№ 260023/22.02.2021 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми
януари две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Юлия Калчева
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско
дело № 490 описа за 2020 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
Застрахователно дружество "Булинс" АД, ЕИК ********* против решение №
260105/24.07.2020г. на ОС - Варна, постановено по т.д. № 1449/2019г. в частта,
в която въззивното дружество е осъдено да заплати на Р.Д.М., ЕГН **********
сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие смъртта на
нейната баба – Я. Т. В., починала в резултат на ПТП, настъпило на 03.12.2014г.,
около 10.45 часа между с.Петров дол и с.Габърница, обл.Варна, по вина на водача
на л.а.“Опел Корса“, с рег.№ В 8618 КА, за който към датата на инцидента е имало
валидна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с
ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.09.2016г. до окончателното ѝ изплащане.
В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност на решението в така обжалваната му част като постановено в
противоречие със събраните по делото доказателства, материалния и процесуалния
закон. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че ищцата е сред лицата,
легитимирани да претендират обезвреда на претърпени неимуществени вреди,
предвид датата на настъпване на процесното ПТП и датата на приемане на ТР №
1/2006г. на ОСГТНК на ВКС, че е доказано наличието на изключителни
обстоятелства по см. на същото ТР, както и приетия размер на присъденото
обезщетение. Навеждат се подробни правни доводи по съществото на спора. Иска се
от настоящата инстанция да отмени оспорвания съдебен акт и постанови решение, с
което исковата претенция да бъде отхвърлена, евентуално дължимото обезщетение
да бъде определено по справедливост и в границата на законоустановения
максимален лимит от 5000 лева.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил
писмен отговор от насрещната страна - ищцата Р.Д.М., с който жалбата се оспорва
като неоснователна.
При
извършената проверка по валидността на обжалваното решение, съобразно
разпоредбата на чл.269 ГПК съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост.
ОС - Варна се е произнесъл по предявени
от въззиваемата Р.Д. против Застрахователно дружество "Булинс" АД искове
с правно основание чл.226 от КЗ /отм./ вр. §22
КЗ /ДВ, бр.102 от 29.12.2015г., в сила от 01.01.2016г./
и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Наведените с
исковата молба фактически основания са, че ищцата е внучка на Я.Т. В., поч. на
03.12.2014г. при ПТП, настъпило на същата дата около 10.45 часа по пътя между
с.Петров дол и с.Габърница, при което водачът на л.а. "Опел Корса",
рег. № В 8618 КА П. Р. П. е нарушил правилата за движение по пътищата, тъй като
се е движил с несъобразена скорост по мокра пътна настилка, в резултат на което
е загубил контрол над МПС и по непредпазливост е причинил смъртта на возещата
се в автомобила му нейна баба. Образуваното вр. инцидента ДП 509/2014г. на РУП
- Провадия е прекратено поради настъпилата смърт на виновния водач, на
основание чл.24 ал.1 т.4 НПК. Твърди, че в резултат на внезапната загуба на
баба си е претърпяла значителни болки и страдания, които продължават и към
настоящия момент. Сочи, че двете са имали изключително близки отношения,
основани на взаимна обич и уважение, и силна емоционална връзка, починалата е
помагала в отглеждането й от най-ранна детска възраст, отнасяла се с нея както
майка към дъщеря, въззиваемата прекарвала ваканциите си при нея, споделяла
радостите и тревогите си, връзката им останала близка и след като пораснала. Счита,
че съществувалата по между им близост и привързаност надхвърля обичайната
такава между баба и внуче. С трагичната гибел на баба си загубила един от
най-ценните хора в нейния живот и празнотата, която усеща и днес, не може да
бъде запълнена от друг, дълго време била в изключително тежко емоционално
състояние, което не е преодоляно, независимо от разговори с психолози и
приятели, емоционалният стрес довел и до влошаване на физическото й здраве
/проблеми със щитовидната жлеза, наднормено тегло, високо кръвно/. Предвид на
това и с оглед наличието на валидна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ към датата на ПТП, сключена между
виновния водач и ответното дружество, счита, че са налице предпоставките на
чл.226 КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, които оценява в размер
на исковата сума от 50 000 лева, ведно с лихва за забава, считано от датата на
увреждането.
В срока по чл.367 ГПК и допълнителния
срок по чл.373 ГПК исковете са оспорени с възражения за недопустимост на
основната искова претенция, както и за тяхната неоснователност. Твърди се, че ищцата
не е легитимирана да търси обезщетение за претърпените от нея вреди, тъй като
към датата на ПТП не попада в кръга на лицата, които могат да търсят
обезщетение. В тази връзка се излагат доводи, че приетото след датата на ПТП ТР
№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е неприложимо и на същото не може да бъде придадено
обратно действие. А дори и да се приеме, че постановките на цитираното ТР са
относими към настоящия случай, се твърди липса на изключителни отношения между
починалата и ищцата, надхвърлящи обичайната връзка на обич и взаимна
привързаност между баба и внучка и които да са основание за присъждане на
обезщетение. Не се оспорва наличието на валидна застраховка "Гражданска
отговорност" към датата на ПТП, но се навеждат възражения, че не са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на застрахования водач - оспорва се описания
в исковата молба механизъм на ПТП, наличието на виновно поведение и причинна
връзка между настъпилия инцидент и твърдените неимуществени вреди. Прави и
възражение за съпричиняване от страна на пострадалата, изразяващо се в
неизползване на предпазен колан. Оспорва се и размера на претендираното
обезщетение като прекомерно завишен и несъответен на действително претърпените
от въззиваемата вреди, както и на разпоредбата на § 96 ал.4 ПЗР на КЗ /2018г./.
Навежда се и възражение за погасяване по давност на искането за присъждане на
лихва за забава, считано от датата на ПТП.
По
съществото на спора, съобразно предметните предели на въззивното производство,
заявените с въззивната жалба оплаквания по правилността на обжалваното решение,
след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и приложимия закон,
настоящият състав на АпС - Варна приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Липсват
наведени в жалбата оплаквания относно
направените въз основа на приетите по делото доказателства фактически изводи от
първоинстанционния съд за настъпило на 03.12.2014г. ПТП, при което
управляваният от П. Р. П. л.а. "Опел Корса" с рег. № В 8618 КА, при
мокра пътна настилка е излязъл от пътното платно и се е ударил в крайпътно
дърво и при което е причинена смъртта на пътуващата в автомобила Я. Т. В., баба
на въззиваемата; механизма за настъпване на същото, в това число причинно-следствената
връзка между ПТП и смъртта на пострадалата и виновното поведение на водача на самокатастрофиралия
л.а. за настъпването на вредоносния резултат, ангажиращо гражданската му
отговорност по см. на чл.45 ЗЗД; сключен към датата на процесното ПТП валиден
договор за задължителна застраховка "Гражданска
отговорност на автомобилистите" с ответното дружество.
Основните
спорни въпроси към настоящия момент между страните са дали въззиваемата е материално-правно
легитимирана да претендира обезщетение, предвид постановеното след процесното ПТП ТР № 1/2016г. на ОСНГТК
на ВКС и с оглед дадените с него разрешения, в какъв обем са доказани
твърдените от нея неимуществени вреди от смъртта на баба й и какъв е
справедливия размер на обезщетението за тях, в т.ч. и по приложението на § 96
ПЗР към ЗИД на КЗ /ДВ бр.101/2018г./.
С цитираното ТР 1/2016г. на ОСНГТК на
ВКС е разширен кръга на лицата, които имат право на обезвреда за неимуществени
вреди, като освен посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., по изключение
легитимирано е и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обявено е за
загубило действие ППВС № 2/1984г., ограничаващо кръга на правоимащите само до
изрично посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. лица.
В мотивите на тълкувателния акт е посочено,
че при наличие на доказателства за причинени морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната
родствена връзка, е справедливо да се признае право на обезщетение за
неимуществени вреди и на преживелия родственик, непопадащ в кръга на
най-близките по см. на двете ППВС /най-често братя, сестри, внуци/. Право на
обезщетение се признава и на лицата, които нямат установена от закона семейна
връзка, но поради създадена трайна и емоционална връзка, търпят значителни
морални болки и страдания от загубата с продължителен интензитет на проявление
във времето.
Следователно кръгът на лицата, вън от
посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., и които по изключение могат да
получат обезщетение, се определя по справедливост, с оглед действителните им
отношения с починалия, характеризиращи се като особено близки и трайни житейски
отношения, поради които смъртта му, причинена от непозволеното увреждане е причинила
значителни по интензитет болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание
предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална
подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени
вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Когато претендиращият е лице от т.нар. "разширен роднински кръг", както в мотивите на ТР 1/2016г., така и в постановената след неговото приемане съдебна практика се приема, че при преценката за наличието на горните две предпоставки следва да бъде отчетен и традиционно установения в българското общество характер на семейните отношения между братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, които са част от най-близкия родствен и семеен кръг, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, поради което и само формалната връзка на родство не е достатъчна да обоснове основателност на исковата претенция. Необходимо е да бъде доказано, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, поради което да е справедливо да бъдат обезщетени. Пример за такива житейски обстоятелства, относими към връзката между бабите/дядовците и внуците е отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), както и всеки друг факт от живота на прародителите или техните внуци, който е обусловил отношения по между им, надхвърлящи присъщите за родствената им връзка. Преценката е конкретна за всеки случай, като съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест претендиращият обезщетение следва да проведе главно и пълно доказване на обстоятелствата относно отношенията му с пострадалия, интензитета и продължителността на претърпените вреди.
Възраженията на въззивното дружество
за неприложимост на разрешенията на ТР № 1/2016г. към процесните отношения,
предвид това, че същото е прието след настъпване на застрахователното събитие
са неоснователни.
По силата на сключения договор
"Гражданска отговорност" на автомобилистите застрахователят е поел
задължение да покрие в границите на определената застрахователна сума
отговорността на застрахованите физически и юридически лица за причинените от
тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването
и/или използването на МПС, за които застрахованите отговарят съгласно
българското законодателство или законодателството на държавата, в която е
настъпила вредата. Кръгът на тези трети лица, имащи право на обезщетение не е
изрично лимитиран от законодателя. Затова и по тълкувателен път, с цитираните
по-горе ППВС и ТР е изведено кои увредени могат да търсят обезвреда за
претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на смъртта на пострадалия от
непозволеното увреждане. Тези актове не създават права, нито водят до промяна в
границите и параметрите на поетата от застрахователя отговорност по сключения
договор "Гражданска отговорност". По тази причина и с приемането на
ТР № 1/2016г., разширявайки кръга на лицата, за които се приема, че са материалноправно
легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди не се поставят
непредвидими ограничения за реализирането на права, респ. разширяване
отговорността на страна по правоотношенията, произтичащи от застрахователния
договор или непозволеното увреждане.
Ето защо разрешенията на този
тълкувателен акт намират приложение и към застрахователни събития, настъпили
преди приемането му, в това число и към процесния казус - въззиваемата е процесуално
легитимирана да претендира от
застрахователя на деликвента обезщетение за претърпените от нея в резултат на
смъртта на баба й неимуществени вреди, като претенцията й ще се яви основателна
само при доказани създадени трайни и изключителни отношения с починалата и
претърпени значителни болки и страдания от нейната смърт в контекста на
изложеното по-горе.
Съгласно показанията на разпитаните по
делото свидетели Недялка Д. /майка на въззиваемата/ и Валентина Д., кредитирани
като взаимно непротиворечащи си, допълващи се и неопровергани от проведено
насрещно доказване, и съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК, Р. е било дълго
чакано в семейството дете, от момента на осиновяването й първоначалните грижи
по нея са били поети именно от баба й, като до навършването на 3 годишна
възраст е живяла заедно с родителите си в дома на баба й и дядо й в
с.Габърница. След преместването на семейството й в гр.Провадия въззиваемата е
ходила при баба си почти всяка събота и неделя, оставяна е била при нея, когато
е била болна и майка й не е можела да отсъства от работа, там е прекарвала и
ваканциите. Посещенията и контактите с баба й не са прекъсвали и след като Р. е
заживяла на семейни начала в с.Гроздьово. И двете свидетелки сочат, че именно
поради обстоятелството, че Р. е била дълго чакано дете баба й е имала
по-специално отношение към нея, а от своя страна въззиваемата също била много
привързана към нея.
Според показанията на св.Н. Д. в
периода, когато съпругът й /бащата на Р./ е бил без работа майка й /починалата
Я./ е помагала финансово на семейството й, в това число и по разходите за
обучението на въззиваемата.
От коментираните свидетелски показания
се установява още, че въззиваемата Р.М. тежко е понесла вестта за смъртта на
баба си, когато са й съобщили за това припаднала, била съкрушена. Впоследствие
се затворила, а преди това била много общителна.
Св.Н. Д. свидетелства и за появили се
здравословни проблеми вр. месечния цикъл на дъщеря й като според лекарите, при
които са ходили те се дължали на преживения стрес. Доказателства обаче за
провеждано лечение на такъв проблем по делото не са ангажирани.
При така установеното от тези гласни
доказателства съдът намира за доказано, че между въззиваемата и баба й са
съществували изключително близки и топли отношения, надхвърлящи присъщите за
родствената им връзка - Р. е била дълго чакано дете, починалата е участвала активно
в грижите за нея от най-ранната й детска
възраст, в това число и когато е боледувала, оказвала е финансова помощ
при отглеждането й, контактите между тях са били чести и не са прекъсвали, дори
и след създаването на свое семейство от въззиваемата. В същото време, в
резултат на смъртта на баба си въззиваемата е понесла значителни болки и
страдания, поради което следа да се приеме, че е справедливо същите да бъдат
обезщетени.
С оглед на това предявеният иск се
явява доказан по основание.
Що се отнася до размера на следващото
се обезщетение, при отчитане относимите критерии и обстоятелства в съответствие
с разясненията на ППВС № 4/1968г. и действително доказания обем и интензитет на
претърпените от Р.М. неимуществени вреди, настоящият състав намира, че
справедлив еквивалент за обезщетение на същите е сумата от 20 000 лева. При
определяне на този размер съдът отчита доказаното, че въззиваемата трудно е понесла
вестта за смъртта на баба си, затворила се и преживявала тежко загубата, но
недоказани са твърдените в исковата молба здравословни проблеми - проблеми със
щитовидната жлеза, наднормено тегло и високо кръвно налягане, а показанията на
майка й за смущения в менструалния й цикъл като последица от стреса не са
подкрепени от останалия доказателствен материал. Съдът отчита и обстоятелството,
че към датата на увреждането въззиваемата е била на възраст, в която вече е
имала свое семейство, не е била финансово или физически зависима от починалата,
както и че при процесното ПТП е загинал и друг неин роднина, с когото също е
била близка /виновният водач, нейн вуйчо/. Съдът изхожда и от общественото
възприемане на критерия за "справедливост", отчитайки степента на
родство между въззиваемата и починалата, както и обществено-икономическата
конюктура към момента на увреждането /в частност размерът на минималната
работна заплата към датата на увреждането/.
Предвидените в Кодекса за
застраховането лимити, макар и относими към последния критерий не обосноват
присъждане на по-голямо обезщетение. На обезвреда подлежат действително
претърпените и доказани в процеса вреди като претенциите за обезщетение не
следва да бъдат източник на обогатяване.
Възражението
на въззивника за ограничаване на отговорността му до предвидените в
разпоредбата на § 96 ПЗР на ЗИД на КЗ лимити е неоснователно, като в тази
връзка настоящият състав изцяло споделя изложените от първоинстанционния съд
мотиви. Отмененият КЗ, действащ към датата на ПТП и приложим към процесните
отношения не предвижда лимит на обезщетенията за неимуществени вреди по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите извън лимитите
на застрахователните покрития по чл.266 от КЗ /отм/. Действително в §96, ал.1
от ПЗР на ЗИД на КЗ /обн.ДВ, бр.101/18г./ е определен максимален размер от 5 000 лв. за обезщетяване на разширения
кръг лица, между които попадат внуците, като е придадено обратно действие за
съдебните претенции, предявени след 21.06.2018г., но съдът намира, че
настоящата претенция, макар и предявена след тази дата не попада в тази
хипотеза, тъй като материално правните норми на новия Кодекс за застраховането
обхващат само застрахователни събития, възникнали след влизането му сила - 01.01.2016г.
На
следващо място, съдът споделя виждането, че разпоредбата на §96 КЗ противоречи
на правото на ЕС, доколкото е предвидена значително по-малка сума от посочените
в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива
2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно
застраховката "Гражданска отговорност", чийто чл.9, ал.1 предвижда,
следните минимални суми: в случай на телесно увреждане - минимална
застрахователна сума 1 000 000 евро за пострадал или 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди - 1 000 000
евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. В тези
размери са и определените в цитирания чл.266 от КЗ/отм./ суми. При това
положение съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи
общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на
частно-правните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от
вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат
или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да изиска или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред. В тази връзка според Решение на СЕС от
24.10.2013г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākās
tiesas Senāts (Латвия) с акт от 16 май 2012г., постъпил в Съда на
1 юни 2012г., член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и
член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства да покрива
обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна
уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството,
настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална
сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора
директива 84/5/сега посочени в чл.9 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16 септември 2009г./. Съобразно разпоредбата на чл.633 от ГПК
решенията по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и
учреждения в Република България.
Ето защо, при зачитане горните актове и решения,
съдът намира, че за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от
деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на
моралните вреди - в този см. напр. Определение №701/09.12.2019г. по
гр.д.№681/19г., ВКС, ІІ т.о.
Във
въззивната жалба не са наведени конкретни оплаквания относно извода на
първоинстанционния съд за неоснователност на направеното от въззивника
възражение за съпричиняване от страна на пострадалата. Но дори и същото да се
разгледа като част от оплакването вр. определяне справедливия размер на
следващото се обезщетение, настоящият състав го намира за неоснователно. Видно
от заключението на КСМАТЕ основната причина за настъпването на смъртта на Янка
Василева е получената при удара травма в гръбначния стълб на ниво глава – шия, като
отделянето на главата от шийния гръбнак е станало по механизма на т.нар.
„камшичен удар“. При това положение дори и да беше с поставен предпазен колан,
при удара на колата в дървото не би се ограничило движението на главата и не би
се преодолял ефекта на камшичния удар.
В
заключение, настоящият състав намира, че исковата претенция е основателна до
размер на сумата от 20 000 лева, а за горницата до предявения размер от
50 000 следва да се отхвърли като неоснователна.
Поради частичното съвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалватото решение
следва да бъде потвърдено в частта, в която искът на Р.Д.М. е уважен до размер
на 20 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.09.2016г. /предвид необжалваната част от решението вр. отхвърленото искане
за лихва за периода 03.12.2014г. – 03.09.2016г./. В останалата част, в която
исковата претенция е уважена обжалваното решение следва да бъде отменено и
вместо него постановено друго, с което претенцията за заплащане на обезщетение
за горницата над 20 000 лева до 50 000 лева се отхвърли като
неоснователна.
С оглед изхода от спора и на основание чл.78 ГПК
отговорността за разноските пред първата инстанция следва да бъде разпределена
по следния начин: Въззиваемата е освободена от заплащане на държавни такси, не
е направила разноски за адвокатско възнаграждение. Същата е представлявана от
адвокат И. при условията на чл.38 ЗАдв., поради което ответното дружество
следва да заплати на процесуалния представител адвокатско възнаграждение
съобразно уважената част от исковата претенция и което е в размер на 812 лева.
На основание чл.78 ал.6 ГПК ЗД „Булинс“ АД дължи в полза на бюджета на
съдебната власт направените по делото разноски за вещи лица в размер на 600
лева, както и сумата от 800 лева, представляваща следващата се държавна такса
по уважената част от исковата претенция.
Съобразно това първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта относно присъдените разноски, дължими от ЗД
„Булинс“ АД за размера над 812 лева до присъдения в полза адв.Р.И. размер на
следващото й се адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв., както и за размера над
сумата от 1 400 лева до присъдената сума от 2 600 лева, дължими в
полза на бюджета на съда разноски, на основание чл.78 ал.6 ГПК.
По разноските за
въззивното производство:
На основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗАдв.
въззивникът следва да заплати на адв.И. адвокатско възнаграждение в размер на
812 лева, съответно на отхвърлената част от въззивната жалба.
На основание чл.78 ал.1 ГПК въззиваемата Р.М.
следва да заплати на ЗД „Булинс“ АД сумата от 2 112 лева, представляваща
съответна на уважената част от въззивната жалба част от направените от
дружеството разноски за адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса по
обжалването.
Водим от изложеното, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение
№ 260105/24.07.2020г. на ОС - Варна, постановено по т.д. № 1449/2019г. в
частта, в която Застрахователно дружество „Булинс“ АД е осъдено да заплати на Р.Д.М.,
ЕГН ********** обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
претърпени болки и страдания, вследствие смъртта на нейната баба – Я. Т. В.,
починала в резултат на ПТП, настъпило на 03.12.2014г., около 10.45 часа между
с.Петров дол и с.Габърница, обл.Варна, по вина на водача на л.а.“Опел Корса“, с
рег.№ В 8618 КА, за който към датата на инцидента е имало валидна застраховка
“Гражданска отговорност на автомобилистите“ сключена с ответника, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 04.09.2016г. до окончателното
ѝ изплащане ЗА ГОРНИЦАТА над
20 000 /двадесет хиляди/ лева до присъдените 50 000 лева И ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Р.Д.М., ЕГН ********** против
Застрахователно дружество „Булинс“ АД, ЕИК ********* за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки
и страдания, вследствие смъртта на нейната баба – Я. Т.В. починала в резултат
на ПТП, настъпило на 03.12.2014г., около 10.45 часа между с.Петров дол и
с.Габърница, обл.Варна, по вина на водача на л.а.“Опел Корса“, с рег.№ В 8618
КА, за който към датата на инцидента е имало валидна застраховка “Гражданска
отговорност на автомобилистите“ сключена с ответника ЗА ГОРНИЦАТА над присъдените 20 000 лева до предявения размер от
50 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.09.2016г. до окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
първоинстанционното решение в частта, в която искът на Р.Д.М., ЕГН ********** против
Застрахователно дружество „Булинс“ АД, ЕИК ********* за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен до размер на сумата от
20 000 лева.
ОТМЕНЯ
първоинстанционното решение в частта за разноските, дължими от ЗД „Булинс“ АД - за размера над 812 лева до присъдения
в полза адв.Р.И. размер на следващото й се адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв.,
както и за размера над сумата от 1 400 лева до присъдената сума от
2 600 лева, дължими в полза на бюджета на съда такси и разноски, на
основание чл.78 ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА
Застрахователно дружество “Булинс“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.“Джеймс
Баучер“ № 87 да заплати на адв.Р.И.,
със съдебен адрес:*** сумата от 812
/осемстотин и дванадесет/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на Р.Д.М., ЕГН **********
във въззивното производство, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. с чл.38, ал.1,
т.2, пр.2 от ЗА.
ОСЪЖДА
Р.Д.М., ЕГН **********, с адрес гр.Провадия, кв.Север, бл.9, вх.Б, ап.44 да заплати на Застрахователно дружество
“Булинс“ АД, ЕИК ********* сумата от
2 112 /две хиляди сто и дванадесет/ лева, представляваща направени
разноски във въззивното производство, съобразно уважената част от въззивната
жалба, на основание чл.78 ГПК.
В частта, в която искането за
присъждане на законна лихва върху главницата за периода 03.12.2014г. –
03.09.2016г. е отхвърлено първоинстанционното решение не е обжалвано.
Решението може да се обжалва при
условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в
1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.