Р
Е Ш Е
Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
София,
.........................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА
КОЛЕГИЯ, IV въззивен
състав, в открито заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВЕЛИНА ПАПАЗЯН
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС Н.АТАНАСОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
При участието на секретаря Татяна
Асенова и прокурора Юлиана Христова, като разгледа докладваното от съдия Папазян
ВНОХД № 2851 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI.
Образувано е по протест и допълнение към него срещу присъда на СРС, НО, 11
състав, постановена на 10.05.2018г. по нохд № 9184/2017г., с която подс. Т.М.Д.
е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление
по чл. 206, ал.3, вр. с ал.1 от НК. В протеста се навеждат твърдения, че в
абсолютен разрез с правната теория и константната съдебна практика, СРС приел,
че изпълнителното деяние на разглежданото престъпление се състои в акт на
фактическо и юридическо разпореждане с предмета на престъплението и може да
бъде осъществен само чрез действие. В този смисъл се излага, че престъплението
може да се осъществи и чрез бездействие, изразяващо се в отказ да бъде върната
вещта, като този отказ следва да бъде противозаконен, а доказателствата по
делото са категорични за наличието на този елемент от състава на разглежданото
престъпление. Посочва се, че решаващият съд е признал подс. Д. за невиновен,
позовавайки се на неговото противоправно поведение, а именно невъзможността му
да върне вещта, доколкото същата е била вече отчуждена, а това обстоятелство не
може да обоснове несъставомерност на деянието по чл. 206, ал.1 и сл. от НК, тъй
като никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение.
Излагат се съображения, че уведомителното писмо, което е изпратено от
дружеството лизингодател не е връчено лично на подсъдимия е факт, който е
ирелевантен към неговата отговорност, тъй като невъзможността да му бъдат
връчени каквито и да било документи, произтича отново изцяло от неговото
противоправно поведение, а събраните по делото доказателства са категорични, че
дружеството –лизингодател е използвало всички възможни позволени му от закона
процедурни средства и механизми за установяване връзка с подсъдимия и уреждане
на взаимоотношенията им, но същият умишлено осуетявал всички техни действия. Предвид
всичко изложено постановената присъда се намира за неправилна и
незаконосъобразна, поради което се иска отмяната й.
В разпоредително съдебно заседание от 09.07.2018 г. въззивният съд по реда
на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняването на обстоятелствата по делото
не се налага разпит на подсъдимия и свидетели.
В открито заседание пред въззивния съд представителят на СГП намира
присъдата на СРС за неправилна и незаконосъобразна. Изразява съгласие с
изложените аргументи в подадения протест като счита, че по делото са събрани
убедителни доказателства, въз основа, на които да се направи несъмнен извод, че
подсъдимият е автор на престъплението, за което му е повдигнато обвинение.
Пледира за постановяване на нова присъда, с която атакуваната такава да бъде
отменена, а оправдания подсъдим да бъде осъден по повдигнатото му обвинение.
Защитата на подсъдимия – адв. М. оспорва подадения протест. Посочва, че
единствената възможна присъда е оправдателната такава. В тази връзка изтъква,
че процесният автомобил от 2010г. не се е намирал във фирмата, управлявана от
подсъдимия като са събрани убедителни доказателства, че същият е бил извън
територията на България, а именно в Обединените арабски емирства – Бахрейн. Посочва
още , че уведомителното писмо за разваляне на договора не е пристигнало до
дружеството, тъй като куриерската фирма е отбелязала, че не е успяла да открие
адресат на дадения адрес и в този смисъл подсъдимият не е бил наясно със
задължението си да върне вещта. Излага твърдения, че след като договорът е
сключен с юридическо лице, а наказателната отговорност е лична, то подсъдимият
не може да бъде отговорен по повдигнатото му обвинение. Оспорва наличието на
субективна страна на извършеното деяние, защото физическото лице не е било
уведомено от собствениците на лекия автомобил, че е настъпило ново основание,
което прекратява досегашното му такова да държи лизинговата си вещ. Обръща
внимание, че в случая се касае изцяло за договорни отношения и неизпълнение,
което може да се установи от гражданския съд. Моли съда да приеме, че
подзащитният му не е извършил престъплението, за което му е повдигнато
обвинение като иска от съда да потвърди първоинстанционната оправдателна
присъда.
В правото си на лична защита подсъдимият Д. се присъединява към казаното от
защитника си.
В правото си на последна дума подсъдимият Д. моли за потвърждаване на
присъдата на СРС.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите в протеста и допълнението
към него, както и тези, изложени от страните в съдебно заседание и след като в
съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на
атакуваната присъда, констатира, следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена фактическа
обстановка, която се установява от събраните по делото гласни и писмени
доказателства, обсъдени подробно в мотивите на присъдата. Първоинстанционният
съд е положил необходимите усилия за изясняване на обстоятелствата по делото и
е направил своите доказателствени изводи въз основа на достъпния и възможен за
събиране и проверка доказателствен материал. При самостоятелна преценка на
събраните по делото доказателства, второинстанционният съд не намери основания
за промяна във фактическата обстановка по делото, която е следната:
Подс. Т.М.Д. е ***г***, български
гражданин, осъждан, адрес: гр. ********, осъждан, ЕГН **********.*** подс.Т.М.Д.,
в качеството си на управител на „С.И.**“
ЕООД сключил договор за финансов лизинг №*********/09.09.2008г.
с „Х.-А.-А.-Л.“ ЕООД /с настоящо
наименование на търговското дружество „Х.А.Р.Б.“
ООД/, с предмет на договора - лек автомобил марка „Ауди“ с ДК № СА **** , собственост на „Х.-А.-А.-Л.“ ЕООД. Ведно с договор за финансов лизинг № *********/09.09.2008
г., подс. Д. приел и подписал Общи условия и предварителен погасителен план, в
който се уреждал начинът на плащане и размерът на погасителните вноски -
Приложение № 3, неразделна част от договора.
След сключване на договора, с приемо-предавателен
протокол на 15.09.2008 г. на подс. Д., в качеството на управител на „С.И.**“ ЕООД било предадено владението над
предмета на договора за финансов лизинг - лек автомобил марка „Ауди“, ДК № ****.
В изпълнение на договора за финансов лизинг,
дружеството-лизингополучател платило само една част от дължимите лизингови
вноски, в резултат на което лизингодателят
„Х.-А.-А.-Л.“ ЕООД изпратил уведомително писмо И..№316/15.02.2012 г. до
контрагента си, с което го информирал, че на основание т.4.2 от Общите условия
към Договор за финансов лизинг №*********/09.09.2008 г., договорът за финансов
лизинг е прекратен, поради неплащане на дължимите суми, от страна на
лизингополучателя. Съгласно Уведомителното писмо и Общите условия, договорът се
считал прекратен от датата на получаване на уведомлението, като
лизингополучателят следвало да върне незабавно и доброволно лизинговата вещ на
собственика й - „Х.-А.-А.-Л.“ ЕООД, на
адрес: гр. София, жк „Гоце Делчев“, бл. 22Б.
Уведомителното писмо било изпратено на „С.И.**“ ЕООД чрез куриерска компания „Спиди“ АД за което била изготвена
товарителница №23839309/15.02.2012 г. На същата било отбелязано, че съдържа
Уведомително писмо за прекратяване на договор за финансов лизинг, изх.№
316/15.02.2012г.
На същата дата (15.02.2012 г.) бил направен неуспешен
опит за връчване на уведомителното писмо на адреса на лизингополучателя в гр.
София, ж.к. „****. Пратката била върната на подателя, с изрично отбелязване на
липсата на връчване.
Тъй като вещта не била върната и била с неустановено
местонахождение, лизингодателят предприел действия по издирване и връщане на
същата.
След 2010 г. процесният лек автомобил физически се
намирал извън територията на страната и бил предмет на поредица възмездни
прехвърлителни сделки между различни лица.
Назначена СОЕ определила стойността на автомобила към
инкриминираната дата – 117 089 лв.
Изложената фактическа обстановка въззивният съд прие
въз основа събраните по делото писмени и гласни доказателства, а именно:
показанията на свидетеля Б.С.(л. 44-гръб); жалба с приложения (т. 1, л. 54-90
ДП); протоколи за доброволно предаване (т. 1, л. 140 ДП; т. 1, л. 166 ДП);
лизингово досие (т. 1, л. 143-165 ДП); приемо-предавателен протокол (т. 1, л.
167-168 ДП); справка от МВР-ГДГП (т. 1, л. 171 ДП); справка от лизингодател (т.
1, л. 174 ДП); справка за задължения (т. 1, л. 195-199 ДП); справка от Порше
(т. 1, л. 205 ДП); справка от А. и фирмено дело (т. 1, л. 207-218 ДП);
заключения на С. (л. 88-89), СГЕ (т. 1, л. 116-121 ДП), СПЕ (т. 1, л. 127-130
ДП) и СГЕ (т. 1, л. 136-139 ДП); справка от МВР-ДМОС (л. 107-110); справка а
съдимост (л. 11-12). Данъчната документация, находяща се в томове 2-6 от
досъдебното производство съдът счита за неотносима към предмета на
производството.
Въззивната инстанция изцяло споделя възприета
от СРС фактическа обстановка. Липсват каквито и да било противоречия, като
описаната обстановка почива на събрания доказателствен материал и отразява
достоверно фактите за случилото се. В обобщение – цялата доказателствена
съвкупност е безпротиворечива и от нея с необходимата категоричност се извежда
описаната по-горе фактическа обстановка.
В този
смисъл настоящата инстанция приема за законосъобразни, правилни и обосновани
изводите на контролирания съд досежно изложената фактическа обстановка и
извършения анализ на събраните доказателства и доказателствени средства по
делото.
За обосноваване на
фактологията си, първостепенният съд е извършил внимателен анализ на
приобщената по делото доказателствена съвкупност. Преди всичко районният съд е
отделил спорните от безспорните факти и в тази връзка правилно е приел, че
безпротиворечиво по делото са установени обстоятелствата около собствеността на
лекия автомобил, предоставянето на този лек автомобил във фактическата власт на
подсъдимия Д., състоянието при предаването му. Наред с това по непротиворечив начин съдът е
установил, че през инкриминирания период подс. Д. е бил управляващ и
представляващ дружеството – лизингополучател
„С.И.**“ ЕООД и в това си качество е подписал приемо-предавателния протокол,
удостоверявайки преминаването на фактическата власт върху процесния автомобил.
От
писмените доказателства категорично се установяват фактите на сключване на
договора за финансов лизинг, погасителния план към него, както и размера на
първоначално платената парична вноска. Видно от съдържанието му подробно е
уреден начина, по който този договор може да бъде развален поради неизпълнение,
също така срока на договора, условията за придобиване на процесния лек
автомобил от лизингополучателя.
От
събраните по делото писмени доказателствени източници се извеждат още
обстоятелствата свързани с преустановяване на плащанията по изготвения
погасителен план, фактът, че лекият автомобил – предмет на договора не е бил
върнат в патримониума на „Х.-А.-А.-Л.“ ЕООД и предприетите действия по
издирването му.
По
отношение на развилите се събития с процесната лизингова вещ след предаване на
владението от страна на дружеството лизингодател на подсъдимото лице са събрани
доказателства, че именно този лек автомобил е бил продаден от
представителството на Порше в Бахрейн на германския гражданин С.Н.и това се е
случило в началото 2010г. Не са налице доказателства дали и до какъв момент подсъдимият е ползвал
процесната вещ, кога и при какви обстоятелства се е лишил от фактическата власт
върху нея.
