№ 489
гр. Варна, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20223100500119 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба №286234/07.05.2021г.
от Й. Д. В., ЕГН **********, Р. Й. В., ЕГН ********** и Д. ИВ. В., ЕГН
********** срещу Решение №261316/ 14.04.2021г., постановено по гр.д.
№5899/2020г. на Районен съд Варна, поправено по реда на чл.247 от ГПК с
Решение №262661/13.10.2021г., в частта, с която е признато за установено, че
дължат солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, сумата от 25
000 лева - част от общо дължима главница в размер от 151651.89 лева, за
периода от 10.07.2014г. до 17.06.2019г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 20.06.2019г.
- до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за
незабавно изпълнение № 4792 от 21.06.2019г. и изпълнителен лист № 4807 от
21.06.2019г., по ч.гр.д. №9625/2019г. по описа на Районен съд – Варна, въз
основа Договор за кредит за довършване на недвижим имот № HL
18061/06.02.2007г., ведно с подписаните към него Допълнително
споразумение от 13.05.2009г., Анекс от 10.02.2010г., Допълнително
споразумение от 30.06.2010г., Допълнително споразумение от 11.12.2010г.,
1
Допълнително споразумение от 24.08.2011г., Допълнително споразумение от
26.04.2012г., Договор за встъпване в дълг от 28.02.2013г., Допълнително
споразумение от 19.03.2013г. и Допълнително споразумение от 20.11.2013г.,
сключени между „Българска Пощенска Банка“АД /сега „Юробанк България“
АД/, ЕИК *********, като кредитодател и ответниците, като
кредитополучатели.
В жалбата въззивниците излагат съображения за неправилност на
решението в обжалваната част. Поддържат релевираните в първата инстанция
възражения за нищожност на договора за кредит поради неравноправност
(чл.22, т.1,9,11,12,15,16,20 ЗПК и чл.143 ЗЗП) и противоречие с добрите
нрави. Твърдят, че не са подписали стандартен европейски формуляр и не са
получили общи условия и погасителен план. Оспорват клаузата за
възнаградителна лихва като неравноправна на самостоятелно основание, с
аргументи, че лихвеният процент надхвърля трикратния размер на законната
лихва и че е с неясен алгоритъм, а неустоечната клауза – като уговорена в
нарушение с принципа за добросъвестност. Размерът на претенцията считат
за недоказан. Поддържат, че начисляването на възнаградителни лихви върху
капитализираната лихва е незаконосъобразно поради противоречие с чл.10,
ал.3 от ЗЗД и чл.24, ал.1, т. 1 от ЗКСД, поради което ССЕ е следвало да
изчисли дълга без извършената капитализация по първоначален погасителен
план. Позовават се на предвидената в договора автоматична предсрочна
изискуемост, за да обосноват погасяване на вземанията по давност поради
бездействие на кредитора. Считат, че давността е започнала да тече от
21.09.2013г., когато е възникнало правото по чл.60 от ЗКИ и договорът е
прекратен автоматично с неплащането на поредна вноска, като към момента
на подаване на заявлението - 17.06.2019г., същата е изтекла. Поддържат, че
началният момент на давността не следва да се отъждествява с момента на
обявяване на предсрочната изискуемост, тъй като упражняването на това
право зависи изцяло от добросъвестността на кредитора.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемия „Юробанк България“ АД е
депозиран отговор на въззивната жалба, с който поддържа становище за
нейната неоснователност. Излага, че по аргумент от ТР 4/2013г. докато
уведомлението за предсрочна изискуемост не е достигнало до длъжника,
давност не тече. След спиране на плащанията кредиторът не е бездействал, а е
предоставил на длъжниците възможност да предоговорят и разсрочат кредита
2
с цел избягване на съдебни действия. Вместо това длъжниците умишлено са
спрели погасяването на кредита, разполагали са с усвоената сума, без да се
притесняват от трупащите се лихви за просрочия, защото са несъбираеми.
