Р Е Ш Е Н И
Е
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София,03.02.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 4-ти ” в” състав, в
открито съдебно заседание, проведено на единадесети април, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл. съдия Андрей
Георгиев
при участието на секретаря Вяра Баева, като разгледа докладваното от съдия
Зл.Чолева гр.дело № 7307 по описа за 2018 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение № 331568 от
06.02.2018г., постановено по гр.дело № 69999/ 2016г. на СРС, 70 състав, с което
„АТМ Ц.“ АД е осъдено да заплати на основание чл.200, ал.1 от КТ на Д.П. Т., на
К.Р.А. и А.Р.А.- на всеки поотделно сумата от по 20 000,00лв.
като обезщетение за претърпяни неимуществени
вреди-страдания от смъртта на Р.А.Т., настъпила на 16.09.2015г. в резултат на
трудова злополука, ведно със законната лихва от 16.09.2015г.- до окончателното
заплащане . Решението се обжалва и в частта за разноските.
Решението се обжалва от ответника
„АТМ Ц.“ АД.
Въззивникът – ответник заявява възражение за постановяване на обжалваното решение
в нарушение на принципа за диспозитивното начало в
гражданския процес с приетите за дължими на ищците размери на обезщетенията за
неимуществените вреди, които не се претендират от тях. Поддържа постановяване
на обжалваното решение в нарушение на нормата на чл.52 от ЗЗД. Счита, че
определените от съда равни по размер обезщетения на ищците противоречи на
принципа за справедливост, като не е отчетена различната степен на житейска и
емоционална близост между тях и починалия работник, обуславяща разликите в търпяните от тях неимуществени вреди. Възразява, че при
определяне размера на обезщетението по отношение на ищците К.А. и А.А., първоинстанционният съд не е
отчел факта, че въпреки че те са
страдали от смъртта на своя баща , са били пълнолетни, а ищецът А.А. е живеел и в отделно домакинство. Що се отнася до
ищцата, счита, че неправилно от първата инстанция не е съобразен релевантния
факт, установен с гласните доказателства, че тя от дълги години е живяла и
работила в друго населено място-
гр.Павел баня. Счита, че при определяне размера на присъдените обезщетения от СРС не е съобразен
икономическият растеж и стандартът на живот в страната по средностатистическите
показатели за доходи и покупателни възможности към релевантния момент, като
показатели, приети от съдебната практика като относими
при определяне размера на обезщетенията. На последно място поддържа, че приетия
от първоинстанционния съд размер на съпричиняването от 20% не съответства на действителния
принос на починалия работник за настъпване на злополуката, като счита, че той е
в много по-голяма степен – от 80%. Поддържа доказана по делото проявена от
починалия работник груба небрежност за настъпване на злополуката, като моли в
тази връзка настоящата инстанция да отчете продължителността на трудовия му
стаж от 11 години, предполагаща запознаване с изискванията за безопасност на
труда и формиране на трудови навици за съблюдаването на тези изисквания.
Възразява, че починалият работник е бил предупруждаван
да не ползва процесната платформа, както и че са били
налични стълби, а от доказателствата по делото се установява, че в процесния ден на злополуката платформата е била ползвана за
„удобство“. Счита, че с това неправомерно ползване на платформата от починалия
работник и последващия скок от нея, същият е
допринесъл в значителна степен за настъпване на злополуката. Възразява, че с приетия от съда процент на съпричиняване следва да бъде намалено претендираното
от ищците обезщетение, а не размера, приет за дължим от съда. С изложените доводи, подробно развити в
жалбата въззивникът-ответник мотивира искането си за
отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяване на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски. При условия на евентуалност- в
случай, че жалбата му бъде отхвърлена като неоснователна, въззивникът-ответник
поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемите страни.
Въззиваемите страни, Д.П. Т., К.Р.А. и А.Р.А., оспорват жалбата като неоснователна и заявяват
искане за потвърждаване на атакуваното решение на първата инстанция като законосъобарзно и правилно по съображенияq подробно
развити в депозирания по делото писмен отговор в срока по чл.263,ал.1 от ГПК.
Твърдят, че приетите от първата инстанция за дължими размери на обеззщетенията за претърпяните от
тях неимуществени вреди, съответстват на принципа за справедливост, установен с
чл.52 от ЗЗД. Считат, че приетият от СРС процент на съпричиняване
е правилно определен, като поддържат, че степента на съпричиняване
от страна на ответника-работодател е по-голяма, с оглед доказания по делото
факт, че строежа е бил спрян и по него не е следвало да се извършват дейности; поради неизвършеният на наследодателя им
първоначален инструктаж за безопасност, както и поради доказаната липса на
технически ръководител на спрения строеж. Претендират присъждане на направените
по делото разноски във въззивното производство.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на
страните и след като обсъди събраните по делото по реда на чл.235,ал.3 от ГПК,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е
подадени в срок и от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда
на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав
установи, че обжалваното решение е валидно. Обжалваното решение е допустимо.
Неоснователно е възражението на ответника за произнасяне на първоинстанционния
съд в нарушение на нормата на чл.6,ал.2 от ГПК, с определяне на размер на
обезщетенията , непретендиран от ищците. Определеният
от първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното
решение размер на обезщетенията ,
дължими на ищците за претърпените от тях
неимуществени вреди, действително надвишава претендирания
от тях размер, но приетия от съда като дължим размер е проявление на вътрешното убеждение на съда,
изградено на база на събраните по делото доказателства и приложения от съда
принцип за справедливост по чл.52 от ЗЗД, с оглед на които е прието, че този
размер по-висок размер е адекватният и би репарирал справедливо приетите от
съда за доказани вреди на ищците. Преценката на съда относно дължимия размер е
не е обвързана от посочения от ищците размер, а единствено от установения с
нормата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост и доказателствата по делото. Размерът на
обезщетенията, претендиран от ищците има правно
значение за крайното произнасяне на съда, доколкото този размер е максимално
допустимия , който съдът може да присъди с решението, съгласно нормата на
чл.6,ал.2 от ГПК. В конкретния случай от
ищците се претендират обезщетения в
по-малък размер, от приетия за дължим от първата инстанция, поради което именно
при зачитане на диспозитивното начало в гражданския
процес, установено с нормата на чл.6,ал.2 от ГПК, с обжалваното решение изрично
е прието, че обезщетенията следва да бъдат присъдени в рамките на заявения
размер и до този размер претенциите съответно са уважени. Ето защо, не е налице
твърдяното от ответника произнасяне на първата инстанция „свръхпутитум“.
В този смисъл е и константната съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 63 /08.07.2019г.
по т.дело № 2013/2018г. на І ТО на ВКС. При така установената валидност и
допустимост на обжалваното решение, настоящият съдебен състав дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите , заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен , съгласно нормата на чл.269,предл.2
от ГПК.
Съдът е сезиран с обективно и
субективно съединени искове с правно
основание чл. 200, ал.1 от КТ , с които от ищците се претендират обезщетения за
претърпяни неимуществени вреди от смъртта на общия им
наследодател, настъпила в резултат на трудова злополука.
С обжалваното решение исковите
претенции са уважени в пълните им предявени размери.
С оглед заявените доводи от въззивника-ответник с
въззивната жалба и съображенията, развити в
писмения отговор на въззиваемите-ищци, правният спор
между страните в рамките на настоящото производство е по два въпроса: 1/
относно дължимия размер на обезщетенията на ищците за претърпяните
от тях неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател в резултат на процесната трудова злополука при спазване на принципа за
справедливост, установен с нормата на чл.52 от ЗЗД и 2/ относно размера на
приноса на наследодателя на ищците за настъпване на процесната
трудова злополука.
Между страните по делото няма
спор, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че
наследодателят на ищците Р.А.Т. е
работил по трудов договор с ищеца, сключен на 01.09.2015г., в рамките на което
наследодателят на ищците е заемал длъжността - работник поддръжка на сгради. Видно от доказателствата по трудовото досие на
наследодателя той е заемал същата длъжност при ответника по силата на трудово
правоотношение, възникнало от трудов договор от 30.09.2013г., който е бил
прекратен със заповед № 59 от 23.08.2014г.
На дата 01.09.2015г. наследодателят на ищците е претърпял злополука,
призната за трудова с влязло в сила разпореждане на НОИ под № 18460/ 11.11.2015г. В резултат на трудовата злополука е настъпила
смъртта на наследодателя. Ищците А.А. и К.А. се явяват
наследници по закон на починалия наследодател от първа степен по права линия-
като негови синове, а ищцата Д. Т.- като негова съпруга- удостоверение за
наследници № 1467/ 23.09.2015г.
По спорния въпрос относно наличието
на съпричиняването на вредоностния
резултат от страна на наследодателя на ищците и размера на това съпричиняване:
Настоящият съдебен състав намира
за правилен и обоснован извода на първата инстанция, с който е прието, че
наследодателят на ищците е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат –
пряка последица от трудовата злополука, който резултат е бил с фатален край –
настъпила смърт на наследодателя на ищците, но намира, че определеният от
първата инстанция процент на съпричиняване от 20% е
занижен. Настоящият съдебен състав след преценка на събраните по делото
доказателства приема, че този принос е в по-голям размер - от 30%, като счита,
че за останалите 70% - приносът за
настъпване на трудовата злополука е на работодателя – ответник, по следните съображения:
Между страните по делото няма
спор, а и от представения и неоспорен протокол № 71 от 05.11.2015г. на
Комисията при НОИ и събраните гласни доказателства- показанията на св.М.,
/които съдът кредитира като почиващи на негови преки и непосредствени
впечатления/ се установява следният механизъм на настъпване на трудовата
злополука: На датата 01.09.2015г. наследодателят на ищците, заедно с третото за
процеса лице Б.В.М. /горепосоченият свидетел/ са били натоварени от ответника-работодател да
заваряват на осмия етаж на носещата конструкция на изграден надземен паркинг на
бул.“*****, гр.София,, метални планки с
определен профил за монтаж на предпазна мрежа. Около 13,30 часа наследодателят
на ищците и св.М. , след приключване на възложената им работа, заедно с
използваните от тях материали , инструменти и работно оборудване /заваръчен
апарат, ъглошлайф, временно електрическо табло и др./
, са се качили на изградената в този гараж товарна платформа, като са били на
долното й ниво /пода/, откъдето с кнопката за управление се командва движението на
платформата. При започналото движение на платформата надолу - към ниво + 0.00, платформата
е минала в „свободно падане“, в резултат на което от страна на наследодателя на
ищците е било предприет скок между шестия и петия
етаж от пода на платформата - към етажа,
покрай който платформата е преминавала. Свидетелят М. уточнява, че е видял след падането на
платформата наследодателят на ищците да лежи на капака на платформата, като
предполага , че след отскачането от платформата, тя е завихрила
наследодателя на ищците или повлякла и
по този начин го е прехвърлила на капака си.
Самият свидетел М. преценил, че трябва да скочи преди да настъпи удара на платформата в земята- на
първия етаж, но от адреналина се объркал и скочил на втория ежат, не успял да
си прибере навреме краката, поради което горната част на платформата ги ударила
и счупила.
