РЕШЕНИЕ
№ 861
гр. Пловдив, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330108875 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* против
А. П. И., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни
искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК, вр. с чл. 6 и сл. ЗПФУР и чл. 86
ЗЗД.
Ищецът твърди сключване на договор за паричен заем от разстояние № .....от
01.10.2019 г., с предоставена сума от 1000 лева, платима ведно с договорна лихва и
краен падеж 01.10.2020 г. Ответникът не изпълнил задължението си за предоставяне на
обезпечение, в резултат на което на осн. чл. 6 от договора била начислена неустойка.
По договора била погасена сумата от 100 лева, която не била достатъчна да покрие
всички задължения.
Ищецът се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК № 1375/27.02.2022 г. по ч.гр.д.
№ 1300/22 г. по описа на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за
недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите
искове за следните суми: 1000 лева – главница; 274,28 лева – договорна лихва за
периода 01.10.2019 г. – 01.10.2020 г.; 387,23 лева – обезщетение за забава за периода
01.12.2019 г. – 01.01.2022 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от
постъпване на заявлението в съда – 28.01.2022 г. до окончателното погасяване.
Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.
Не оспорва, че е заплатил посочената от ищеца сума по подписания между
страните договор. Възразява за недействителността му, на осн. чл. 22 ЗПК, поради
1
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.1 и ал. 4, чл. 33 ЗПК, поради което и съгл. чл.
23 ЗПК, следвало да се дължи само неплатената част от главницата, но тя не следвало
да се присъжда на договорно основание. Обезщетението за забава не било дължимо,
съгл. чл. 23 ЗПК и поради липса на отправена покана. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е
постъпило в срок, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в
месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане
по същество.
По същество:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за паричен заем № .... от 01.10.2019 г., като предоставената сума от
1000 лева е усвоена; ответникът е извършил едно плащане в размер на 100 лева /вж.
Oпределение по чл. 140 ГПК № 11599/27.10.2022 г. – л.56-57/.
В договора е посочена предоставена сума от 1000 лева, фиксиран ГЛП 40,05%;
ГПР – 47,88 %; общ размер на плащанията – 1274,28 лева; неустойка от 1341,72 лева,
при 12 вноски; последно плащане на 01.10.2020 г.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата
държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като
основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата
да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и
без довод по предявения иск, следи служебно.
Ищецът е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при
сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност,
т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал.
4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
3
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 47,88
%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,05 % не е ясно как точно се съдържа и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 47,88 % и
общата сума на плащанията от 1274,28 лева, не съответстват на действителните. Това е
така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.6,2
неустойка от 1341,72 лв. – в размер, надвишаващ предоставения кредит, да се
плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски. Въведеното изискване за
предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид
и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ –
поръчители, така и относно банковата гаранция, за учредяването на която се изисква
набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод,
че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на
вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин
4
към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и
поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се
явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.
11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение №
1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените
изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви или други разходи.
Дог. лихва е недължима, освен съгл. чл. 23 ЗПК и поради нищожност на
5
клаузата за начисляването й.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да
бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален.
В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 40,05 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 47,88 % /както се посочи неотговарящ на действителния/,
надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за
норми на поведение, установени в обществото/, като същевременно предвиждат и
повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва
не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника.
Обезщетението за забава е недължимо на осн. чл. 23 ЗПК.
Ето защо, от предоставения кредит от 1000 лева следва да се приспаднат
извършените плащания – в размер на 100 лева – признат факт и от двете страни.
Поради недължимостта на други суми, е погасена само част от главницата и
дължимата за връщане такава възлиза на 900 лева. До този размер искът е основателен,
доказан и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица, а за
разликата – отхвърлен, както и останалите претенции за лихви.
Само за пълнота и принципно – възражението на ответника за неоснователност
на иска за главница, предвид търсенето й с оглед договорно основание, е
неоснователно - в този смисъл трайна практиката на ПОС: Решение по в.гр.д. №
1370/2022; Решение в.гр.д. № 1435/2022; Решение в.гр.д.№ 1063/20г.; Решение в.гр.д.№
653/2020г.; Решение в.гр.д. № 2151/2020г.; Решение в.гр.д.№ 2269/2020г.; Решение
в.гр.д.№ 1389/2020г. и Решение в.гр.д.№ 1222/2020г. и др.
По отговорността за разноски:
6
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил
искане, няма списък, с док. за плащане на 116,77 лв. – ДТ. Претендира се и юрк.
възнаграждение, което следва да бъде определено в минимален размер от 100 лева, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25, ал. 1 НЗЗПрП.
Дължат се и разноските в заповедното производство /т.12 на ТР
№4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК/ - 33,23 лв. – ДТ и 25,47 лв. – юрк. възн.
По съразмерност за исковия процес се дължат 117,42 лева, а за зап. пр. – 31,80
лева.
Ответникът също претендира разноски – за адв. възн. по реда на чл. 38 ЗАдв. за
двете производства. Представени са ДПЗС, в които е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите
по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Същото е в размер на 346,31 лева
за исковия процес и 300 лева за зап. пр., като по съразмерност се дължат на
пълномощника съответно – 158,72 лева и 137,50 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А. П. И.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* следните суми: 900
лева /деветстотин лева/ - главница /чиста остатъчна стойност на заем/ във връзка с
договор за паричен заем № 360965 от 01.10.2019 г., ведно със законната лихва от
постъпване на заявлението в съда – 28.01.2022 г. до окончателното погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимост на: разликата над уважената
главница до пълния претендиран размер от 1000 лева; 274,28 лева – възнаградителна
лихва за периода 01.10.2019 г. – 01.10.2020 г. и 387,23 лева – обезщетение за забава за
периода 01.12.2019 г. – 01.01.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1375/27.02.2022 г. по ч.гр.д. № 1300/22 г. по
описа на ПРС.
ОСЪЖДА А. П. И., ЕГН **********, с адрес: ..... да плати на „Сити кеш“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“
№ 29, ет.7, следните суми: общо 117,42 лева /сто и седемнадесет лева и четиридесет и
две стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство и общо 31,80
лева /тридесет и един лева и осемдесет стотинки/ - разноски по съразмерност за
заповедното производство по ч.гр.д. № 1300/22 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
7
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1,
т.2 ЗАдв., да плати на Адвокатско дружество „К. и Б.“ /с предишно наименование
„Г.“/, Булстат ......., следните суми: 137,50 лева /сто тридесет и седем лева и петдесет
стотинки/ - разноски по съразмерност за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника А. П. И. в производството по ч.гр.д. № 1300/22 г. на
ПРС, както и 158,72 лева /сто петдесет и осем лева и седемдесет и две стотинки/ -
разноски по съразмерност за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника А. П. И. в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8