РЕШЕНИЕ
№ 151
гр. Карлово, 23.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101358 по описа за 2021 година
Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД
предявен от Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул. „И. В.“ № **, чрез адв.
Е. И., съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №* против „С-К“ АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № ***, представлявано
от Изпълнителния директор Х. М. Т..
Ищцата твърди, че на 08.02.2021 г. сключила с ответното дружество
договор за кредит, по силата на който й били предоставени в собственост
заемни средства в размер на 400 лева, при фиксиран лихвен процент по заема
36,00%, годишен процент на разходите – 42,58% . Съгласно чл.13 от договора
за заем, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ
сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на
физическо лице, което се одобрявало от ответното дружество. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в
договора, същият дължал неустойка визирана в чл.23 от договора в размер на
0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
представено обезпечение или сумата от 108 лева, като начислената неустойка
се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
1
уговорения погасителен план. Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не
дължала плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил
нищожен.
Ищцата счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в
размер на 36,00% не отговаря на действително приложения лихвен процент,
тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната
лихва. Поради по-високия лихвен процент, нараствала и стойността на
годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва била
един от компонентите му/, но същият не бил обявен на потребителя и не бил
посочен в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията
на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен
процент в размер на 36,00 %, към който се кумулира вземането,
представляващо скрита печалба визирана в договора за неустойка, с която
кредиторът допълнително се обогатява, се нарушават добрите нрави и се
внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на
договорното съглашение.
Твърди, че възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Или както било прието в решение № 452/25.06.2010 г.,
постановено по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...“.
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва
следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от
невъзможността да си върне заетата сума/.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
2
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В тази насока – Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378Д8,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече
от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави,
като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание
на това, че тя не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй
като към нея се кумулирала уговорената в договора неустойка. Реално
прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между
страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето. Поради това клаузите, въз основа на
които кредиторът се обогатява неоснователно, се явявали нищожни. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да
се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и
такова задължение не е възникнало за ищцата.
Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по
договора, с която следвало да се увеличи и стойността на реално приложения
годишен процент на разходите. Съгласно уговореното, заемополучателят
следвало да представи обезпечение визирано в договора, като същият дължал
неустойка на кредитора в размер почти равен на заетата сума.
Преценката за действителността на клаузата за неустойката и за
нейния обоснован размер следвало да се извърши при спазване на
критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което
било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа
3
за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало
да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като можели да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии – естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но
при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
ищцата, съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на
ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция.
В случая неустойката за неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици
за кредитора, тъй като щети за кредитора щели да възникнат единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Предвидената неустойка в размер почти равен на заетата сума
загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от
вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
4
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение: за кредит от 400,00 лева, заемателят се задължил
да осигури поръчителство на лица с визирани условия в договора;
ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които могат да поръчителстват – само
физически, не и юридически лица.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към ищцата неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката била договорена в
нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата
й обезпечителна функция.
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил
да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира
срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Дори да се приемело,
че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да
си осигури достатъчни обезпечения, той щял да договори достатъчен и
разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други
възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения,
създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си.
5
Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил
ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители -
едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринасяло
за постигането на целта на Директива 2008/48 да им осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8, 9 ,
23, 24, 43, 45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от
27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да
6
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като
той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 Maгleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради което
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени. Той не
спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността
на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да
черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да
изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения,
неустойката излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й
функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски като
по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била
добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
обогатявала неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя представлявала
допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да
бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да
бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част
от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК.
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит,
кредиторът или кредитният посредник следвало да предостави своевременно
на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на
предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за
сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
7
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по
чл. 5, ат.1 се предоставяла във формата на стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2. В настоящият казус не било извършено отнапред
разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по
договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен
заем и представения стандартен европейски формуляр, поради неспазване на
изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били изготвени без
заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР.
Както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да са
включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности
в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора.
