№ 14300
гр. С, 23.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20221110111160 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по първоначално предявен отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК от Ц. И. С. срещу „АТЕГ“ АД с искане да бъде
признато за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата в размер
на 1620,60 лв., представляваща неустойка по договор за кредит № 439239/04.11.2021 г.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит №
439239/04.11.2021 г., по силата на който ответникът като кредитодател е предоставил на
ищцата като кредитополучател сумата от 1500 лв., която последната се задължила да върне
заедно с уговорената договорна лихва в размер от 349,44 лв. Посочва, че на ищцата била
начислена и неустойка в размер на 1620,60 лв., като в резултат от това крайната сума за
връщане от кредитополучателя била в размер на 3470,04 лв. Поддържа, че задължението за
неустойка по процесния договор е недължимо, доколкото същото водело до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по правоотношението и до злепоставяне на
интересите на кредитополучателя за сметка на тези на кредитора, като по този начин
клаузата накърнявала добрите нрави. Допълва, че освен това претендираната сума за
неустойка надвишава стойността на предоставения кредит и с това се нарушавали
принципите на справедливост и добросъвестност. Твърди, че клаузата за неустойка е
нищожна и доколкото с нея се цели заобикаляне на закона, тъй като се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за кредитора. Счита, че така уговорената неустойка излизала
извън присъщите и функции. Посочва, че неоснователно стойността на начислената
неустойка не е включена в размера на приложимия по договора ГПР, като по този начин се
заобикаляла нормативната уредба, регулираща максимално допустимия праг на ГПР по
договори с потребители. Последното представлявало и заблуждаваща търговска практика.
1
Счита, че сумата в размер от 1620,60 лв. е недължима и доколкото клаузата, въз основа
на която задължението е въведено в договора, е неравноправна по смисъла на ЗЗП.
С оглед изложеното моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва твърдението на ищеца, че клаузата, с
която е уговорено плащането на неустойка, е нищожна. Твърди, че преди сключване на
процесния договор е предоставил на ищцата приложимите Общите условия, стандартен
европейски формуляр и погасителен план, с които кредитополучателят следвало да се
запознае преди да подпише съглашението. Позовава се на чл. 19, ал. 3 ЗПК и поддържа, че
процесната неустойка представлява по естеството си разход за потребителя, който
произтича от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или
представи надлежно обезпечение на кредита под формата на поръчители или банкова
гаранция. Сочи, че ГПР имал за цел да информира кредитополучателя за размера на
разходите, в случай, че изпълнява надлежно поетите с договора задължения. Към договора
се прилагал ГПР в размер от 49.00 %, който бил съобразен със законовите изисквания.
Неустойката се дължала само за периоди, в които кредитът бил без осигурено обезпечение,
което означавало, че при осигуряване на надлежно обезпечение дори след изтичане на срока
за това, ще спре да се начислява неустойка. Поддържа, че неустойката не излизала извън
присъщите и функции. На следващо място твърди, че клаузата е индивидуално уговорена
между страните. Оспорва да е налице заобикаляне на закона или да е прилагана
заблуждаваща търговска практика.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира
разноски.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещен осъдителен
иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР за
осъждане на ищцата по първоначалния иск да му заплати сумата от 1236,15 лв.,
представляваща непогасена главница по сключения между страните договор за кредит №
439239/04.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
насрещната искова молба - 05.09.2022 г., до окончателното плащане.
В насрещната искова молба се твърди, че на 04.11.2021 г. страните по делото сключили
договор за кредит № 439239, съответстващ на разпоредбите на ЗПФУР, съгласно който
ищецът по насрещния иск предоставил на ответника по насрещния иск под формата на
кредит сумата в размер на 1500 лв., преведена чрез системата “ePay.bg”, по желание на
кредитополучателя. Сочи, че със сключването на процесния договор ищцата се задължила да
погаси кредита на 12 равни тридесетдневни вноски, като падежа на първата дължима вноска
бил на 05.11.2021 г., а на последната – 04.11.2022 г. Твърди, че страните уговорили и
заплащането на възнаградителна лихва в размер на 349,44 лв., която следвало да се плати на
вноски, заедно с главницата по кредита. Прави изявление, с което обявява процесния
договор за кредит за предсрочно изискуем.
