Р
Е Ш Е Н И Е
№ 454
гр. Русе, 01.11.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Русенският окръжен съд, гражданска
колегия, в открито заседание на двадесети октомври през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
Председател: Наталия Георгиева
Членове: Аглика Гавраилова
Атанас Д. – мл.с.
при участието на секретаря Маня Пейнова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Д. въззивно гражданско дело № 638 по описа за 2017
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от Д.Г.Д., ЕГН ********** и Е.П.К., ЕГН **********, чрез адв. С.К., против Решение № 670 от 05.06.2017г. по гр.д. № 6288/2016г.
по описа на РРС, с което са уважени предявените установителен иск за
собственост и ревандикационен иск и на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен
приложения по делото констативен нотариален акт за собственост на Д.Г.Д., както
и в частта за присъдените разноски. Жалбоподателите считат, че решението е
необосновано и незаконосъобразно. Искат решението да бъде отменено, като бъде
постановено ново, с което се отхвърлят предявените претенции спрямо тях и им се
присъдят направените разноски.
В законоустановения срок е постъпил
отговор от А.М.М., ЕГН **********, чрез адв. А.Т., с който се взема становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Иска се решението на първоинстанционния съд да бъде
потвърдено и да й се присъдят направените разноски за производството пред
въззивната инстанция.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо.
Съдът намира, че жалбата е подадена
от надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и срещу решение на районния съд
подлежащо на въззивно обжалване, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана
по същество е неоснователна.
С Решение № 670 от 05.06.2017г.
по гр.д. № 6288/2016г. по описа на РРС е признато за установено по отношение на
Д.Д. и Е.К., че А.М. е собственик на недвижим имот:
нива с площ 14,799 декара, трета категория, местност „Т.“, имот № *** по плана
за земеразделяне на с.Н., общ.И., обл.Р., при граници
имоти с номера: ***, *** и ***. Със същото решение Е.К. е осъдена да предаде на
А.М. владението върху недвижимия имот и на основание чл.537, ал.2 от ГПК е
отменен нотариален акт от 23.11.2015г. на нотариус Л. Ш. с рег.№ ***, акт № ***,
том III, рег.№
***, дело № *** от 23.11.2015г., регистриран в Служба по вписванията на
23.11.2015г. с вх.рег.№ ***, акт № ***, том **, дело № *** само в частта, с
която Д.Д. е признат за собственик на процесния недвижим имот.
Оплакванията във въззивната жалба са насочени към оспорване на активната
легитимация на ищцата в настоящото производство, тъй като е налице
несъответствие между наследодателката на ищцата и лицето, в полза на което е
възстановен процесният недвижим имот. Сочи се, че в приложения по делото акт за
раждане на Р. А. М. род. на ***г., като майка е вписано лицето Н. Д. Г., а в
акта за раждане на наследодателя на ищцата М. А. М., род. на ***г., като майка
е вписано лицето А. Д. К.. Същевременно от представения акт за раждане на А. Д.,
род. на ***г. е видно, че собственото име на същата е А., а не Т.. Твърди се,
че в преписката на Поземлената комисия с.И. няма удостоверение за идентичност
на собственика на земята и лицето в чиято полза е заявено възстановяването на
собствеността върху тях.
Настоящият съдебен състав намира
така релевираното оплакване за неоснователно. Въззивната инстанция споделя
изводите на районния съд относно неотносимостта на
това обстоятелство към правния спор. Това следва именно от факта, че
Поземлената комисия е възстановила правото на собственост върху имота на
наследниците на Т. Д. М. с Решение № *** от 09.07.1996г. по удостоверение за
наследници № *** от 10.09.1991г., съгласно което наследници са М. А. М. и Р. А.
М.. Обстоятелството дали е налице идентичност между Т. Д. М. и Н. Д. Г., като
родител на двете лица би имала значение при преценка дали е правомерно
възстановена собствеността върху земята на наследниците, което не е предмет на
настоящото производство. Нещо повече, съгласно представеното по делото
Удостоверение от О. Р. с изх.№ 3-128 от 23.05.2017г. се установява, че Т. Д. М.
е майка на Р. А. М. и М. А. М., което всъщност означава, че Т. Д. М. и Н. Д. Г.
са едно и също лице.
Следващото възражение на
въззивника е по отношение на придобитото право на собственост върху недвижимия
имот по давностно владение, което е надлежно констатирано с приложения по делото
нотариален акт № ***, том **, дело № ***, по реда на чл.587, ал.2 от ГПК. Излагат
се съображения, че съобразно Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013г. по т.д.
№ 11/2012г. на ОСГК на ВКС, констативният нотариален акт притежава обвързваща
съда доказателствена сила, а същият не е бил успешно оборен от ответната
страна. Релевираните от ищцата доказателства не доказват наличието на владение
от нейна страна върху имота, нито разпитания свидетел в тази връзка. Също така,
първоинстанционният съд недопустимо е „преразгледал“ нотариалната преписка по
издаването на констативния нотариален акт, като е анализирал показанията на
свидетелите по извършената обстоятелствена проверка, които не са били
разпитвани в хода на делото.
Въззивната инстанция намира и
това възражение на жалбоподателя за неоснователно. Съгласно дадените
тълкувателни разяснения в цитираното тълкувателно решение „Нотариалният акт, с който
се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не
се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията
на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща
на официалните свидетелстващи документи за факти.“. В този смисъл, твърдението
за обвързваща съда сила на констативния нотариален акт е абсолютно
неоснователно и в разрез с цитираното тълкувателно решение.
Съгласно същото тълкувателно
решение, когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове, били те констативни или
такива за правна сделка, то разпределението на доказателствената тежест става
по реда на общото правило на чл.154 от ГПК, като всяка страна докаже своето
право, т.е. фактическият състав на съответното удостоверено от нотариуса
придобивно основание. Съобразно нормата на чл.27, ал.3 от ППЗСПЗЗ, влязлото в
сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има
силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. Следователно
за доказване правото на собственост върху процесния имот, всяка от страните
следва съобразно правилото на чл.154 от ГПК да установи фактическия състав на
придобивното си основание. Представените от ищцата писмени доказателства
Решение № *** от 09.07.1996г. за възстановяване собствеността на имота на
наследниците на А. М., както и удостоверението за наследници изх.№ 2-2978 от
29.05.2015г. установяват качеството й на наследник на Р. А. М. и М. А. М.. С
представеното удостоверение от О. И. се установява, че същата е била във
владение на имота си, като е получавала за същия рента за стопанските години
2012/2013, 2013/2014 и 2014/2015 по чл.37в, ал.4 от
ЗСПЗЗ. В този смисъл, съдебният състав намира, че ищцата е доказала
придобивното си основание. По делото не са ангажирани доказателства, които да
оборват този извод, напротив, страната сама се е отказала от разпита на допуснатия
й свидетел за установяване на владението върху спорния имот и е останал
недоказан фактическия състав на давностното владение.
С оглед даденото разрешение по
правния спор досежно собствеността върху имота, се явява безпредметно
обсъждането на акцесорната претенция за отмяна на
нотариалния акт, явяващо се законна последица от уважаване на иска за
собственост. Във въззивната жалба не са наведени и конкретни доводи във връзка
с това, които да се нуждаят от обсъждане.
По изложените съображения
въззивната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена
без уважение, а решението на първоинстанционния съд потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на спора и
съобразно правилото на чл.78 от ГПК, въззивникът дължи на ответната страна
сторените разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред
въззивната инстанция, съобразно представения списък, в размер на 1000лв.
Мотивиран така, Русенският окръжен
съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 670 от
05.06.2017г. по гр.д. № 6288/2016г. по описа на Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА Д.Г.Д., ЕГН ********** и Е.П.К.,
ЕГН ********** да заплатят на А.М.М., ЕГН **********
сумата от 1000лв., представляващи разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател:
Членове: