№ 105
гр. Бургас, 09.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на трети декември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Пламен Анг. Синков
Членове:Светла М. Цолова
Петя Ив. Петрова Дакова
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова
в присъствието на прокурора К. Г. К.
като разгледа докладваното от Пламен Анг. Синков Въззивно частно
наказателно дело № 20242000600264 по описа за 2024 година
Производство e по реда на чл. 34, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 - 3 от Закона
за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или
отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).
Образувано е по жалба от адв. Н. С. от АК - Стара Загора,
упълномощен защитник на засегнатото лице А. С. С., срещу решение №
189/20.09.2024 г., постановено по ЧНД №544/2024 г. по описа на Окръжен съд
– Сливен, с което съдът е признал решение № 2062 5422 5862 4974,
постановено на 23.06.2023 г., влязло в сила на 04.08.2023 г., на несъдебен
орган в издаващата държава Кралство Нидерландия, за налагане на финансова
санкция на българската граждА. А. С. С., ЕГН: ********** в размер на 175
евро, с левова равностойност от 342,27 лв., и решението е било изпратено на
органите на НАП за изпълнение.
С жалбата се поддържа, че атакуваното решение на
първоинстанционния съд е неправилно. На първо място се твърди, че липсва
редовно призоваване на засегнатото лице С. в производството пред ОС –
Сливен и се излагат конкретни съображения в подкрепа на заявената позиция.
На следващо място се сочи, че никъде в решението на първостепенния съд не е
1
посочено за кое моторно превозно средство става въпрос - няма посочен
регистрационен номер, марка, цвят и други отличителни белези на
автомобила, чрез които същият да се установи, както и дали е собственост на
С.. На последно място се изтъква, че през посочения период на извършване на
нарушението А. С. изобщо не е била в издаващата държава, а се е намирала на
територията на Република България. На тези основания е направено искане за
отмяна на обжалвания съдебен акт.
Засегнатото лице А. С. С. и неговият упълномощен защитник - адв.
Н. С. от АК - Стара Загора, редовно призовани, не се явяват в съдебно
заседание пред настоящата въззивна инстанция.
Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас счита жалбата
за неоснователна, а решението на първата инстанция за правилно и
законосъобразно, поради което предлага същото да бъде потвърдено.
Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите на страните и
провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, намери следното:
Въззивната жалба на упълномощения защитник на засегнатото лице
е процесуално допустима - подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу
подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.
Разгледана по същество същата е неоснователна.
От събраните писмени доказателства се установява, че
производството пред първата съдебна инстанция е било образувано по искане
на компетентните органи на Кралство Нидерландия за признаване и
изпълнение на решение № 2062 5422 5862 4974 от 23.06.2023 г., постановено
от несъдебен орган в издаващата държава – Adm. verwerking flitsgegevens
CJIB, Нидерландия, влязло в сила на 04.08.2023 г., с което на българската
граждА. А. С. С. е наложена парична санкция в размер на 175 евро за
извършено нарушение на правилата за движение – чл.2 от Закон относно
административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за
движение по пътищата, изразяващо се в превишаване на максимално
допустимата скорост на автомагистрала с 15 км/ч, осъществено на 13.06.2023
г. в 19:24 часа в община Утрехт (Система за контрол на пътното движение А
12 Утрехт, вдясно/паралелно платно/), при управление на МПС с рег. № 76
LTRD.
2
Наложената на А. С. парична санкция не е била заплатена в
предвидения срок, поради което е било издадено удостоверение по чл. 4 от
Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа
за взаимно признаване на финансови санкции, като в съответствие с
разпоредбите на чл. 4, вр. чл. 3, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС същото е било
изпратено до Окръжен съд – Сливен в превод на български език. Към
удостоверението е било приложено и копие на решението на несъдебния орган
в издаващата държава /непридружено с превод на български език/.
Неоснователно е възражението на защитника на засегнатото лице за
нередовно призоваване на А. С. в производството пред ОС – Сливен. Във
връзка с призоваването на засегнатото лице, с оглед участието му в
производството по реда на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 1 ат ЗПИИАКОРНФС,
първоинстанционният съд е изискал предоставянето на справка за
регистрирани постоянен и настоящ адрес на А. С. на територията на
Република България. На основание получената информация от регистрите на
Национална база данни „Население“ е била изпратена призовка за връчване на
постоянния и настоящ адрес на лицето – гр. Нова Загора, ул. „Плиска“ № 3,
която е върната в цялост с отбелязване от връчителя, че по сведение на ГА.
Владимирова /живуща на посочения адрес/ лицето е непознато.
Констатирайки, че засегнатото лице не може да бъде намерено на адреса,
посочен в справката от НБД „Население“, първостепенният съд е предприел
действия за призоваване на лицето по телефона, на установен чрез извършена
справка с РУ Нова Загора телефонен номер. По делото е писмено
удостоверено от съдебен секретар при ОС – Сливен, че на 19.09.2024 г. е
провела разговор по телефона с лицето А. С. С., ЕГН: ********** на
конкретно посочен телефонен номер, като я е уведомила за насроченото
съдебно заседание на 20.09.2024 г. относно наложена финансова санкция от
несъдебен орган на Нидерландия за нарушение на правилата за движение по
пътищата, както и за възможността да си упълномощи адвокат /л. 22 от
първоинстанционното производство/. С оглед кратките процесуални срокове
за насрочване на делото, предвидени в производството по чл. 32, ал. 1, вр. чл.
16, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС, призоваването по телефона е допустимо
съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 11 от НПК, приложима на основание
препращането в чл. 32, ал. 4 от ЗПИИАКОРНФС. По тези съображения са
несподеляеми възраженията в депозираната жалба за нередовно призоваване
3
на засегнатото лице пред първостепенния съд.
За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е отчел
всички релевантни за предмета на делото обстоятелства и е достигнал до
правилния и съобразен със закона извод, че са налице всички основания за
признаване на решението на чуждестранния несъдебен орган, с което е била
санкционирана българската граждА..
Въззивният съд, споделяйки приетото от първата инстанция, намира,
че представеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР
на Съвета съдържа достатъчна информация относно идентификацията на
лицето, санкционирано за извършено административно нарушение,
описанието на обстоятелствата, при които е било извършено, правната
квалификация на деянието, наложената санкция съобразно законодателството
на издаващата държава, по отношение на която е признато задължение за
плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС.
Действително в съдържанието на удостоверението, при обобщеното
представяне на фактическото положение и описание на обстоятелствата, при
които е извършено правонарушението, включително място и време, не е
посочено конкретното МПС, при управлението на което е извършено
установеното превишаване на максимално допустимата скорост. С оглед на
тази непълнота, в производството пред настоящата въззивна инстанция се
извърши писмен превод от нидерландски на български език на приложеното
към удостоверението решение на несъдебния орган в издаващата държава, от
който е видно, че във въпросното решение се съдържа описание на всички
фактически обстоятелства, при които е извършено нарушението, включително
индивидуализиране на моторното превозно средство чрез посочване на
регистрационен номер на същото. Наред с това се съдържа и уточнението, че
този регистрационен номер е на името на засегнатото лице или това лице е
било наемател на МПС-то.
Апелативният съд констатира наличие на съответствие между
решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4,
издадено от компетентния орган на издаващата държава, като от
съдържанието и на двата документа се установяват всички елементи на
извършеното нарушение.
При така установените факти настоящият въззивен състав изцяло
4
споделя застъпеното от първоинстанционния съд становище за наличието на
законови предпоставки и липса на пречки за признаване на решението за
наложена финансова санкция.
Решение, чието признаване се претендира, е издадено от несъдебен
орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние
(правонарушение) по нейния национален закон.
Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че
описаното в същото деяние попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1
от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година
относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови
санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за
движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за
времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите
относно опасни товари”. Предвид това и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 от
ЗПИИАКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка за двойна
наказуемост, като условие за признаване и изпълнение на решението.
Неоснователни са доводите на защитата, свързани с недоказаност на
авторството на нарушението от страна на засегнатото лице, аргументирани с
обстоятелството, че през посочения период на извършване на нарушението А.
С. изобщо не е била в издаващата държава, а се е намирала на територията на
Република България. Въззивната инстанция намира за необходимо да
припомни, че в процедура като настоящата съдът на изпълняващата държава
не изследва факта на осъществяване на нарушението и неговото авторството.
Тези обстоятелства са установени по съответния ред в чуждата държава.
Процедурата по признаване на финансовата санкция е основана на взаимното
доверие между държавите – членки и не включва допълнителна проверка на
фактите от значение за административнонаказателната отговорност на
засегнатото лице. Такава проверка не би била и възможна, защото българският
съд не разполага с доказателствата, които са дали основание на чуждата
държава да издаде решението за финансова санкция. Същевременно
изпълняващата държава, в случая българската, основавайки се на принципа на
взаимното доверие между страните от ЕС и техните правни системи (съдебна
и административни), няма право по Рамково решение 2005/214/ПВР и по
ЗПИИАКОРНФС да изисква допълнителна информация за доказаност на
5
деянието, подробно описано в удостоверението. В случая е достатъчно, че в
него е посочена ясно санкционираната дейност, индивидуализирана по
спецификата си, време, място и правно основание.