Съгласно
приложените писмени доказателства, а именно копие от уведомление (л. 77 -79 от
Том I от ДП) се установява, че лизингодателят е направил опит за разваляне на
договора за финансов лизинг, поради неговото неизпълнение. Този акт, обаче, не
е породил търсените правни последици, тъй като видно от извършеното отбелязване
на товарителницата на куриер „Спиди“ /л.78-79 от Том I от ДП/, това
уведомлението не е връчено и е отразено, че няма такова лице на посочения
адрес.
Съдът
не кредитира отразеното в приемо-предавателен протокол /л.167 от Том I от ДП/ фактическо предаване на
процесния лек автомобил „Ауди S8”от „С.И.**“ ЕООД на св. А.И.С.,
тъй като датата, на която е отбелязано това да се е случило е 23.12.2010г., е фактически
след времевия период, през който автомобилът е бил закупен от немския гражданин
С. Н., а именно в началото на 2010г./л. 13 от Том VII от ДП/.
При така установената фактическа
обстановка първата съдебна инстанция напълно обосновано е приела, че от
обективна и субективна страна подсъдимият Т.М.Д. не е осъществил състава на
престъплението по чл. 206, ал.3, вр. ал.1 от НК, за което му е повдигнато
обвинение.
Престъплението "Обсебване" по смисъл
на чл. 206 от НК спада към групата на престъпните
присвоявания, уредени в глава V от НК "Престъпления против
собствеността". "Присвояването" е акт на противозаконно
юридическо или фактическо разпореждане с чуждо имущество в свой или чужд интерес,
като може да се извърши както с действие, така и с бездействие. Присвояванията,
от своя страна, се характеризират с особен субективен елемент изразяващ се в
промяната на намерението на дееца от това да владее или пази повереното му
имущество правомерно, в такова да се разпорежда с него в свой или чужд интерес
противозаконно, в разрез с изначално предвиденото правно основание. Като част
от тази група престъпления, обсебването по чл. 206 от НК притежава описаните
характеристики като наред с тях разкрива и свои специфични особености -
непосредствения обект на посегателство може да бъде само движима вещ, която вещ
се намира във фактическата власт на дееца на определено правно основание - договорно
правоотношение, акт на държавен орган и др. От друга страна, престъплението е
резултатно, като неговата довършеност се обуславя от засягането възможността на
собственика на вещта да упражнява безпрепятствено всички правомощия, съдържащи
се в правото му на собственост върху нея. Особен е субектът на деянието, който
може да бъде единствено лице, което притежава фактическата власт върху предмета
на посегателство на правно основание. По отношение на субективната си страна,
престъпния състав на обсебването се осъществява единствено при форма на вина е
пряк умисъл, като във волево отношение извършителят цели противозаконното
разпореждане да бъде в негов или чужд интерес.
Тук
е мястото да бъде направено едно уточнение. В мотивите си към атакуваната
присъда, районният съд е приел, че е спорно дали подсъдимият може да носи
отговорност, доколкото инкриминираната вещ е връчена по силата на договор за
финансов лизинг на юридическо лице с представител подсъдимия, като е посочено,
че не са налице доказателства същият да е бил управляващ или представляващ.
Видно от приобщените писмени доказателства /л.
13-14 от Том VIII от ДП/ като управител на „С.И.**“ ЕООД е вписан именно
подсъдимият Т.М.Д.. Всеобщо известно е, че всяко юридическо лице има свои
представителни органи, които на базата на законите на страната и устав, имат
своите права, задължения и отговорности по управлението на дружеството и
представителството. ЮЛ извършват действия чрез представляващия си орган, респ.,
упражняват правата си посредством техните законни представители- физически
лица. В случая, дружеството се представлявало именно от подс.Д., а
процесният автомобил е бил предаден на него, в качеството му на представител на
ЮЛ –лизингополучател по договора за финансов лизинг. Получавайки достъп до лекия
автомобил и документите му по силата на заеманата длъжност, упражнявайки
фактическа власт върху него подсъдимият принципно може да носи отговорност за
„обсебване“, ако се установи, че останалите елементи от престъпния състав са
налице.