Възразява срещу твърденията, че договорът е бил прекратен на 21.09.2013г.,
тъй като това противоречи на чл.19 от него, а посочената дата е произволна и
не кореспондира с посочените от ССЕ дати на последни вноски. Изискването
за стандартен европейски формуляр е въведено с Директива 2014/17/ЕС от
04.02.2014г. – седем години след сключване на процесния договор, поради
което е неприложимо. Договорът е индивидуален и не е сключен при Общи
условия и затова такива не са представени. Процесният договор не попада в
приложното поле на ЗПК, тъй като е сключен преди приемането му и тъй като
е ипотечен. Погасителният план се извлича от чл.6, ал.1 от договора, а при
предоговарянето – получаването му е ангажимент на длъжника. Механизмът
за изчисляване на възнаградителната лихва и неустойката е уговорен по ясен
и разбираем начин. С всяко допълнително споразумение лихвеният процент е
договарян индивидуално. С въвеждането на лихвения процент ПРАИМ на
длъжника е предоставена и формула и методология, т.к. до този момент е
нямало такива изисквания. Капитализирането на възнаградителната лихва не
води до анатоцизъм, тъй като последният е приложим само за мораторната
лихва. Капитализацията е резултат от съгласието на страните за добавяне на
дължимите лихви върху неплатената главница и съвместното им олихвяване
през следващия лихвен период. Основната й цел е да се избегне
начисляването на допълнителни 10% наказателна лихва, което е изцяло в
интерес на длъжника.
По делото е постъпила и въззивна жалба №287278/17.05.2021г. на
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, против първоинстанционното
решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника срещу Й. Д.
В., ЕГН **********, Р. Й. В., ЕГН ********** и Д. ИВ. В., ЕГН **********,
иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че
ответниците дължат солидарно сумата от 556,18 лева - разноски по кредита
за периода от 11.01.2017г. до 17.06.2019г., за която е издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. 9625/2019г. на ВРС.
В жалбата се излага, че разноските за подновяване на ипотека са извън
потребителската защита, тъй като извършването им произтича от нормативни
3
изисквания, а размерът им е законоустановен. Дължимостта им от длъжника
произтича от изрична договорна клауза (чл.13, ал.2). Вписването на
подновяването на договорната ипотека е публично достъпно обстоятелство от
публичния имотен регистър. Ответниците не са оспорили, че ипотеката е
подновена, поради което не е възникнала необходимост и задължение да се
представят разпечатки от имотния регистър, още повече, че плащането на
таксите е надлежно отразено в извлечението от счетоводни книги. Техният
размер е потвърден и от ССЕ.
В отговора по чл.263 от ГПК въззиваемата страна оспорва жалбата и
моли за потвърждаване на решението в тази част. Излага, че липсата на
представени доказателства за заплатени нотариални такси не може да бъде
преодоляна със ССЕ, изготвена въз основа на извлечение от сметка.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Съдът е сезиран с предявени от „Юробанк България“ АД срещу Й. Д. В.,
ЕГН **********, Р. Й. В., ЕГН ********** и Д. ИВ. В., ЕГН **********,
обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422 от ГПК, чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците
дължат солидарно сумата от 25000 лева, частичен иск от 151651.89 лева,
представляваща главница за периода от 10.07.2014г. до 17.06.2019г. и сумата
от 556,18 лева, представляваща разноски по кредита за периода от
11.01.2017г. до 17.06.2019г., ведно със законна лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението - 20.06.2019г. - до окончателното
изплащане на вземането, дължими съгласно Договор за кредит за довършване
на недвижим имот № HL 18061/06.02.2007г., ведно с подписаните към него
допълнителни споразумения от 13.05.2009г., 10.02.2010г., 30.06.2010г.,
11.12.2010г., 24.08.2011г., 26.04.2012г., 19.03.2013г. и 20.11.2013г. и Договор
за встъпване в дълг от 28.02.2013г., за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение № 4792 от 21.06.2019г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
9625/2019г. по описа на Районен съд – Варна.
В исковата молба се поддържа, че по силата на процесния договор
ищецът е предоставил на кредитополучателите Й. Д. В. и Д. ИВ. В.
потребителски кредит в размер на 118 751 лева на два етапа: 1) 60% след
4
учредяване на договорна ипотека и 2) 40% след осъществен контрол за хода
на довършителните работи, срещу задължението им да го върнат ведно с
годишна лихва в размер на сбора на БЛП (7% към сключване на договора)
плюс договорна надбавка от 5 пункта, а при просрочие - в размер на сбора от
лихвата за редовна главница плюс наказателна надбавка от 10 пункта, на 120
равни месечни вноски в размер на 1 703.73 лева. С последващи анекси
страните са констатирали размера на дълга, уговаряли са гратисни периоди,
изменение на лихвата и удължаване на срока за погасяване. С Договор за
встъпване в дълг от 28.02.2013г. в дълга като солидарен длъжник е встъпил
ответникът Р. Й. В.. Поради допуснато просрочие и на основание чл.18 от
договора, кредитът е обявен за предсрочно изискуем с покани, връчени на
Д.В. лично и в качеството й на съпруга на Й.В. и майка на Р.В.. Претендират
се и извършени от ищеца разноски за подновяване на договорна ипотека,
които се дължат от ответниците съгласно чл.13, ал.2 от договора. Ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №9625/2019г. на
ВРС, срещу която ответниците са подали възражения, откъдето произтича
правният интерес от предявяване на иска за установяване дължимостта на
вземанията.
В срока по чл.131 от ГПК са постъпили общ и идентични отделни
отговори от ответниците, които оспорват иска. Твърдят, че не са подписали
„Стандартен европейски формуляр за предоставяне информация за
потребителските кредити”, не са получили и погасителен план, както и ОУ на
дружеството. Поддържат възражение за недействителност на договора като
противен на разпоредбите на ЗПК /чл.22 от ЗПК/. Твърдят, че договорът не
отговаря на изискванията на чл.11 от ЗПК – т.9, т.11, т.12, т.15, т.16, т.20,
както и че не са били запознати ясно със съдържанието на месечната вноска
като главница и лихви, с размера на лихвения процент при просрочие и др.
Поддържат и възражение за нищожност по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД поради
противоречие с добрите нрави. Излагат, че възнаградителната лихва не
съответства на изискванията за добросъвестност, тъй като е петкратно по-
висока от размера на законната лихва и следва да се приложат относимите
разпоредби на ЗПК за непревишаване трикратния размер на законната лихва.
По отношение на наказателната лихва за просрочие твърдят липса на
механизъм за изчисляването й. Позовават се на нищожност и на клаузата на
чл.12 от допълнително споразумение от 20.11.2013г. на основание чл.143,
5
т.19 от ЗЗП и чл.146 ЗЗП. Считат, че като неравноправни договорните клаузи
са нищожни на основание чл.143 ЗЗП, поради това ответниците не дължат
сумата по исковата молба. В условията на евентуалност правят възражение за
погасяване на задълженията по давност с изтичане на 5 годишния давностен
срок, считано от 21.09.2013г. до 17.06.2019г. относно главниците, а като
акцесорни на основание чл.119 ЗЗД – и лихвите. Считат, че предсрочната
изискуемост е настъпила автоматично на падежа на първото просрочие -
21.09.2013г., т.е. много преди обявяването й на 18.02.2019г. От този момент
банката е следвало да претендира вземането си, което не е сторила до
17.06.2019г. – подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Оспорват размера на
задължението като несъответстващ на действителните вземания. Навеждат
възражение, че изявлението на ищеца за предсрочната изискуемост не е
надлежно доведено до знанието на длъжниците, поради което им е
непротивопоставимо.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбите, инициирали настоящото въззивно произнасяне, са подадени в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което са допустими и следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира oбжалваното
решение за валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на
съда. Искът е предявен от заявителя срещу длъжника в предвидения в закона
преклузивен едномесечен срок от уведомяването му за постъпилите в срок
възражения по чл.414 от ГПК, което обуславя допустимост на производството
и правен интерес от воденето му за ищеца. Поради изложеното и доколкото е
постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки, обжалваното решение се явява допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК, чл.415, ал.1,
6
т.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, чл.430, ал.1 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, в тежест
на ищеца е да докаже елементите от фактическия състав на претендираното
право, а именно сключен валиден договор за ипотечен кредит, по който
ответниците са солидарни длъжници, изпълнение на поетите от него
задължения по договора, включително тези, произтичащи от императивните
правила за защита на потребителите, настъпила изискуемост на задълженията
и техния размер по отделни пера, а в тежест на ответника е докаже
правоизключващите и правопогасяващите се възражения.
