Р Е Ш Е Н И Е
№ 260169 19.05.2021 година гр. Хасково
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско отделение, трети въззивен състав
на
..………двадесет и първи
април………..
две хиляди двадесет и първа година в
публично съдебно заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
С
участието на секретаря……Р.Г……………….……………………………….
И
прокурора ……………………………….……………...…………………………
като
разгледа докладваното от съдия Петкова……....……..……………………..
Въззивно
гражданско дело ………….№ 203….
по описа за 2021 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
С Решение № 260014/11.01.2021 година,
постановено по гр.д. № 1243/2020 година, РС-Хасково е признал за установено
по отношение на К.Х.С. ***, че дължи
на „Юробанк
България“ АД - София сумата 24000 лева –
главница, сумата 1466,77 лева неустойка за неизпълнение за периода от
30.04.2018 година до 10.10.2019 година, както и законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението 11.10.2019 година до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417
от ГПК № 1460/15.10.2019 година по ч.гр.д. № 3051/2019 година на РС-Хасково.
Със същото решение е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за
неустойка в частта за разликата над присъдения размер 1466,77 лева до пълния
претендиран размер 1594,94 лева. С оглед изхода на делото, направените от
банката-ищец деловодни разноски в общ размер 1506,23 лева са възложени на ответника
К.С..
Недоволен от така
постановеното решение е останал въззивникът С., който подава въззивна жалба
срещу решението в осъдителната му част. Въвежда оплаквания за неправилност на
съдебния акт поради неправилно приложение на материалния закон. Настоява, че е
сключил договора с банката-ищец в качеството си на поръчител, а не като
солидарен длъжник-кредитополучател. Поради това спрямо него бил приложим
институтът на давността по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. Позовава се на
обстоятелството, че обезпеченият с поръчителството му договор бил за револвиращ
кредит, т.е. погасяване на кредитното задължение по него следвало да става
месечно, а всяко неизпълнение довеждало до забава и начисляване на неустойка
или наказателна лихва. От ищцовите твърдения ставало ясно, че неизпълнението на
договора датирало от 30.04.2018 година. Следователно и срокът по чл. 147 ал. 1
от ЗЗД следвало да се счита започнал да тече от падежа на вноската – 30.04.2018
година. Не било необходимо целият дълг да стане изискуем, за да започне да тече
6-месечният срок за погасяване отговорността на поръчителя. С тези и останалите
доводи, изложени във въззивната жалба, въззивникът твърди, че неговата
отговорност като поръчител по договора за кредит е погасена. Моли съда да
отмени атакуваното решение в частта, в която искът на банката е уважен, както и
да отхвърли предявения иск изцяло като неоснователен. Претендира деловодни
разноски за двете инстанции.
В срока по чл.
263 ал. 1 ГПК въззиваемият „Юробанк България“ АД - София подава отговор на
въззивната жалба. Оспорва същата с доводи за неоснователност. Изразява
становище за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакуваното
решение и моли същото да бъде потвърдено. Претендира деловодни разноски за
въззивната инстанция.
С въззивната
жалба и отговора не са направени доказателствени искания.
Хасковският окръжен съд, като прецени изложените
от страните доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и
оплакванията на страните, приема следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на
въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По
отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
По
оплакванията на въззивника съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран
с предявен по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415 ал. 1 ГПК специален
установителен иск, предявен от „Юробанк България“ АД срещу К.Х.С., за
установяване, че на основание чл. 79 ал. 1
вр. с чл. 430 ал. 2 ТЗ
ответникът дължи на банката-ищец
главница, неустойка и законни лихви върху главницата, произтичащи от договор за
банков кредит.
Не се спори по делото, че между праводателя на ищеца „Банка Пиреос
България“ и „Р.– С.К.“ ЕООД е сключен на 17.04.2018 година договор за
револвиращ кредит. Договорът е представен и приет като доказателство по делото
и от него се установява, че няколко лица, в това число ответникът по настоящото
дело К.Х.С. са поели задължения за
солидарна задълженост при условията на договора и чл. 121-127 от ЗЗД, в
качеството им на солидарни длъжници.
Страните
не спорят относно съществуването на облигационно правоотношение по процесния
договор за револвиращ кредит и обвързаността си от него. Договорът е подписан
от ответника С. в качеството на "солидарен
длъжник", видно от титулната и
заключителната му част. А с приемането на клаузата по чл. 13 от договора
страните изрично са се съгласили, че К.Х.С. поема задължения за солидарна
отговорност при условията на договора и чл. 121-127 от ЗЗД в качеството му на
солидарен длъжник. Солидарният длъжник
има същите задължения като кредитополучателя, а съдържащата се в процесния
договор уговорка за поемане от ответника на солидарна отговорност за
задълженията на кредитополучателя, инкорпориран в общ документ заедно с този за
главния дълг, има характер на самостоятелно съглашение за встъпване в дълг по
смисъла на чл. 101 ЗЗД.
Предвид това е налице кумулативно поемане на солидарен
дълг от ответника, идентичен по съдържание с дълга на кредитополучателя „Р.-С.К.“
ЕООД. Следователно, за банката-кредитор съществува правото да търси дължимото
от кредитополучателя и от встъпилия по реда на чл. 101 ЗЗД
ответник.
Страните
по договора формират воля относно правната фигура на третото задължено лице –
солидарен длъжник или поръчител и я изразяват с подписване на договорното
съглашение. В случая тази воля, както и съгласието на К.С. да поеме задължение
за чужд дълг именно в качеството на солидарен длъжник, а не поръчител,
произлиза от подписания от страните договор за банков кредит. Поемането на
задължение за чужд дълг не означава автоматично, че е налице поръчителство. По
своята същност поръчителството и солидарността
са видове лично обезпечение, но поръчителството е договор, различен от
юридическия факт, пораждащ главното задължение, докато солидарността по принцип възниква от един и същ юридически факт.
Видно от процесния договор, страните по него отграничават фигурата на солидарен
длъжник от тази на поръчител, макар и договарят еднакви отговорности за тях.
След като извърши цялостен анализ на съдържанието на договора, съдът не споделя
довода на въззивника за неправилно употребена правна терминология –
действителното му качество на поръчител погрешно да е наречено солидарен
длъжник. А след К.С. няма качество на поръчител, по отношение на него не намира
приложение и нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
клаузата по чл. 6 от договора, крайният срок на договора – 30.04.2019 година, е
настъпил. Въззивникът не твърди и не доказва изпълнение на кредитното
задължение – от кредитополучателя или някой от солидарните длъжници. Следователно съществуването
на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение е
доказано, както и неговата изискуемост към момента на подаване на заявление по чл. 417 от ГПК. Ето защо искът подлежи на
уважаване в размера, приет от РС.
Макар и по различни съображения,
РС-Хасково е достигнал до същия краен извод. Поради това атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
Предизвикано е въззивно обжалване на
първоинстанционния съдебен акт, поради което следва да се реши въпросът за
разноските. С оглед изхода на делото и извода за неоснователност на въззивната
жалба, на основание чл. 78 ал. 2 ГПК
въззивникът дължи да възстанови на въззиваемия сторените разноски в размер на
заплатеното адвокатско възнаграждение, за което се представя фактура и платежен
документ.
Водим
от горното, съдът
Р е ш и :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260014/11.01.2021 година, постановено по
гражданско дело № 1243/2020 година по описа на РС-Хасково, в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА К.Х.С. с ЕГН **********
***
да заплати на „Юробанк България“ АД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град София, район Витоша, ул. Околовръстен път №
260 деловодни
разноски за въззивната инстанция в размер на 240 лева.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.