Чрез уговореното в договора се въвеждал още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката била
включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга –
същата била предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита.
По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне
ГПР. Клаузата предвиждаща неустойка в договора противоречала на добрите
търговски практики като илюстрирала директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка, /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба била в пряко противоречие и с
добрите нрави, поради което била нищожна и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Този извод се формирал от естеството на договора за кредит /потребителски с
по-слаба и уязвима страна/, от съотношението на заема и неустойката, от
съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се
калкулира и неустойката, както и от съпоставка с вредите от неизпълнението.
Поради невключването на неустойката в посочения в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер
8
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д,
ал. 1 и ат. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била
в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл.
143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя била неравноправна и не
била породила правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Нищожността на
клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит – ГПР, имала за правна последица
изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл.
22 ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия
лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като
недействителен не пораждал права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят
дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание да
претендира исковите суми, тъй като следвало в ГПР и във ГЛП да бъде
посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка,
представляващо част от компонентите на ГПР.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само
частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната
му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора
относно определянето на процента на възнаградителната лихва не можели да
се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят
не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на
ЕС. Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като
9
договорът за потребителски кредит не можел да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно бил уреден като
възмезден и кредиторът нямало да го сключи без определено възнаграждение
за отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожността на целия договор. Аргумент за недействителност на договора
на това основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-
пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са
точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От
изложеното следвало, че законът поставя важен акцент на посочената
уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер
на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-
пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент
по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентираща
част от реквизитите на договора за потребителски кредит – лихвения процент,
представляваща част от същественото съдържание на договора, правела
цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на
задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска
възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач
или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл
Решение по делоС- 453/10, Peгenicova и Peгenic, точка 35 и С-397/11,
EгikaJoгos, точка 47).
Ищцата моли съда да постанови решение, с което бъде прогласена
нищожността на клаузата Договор за потребителски кредит № 670051
сключен между нея и ответното дружество на 08.02.2021 г., предвиждаща
заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
10
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. А.Д.,
оспорва исковете, като излага следните съображения:
Не оспорва обстоятелството, че на 08.02.2021г. между „С.-К.“ АД в
качеството си на кредитор и Б. Д. И. в качеството й на потребител по смисъла
на Закона за потребителски кредит (ЗПК) е сключен Договор за
потребителски кредит № 670051 (наричан за краткост Договора), по силата на
който, кредиторът следва да предостави на ищеца заемна сума в размер от
400.00лв. (четиристотин лева), а потребителят се задължил да върне сумата
заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване, съгласно
Погасителен план. В изпълнение на своето договорно задължение на
08.02.2021 г., „С.-К.“ АД превело на ищеца посочената в договора сума, за
което предоставя по делото платежно нареждане.
Ответникът възразява срещу твърденията на ищеца, че са нарушени
императивните изисквания на българското и европейското законодателство.
Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора и при
спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР) и Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). От отправянето на предложението до
сключването на договора страните използвали изключително средства за
комуникация от разстояние. Редът за организиране на системата бил посочен
в Общите условия уреждащи отношенията между „С.-К.“ АД и неговите
клиенти, по повод предоставяните от дружеството финансови услуги (заеми)
от разстояние (наричани за краткост ОУ), неразделна част от индивидуалните
договори за кредит. ОУ се намирали и били общодостъпни на уебсайта на „С.
- К.“ АД, находящ се на адрес: www.***********.**.