В разглеждания случай по делото безспорно се установява наличието на
сключен между „Българска Пощенска Банка“АД /сега „Юробанк България“
АД/ и Й. Д. В. и Д. ИВ. В. Договор за кредит за довършване на недвижим
имот № HL 18061/06.02.2007г., за сумата от 118 751 лева при годишен лихвен
процент в размер на БЛП (7% към сключване на договора) плюс 5 пункта, а
при просрочие в чл.3, ал.3 е уговорена неустойка в размер на сбора от лихвата
за редовна главница плюс 10 пункта. Уговорено е погасяването на кредита да
се извършва на 120 равни месечни вноски в размер на 1703.73 лева. В чл.5,
ал.3 е предвидено автоматично изменение на лихвения процент при промени
в БЛП. Вземанията по договора за кредит са обезпечени с договорна ипотека.
В чл.13, ал.1 от договора е уговорено обезпечаване на задълженията чрез
учредяване на договорна ипотека. Съгласно чл.13, ал.2 всички такси за
учредяване и подновяване на ипотеката са за сметка на кредитополучателя.
По силата на чл. 18, ал. 1 от договора при непогасяване на която и да е вноска
по кредита, банката има право да направи кредита изцяло или частично
предсрочно изискуем. Съгласно чл. 18, ал. 2 при неиздължаване на три
последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият
остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от
датата на падежа на последната вноска. Според чл.19 изискуемостта настъпва
автоматично, без да е необходимо изявление на страните, но без да се
прекратява действието на договора. По делото липсват данни договорът да е
сключен при Общи условия, поради което представянето на такива не се
явява необходимо за установяване на неговото съдържание.
Договорът е претърпял изменения с представените по делото 8 броя
допълнителни споразумения от 13.05.2009г., от 10.02.2010г. (Анекс), от
30.06.2010г., от 11.12.2010г., от 24.08.2011г., от 26.04.2012г., от 19.03.2013г. и
от 20.11.2013г., с които е установяван дължимият до момента размер на
7
задължението, включително поотделно по пера, извършвано е
реструктуриране на кредита с въвеждане на гратисен период и преоформяне
на дълга чрез натрупване на сбора от просрочените главници, лихви,
неустойки, застраховки и такси към редовната главница, уговаряни са нови
лихвени проценти по формулата променлив компонент плюс фиксирана
надбавка, като само в последните две споразумения е посочен размер на
променливия компонент към момента на сключването им. С Договор за
встъпване в дълг от 28.02.2013г. в дълга като солидарен длъжник е встъпил
ответникът Р. Й. В.. Със същия е удължен крайният срок за погасяване на
кредита с 240 месеца, считано от 10.02.2013г., т.е. уговореният краен падеж е
10.02.2033г.
С оглед така изложената фактология, съдът преценява, че страните са
обвързани от валидно облигационно правоотношение по процесния договор
за ипотечен кредит. Чрез подписите си ответниците са удостоверили
приемане на условията по договора и анексите към него, като са се съгласили
да отговарят солидарно за дълга. Видно от допуснатата в първата инстанция
ССЕ заемната сума е усвоена по сметка на ответницата Д. ИВ. В., поради
което съдът приема, че последната има качеството на кредитополучател, а
останалите ответници – на солидарни длъжници.
Договорът е сключен по време на действието на Закона за
потребителския кредит (Обн. с ДВ, бр.58/2006г., отм. бр. 18 от 5.03.2010 г., в
сила от 12.05.2010 г.), с чл.3, ал.5 от който от приложното му поле са
изключени договорите, обезпечени с ипотеки. С пар.5 от ПЗР на Закона за
потребителския кредит (Обн. ДВ. бр.18 от 5 Март 2010г.) е предвидено, че
този закон не се прилага за договори за кредит, сключени с потребители
преди датата на влизането им в сила, а и ипотечните кредити също са
изключени от приложното му поле в чл.4, ал.1, т. 2 ЗПК. Следователно
процесният договор е изключен от нормативната уредба, регулираща
потребителските кредити, включително изискванията за подписване на
стандартен европейски формуляр и връчване на погасителен план, още
повече, че последният се извлича от чл.6, ал.1 от договора, а при
предоговарянето – получаването му е ангажимент на длъжника съгласно
изрична уговорка във всяко от споразуменията.