В случая обаче, настоящият съдебен
състав прецени развиваната в протеста
теза за доказаност на обвинението като напълно несъстоятелна и неподкрепена с
доказателства по делото. Изводите на СРС, че подсъдимият не е осъществил от
състава на престъплението по чл. 206, ал.1 НК са обосновани и законосъобразни.
В този аспект същият правилно е оправдан съгласно разпоредбата на 304 от НПК.
Изводите на съда по същество са обосновани, почиват на вярна интерпретация на
доказателствените средства по делото, направени са след събиране и проверка на
всички възможни доказателства, които са обсъдени логично и не са изопачени. Ето
защо присъдата на СРС е правилна и следва да бъде потвърдена изцяло в
наказателната й част.
Това
е така, тъй като подсъдимият Д. като управител на „С.И.**“ ЕООД е получил
фактическата власт върху вещ лек автомобил „Ауди S8”, на валидно правно
основание – договор за финансов лизинг №*********/09.09.2008г. с „Х.-А.-А.-Л.“
ЕООД Параметрите на разпоредителната му власт върху вещта са били очертани в
сключения на 09.09.2008 г. договор за финансов лизинг. От това се налага
изводът, че и противозаконността на извършеното разпореждане, която е
задължителен елемент на обективната страна на деянието, следва да се основава
единствено на тези разпоредби (съдържащи се в договора за лизинг). Поради
неизпълнение на част от дължимите лизингови вноски, до управляваното от
подсъдимия дружество е било изпратено уведомление за разваляне на договора с
искане за връщане на вещта. Видно от отразеното в товарителницата на куриер
„Спиди“, това уведомление не е достигнало до получателя си.
Безспорно
е вярно, че неизпълнението на задължението за връщане на вещта на нейния собственик
– дружеството лизингодател – съгласно константната съдебна практика, би могло
да представлява действие на разпореждане по смисъла на НК и чрез него е
възможно да се осуети нормалното упражняване правото на собственост на неговия
законен носител. Същият обаче във всички случаи следва да е противозаконен,
като от обективна страна е необходимо правното основание за държане на
процесната вещ да е отпаднало, а от субективната страна състава предпоставя
наличието на ясни представи и съзнание у дееца за липсата на правно основание
да продължи държането на вещта, да я задържи за себе си и да започне да
упражнява собственически правомощия т.е. да промени субективното си отношение
към нея. В конкретния случай обаче, съгласно приобщените писмени доказателства,
правилно районният съд е достигнал до извод, че не е налице отпадане на
правното основание за държане на процесната вещ, доколкото Договора за финансов
лизинг не е бил нито прекратен, нито развален. Това е така, защото видно от
общите условия към Договора за финансов лизинг
– конкретно т. 6.1. и 6.2 от
същите е посочено, че същият се прекратява с изтичане на уговорения срок
/лизингов период/ при изпълнение на всички задължения на страните по договора
или при предсрочно изкупуване на лизинговата вещ от Лизингополучателя. От така
написаното става ясно, че прекратяването на договора, поради изтичане на
посочения срок в него е възможно само тогава, когато е налице изпълнение,
каквото в случая не е налице. По делото е установено по категоричен начин, че
лизингополучателят не е изпълнявал своите задължения по погасяване на паричните
суми, като е настъпило и основание за разваляне, съгласно т.4 от Общите условия
към процесния договор. Основанията за упражняване на потестативното право на
едностранно разваляне на двустранен договор, поради неизпълнението му от
насрещната страна, са предвидени в разпоредбите на чл. 87 от ЗЗД. Лизингодателят е предприел
действия по развалянето му посредством изпращането на уведомление до
лизингополучателя, но същото не е получено от адресата, което от своя страна
обуславя липсата на прекратени договорни отношения и липса на задължение за връщане
на лизинговата вещ на собственика. Отпадането на правното основание за
упражняване на фактическа власт на държателя на вещите в този случай е
задължително съставомерно обстоятелство от обективна страна, за да е налице
започване на действия по обсебване на инкриминираните вещи, а в случая развалянето
на договора не е породило своите правни последици, поради което не се дължи
връщането на процесната вещ на датата, посочена в обвинителния акт /датата на
уведомлението за разваляне на договор, което не е получено от адресата-
лизингополучател/.