Съгласно приложимите към момента на сключване на Договора с
ищеца ОУ (утвърдени с Протокол от заседание на Съвета на директорите на
„С. - К.“ АД от 29.05,2020г.) - страните ползвали Интернет (и по-точно
размяна на електронни съобщения от и до електронна поща, както и уебсайта
на „С. - К. АД“, находящ се на адрес: www.**********.**) и/или телефон
(чрез гласови услуги или кратки текстови съобщения/ CMC) като средство за
11
комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията между
страните се осъществила по инициатива на ищеца чрез извършване на
действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Съгласно чл.5 от ОУ,
кандидатстването можело да се извърши по някой от следните начини: 1)
чрез попълване на електронна Заявка за кредит, намираща се на Уебсайта на
КРЕДИТОРА - www.***********.**, като заявяването на кредит се извършва
след създаване на Профил на ПОТРЕБИТЕЛЯ по реда на Раздел V от Общите
условия или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване, потребителят
предоставял на кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и
електронна поща (имейл). В раздел II „ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ“ от ОУ било
посочено, че „Идентификационен номер” представлява телефонен номер,
посочен от ПОТРЕБИТЕЛЯ при подаване на Заявката за кредит, с който
ПОТРЕБИТЕЛЯТ създал профил в уебсайта на КРЕДИТОРА и чрез който
Страните по договора ще осъществяват комуникация. Страните се
съгласявали, че във взаимоотношенията между тях (настоящи и бъдещи),
изявленията, направени до Дружеството от този Идентификационния номер
са изявления на заемателя - чл. 54 от ОУ.
Съгласно раздел II „ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ” от ОУ
„ПРОФИЛ/ЕЛЕКТРОНЕН ПРОФИЛ“ представлявал „обособено виртуално
пространство в Уебсайта на КРЕДИТОРА, достъпно единствено за
ПОТРЕБИТЕЛЯ, което последният достъпва чрез въвеждане на ЕГН и
временен код за достъп, представляващ 6-цифрен код, който се генерира и
изпраща автоматично от КРЕДИТОРА до посочен от ПОТРЕБИТЕЛЯ
идентификационен номер, с който ПОТРЕБИТЕЛЯТ е регистриран в
системата. Профилът се използва за получаване на информация и
документация от ПОТРЕБИТЕЛЯ, в това число, но не само, Стандартен
европейски формуляр, Общи условия на договора за потребителски кредит
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между страните, Договор
за потребителки кредит, Погасителен план и др., за осъществяване на
комуникация между Страните по договора, както и за извършване и
получаване на изявления свързани със сключването и изпълнение на
Договора за кредит от и до ПОТРЕБИТЕЛЯ“.
В допълнение, в чл.51, ал. 4 от ОУ било посочено, че „Страните се
съгласяват, че Идентификационният номер. Електронната поща Електронният
профил, представляват електронен подпис по смисъла на чл.13, ал. 1 от
12
ЗЕДЕУУ и ползването им е равностойно на саморъчен подпис на
ПОТРЕБИТЕЛЯ“ (т.е. ПОТРЕБИТЕЛЯТ е титуляр на електронния подпис).
Сключването на Договора било инициирано от ищцата с
попълването на „Заявка за кредит“ от 08.02.2021г., в която тя попълнила
своите три имена, ЕГН, адрес /постоянен и настоящ/, данни по лична карта,
мобилен телефонен номер, желания продукт, за който кандидатства, в това
число заемната сума и срока, за който желае да бъде разсрочено връщането й,
електронна поща, банкова сметка и други. След като попълнила Заявката за
кредит, ищцата натиснала бутона „Подай заявка“, с което същата изразила
своето недвусмислено искане да й се отпусне желания кредит. На тази
страница на ищцата бил предоставен Стандартен европейски формуляр,
който същата можела да изтегли. След натискане на бутон „Подай заявка“ на
ищцата била предоставена възможност да изтегли проекта на Договора за
кредит. Тъй като Б.И. била съгласна с неговото съдържание, последната
натиснала бутона „Подпис“, с което действие същата изразила своето
недвусмислено съгласие със съдържанието на договора и неговото
сключване.