Посочва, че ищцата е изплатила по кредита сума в размер на 598,34 лв., с която е
погасила изцяло задължението за възнаградителна лихва в размер на 334,49 лв., начислено
2
към датата на обявяване на предсрочната изискуемост, както и част от главницата, като
непогасена е останала сумата от 1236,15 лв., представляваща главница по договора, за която
сума предявява и насрещната осъдителна претенция.
Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата по насрещния иск е подала отговор на
нарещната искова молба, с който оспорва насрещната претенция като неоснователна и
недоказана.
Счита, че не са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Сочи, че чл. 12, б. „а“ от договора, в който е установена възможността за
настъпване на предсрочна изискуемост е неясен, което съществено ограничавало правата на
кредитополучателя и водело до извод за неравноправност на клаузата. Допълва, че
последната не била предмет на индивидуално договаряне между страните. Излага твърдения
за недействителност на процесния договор, доколкото в същия не били посочени условията
за прилагане на приложимия лихвен процент съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, не се установявало и какви точно разходи се включват в приложимия ГПР в
противоречие с правната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договора не било посочено как
се съотнасят ГПР и ГЛП. Твърди, че погасителният план не отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поддържа, че уговорената в договора неустойка в действителност
представлява договорна лихва, допълнителна печалба за кредитора, като условията, на
които следва да отговаря предоставеното обезпечение, липсата на което води до плащане на
неустойка, били обективно невъзможни за изпълнение в дадения срок. Счита, че договорът е
нищожен и доколкото приложимият ГПР надвишавал максимално допустимия размер, тъй
като в него следвало да се включи и стойността на неустойката. Непосочването на
действителния размер на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика. Твърди, че
договорът съдържа неравноправни клаузи. Счита за нищожна и клаузата, с която е
уговорена дължимостта на възнаградителна лихва по договора, доколкото същата
противоречала на добрите нрави. Предвид твърдяната нищожност на договора и
извършените по него от страна на креитополучателя плащания, моли за отхвърляне на
предявения насрещен иск. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният първоначален отрицателен установителен иск е допустим, като в случая е
налице правен интерес от предявяването му предвид обстоятелството, че ответникът
претендира в негова полза да е валидно възникнало вземане за сумата, установяване на
чиято недължимост се претендира в производството.
По предявения иск правно основание чл.124, ал.1 ГПК в тежест на ответника е да
установи, че в негова полза е възникнало оспореното вземане като установи че договорът за
заем, вкл. оспорените клаузи са действителни, включително са договорени индивидуално,
както и че договорът съдържа всички необходими реквизити според изискванията на ЗПК и
отговаря на императивните правни норми.
В случая се твърди, че страните са обвързани от облигационно правоотношение,
3
възникнало въз основа на сключен от разстояние договор за кредит. Съгласно чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние-едно или повече.
По смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПФУР финансова услуга е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно
осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на
платежни услуги, а средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Процесният договор за кредит има характеристиките именно на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на
парични средства (кредитиране) и е сключен като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние.
Не се спори между страните, поради което и с доклада по делото по реда на чл. 140, ал.
1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно в производството, че между страните е сключен договор
за кредит № 439239/04.11.2021 г., по силата на който ответникът по първоначалния иск като
заемодател е предоставил на ищеца по първоначалния иск като заемополучател сумата от
1500 лв., която последният се задължил да върне, както и че първоначалният ищец е
изплатил по договора сума в общ размер от 598,34 лв.
Договорът за заем е реален договор и сключването му изисква предаване на заетата
сума, което е категорично установено в случая, тъй като е безспорно между страните,
признава се от ищцата и се установява от представената по делото разписка за извършено
плащане през системата за електронни плащания ePay.bg от 04.11.2021 г.
С исковата молба, по която е образувано делото, ищцата претендира да не дължи
заплащането на сумата от 1620,60 лева, начислена като неустойка по договора.
С раздел V от договора са уговорени задължения на кредитполучателя за учредяване
на обезпечение чрез поемане на поръчителство от две физически лица, отговарящи на
конкретни условия, предвидени в чл. 5.3 и чл. 5.4 или чрез банкова гаранция при условията,
посочени в чл. 5. 5. Доказателства за изпълнение на задължението е предвидено да бъдат
представени от кредитополучателя до края на деня, следващ предоставяне на заемната сума.
Съгласно разпоредбата на чл. 5.6 в случай че кредитополучателят не осигури и не
представи в срок някое от посочените обезпечения, същият дължи неустойка в размер,
уговорен в приложение №1, за всеки календарен ден, за който не е предоставено
обезпечение.
Видно от приложение № 1 размерът на неустойката за непредоставяне на обезпечение
по чл. 5.6 от договора е 4.44 лева средно на ден. Видно от приложения погасителен план
4
общият размер на неустойката е в размер на 1620,60 лева, платима на равни месечни вноски
от по 135 лева месечно с падежи от 04.12.2021 г. до 04.11.2022 г.
Предвид съдържанието на процесния договор за заем и страните по него следва извод,
че същият има правната характеристика на договор за потребителски кредит, по отношение
на който приложение намират разпоредбите на ЗПК. Основното задължение на заемателя по
договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа
главницата и възнаграждението за предоставения заем. В случая е уговорена неустойка за
неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на
падежа, а на задължението в тридневен срок от сключване на договора, да представи
обезпечение за кредитора. При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за
неустойка, подробно развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк.
д. № 1/2009 г., ОСTK и след преценка съдържанието и смисъла на цитираните договорни
разпоредби, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната й функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на
основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение
на задължение, различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че
заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако в краткия тридневен срок, не осигури
обезпечение съгласно посочените в договора изисквания. Дължимост на неустойката ще е
налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно
задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок
да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително
неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за
заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за
връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй
като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е
необходимо обезпечение.
По изложените съображения клаузите на чл. 5.6 от сключения между страните Договор
за потребителски кредит, т. 4.2 и т. 10 от Приложение №1 и погасителния план в частите,
предвиждащи заплащане на неустойка в за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение са нищожни поради противоречие на добрите нрави – основание по чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД.
Останалите възражения на ищцата за нищожност на клаузите, предвиждащи
неустойката, поради заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът не споделя като
основателни, тъй като неустойката за неизпълнение, ако не е налице друго основание за
нищожност на уговарящата я клауза, не е сред компонентите, които следва да бъдат
включени в ГПР.
Преценката за нищожност на договорната клауза, с която е предвидено задължение за
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
5
води до извод за недължимост на търсената сума за погасяване на това задължение за
неустойка. Следователно и предявеният иск е основателен и следва да се уважи, като се
признае, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1620,60лв – неустойка за
непредоставено обезпечение по договора за кредит.
По насрещния иск
Предявен от ответника е насрещен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР за осъждане на ищеца по първоначалния
иск да му заплати сумата от 1236,15 лв., представляваща останалата непогасена главница по
договора.
По вече изложените съображения съдът намира, че с предоставянето на сумата от 1500
лева е завършен фактическия състав, породил между страните договорно правоотношение, в
рамките на което ответникът е предоставил на ищцата в заем сумата от 1500 лева, а
последната се е задължила да я върне на погасителни вноски ведно с възнрадителна лихва.
Неоснователни са възраженията на ответницата по насрещния иск за нищожност на
договора на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1 , т. 9 и т. 10 ЗПК. Действително
приложими спрямо процесния договор са разпоредбите на Закона за потребителския кредит,
но същият не е сключен при нарушаване на посочените разпоредби, поради което не е
недействителен.
При съобразяване съдържанието на договорната връзка с оглед разпоредбата на чл. 26,
ал. 4 ЗЗД може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните
клаузи, предвиждащи неустойката. Нищожните клаузи не са от същественото съдържание
на договора и с оглед акцесорния и условния характер на предвидените в тях вземания, то
може обосновано да се предположи, че договорът би бил сключен без тях. Кредиторът е
преценил насрещната си престация и се е съгласил нейното парично възмездяване да се
изразява в уговорения размер на възнаградителната лихва. Поради това и
недействителността на клаузите за неустойка не касае основните права и задължения на
страните, за да се приеме, че без тях договорът не би бил сключен и не влече нищожност на
целия договор.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за кредит следва да е посочен лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти. Съгласно 1л. 11,ал. 1 т. 11 ЗПК договорът следва да съдържа и условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В случая в чл. 4.1 от договора изрично е посочено, че кредитополучателят дължи
годишна фиксирана лихва върху главницата, посочена в Приложение №1 , като лихвата за
ползване на ден е в размер на 1/365 от Годишната лихва за ползване на кредита. В т.7 от
6
Приложение №1 към договора е посочено, че годишната лихва за ползване на кредита е
40,54 %, а в погасителния план е посочен общият размер на лихвата - 349,44 лева и
конкретните размери и падежи на вноските за погасяването й. Посочени са всички
погасителни вноски както за главница, така и за лихва, ясен е и общият размер на
задълженията. Поради това за потребителя е налице достатъчна, ясна, подробна и
разбираема информация за задълженията му, вкл. за възнаградителната лихва, като
процесният договор ведно с приложението и погасителния план към него, противно на
възраженията на ищцата, има съдържание съгласно минималните изисквания по чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 11 ЗПК.
Неоснователно е възражението на ищцата, че неустойката съставлява „печалба“ на
кредитодателя и като не е включена в размера на годишния лихвен процент последният е
невярно посочен в договора. Неустойката е уговорена като дължима при неизпълнение на
конкретни задължения, същата не е уговорена като насрещната престация на
кредитополучателя за предоставеното ползване на заемната сума. Поради това и същата не
съставлява възнаградителна лихва.
Неустойката не съставлява и разход по кредита от категорията на посочените в чл. 19,
ал. 1 ЗПК и следователно не е компонент, който ако уговорката за дължимостта й беше
действителна, би следвало да се включи при калкулиране на ГПР. В тази връзка изрично
следва да се посочи, че нищожната клауза не поражда изначално действие, поради което и
уговорените с нищожни клаузи задължения не са валидно възникнали и не следва да се
включват в хипотетични изчисления на ГПР.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 договорът за кредит съдържа и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В чл. 9 от договора ясно е посочен ГПР – 49 % и взетите предвид допускания при
определянето му. Във връзка с възраженията на насрещната ответница за разлика между
ГПР и възнградителната лихва от около 9% следва да се посочи, че ГПР не съставлява
годишен лихвен процент и помежду им не може да се постави знак за равенство, дори
когато възнаградителната лихва е единственият разход на кредитополучателя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Изчисляването на ГПР съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК се извършва по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Компонентите, от които се формира годишният лихвен процент
и формулата за калкулирането му са посочени в закона, поради което и доколкото не е
изрично предвидено същите не е необходимо да бъдат подробно изчислявани и разписвани
в сключения договор.
По отношение възражението на насрещния ответник, ищца по първоначалния иск,
срещу договорения размер на възнаградителната лихва следва да се има предвид, че се касае
за възнаграждението, което се дължи на кредитора за предоставянето за ползване за
7
договорения срок на заетата парична сума. Не е налице подзаконов акт, с който съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД да е определен размер, до който да се уговарят лихви.
Законната лихва не е такъв максимален размер и принципно не съществува пречка страните
да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва или в определено
съотношение с нея. Единственото законово ограничение по отношение възнаградителната
лихва по потребителски кредити произтича от нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която определя
максимален размер на ГПР до 5-кратния размер на законната лихва и от общото правило, че
договореното между страните не следва да накърнява добрите нрави /арг. от чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД/. По този начин и възнаградителната лихва, бидейки част от компонентите на
ГПР, следва да е в такъв размер, че да не води до размер на ГПР, по – висок от размера,
който законодателят с императивната правна норма е предвидил като размер на годишното
оскъпяване на кредита, което имплицитно е прието и за съответно на морала и добрите
нрави.
При отчитане на посоченото не може да се сподели като основателно възражението на
ответника по насрещния иск, че определеният размер на възнаградитената лихва
противоречи на добрите нрави, както и че договорната клауза е неравноправна. За този
извод съдът отчита както изложените съображения за отчитане нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
така и конкретния размер на предоставената сума – 1500 лева, срока, за който тя е отпусната
– 12 месеца и обстоятелството, че определеният фиксирания годишен лихвен процент
възлиза на годишен лихвен процент от 40, 54 % и при прилагането му при изплащане на
кредита на анюитетни вноски възнаграждението на кредитора възлиза на сума в общ размер
за срока на договора - 349,44 лева. Този размер не противоречи на добрите нрави и с оглед
необезпечеността на кредита, разходите, които прави заемодателят и риска, който носи, а
също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Включен като основна
компонента в ГПР, този лихвен процент не води до превишаване на законоустановения
максимум на годишния процент на разходите и следователно не противоречи и на закона.