От
друга страна лизингополучателят не е бил наясно със задължението си да върне
лизинговата вещ, тъй като той не е получил уведомлението за разваляне на
договора за финансов лизинг, което предпоставя несъставомерност на престъпното
деяние и от субективна страна. Независимо, че в протеста се развиват доводи, че
уведомлението не е получено, поради недобросъвестното поведение на подсъдимия Д.,
който се е укривал /за което поведение не са събрани данни, доколкото е
изпратено само едно уведомление, не е направен повторен опит, нито пък изпратена
нотариална покана, която може да бъде връчена по реда на чл. 47 от ГПК/,
настоящият съдебен състав счита, че това не би могло да обуслови наличието на
субективна страна на инкриминираното деяние. Това е така, защото в
наказателното право вината не се предполага, тъй като това би означавало
тежестта на доказване да се прехвърли върху подсъдимия, което противоречи на
принципите на наказателния процес. Факт е, че за да се търси наказателна
отговорност от едно лице за умишлено престъпление от посочения вид, категорично
следва да бъде установено знанието му, че владее вещта без правно основание, а
в случая от събраните по делото доказателства се установи тъкмо обратното-
подсъдимият не е имал знание за своето задължение да върне процесната вещ на
собственика на 15.02.2012 г., тъй като не е получил уведомлението за
едностранно разваляне на договора.
Независимо
от горното е нужно да се отбележи, че правилен и обоснован е изводът, до който
е достигнал районният съд, че връщането на вещта на самата дата е било
обективно невъзможно, тъй като подсъдимият реално не е имал фактическа власт
върху процесната вещ. По делото са събрани категорични доказателства, че към
датата, когато е направен неуспешен опит да се връчи уведомлението и
инкриминирана посредством обвинителния акт -15.02.2002г., подсъдимият Д. не е
разполагал с фактическа власт върху инкриминирания лек автомобил, доколкото
същият е бил закупен още през 2010г. от германски гражданин. В случая дори да е
налице неправомерно фактическо разпореждане от страна на подсъдимия /за което
обаче не са събрани доказателства, тъй като по делото не е установено по какъв
начин процесния автомобил се оказва във представителството на „Порше“ в Бахрейн/,
то тези действия биха били извършени в някакъв неопределен момент най-късно до
началото на 2010г. /когато вещта е придобита от новия собственик/, т.е.
евентуални действия по обсебване биха били извършени в период от две години,
преди този посочен в обвинението.
С
оглед на изложеното и при така установената фактическа обстановка, настоящият
въззивен състав счита, че освен спорните граждански отношения между страните по
договорите за финансов лизинг установените по делото обстоятелства не
позволяват формиране на категорични изводи за наличие на съставомерно по чл. 206 от НК или по друг престъпен състав
поведение на лицето, което е привлечено към наказателна отговорност. Доколкото
в атакуваната присъда е формиран правилен извод за неустановяващо се от
доказателствата по разследването престъпно поведение на лицето, срещу което
производството е образувано и водено, то същата следва да се потвърди, а
подадения протест отхвърлен.
Обосновано
предвид изхода на делото на основание чл. 190, ал.1 от НПК разноските по делото
са оставени в тежест на държавата.
Въз основа на
изложеното и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, настоящият въззивен състав приема, че протестираната присъда е
правилна и законосъобразна и като такава следва да се потвърди. Присъдата е
постановена при безспорно и коректно изяснена фактическа обстановка, без да са
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон.
Така, при
извършената на основание чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна служебна
проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция не
констатира наличие на основания, налагащи неговата отмяна или изменение, поради
което същият следва да бъде потвърден, а депозирания протест - да бъде оставен
без уважение.
Мотивиран от
горното и на основание чл.334, т.6 вр. чл.338 от НПК, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 10.05.2018 г.,
постановена от СРС, НО, 11 състав по НОХД №9184/2017 г.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване
и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.