Процесният договор попада извън приложното поле и на Закона за
8
кредитите за недвижими имоти на потребители (Обн., ДВ, бр. 59 от
29.07.2016 г.), на който с пар.4 от ПЗР е придадено действие само занапред.
От друга страна, доколкото е сключен през време на действие на Закона за
защита на потребителите (Обн., ДВ, бр. 99 от 9.12.2005 г., в сила от
10.06.2006 г.), същият попада в приложното поле на този закон, доколкото
съобразно целта за сключването му – довършителни работи във вилен имот,
ответниците физически лица имат качеството на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДП на ЗЗП. По изложените съображения по аргумент от чл.7, ал.3
от ГПК съдът дължи служебно произнасяне за включване в договора на
неравноправни клаузи.
В тази връзка съдът намира, че извършената с допълнителните
споразумение капитализация на просрочени задължения води до натрупване
към непогасения остатък от главницата на онази част от нея, която е
включена в капитализираните вноски, т.е. стига се до двукратно начисляване
на просрочената главница, респективно до двукратното й олихвяване. От
друга страна по този начин чрез капитализацията се стига до забранен от
закона анатоцизъм, тъй като върху капитализираната възнаградителна лихва,
се начислява отново възнаградителна лихва и така начисляването на лихва
върху лихва продължава до настъпване на предсрочната изискуемост. В този
смисъл, съдът намира за недопустимо начисляването на възнаградителна
лихва върху капитализираната част от главницата, поради нищожност на
уговорката като противоречаща на императивната забрана в чл.10, ал.3 ЗЗД и
по аргумент на чл. 24 ал.1 от ЗКСД. Анатоцизъм е допустим само в изрично
предвидените в Наредба на БНБ случаи. Съгласно чл. 294, ал. 2 от ТЗ
уговарянето на лихва върху лихва е допустимо между търговци, но в случая
насрещната страна се ползва с потребителска закрила, поради изложените по-
горе съображения, съответно е икономически по-слаба страна в отношението,
поради което и договарянето на такова олихвяване е недопустимо. Липсва
приета от БНБ наредба по чл.10, ал.3 ЗЗД, която да урежда изрично
олихвяването на лихви върху лихви. Преструктурирането на дълга на
основание чл. 13 от Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за оценка и класификация на
рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за
кредитен риск (отм.), не представлява предвидена в наредба на БНБ
възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, предл. 3 ЗЗД. Макар
предвиден към този момент в Наредба №9/2008г. /отм.2014г./ на БНБ, този
9
начин на капитализиране се прилага единствено между търговци, а на
плоскостта на потребителската защита, се явява неравноправна клауза,
уговорена във вреда на потребителя, без възможност последния да прецени
икономическите последици от подписаното споразумение. Клаузите, които
допускат капитализацията на натрупан непогасен дълг към редовната
главница и олихвяването му с нова /изменена/ договорна лихва, водят до
реално оскъпяване на кредита (в случая според ССЕ с 55810.34 лева), поради
което са неравноправни, в противоречие с чл.143, т.10-12 и т.19 от ЗЗП. По
изложените съображения действителният размер на главното задължение
следва да бъде изчислен без съобразяване на извършената капитализация на
просрочените погасителни вноски, включващи главница и възнаградителна
лихва.
Съдът е сезиран само с частичен иск за главница, но преценката за
неговата основателност се предпоставя от констатации за размера на всички
компоненти на дълга без прилагане на нищожни клаузи и след приспадане на
платеното по тях, с оглед необходимостта да се формира извод дали при тези
параметри на дълга е налице забава като предпоставка за обявяване на
предсрочна изискуемост.
Дължимата от ответниците възнаградителна лихва следва да бъде
съобразена с разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП. Клаузите за
възнаградителна лихва са валидни, когато предвиждат възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на
следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване
може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в
общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не
зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е
поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да
е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, 11 ал. 4 от З.), т.е. да е
ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези
обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на
първоначално уговорената лихва. Методът на изчисляване на съответния
лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори.
10
В разглеждания случай базисният лихвен процент (БЛП), с който е
обвързана възнаградителната лихва за периода 30.06.2010г. – 19.03.2013г., не
отговоря на посочените по-горе изискванията, тъй като видно от експертното
заключение същият се формира по методика, включваща множество
компоненти без ясен и обективно установим измерител и без предварително
обявено съотношение помежду им. По тези съображения клаузите на чл.3, ал.
5 и чл.6, ал.3 от договора, предвиждащи едностранна автоматична промяна на
БЛП без предварително уведомяване на кредитополучателите и без разписан
ясен механизъм относно факторите и обстоятелства, които влияят върху
размера, се явяват неравноправни. Тези клаузи биха били действителни при
ясни и точни правила относно необходимостта от допускане на тази промяна.
Недействителността им би могла да бъде санирана и с последващи
допълнителни споразумения, ако в тях бъде посочен размер на БЛП в
проценти към датата на подписването им, тъй като в този случай клаузата би
била индивидуално уговорена (Р. по т.д. №2481/2017г. на ВКС, II, т.о.). В
случая обаче актуален размер на БЛП е посочен само в първоначалния
договор (7%), но не и в последвалите допълнителни споразумения за периода
30.06.2010г. – 19.03.2013г. Поради липсата на посочена в тях стойност на
БЛП към момента на сключването им, не може да се приеме, че
възнаградителната лихва е индивидуално уговорена. По изложените
съображения съдът намира, че извършеното в този период увеличение на
лихвения процент е без правно основание, поради което за този период
приложение следва да намери първоначално уговореният в договора лихвен
процент от 12%, при съобразяване на периодите на облекчено погасяване. В
сключените след този период допълнителни споразумения от 19.03.2013г. и
от 20.11.2013г. стойностите на БЛП и РЛП Прайм са изрично посочени като
абсолютна стойност (съответно 10.25% и 4.9%), което изключва
неравноправния им характер по аргумент от чл.146, ал.1 от ЗЗП. В обобщение
съдът приема за приложима следната ставка: за периода от сключване на
договора на 06.02.2007г. до 19.03.2013г. – първоначално уговорения лихвен
процент от 12%, но при зачитане на периодите на облекчено погасяване, а
след 19.03.2013г. – съгласно фиксираните в анексите стойности на БЛП и
РЛП Прайм и съответната надбавка.
Оплакванията за прекомерност на възнаградителната лихва съдът
11
преценява като неоснователни. Липсва законово определен императивен
лимит на възнаградителната лихва, поради което не е налице основание за
съпоставянето й със законната лихва за забава, доколкото се касае за
вземания с различно основание, характеристики и предпоставки. Нещо
повече, в случая лихвеният процент варира от 8.45% до 15.5%, т.е. не
надхвърля същественото законната лихва от 10%. В този смисъл съдът не
намира клаузите, уреждащи размера на лихвения процент, за противоречащи
на общите правила на морала.
По отношение на мораторната неустойка за периода до приемане на
ЗКНИП на 29.07.2016г. е приложим уговореният от страните лихвен процент,
за който не се установява да надхвърля присъщата обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, а след приемането му – законната
лихва, поради конвертиране на противоречащата на закона клауза на чл.3, ал.3
от договора с императивната правна норма на чл.43, ал.2 от ЗКНИП.
В контекста на изложеното съдът намира, че размерът на задълженията
по процесния договор за кредит следва да бъде изчислен по вариант №2 от
заключението на ССЕ (по т.4), допуснатата пред въззивната инстанция, а
именно без съобразяване на извършените капитализации, при лихвен процент
до 18.03.2013г. в размер на 12%, но при съобразяване на гратисните периоди,
а след тази дата – при посочения в допълнителните споразумения лихвен
процент, при наказателната лихва – по уговорения в договора лихвен процент
за периода до 29.07.2016г., а след тази дата – в размер на законната лихва,
след приспадане на направените от длъжниците доброволни плащания.