Не е налице и неравноправност на клаузите на договора за заем, тъй като съгласно чл.
145, ал. 2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
съответствието между възнаграждението, от една страна и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. В случая ясен е годишният лихвен процент, както и до какво
оскъпяване на заетата сума води същият с оглед срока на договора, тъй като е заета сума
1500 лева и ясно е посочено, че се връща сума в размер на 1849,44 лева. Поради това и
клаузата за възнаградителна лихва не е неравноправна, съответно нищожна. По изложените
съображения за яснота на договорното съдържание в тази част както бе посочено и не е
налице соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което да води до недействителност на
договора съгласно чл. 22 ЗПК.
За пълнота следва да се посочи, че цитираната от насрещния ответник съдебна
практика досежно съотнасянето на размера на възнаградителната лихва с трикратния размер
на законната лихва е каузална и не кореспондира нито на конкретната фактическа
обстановка, нито на актуалната нормативна уредба на потребителските кредити - конкретно
8
Решение №906/30.12.2004 г. по гр.д. №1106/2003 г. на ВКС е поставено във връзка с
обезпечен с ипотека заем с едногодишен срок на погасяване и към постановяването му не е
действал нито ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г . / с редакцията на
чл. 19, ал. 4 - Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., нито предходния Закон за
потребителския кредит (обн., ДВ, бр. 53 от 2006 г.; изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 110 от 2008 г.
и бр. 82 от 2009 г.), а и самият договор видно от решението няма потребителски характер.
Подобно и цитираното Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. е постановено с
оглед различна от настоящата обективна действителност и правна регламентация.
Механичното възприемане и изваждането от контекста на изводи по конкретни казуси,
макар и генерализирано оформени, не прави същите нито константна практика, нито е
индикация за оформени норми, установени в обществото и в практиката като мерило за
размера на възнаграждението. Да се възприеме налагане на абсолютно и фиксирано
ограничение на годишния лихвен процент на възнаградителната лихва до трикратния размер
на законната лихва, без да се отчита нито срока на договора, нито дали е обезпечен заемът,
нито останалото договорно съдържание и уговорения начин на изплащане на кредита и
погасяване на главницата, означава да се въведе въз основа на каузална съдебна практика
императивна забрана, органичаваща договорната свобода, каквато законът не предвижда.
Този подход настоящият състав не споделя и не приема нито за съответен на принципите на
правоприлагане, нито на приложимите правни норми.
Предвид изложеното клаузите на договора, предвиждащи възникване в тежест на
кредитополучателя на задължение за заплащане на възнаградителна лихва, са действителни
и въз основа на тях в полза на насрещния ищец е възникнало вземане за възнаградителна
лихва.
Следователно в полза на насрещния ответник въз основа на процесния договор са
възникнали вземания за главница в размер на 1500 лева и за възнаградителна лихва в размер
на 349,44 лева, които е следвало да бъдат платени на общо 12 месечни погасителни вноски в
периода от 04.12.2021 г. до 04.11.2022 г. съгласно уговорения погасителен план.
С насрещния иск ответникът е направил изявление, че обявява договора за предсрочно
изискуем считано от получаване на насрещната искова молба от ответника по НИ. В случая
обаче ответникът по НИ е получила насрещната искова молба на 07.11.2022 г., към който
момент е била падежирала и последната погасителна вноска, дължима според уговорения
погасителен план на 04.11.2022 г. поради това и в хода на процеса е настъпила редовната,
уговорената между страните, а не предсрочна изискуемост на задълженията. Съгласно чл.
235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са
от значение за спорното право, каквато в случая е настъпилата изискуемост и на последните
две вноски.
Безспорно е между страните, че за изпълнение на възникналите в нейна тежест
задължения Ц. С. е заплатила на кредитора сума в общ размер – 598,34 лева. Като тази сума
е заплатена най-късно към датата на депозиране на насрещната искова молба, тъй като с нея
е направено признание от ответника за получаването й. От тази сума за погасяване на
падежиралата към този момент възнаградителна лихва следва да се отнесе сумата от 334,49
9
лева /съставляваща сбор от погасителните вноски от 1 до 10 вкл./, а за главница – 263,85. Не
се твърди и не се установява насрещната ответница да е извършила плащания, с които да е
погасила останалата част от задълженията. Поради това и непогасена и дължима е
претендираната в настоящото производство главница в размер на 1236,15 лева, което
обуславя основателност на предявения насрещен осъдителен иск за същата.
Следва да бъде съобразено, че към датата на депозиране на насрещната искова молба
са настъпили падежите на вноските за главница до 04.09.2022 г., а съгласно погасителния
план за погасителната вноска за главница в размер на 144,21 лева /11 поред вноска/ падежът
е настъпил в хода на производството – на 04.10.2022 г., съответно за 12 – та вноска в размер
на 149,08 лева – на 04.11.2022 г. Поради това ответницата дължи заплащане на законна
лихва от датата на депозиране на исковата молба – 05.09.2022 г. върху главницата в частта
от 942,86 лева, от 05.10.2022 г. върху главницата от 144.21 лева и от 05.11.2022 г. върху
главницата от 149,08 лева.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 ГПК „АТЕ“ АД следва да заплати на
ищеца Ц. С. сторените разноски в размер на 64,83 лева за държавна такса по първоначалната
искова молба.
По насрещния иск насрещният ищец следва да заплати на насрещния ответник на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 50 лева за държавна такса.
Претендирани са разноски за отделни адвокатски възнаграждения както по
първоначалния иск, така и по насрещния. Направени са и от двете страни възражения за
прекомерност.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Д. М., оказал безплатна адвокатска защита
на първоначалната ищца Ц. С., ответното дружество следва да заплати адвокатско
възнаграждение в минимален размер от 412,13 лева с ДДС с оглед фактическата и правна
сложност на производството и предвид служебно известния на съда факт, че адв. М.
представлява по аналогични дела както същата ищца /по гр. д. № 11418/2022 г. на СРС, 118
с-в/ така и други лица, поради което и фактически реализираният от него труд е достатъчно
възмезден с определеното възнаграждение в минимален размер съгласно действалата към
момента на уговаряне на безплатната защита /21.02.2022 г./ редакция на чл. 7, ал. 2, т. от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / изм. и доп.,
бр. 68 от 31.07.2020 г./.
На „АТЕ“ АД следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 423,62 лева, намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК поради прекомерност.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, че Ц. И. С. с ЕГН ********** и адрес: село Ч, ул. У №22 не дължи на „АТЕГ“ АД с
ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. „С” № 16, бл. ПЛОЦ, ет. 8 сума в размер на
10
1620,60 лв., представляваща неустойка по договор за кредит № 439239/04.11.2021 г.,
претендирана за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА Ц. И. С. с ЕГН ********** и адрес: село Ч, ул. У №22 да заплати на
„АТЕГ“ АД с ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. „С” № 16, бл. ПЛОЦ, ет. 8, партер
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР сумата от 1236,15 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за кредит № 439239/04.11.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата за сумата от 942,86 лева -считано от 05.09.2022 г., за
сумата от 144,21 лева - считано от 05.10.2022 г. и за сумата от 149,08 лева – считано от
05.11.2022 г. до окончателното плащане на съответното вземане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „АТЕГ“ АД с ЕИК *** и адрес на
управление: гр. С, ул. „С” № 16, бл. ПЛОЦ, ет. 8, партер да заплати на Ц. И. С. с ЕГН
********** и адрес: село Ч, ул. У №22 сумата от 64,83 лева – разноски за държавна такса в
производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ц. И. С. с ЕГН ********** и адрес: село Ч,
ул. У №22 да заплати на „АТЕГ“ АД с ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. „С” № 16,
бл. ПЛОЦ, ет. 8, партер, сумата от 473,62 лева, представляваща сторени по делото разноски
за държавна такса и адвокатско възнаграждение, намалено на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата АТЕГ“ АД с ЕИК *** и
адрес на управление: гр. С, ул. „С” № 16, бл. ПЛОЦ, ет. 8 да заплати на адв. Д. В. М., с
ЕГН ********** и с адрес на кантората: гр. П, бул. „ПШ“ 81, ет. 3, ап. Б сумата от 412,13
лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на Ц. И. С. по гр. д. № 11160/2022 г. на СРС, 118 състав.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11