На следващо място, засегнатото лице А. С. има местоживеене на
територията на Република България. Първоинстанционният съд е изискал и
приел като писмено доказателство справка от НБД „Население“, от която се
установява, че С. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на
територията на Република България, а именно в гр. Нова Загора, ул. „Плиска“
№ 3, поради което въззивната инстанция приема, че в случая е изпълнено и
заложеното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС като необходимо условие за
признаване от страна на българския съд на решението за налагане на
финансова санкция, тъй като декларирането на настоящ адрес в Република
България по същество означава, че това лице пребивава на територията на
нашата страна, а съгласно текста на чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската
регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее. Неоткриването
на санкционираното лице на постоянния и настоящия му адрес, поради
задгранични пътувания или други причини, не е равнозначно на липса на
местоживеене в страната.
Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за
признаване на решението.
Апелативният съд се присъединява напълно и към изводите на
първата инстанция, че в случая не е налице и някое от факултативните
основания за отказ, визирани в чл. 35 от ЗПИИАКОРНФС. Удостоверението
съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 2005/214/ПВР
реквизити. Лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава.
Видно от констатираното време на извършване на деянието, влизането в сила
на решението и вида на наложеното наказание - глоба, се налага извод, че
предвидената по българското законодателство три годишна абсолютна давност
за изпълнение на административно наказание глоба по чл. 82, ал. 3, вр. ал. 1, б.
„а“ от ЗАНН не е изтекла. Същевременно, за да може да бъде приложено
основанието за отказ по чл. 35, т. 3 от ЗПИИАКОРНФС, освен констатация за
изтекла давност по българското законодателство, следва да е налице
кумулативното условие решението да се отнася за деяние подсъдно на
български съд, а процесното деяние не е подсъдно на българския съд, тъй като
6
не се засягат интереси на българската държава по смисъла на чл. 4 от ЗАНН.
Българският гражданин няма имунитет или привилегии, определящи като
недопустимо изпълнението на решението. Деянието е извършено на
територията на чуждата държава, респективно не е налице някоя от
хипотезите на чл. 35, т. 5 от закона, а санкцията, която се претендира да бъде
приета не е по-малка от 70 евро. Не е налице и факултативното основание за
отказ по чл. 35, т. 7 от ЗПИИАКОРНФС. Деянието, за което засегнатото лице е
санкционирано от компетентния несъдебен орган на Нидерландия,
представлява административно нарушение и по българското законодателство.
Засегнатото лице А. С. е физическо лице, което е пълнолетно според
българското законодателство, и което носи наказателна и административно
наказателна отговорност.
Според чл. 35, т. 9 от ЗПИИАКОРНФС основание за отказ да се
признае решението за налагане на финансова санкция е налице, когато
съгласно удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета, в случай на писмено производство и в съответствие със
законодателството на издаващата държава, засегнатото лице не е било
уведомено лично или чрез упълномощен представител за правото си и срока
за обжалване на решението. От приложеното по делото удостоверение е
видно, че на А. С. е наложено наказание при писмено проведена процедура и
при стриктно спазване на изискванията на законодателството на Нидерландия
за уведомяването й, включително за правото си да обжалва решението, както
и за сроковете за това. В този смисъл е надлежно отбелязана информация в
раздел „з“, т. 2, б. „б“ от представеното удостоверение. Предвид изложеното
апелативният съд приема, че в случая отсъства основанието по чл. 35, т. 9 от
ЗПИИАКОРНФС за постановяване на отказ да се изпълни решението на
чуждия съдебен орган. При изрично отбелязване в удостоверението, че
производството е било писмено и при липса на данни за проведен съдебен
процес, в който да е възможно явяването на лицето, изискванията на чл. 35, т.
10 и 11 от ЗПИИАКОРНФС са неприложими в настоящия случай.
За съдебния орган на изпълняващата държава не съществуват
легитимни причини да се съмнява във верността на отразеното в
удостоверението от чуждия несъдебен орган, доколкото взаимното доверие
между компетентните органи на държавите членки на ЕС е в основата на
сътрудничеството по наказателни дела и в частност на прилагането на
7
практика на принципа за взаимно признаване на финансови санкции между
държавите. Въз основа на редовното удостоверяване на обстоятелството за
писмено проведено производство и уведомяването за него, и възможността и
сроковете за атакуването му според съответния национален закон, следва да се
приеме, че на санкционираното лице А. С. надлежно е била предоставена
възможност за атакуване на решението, упражняването на които права е
зависело изцяло от нейната воля. В този смисъл и след като в удостоверението
е изрично посочено, че решението е влязло в сила, тоест лицето не е
обжалвало решението в предвидения срок, гаранциите, свързани с правото му
на защита са били спазени, респективно не е налице основание за отказ от
признаване и изпълнение.
Предвид изложеното въззивната инстанция намира, че приемайки
наличието на предпоставките в ЗПИИАКОРНФС за признаване и допускане
за изпълнение на решението на чуждия несъдебен орган, ОС – Сливен не е
допуснал нарушение на закона, което мотивира извод за потвърждаване на
обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 34, вр. чл. 20, ал. 3
от ЗПИИАКОРНФС, Апелативен съд - Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 189/20.09.2024 г., постановено по
ЧНД №544/2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8