Според този вариант на заключението размерът на дълга по отделни
компоненти е както следва: 115751.56 лева - главница, 95288.31 лева -
договорна лихва за периода 06.02.2007г. – 25.02.2019г., 1941.40 лева -
наказателна лихва за периода 06.02.2007г. – 25.02.2019г. и 717.71 лева –
такси.
Видно от приложение №2 към допуснатата пред въззивната инстанция
ССЕ, при този вариант кредитът би бил в просрочие считано от 10.07.2014г.,
след която дата няма извършени плащания, нито погасени анюитетни вноски.
Възникналото на тази дата потестативно право на предсрочна изискуемост е
надлежно упражнено от банката на 18.02.2019г. с редовно връчените на Д.В.
покани, получени от нея в лично качество и в качеството й на съпруга и
12
майка на другите двама ответници. От тази дата е настъпила изискуемостта на
непадежиралия остатък от дълга.
Съгласно задължителната съдебна практика клаузите за автоматична
предсрочна изискуемост са нищожни, поради което правото по чл.60 от ЗКИ
може да бъде надлежно упражнено само чрез достигнало до длъжника
изявление. Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва две
предпоставки – неплащане на определен брой вноски и волеизявление на
кредитора, доведено до знанието на длъжника. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ представлява отнемане
преимуществото на срока на длъжника в случай на неизпълнение. Касае се за
потестативно право, което се упражнява чрез едностранно волеизявление на
кредитора, като преобразуващият ефект настъпва с получаването му от
длъжника. Ето защо евентуалното наличие на уговорка за автоматична
предсрочна изискуемост не поражда действие. За да настъпи промяна в чужда
правна сфера, е необходимо изявление на носителя на потестативното право,
който разполага със суверенна преценка дали и кога да го упражни. В
разглеждания случай предсрочната изискуемост е настъпила на 18.02.2019г.,
независимо от просрочието на кредита считано от 10.07.2014г., тъй като към
тази дата не е била осъществена кумулативната втора предпоставка от
фактическия състав. Твърдението на ответника за настъпила автоматична
предсрочна изискуемост е наведено за целите на настоящия процес
единствено с оглед обосноваване възражението за давност и съответно
представлява позоваване на изгодно за страната обстоятелство. Следователно
същото не следва да се квалифицира като признание на факт, не се ползва с
материална доказателствена сила и не обвързва съда. Предвидената в чл.60 от
ЗКИ възможност не е задължение, а потестативно право, поради което не се
погасява по давност, тъй като упражняването му е въпрос на личен избор на
кредитора. В този смисъл ирелевантно е в кой момент същото е можело да
бъде упражнено.
По обективираното в условията на евентуалност възражение за давност,
съдът намира, че приложима по отношение на задължението за връщане на
главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна давност по чл. 110
ЗЗД, а не тази с продължителност от 3 години, упомената в чл. 111, б. „в“
ЗЗД. Уговорката за връщане на предоставената като кредит сума на месечни
вноски не превръща плащанията в такива с периодичен характер, а
13
обективира съгласието на кредитора да получава вземането си на части
съобразно разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.
Относно началния момент на давностния срок следва да се има предвид
разпоредбата на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД, според която давността започва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо. По отношение на вземанията
за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит това е
падежът на съответната вноска, а за предсрочно изискуемата главница –
моментът на надлежното упражняване на правото. В случая погасителната
давност за предсрочно изискуемата главница е започнала да тече със
завършване на фактическия състав на 18.02.2019г. и е прекъсната преди да е
изтекла с подаване на заявлението по чл.417 от ГПК на 20.06.2019г. По
отношение на просрочената главница, погасени по давност биха се явили
анюитетните вноски с падеж преди 20.06.2014г., но видно от приложение №2
към допуснатата пред въззивната инстанция ССЕ, същите не участват при
формиране на непогасения остатък от дълга, тъй като са били погасени чрез
плащане. Видно от посоченото в исковата молба темпорално ограничение на
главницата (10.07.2014г. до 17.06.2019г.), в размера на претенцията не
участват погасени по давност вноски. Налага се изводът за неоснователност
на релевираното в условията на евентуалност от ответниците възражение за
погасяване на вземането за главница по давност.