Във
връзка с приложението на нормата на чл.201,ал.2 от КТ, настоящият съдебен
състав приема, че приносът на ответника-работодател за настъпване на
горепосочената трудова злополука е в размер на 70% , а приносът на
наследодателя на ищците в размер на 30% по следните съображения: От събраните по делото доказателства,
включително и допълнителното заключение на СТЕ от 17.11.2017г. ,и заповед № 2/
21.08.2015г. от заповедната книга /л.93 от делото на СРС/ се
установява, че към датата на процесната злополука е
бил издаден Акт , обр.10 - за спиране на строителството на процесния строителен обект, при наличие на който Акт на
обектът не могат да се извършват никакви СМР или други дейности , включително и
такива по обезопасяването на обекта, освен ако не са изрично предписани в Акт ,
обр.10. В случая по делото не се установява твърдението
на ответника за наличие на предписание в Акт, обр.10
за извършване на допълнителни дейности, включително и такова по обезопасяването
на обекта, поради непредставяне на посоченото писмено доказателство своевременно
от ответника в рамките на процеса. Акт обр.10 е ангажиран от ответника едва в последното по делото
съдебно заседание пред първата
инстанция, в което е приключило съдебното дирене, поради което законосъобразно
от първата инстанция е отказано приобщаването му към доказателствения
материал, поради настъпила за ответника преклузия за
ангажирането му като доказателства по делото.
Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че възлагането от страна на ответника на
извършване на дейности – на наследодателя на ищците по процесния
строителен обект се явяват в нарушение на нормативно установената забрана за
спиране на СМР. Нещо повече, дори
хипотетично да се приеме за основателна тезата на ответника-работодател, че
възложените на наследодателя на ищците и на св.М. действия по поставяне на
предпазна ограда, са били свързани с даденото указание с горепосочената заповед
№ 2/ 21.08.2015г.- за опазване и съхранение на процесния
строителен обект, то по делото е безспорно доказано и допуснато и друго сериозно
нарушение на нормативно задължение от страна на
ответника. От неоспореното заключение на допълнителната СТЕ от 17.11.2017г. се установява, че процесната товарна платформа,/ която е била предназначена
след въвеждане на обекта надземен гараж в експлоатация да служи за вдигане и
свалян на автомобилите/, представлява съоражение с повишена опасност по смисъла на чл.2 , ал.1,
т.8 от Наредбата за безопасната
експлоатация и техническия надзор на повдигателните съоражения
и чл.32 от Закона за техническите изисквания
към продуктите. Съгласно нормативните изисквания, установени с посочения закон и наредба, за ползването на това съоражение е следвало да бъдат изпълнени следните
нормативни изисквания: наличие на инвестиционен проект, одобрен и заверен по
установения ред, включително от Регионалния отдел към Инспекцията за държавен и
технически надзор, наличие на паспорт, гаранционна карта, сертификат за
проектиране, производство и инсталиране, поддръжка, краен контрол и тестване,
декларации за съответствие, акт за първоначален технически преглед и договор за извършване на технически надзор,
както и да са изпълнени всички изисквания по изграждането на инсталацията,
включително и проведена 72 часова проба. Спазването на така изброените
нормативни изисквания относно товарната платформа по делото не е установено от
страна на ответника, чиято е доказателствената
тежест, поради което съдът приема, че съоражението не е следвало да бъде работещо към дата на
злополуката. На следващо място, от неоспореното заключение на допълнителната
СТЕ се установява, че дори при наличие на гореизброените документи относно
подемната платформа, същата е могла да бъде използвана само след издаден Акт, обр.15
– за приемане на процесния строеж, както и на Акт, обр.16 – Разрешение за ползване, каквито в конкретния
случай към датата на злополуката безспорно не са били издадени, което отново
потвърждава горепосочения извод, че платформата е била допусната в движение от
ответника в нарушение на нормативните правила и изисквания. Нещо повече, от неоспореното в тази му част заключение на
