Р Е Ш
Е Н И Е №295
Гр.Варна, 16.12.2019г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Варненският апелативен съд, търговско
отделение в публичното съдебно
заседание на деветнадесети ноември през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Р. СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: Д. МАРКОВА
М. ХРИСТОВА
При участието на секретаря Д. Чипева
Като разгледа докладваното от съдията Д. Маркова в.търг.дело № 605 по описа за 2019 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по образувано по жалба на Р.А.Й. *** срещу решение № 106
от 15.07.2019г. по търг.дело № 244/18г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с
което е отхвърлен предявения от нея срещу ЗК „Лев Инс“ АД със седалище гр.София
осъдителен иск за сумата 200 000лв., претендирана като обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на Й. М. Й. починал при ПТП на
07.09.2013г., виновно причинени от Ю. Х. Ю.в при управление на лек автомобил
„Мерцедес“ с рег.№ В хх хх РТ, ведно със законна лихва от датата на
увреждането.
В жалбата
се твърди че решението е неправилно – постановено при нарушаване на материалния
и процесуалния закон. Оспорва извода на съда, че ищцата не е от кръга лица,
имащи право на обезщетение и че те тълкувателно решение № 1/18г. на ОСНГТК няма
обратно действие и че към датата на настъпване на ПТП ищцата не е притежавала
материална легитимация да получи обезщетение.
Излага че
с тълкувателно решение, като акт на колективен орган на ВКС, се тълкува
материална или процесуална разпоредба. Извършеното тълкуване не е дейност по
създаване на ново правило, тъй като неговата цел е да открие точния смисъл на
нормата, да реализира визирания в чл.124 от Конституцията резултат –
осигуряване на еднакво приложение на законите от съдилищата като изясни как е
следвало да се разбира съдържанието на създадения от законодателя акт. Твърди
че дейността е тълкувателна, а не се създава нова разпоредба, чието действие
във времето съдът следва да подложи на съмнение в решението си. Поради което и
твърди, че изводът на съда, че към 07.09.2013г. това тълкувателно решение не е
съществувало и затова ищцата не е материално-право легитимирана е неправилен.
Твърди че
кръгът на правоимащите лица по чл.52 от ЗЗД е изведен по тълкувателен път с
постановления на пленума на ВС № 4/61г., № 5/69г. и 2/84г. и продължава да се
съблюдава от трайната съдебна практика. Сочи че правото на обезщетение е
признато и на други лица, когато между тях и починалия са съществували отношения,
които са сходни със семейните отношения, които са сходни със семейните
отношения между съпрузи, родители и деца. Излага, че това са случаите, в които
между две лица са създадени напълно аналогични на посочените отношения, но
липсва единствено законно признаване на тази им съпружеска или роднинска
връзка: когато две лица, живеят на съпружески начала без да имат сключен брак
или едно лице отглеждало друго като свое родно дете, но не го е осиновил или
припознал. Излага че въпросът за кръга на правоимащите лица зависи от
фактическите отношения, които са съществували между починалия и този, който ги
е претърпял, от фактическите отношения преди непозволеното увреждане, а не от
правните връзки или желанието да бъдат правно-уредени установените фактически
отношения.
Излага
във въззивната жалба и подробни съображения, че предявеният от нея иск е
доказан както по основание, така и по размер, като се позовава на приетите по
делото гласни доказателства и приета съдебно-психиатрична експертиза. Поддържа
в цялост и размера на предявения от нея иск като твърди че същият съответства
на степента, интензитета и продължителността на причинените и неимуществени
вреди.
Моли съда
да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови решение, с което
искът за обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен в пълния му,
претендиран от нея размер, ведно със законна лихва от деня на увреждането до
окончателното и изплащане. Претендира направените по делото разноски. В
депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител, моли съда да
уважи подадената жалба, да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с
което искът и да бъде изцяло уважен.
Въззиваемата
страна ЗК „Лев Инс“ АД със седалище гр.София, в срока по чл.263 ал.1 от ГПК не
е депозирала отговор. В депозирана за съдебно заседание молба от процесуален
представител, оспорва подадената жалба и моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира направените по делото разноски.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните
предели на въззивното производство, приема за установено следното:
Предявени са искове с правно основание
чл.226 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД от Р.А.Й. срещу ЗК „Лев Инс“ АД за обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на Й. М. Й., с когото е съжителствала на
съпружески начала, при пътно-транспортно произшествие на 07.09.2013г.,
причинено виновно от Ю. Х. Ю., при управление на лек автомобил с рег.№ В хххх
РТ, при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите”, ведно със законна лихва от датата на увреждането.
От
представения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица от
07.09.2013г. и от приетата от първата инстанция съдебна автотехническа
експертиза, обективно и компетентно дадена, неоспорена от страните и
кредитирана от съда изцяло, въззивният съд приема за установено, че на
07.09.2013г. около 00.45 часа на пътя Девня – с.Падина, автомобил марка
„Мерцедес С 180“ с рег.№ В хххх РТ, управляван от водача Ю.ов се е движил със
скорост от около 119.92 км./ч., при преодоляването на десен завой водачът
изгубил управлението над автомобила, последният излязъл от пътя и започнал да
се преобръща през тавана на купето си. Й.ов е пътувал на предна дясна седалка и
в резултат на получените травми е починал.
Не е спорно, че между застрахователното
дружество и собственика на автомобила, с който е причинено пътно-транспортното
произшествие е сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска
отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното
произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от Ю.ов
вреди при управлението на лекия автомобил.