По изложените съображения предявеният частичен иск за главница в
размер на 25000 лева се явява основателен, доколкото не надхвърля
установения общ размер на дълга - 115751.56 лева.
С оглед правоувеличаващия ефект на подаването на исковата молба,
върху главницата се дължи лихва за забава в размер на законната лихва,
считано от подаване на заявлението – 20.06.2019г., от когато се счита
предявен искът, до датата на окончателното изплащане на задължението.
Основателна се явява и претенцията с правно основание чл.422 от ГПК,
чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД за заплащане на извършените от
ищеца разноски за подновяване на договорна ипотека, тъй като съгласно
чл.13, ал.2 от договора същите се дължат от ответниците. Фактът, че
процесният договор за кредит е обезпечен с ипотека и нейното подновяване,
не е оспорен от ответниците в първата инстанция, поради което не е бил
отделен като нуждаещ се от доказване, респективно не са били давани
14
указания по реда на чл.146, ал.2 от ГПК. Видно от допуснатата в настоящата
инстанция и неоспорена от ответниците ССЕ в счетоводството на ищеца са
отразени заплатени разноски за подновяване на ипотека в размер на 556.18
лева въз основа на следните първични документи – 2 бр. платежни
нареждания от 22.12.2016г. и банково бордеро, поради което искът се явява
доказан и по размер, за който съдът следи и служебно на основание чл.162 от
ГПК.
Поради частичното несъвпадение в изводите на двете инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено по иска с правно
основание чл.415, ал.1, т. 1 от ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД и вместо него бъде
постановено друго, с което същият бъде уважен, а в останалата част
решението следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
Формираният извод за частична неоснователност на иска налага да бъде
ревизирано първоинстанционното решение и в частта за разноските, като в
тази част същото бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на
въззивника „Юробанк България“ АД следва да бъдат присъдени съдебно-
деловодни разноски както следва: 1607.13 лева за заповедното производство
по ч.гр.д. №9625/2019г. на ВРС (за държавна такса и адвокатско
възнаграждение), 1025 лева за първа инстанция (за държавна такса и депозит
за ССЕ) и 625 лева за въззивна инстанция (за държавна такса и депозит за
ССЕ).
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №261316/14.04.2021г., постановено по гр.д.№5899/
2020г. на Районен съд Варна, поправено по реда на чл.247 от ГПК с Решение
№262661/13.10.2021г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, срещу Й. Д. В., ЕГН **********,
Р. Й. В., ЕГН ********** и Д. ИВ. В., ЕГН **********, иск с правно
основание чл.415, ал.1, т. 1 от ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответниците дължат солидарно сумата от 556,18 лева -
разноски по кредита за периода от 11.01.2017г. до 17.06.2019г., за която е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.
9625/2019г. на ВРС, както и в частта за разноските изцяло И ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
15
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й. Д.
В., ЕГН **********, Р. Й. В., ЕГН ********** и Д. ИВ. В., ЕГН **********,
дължат солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, сумата от
556,18 лева, представляваща разноски по кредита за периода от 11.01.2017г.
до 17.06.2019г., на основание чл.13, ал.2 от Договор за кредит за довършване
на недвижим имот № HL 18061/06.02.2007г., за която е издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №9625/2019г. на ВРС,
на основание чл.422 от ГПК, чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261316/14.04.2021г., постановено по гр.д.
№5899/2020г. на Районен съд Варна, поправено по реда на чл.247 от ГПК с
Решение №262661/13.10.2021г., в останалата му част.
ОСЪЖДА Й. Д. В., ЕГН **********, Р. Й. В., ЕГН ********** и Д. ИВ.
В., ЕГН **********, да заплатят на „Юробанк България“ АД, ЕИК
*********, сторените в производството съдебно-деловодни разноски в размер
на 1607.13 лева за заповедното производство по ч.гр.д. №9625/2019г. на ВРС,
1025 лева за първа инстанция и 625 лева за въззивна инстанция, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16