допълнителна СТЕ 17.11.2017г. /т.2/ се установява, че товарната
платформа е била неизправна и именно в резултат на неизправностите в
електрическата и механичната система е настъпила процесната
злополука. На последно място, между страните по делото няма спор, че в деня на
настъпване на злополуката на процесния строителен
обект не е присъствал техническия ръководител на обекта, на който по закон е
възложено задължението да отговаря за живота и здравето на хората на
строителната площадка- чл.163“а“,ал.4, вр. с
чл.163,ал.2,т.2 от ЗУТ. От събраното
гласно доказателство /показанията на св.М./ се установява, че проведения в деня
на злополуката конкретен инструктаж за безопасно извършване на възложената
работа е бил формален, тъй като с него работниците /включително и наследодателя
на ищците/ са били предупредени само да внимават и да ползват каски , без да са
им дадени конкретни указания за безопасно извършване на възложената работа.. Гореизброените
нарушения представляват и допълнителни
нарушения на нормите на чл.4 от ЗЗБУТ и чл.16 , ал.1,т.6 от ЗЗБУТ и чл.16, т.6
и чл.26,т.1, т.5 и т. 9 от Наредба № 2 от 02.03.2004г. за минималните
изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на
строително-монтажни работи. С оглед
изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че по делото са безспорно
доказани допуснати множество и особено съществени
нарушения на нормативно установени задължения от страна на ответника-работодател,
/подробно обсъдени/, в резултат на които е настъпила и процесната
трудова злополука, които нарушения обосновават приемането на и по-големия
процент от 70% принос за настъпването на
злополуката.
От друга страна, настоящият
съдебен състав приема, че приносът на
наследодателя на ищците за настъпване на злополуката е по-голям – от 30%, в сравнение с приетия от първата инстанция
процент- от 20%. По отношение на приетия
от първата инстанция 20% принос на
наследодателя на ищците за настъпване на злополуката, / по който страните не
спорят във настоящото производство, доколкото липсват възражения в настоящото въззивно производство, които да са заявени от въззиваемите –ищци срещу този приет с обжалваното решение
процент на съпричиняване/, правилно от първата
инстанция е прието, че той е обусловен от доказания по делото факт на
предприетия от наследодателя на ищците скок от платформата в режим на движение,
при който скок той е съзнавал тежките
последици, които биха могли да настъпят за него /както от невъзможността да се
приземи на етажа , през който е преминавал, така и да бъде затиснат от горната
част на платформата/, но се е надявал да ги предотврати, като от СРС от друга
страна е отчетен и правно-релевантният
факт, че наследодателят на ищеца се е намирал в състояние на силен емоционален
стрес и страх, произтичащи от неизвестността за резултата от „свободното падане
на платформата“. Настоящият съдебен
състав намира, че при определяне на
процента принос на наследодателя на ищците за настъпване на злополуката , от
първата инстанция,макар да е приет за доказан, не е отчетен установения с
показанията на св.М. /очевидец и участник в злополуката/ правно-релевантен факт, че както самият
свидетел, така и наследодателят на ищците са
били наясно, /знаели са/, че товарната платформа неправомерно се ползва
от тях - за „удобство“, вместо наличните стълби, тъй като предназначението на
платформата е било друго. Този допълнителен факт настоящият съдебен състав
приема,че обуславя по-високия процент – от 30% принос на наследодателя на
ищците за настъпване на злополуката. И двата факта попадат в дефинитивното поле
на грубата небрежност, тъй като и при неправомерното ползване на платформата и
при скока от нея, наследодателят на ищците е съзнавал вероятността от
настъпването на неблагоприятни за живота и здравето му последици, но се е
надявал да ги предотврати, но тази факти по никакъв начин не могат да обосноват
приложението на сочения от ответика принос от 80% на
наследодателя на ищците за настъпване на злополуката, доколкото тя е последица
основно от нарушения на нормативно установени правила и задължения, допуснати
от ответника-работодател, подробно обсъдени по-горе в мотивите.
По отношение размера на
обезщетенията , дължими на ищците, на основание за претърпяните
от тях неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им в резултат на
трудовата злополука :
Настоящият съдебен състав приема,
че определени при спазване на принципа за справедливост, установен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, дължимите на ищците Д. Т. и А.А. обезщетения,
възлизат на сумите, приети и от СРС- от по 100 000,00лв. - за всеки един от ищците поотделно , а този,
дължим на ищеца К.А.- възлиза на сумата от 120 000,00лв. По отношение размера на обезщетенията на първите двама
ищци настоящият съдебен състав напълно споделя мотивите на първата инстанция, с
които е обоснован този размер. Неоснователно е възражението на ответника, че
той е определен в нарушение на нормата на чл.52 от ЗЗД, основано на
твърдението, че единият е съпруга, а другият – син на общия наследодател,
поради което не биха могли да търпят вреди в еднакъв размер, както и че при
определянето на този размер не е съобразен фактът, че ищцата Д. Т., е живеела и
работила в друго населено място, а ищецът А.А. е бил
пълнолетен и е живеел в отделно домакинство. На първо място, следва да се
посочи, че независимо от това, че между общия наследодател и неговата съпруга –
ищцата Д. Т. е съществувала юридическа, житейска и емоционалва
връзка, като негова съпруга, различна от
тази, с която е бил свързан с ищеца А.А. и че безспорно не може да бъде поставен пълен знак на
равенство между неимуществени вреди, претърпяни от
тези ищци, настоящият съдебен състав намира, че предвид доказания по делото
факт, че както съпругата , така и децата на общия наследодател са именно лицата,
които се намират в най-близка житейска и емоционална връзка с общия
наследодател и след смъртта му търпят най-големите неимуществени вреди,
изразяващи се в скръб, тъга, страдание и болка от загубата, както и страдание
от загубата на опората, давана от наследодателя като съпруг и баща, дава
основание на съда да приеме, че дължимите обезщетения за ищцата Д. Т. и А.А. възлизат на сумата от по 100 000,00лв., а по
отношение на ищеца К.А.- дължимият размер е по-висок – от 120 000,00лв.,
тъй като по отношение на последния освен горепосочените претърпяни
неимуществени вреди се установява и допълнително физическо проявление на
същите, изразяващо се в заекване, наложило ползването на професионална помощ от
логопед /последният факт- установен с
показанията на св.Е.М./, като отчита и факта, че към датата на злополуката К.А.
е бил непълнолетен и е живеел в едно домакинство с наследодателя. При определяне на посочените размери на
обезщетенията съдът отчита доказаните със събраните гласни доказателства
/показанията на св.С.М.и св.Е.М., които кредитира като почиващи на техни преки
и непосредствени впечатления/ факти, че
наследодателят и ищците /неговата съпруга и деца/ са били сплотено и задружно
семейство преди смъртта му, че са били съсипани след смъртта му, отслабнали са
, затворили са се в себе си и не са искали да поддържат контакти с никакви хора
и към настоящия момент продължават да тъгуват от загубата. Зачита факта, че ищецът А.А.
към релевантния момент е бил пълнолетен и е живеел в отделно домакинство,
но въпреки това същият е страдал и
тъгувал дълбоко и това е станало причина
да отложи намерението си да уреди личният си живот /сватба/, като той е поел
ролята на глава на семейството спрямо
ищцата Д. Т. и ищеца К.А. /св.М./. Що се
отнася до ищцата Д. Т., неоснователно се явява възражението на ответника, че
страданията й са били в по-малка степен, тъй като тя е живеела и работила в
друго населено място. Действително, от показанията на всички разпитани по
делото свидетели се установява, че ищцата е живеела и работила в рамките на работната
седмица в гр.Павел баня през последните около 10 години преди злополуката, но
св.М.и св.М.категорично установяват, че това не е било поради емоционално
отчуждение между нея и наследодателя, а изцяло по икономически причини. Ищцата
е работила в магазините на родителите си в посоченото населено място, след като
последните поради напредване на възрастта и заболявания не са могли да се
грижат за бизнеса си. И двете свидетелки
установяват, че в почивните дни ищцата се е прибирала в гр.София, за да бъде
със съпруга и децата си, заедно са прекарвали ваканциите. Правилно и обосновано
от първата инстанция не са кредитирани показанията на свидетелите на ответника
– св.Андреев и св.М. относно установените от тях факти, че между наследодателя
и ищците не е имало близки отношения и
последните са го търсили само за пари, като отчита, че те не почиват на техни
преки и непосредствени впечатления и се основават на епизодични сочени от тях
/свидетелите / моменти, като в показанията им липсва конкретика
- напр. относно местоживеенето на наследодателя, имената на съпругата и децата
му, годините, на които са децата му, за разлика от конкретните показания на св.М.и
св.М.относно тези факти.
На последно място, съдът намира
за неоснователно възражението на ответника, че обезщетенията в горепосочените
размери не са съобрази с икономическия растеж и стандарта на живот в
страната. Съгласно официалните данни на
НСИ, публично достъпни на сайта на НСИ, средната работна заплата към
релевантния момент на злополуката /м.09.2015г./ е била 874,00лв., а разходът за
издръжка на едно лице- 561,90лв., като в следващите години е запазена трайна
тенденция на увеличаване и на двата показателя.
Съдът приема, че горепосочените разм+ери на обезщетенията, дължими за претърпяните
от ищците неимуществени вреди от загубата на най-близкият им човек- съпруг и
баща, са съобразени и съответни на посочените икономически показатели.
С оглед приетия по-горе процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя
на ищците – 30% , дължимите им обезщетения следва да бъдат намалени с него .
Неоснователно е възражението на ответника, че процентът съпричиняване
следва да бъде приспаднат от претендираното от ищците
обезщетение, а не от определеното от съда, като в тази връзка по-горе в
мотивите на настоящото решение са изложени подробни доводи и е посочена съдебна практика- цитираното решение на
ВКС. От дължимите на ищците обезщетения
следва да бъдат приспаднати, на основание чл.200,ал.4 от КТ изплатените им застрахователни
обезщетения от по 3 333,33лв.- на всеки един поотделно, а от дължимото
обезщетение на ищеца К.А. и изплатената му наследствена пенсия от НОИ в размер
на 2 418,06лв., съгласно чл.200,ал.3 от КТ. Като последица от това,
дължимите на ищците Д. Т. и А.А. обезщетения възлизат
на сумата от по 66 666,67лв., а това на ищеца К.А.- на 78 248,61лв.
Доколкото, обаче, от ищците се претендират обезщетения в по-малък размер – от
по 20 000,00лв. от всеки поотделно,
съдът при спазване на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес по чл.6,ал.2 от ГПК, приема, че предявените искове по чл.200,ал.1 от КТ следва да бъдат уважени
в рамките на заявените размери от по 20 0000,00лв.
Поради съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първата относно основателността на предявените
искове в пълните им заявени размери, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба срещу него- оставена
без уважение, като неоснователна.
По разноските по делото:
При горния
изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ответникът дължи на
ищците направените от последните разноски по делото за въззивното
производство в размер на 450,00лв. – адвокатско възнаграждение. Съдът намира за
неоснователно възражението на ответника по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност
на адвокатското възнаграждение , заплатено от ищците за настоящото
производство, тъй като то е под минимума, установен с нормата на чл.7,ал.2 от
Наредба № 1/2004г.
Воден от горните мотиви, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
331568 от 06.02.2018г., постановено по гр.дело № 69999/ 2016г. на СРС, 70
състав.
ОСЪЖДА „АТМ –Ц.“ АД да заплати на Д.П. Т.,
А.Р.А. и К.Р.А.- сумата от 450,00 /четиристотин и петдесет/ лева- разноски по
делото за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховен касационен съд, при условията на чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.