Първият
спорен въпрос поставен пред въззивната инстанция е легитимирана ли е ищцата, да
получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт. Твърденията на
ищцата, изложени в исковата молба са че тя и починалият Й. са живели на
съпружески начала. Лицето, което е съжителствало на съпружески начала с
починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това
съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала,
е легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди, съобразно
разрешението, дадено в Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС.
Посочено е в мотивите, че когато между пострадалия и друго лице, извън кръга на
посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. /деца, съпруг и родители/ са се
създали отношения, напълно сродни с тези, в постановлението, е справедливо да
се присъжда обезщетение за вредите от неимуществен характер, които са им
причинени със смъртта, последвала от непозволено увреждане на близкия им.
Посочено е че пострадалият и преживелят го следва да са били във фактическа
семейна съпружеска връзка, която е била продължителна и трайна, от която може
да има и деца, като връзката не трябва да е установена като резултат на престъпление
/двубрачие/ и против правилата на морала.
В тежест
на ищцата Й., сега въззивница, е да установи при условията на главно и пълно
доказване, съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския
процес, както настъпилите
неимуществени вреди, така и факта на специалната връзка между нея и пострадалото
лице. В твърдения случай на фактическо съпружеско съжителство на доказване
подлежат фактите на осъществяване на трайна връзка, заключаваща се в общо
домакинство, независимо от местоживеенето на лицето, поддържане на общност на
отношения от материален и нематериален характер, съвместна грижа на лицата едно
за друго, съвместна грижа за децата, когато има такива.
В подкрепа на твърденията си за трайно
установена и продължителна фактически съпружеска семейна връзка са събрани
гласни доказателства – показанията на свидетеля Ж. А. И., брат на ищцата,
кредитирани при условията на чл.172 от ГПК. В показанията си свидетелят сочи че
Й. и Р. са женени и са живели заедно. Излага че двамата са се развели заради
възможността Й. да взима помощи от социалните за децата си, като и след това те
са продължили да живеят заедно, на първия етаж на къщата в гр.Балчик. Разказва
че двамата са се разбирали и отношенията между тях са били добри. Й. се е
грижил много добре за семейство си, за децата и за жена си, като не ги е
отделял от нищо. По повод смъртта на Й., сочи че Р. е научила по телефона,
страдала е и и е било много тежко.
Установено е по делото, че въззивницата Й. и
починалия са били съпрузи със сключен граждански брак през 1988г. По време на
брака им са родени четири деца, съответно през 1988г., 1990г., 1991г. и 2000г.
С решение на РС – Балчик № 54 от 20.10.2003г., представено като доказателство
по делото, бракът между тях е прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство
на брачните отношения по взаимно съгласие.
Видно от представеното по делото
препис-извлечение от акт за смърт № 0054 от 07.09.2013г. починалият Й.ов е бил
с постоянен адрес ***. Постоянният адрес на въззивницата Й. ***.
От така събраните по делото доказателства
въззивният съд намира, че ищцата Й. не успя да установи при условията на главно
и пълно доказване факта на фактическо съжителство на семейни начала между нея и
починалия Й.. Показанията на свидетеля И., макар и преки и непосредствени,
въззивният съд намира на първо място за твърде общи и повърхностни, не
съдържащи конкретика за действителните отношения между двамата. На следващо
място показанията му противоречат и на безспорно установени по делото факти,
като различните постоянни адреси на двамата, както и че преди смъртта си, Й. е
бил в родното си село. Установено е с влязло в сила решение по брачно дело, че
съществуващият между двамата граждански брак е прекратен с развод през 2003г. С
оглед нормата на чл.299 ал.3 от ГПК въззивницата Й. не може да се позовава, че
решението е постановено по привиден процес. Влязлото в сила решение, с което е
установено, че към 2003г. брачните отношения между страните са дълбоко и
непоправимо разстроени и бракът между тях е прекратен е задължително за
страните и има действие по отношение на всички. Действително няма пречка след
прекратяването на брака в края на 2003г. и до смъртта на Й. през 2013г. да е
налице промяна в установените със съдебното решение отношения и страните отново
да са изградили по между си фактическа семейна връзка, но това обстоятелство
следва да бъде доказано. Само въз основа на така събраните по делото показания
на свидетеля И. настоящият състав на въззивния съд не може да си създаде
сигурно убеждение в истинността на твърдяния от ищцата факт че отношения между
нея и починалия Й. са били като на съпрузи. Не е установено по делото
съществуването на емоционални и духовни връзки между двамата, общи икономически
отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване нуждите на
семейството и осигуряване на неговото благополучие, т.е. съвместния общ стремеж
на двамата съпрузи за осигуряване средства за семейството, взаимност и обща
грижа един за друг. На доказване подлежи общността между лицата, общото им
управление на домакинството, общи планове и осъществяването им, общо
съпреживяване на различни събития.
С оглед на така изложеното, въззивният съд
намира, че по делото остава недоказан факта, че между въззивницата Й. и
починалия при ПТП Й. има връзка, основана на фактическо съжителство като
семейство, поради което и не може да бъде ангажирана отговорността на
застрахователя за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от неговата
смърт и претенцията на ищцата следва да
се отхвърли.
С оглед на така изложеното обжалваното
решение, макар и по различни мотиви, поради съвпадане на крайния извод следва
да бъде потвърдено.
По направеното искане от застрахователното
дружество за присъждане на разноски, няма представени доказателства за
извършени разноски.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 106 от 15.07.2019г. по търг.дело № 244/18г. по описа на Окръжен съд –
Добрич.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: