранционен депозит сума
за размера си от 7 351, 66 лв. /разликата между размера на вземането от 30 000 лв. и размера
на частта погасена чрез прихващане с вземането за неустойка за неизпълнение за последното
тримесечие на 2018 г./ се счита погасено чрез прихващане след датата на настъпване на
падежа за неговото изпълнение, който е 01.01.2020 г. Това означава, че ответникът е
изпаднал в забава изпълнението на това вземане за периода от 02.01.2020 г. до 02.03.2020 г.
и за този период в негова тежест е възникнало задължение за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Размерът на това задължение по чл.
22
86, ал. 1 ЗЗД, определен от съда на основание чл. 162 ГПК върху главница в размер на 7 351,
66 лв., възлиза на сумата от 124, 57 лв. Това задължение обаче се счита погасено в процеса
чрез извършено съдебно прихващане с вземане на ответника към ищеца за получаване на
неустойка за неизпълнение от ищеца на задължението му да осигури получаване на
гарантирана ефективна полза от ответника от управлението на хотела в минимален размер
за 2019 г., която неустойка е дължима на основание чл. 5 от договора. Както беше посочено
в решението това вземане е възникнало до размера от 117 009, 58 лв., като след извършените
до момента прихващания от това вземане остава непогасена сума в размер на 109 657, 92
лв., с която може да се прихване срещу задължението на ответника към ищеца по чл. 86, ал.
1 ЗЗД в размер на 124, 57 лв. В резултат на това прихващане последното задължение е
изцяло погасено и искът за осъждане на ответника да го заплати трябва да се отхвърли.
В обобщение трябва да се посочи, че предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД трябва да
бъде изцяло отхвърлен, като причината за отхвърлянето му за сумата от 4 058, 76 лв. и за
периода от 03.03.2020 г. до 17.05.2021 г. е, че такова вземане за обезщетение за забава
изобщо не е възникнало, а причината за отхвърлянето му за сумата от 124, 57 лв. и за
периода от 02.01.2020 г. до 02.03.2020 г. е извършено в процеса прихващане, в резултат на
което това вземане е изцяло погасено.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на спора разноски се следват на ищеца и на ответника. Ищецът има
право да получи размера на направените разноски, съразмерно на размера на предявените
искове, до който те са счетени за основателни и за погасени чрез прихващане след завеждане
на делото, който размер е от 44 230, 99 лв. Погасяването на задълженията, предмет на
предявените осъдителни искове едва в хода на процеса означава, че ответникът със своето
поведение е дал повод за завеждане на делото и трябва да понесе отговорността за разноски,
направени от ищеца.
Ответникът има право да получи направените от него разноски, съразмерно на
размера на уважените възражения за прихващане от 66 879, 33 лв., както и съразмерно на
отхвърлената част от предявения иск за връщане на дадената като гаранционен депозит сума
до размера от 22 648, 34 лв., който е отхвърлен поради погасяване на вземането, което е
негов предмет, чрез извършено съдебно прихващане. Както се посочи, съдебното
прихващане има обратно действие и посоченото вземане на ищеца към ответника се счита
погасено на падежа му – 01.01.2020 г., което е преди предявяване на иска за неговото
изпълнение. Това означава, че в случая не е налице хипотезата за отхвърляне на иск поради
факт, който е настъпил в хода на процеса.
По делото се доказаха реално заплатени от ищеца разноски в общ размер от 7 565, 17
лв., от които 2 675,12 лв. – платена държавна такса, 1 050 лв. – платени депозити за
възнаграждения на вещи лица и 3840 лв. - адвокатско възнаграждение, за което се
представиха доказателства, че е платено и чийто размер отговаря на правната и фактическа
23
сложност на делото, поради което не е прекомерно. При съобразяване на размера на
уважената част от исковете, за която съгласно посоченото разноски се следват на ищеца, то
в полза на последния трябва да се присъди сумата от 2 501, 63 лв.
По делото се доказаха реално заплатени от ответника разноски в общ размер от 6 150
лв., от които 1 350 лв. – платени депозити за възнаграждения на вещи лица и 4 800 лв. -
адвокатско възнаграждение, за което се представиха доказателства, че е платено и чийто
размер отговаря на правната и фактическа сложност на делото, поради което не е
прекомерно. При съобразяване на размера на отхвърлената част от исковете и уважената
част от възраженията за прихващане, за който съгласно изложените мотиви разноски се
следват на ответника, трябва да се заключи, че в полза на последния трябва да се присъди
сумата от 4 116, 33 лв.
С оглед горното и при направена от съда компенсация на дължимите суми за
разноски ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1 614, 70 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.М.К.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „****, ****, срещу „А.р.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. ****, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на „А.р.” ООД да заплати на „Х.М.К.” ООД сума в размер на 28 800 лв.
/двадесет и осем хиляди и осемстотин лева/, представляваща неплатено възнаграждение за
извършена дейност по управление на хотел „Адела“, находящ се в гр. София, ул. ****,
дължимо за месец ноември и декември 2019 г., съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от договор, сключен
на 01.10.2018 г., между „А.р.” ООД и „Х.М.К.” ООД, поради извършено прихващане на
това задължение със задължението на „Х.М.К.” ООД да заплати на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД на „А.р.” ООД сума в размер на 28 800 лв. /двадесет и осем хиляди и
осемстотин лева/, която е част от пълния размер на задължението от 37 000 лв.,
представляваща получена от „Х.М.К.” ООД без правно основание сума като заплащане на
възнаграждение, дължимо за извършена дейност по управление на хотел „Адела“, находящ
се в гр. София, ул. ****, за периода 01.10.2018 г. до 31.10.2019 г., съгласно договор, сключен
на 01.10.2018 г., между „А.р.” ООД и „Х.М.К.” ООД, която сума подлежи на връщане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.М.К.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „****, ****, срещу „А.р.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. ****, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на „А.р.” ООД да заплати на „Х.М.К.” ООД сума в размер на 3 896 лв. /три
хиляди осемстотин деветдесет и шест лева/, представляваща обезщетение в размер на
законната лихва за забавено изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение в
размер на 28 800 лв., начислено за периода от 17.01.2020 г. до 17.05.2021 г., поради
извършено прихващане на това задължение със задължението на „Х.М.К.” ООД да
24
заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на „А.р.” ООД сума в размер на 3 896 лв.
/три хиляди осемстотин деветдесет и шест лева/, която е част от пълния размер на
задължението от 37 000 лв., представляваща получена от „Х.М.К.” ООД без правно
основание сума като заплащане на възнаграждение, дължимо за извършена дейност по
управление на хотел „Адела“, находящ се в гр. София, ул. ****, за периода 01.10.2018 г. до
31.10.2019 г., съгласно договор, сключен на 01.10.2018 г., между „А.р.” ООД и „Х.М.К.”
ООД, която сума подлежи на връщане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.М.К.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „****, ****, срещу „А.р.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. ****, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на „А.р.” ООД да заплати на „Х.М.К.” ООД сума в размер на 30 000 лв.
/тридесет хиляди лева/, представляваща сума, дадена от ищеца на ответника като
гаранционен депозит, която подлежи на връщане съгласно задължението, поето с чл. 4, ал. 4
от договор, сключен на 01.10.2018 г., между „А.р.” ООД и „Х.М.К.” ООД, поради
извършено прихващане на това задължение със следните задължения на „Х.М.К.” ООД:
1) задължението да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на „А.р.” ООД сума в
размер на 4 304 лв. /четири хиляди триста и четири лева/, която е част от пълния размер
на задължението от 37 000 лв., представляваща получена от „Х.М.К.” ООД без правно
основание сума като заплащане на възнаграждение, дължимо за извършена дейност по
управление на хотел „Адела“, находящ се в гр. София, ул. ****, за периода 01.10.2018 г. до
31.10.2019 г., съгласно договор, сключен на 01.10.2018 г., между „А.р.” ООД и „Х.М.К.”
ООД, която сума подлежи на връщане; 2) задължението да заплати на основание чл. 92, ал.
1 ЗЗД на „А.р.” ООД сума в размер на 25 696 лв. /двадесет и пет хиляди шестстотин
деветдесет и шест лева/, която е част от пълния размер на задължението от 139 657, 92 лв.,
представляваща неустойки за неизпълнение от „Х.М.К.” ООД на задължението му да
осигури получаване на гарантирана ефективна полза за „А.р.” ООД от управлението на
собствения на последното дружество хотел в уговорения минимален размер за 2018 г. и за
2019 г., които неустойки са дължими на основание чл. 5 от договор, сключен на 01.10.2018
г., между „А.р.” ООД и „Х.М.К.” ООД, като размерът на неустойката за неизпълнение на
задължението за достигане на гарантирана ефективна полза за последното тримесечие на
2018 г. е 22 648, 34 лв., а размерът на неустойката за неизпълнение на задължението за
достигане на гарантирана ефективна полза за отчетната 2019 г. е 117 009, 58 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.М.К.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „****, ****, срещу „А.р.” ООД, с ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. ****, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на „А.р.” ООД да заплати на „Х.М.К.” ООД сума в размер на 4 183, 33 лв.
/четири хиляди сто осемдесет и три лева и тридесет и три стотинки/, представляваща
обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за
връщане на предоставената като гаранционен депозит сума в размер на 30 000 лв.,
начислено за периода от 02.01.2020 г. до 17.05.2021 г., като за сумата от 4 058, 76 лв. и за
25
периода от 03.03.2020 г. до 17.05.2021 г. искът се отхвърля, тъй като вземане за обезщетение
за забава изобщо не е възникнало, а за сумата от 124, 57 лв. и за периода от 02.01.2020 г. до
02.03.2020 г. искът се отхвърля поради извършено прихващане на това задължение със
задължението на „Х.М.К.” ООД да заплати на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД на „А.р.” ООД
сума в размер на 124, 57 лв. /сто двадесет и четири лева и петдесет и седем стотинки/,
която е част от пълния размер на задължението от 117 009, 58 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение от „Х.М.К.” ООД на задължението му да осигури получаване на
гарантирана ефективна полза за „А.р.” ООД от управлението на собствения на последното
дружество хотел в уговорения минимален размер за 2019 г., която неустойка е дължима на
основание чл. 5 от договор, сключен на 01.10.2018 г., между „А.р.” ООД и „Х.М.К.” ООД.
ОСЪЖДА „Х.М.К.” ООД да заплати на „А.р.” ООД сума в размер на 1 614, 70 лв.
/хиляда шестстотин и четиринадесет лева и седемдесет стотинки/, представляваща
направени разноски по делото, изчислени по компенсация.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
26