Като допълнително средство за потвърждение на Заявката,
включително относно размера на кредита, срока на неговото изплащане и
месечната погасителна вноска, чрез обаждане до идентификационния номер
бил проведен телефонен разговор с ищцата. По време на разговора със
служител на „С. - К.“ АД, тя потвърдила, че кандидатства за потребителски
кредит съгласно който кредиторът ще предостави на ищцата заемна сума под
формата на кредитна линия в размер на 400 /четиристотин/ лева със срок на
ползване 12 /дванадесет/ месеца, а тя се задължавала да ползва кредита за
лични нужди и да го върне заедно е дължимата лихва и другите разходи по
кредита в сроковете и при условията на Договора и Погасителния план. В
рамките на срока на ползване на кредита, кредитополучателят можел
многократно да усвоява суми по кредитната линия (траншове) до максимално
разрешения лимит, като необходимо условие за усвояване на следващ транш
от кредита било кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои
задължения по усвоен предходен транш по кредита, да не е настъпила
промяна в декларираните обстоятелства, довели до отпускането на кредита и
след одобрение от страна на Кредитора.
13
На така подадената заявка бил поставен идентификационен номер №
159409 и след одобрение от страна на „С.-К.“ АД за отпускане на сумата, на
посочената от заявителя електронна поща **********@g.c, били изпратени
автоматично Договор за потребителски кредит № 670051/08.02.2021г. с
приложение № 1 /Погасителен план/ към него и стандартен европейски
формуляр /СЕФ/ и Общи условия /ОУ/. Процесиите документи съдържали
необходимата преддоговорна информация за желания кредит, предоставени
били в ясен и четим вид, на български език и при съблюдаване на
приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора за кредит и
приложенията към него били посочени дължимите от ответника суми,
заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж,
размер на лихвения процент по кредита. ГПР, изискването за предоставяне на
обезпечение.
Неразделна част от договора представлявало Приложение № 1 -
Погасителен план, в което било разписано, че кредитът се предоставя за срок
от 12 месеца, при краен срок за погасване на първи транш - 10.03.2021 г., при
общ размер на задължението от 412.00лв, от които 400лв. главница,
възнаградителна лихва от 12.00лв., а в хипотезата на чл. 20 от Договора - 520,
от които 400лв. главница, възнаградителна лихва от 12.00лв. и неустойка за
непредоставено обезпечение – 108 лв., с годишен лихвен процент от 36.00%.
и годишен процент на разходите (ГПР) 42.58%. Срокът, за който бил сключен
Договорът е една година, като потребителят се задължавал да погасява
сумите по всеки транш в срок до 30 дни след тяхното усвояване.
След запознаване с всички условия във връзка с кредита на
08.02.2021г. (денят на кандидатстване), Б.И. изразила своето съгласие за
сключване на Договора за кредит чрез кликване от нейна страна на бутона
„Подпис“ от нейния Профил, находящ се в уебсайта на „С. - К.“ АД.
Изразеното по този начин съгласие се отнасяло за Договора за кредит и
приложенията към него (вкл. Общите условия). Съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ
„страните приемат, че с кликване върху бутон „Подпис“ ПОТРЕБИТЕЛЯТ
подписва всеки един от горецитираните документи със своя електронен
подпис“.
В резултат на това между „С.-К.“ АД и ищцата като
кредитополучател, на 08.02.2021 г., бил сключен във формата на електронен
14
документ Договор за потребителски кредит № 670051/08.02.202lr.
Сключването на договора във формата на електронен документ било
съобразено изцяло със закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, ЗПК и с другите приложими нормативни
актове.
Относно неустойката дължима при непредоставено обезпечение,
ответникът заявява следното:
На първо място, съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1
ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието
изпълнение обезпечава. Тоест неустойката представлявала самостоятелно
съглашение, което в случая било обективирано в един и същи документ с
договора за потребителски кредит. С оглед което смята, че по отношение на
нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива
2008/48, а общите разпоредби на ЗЗД.
Посочва, че за да възникне задължение за неустойка, е необходимо
наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между
страните; кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го
изпълни; да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието
изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява, като всички тези
обстоятелства били налице в настоящия случай. Неустойка се дължала от
неизправната страна по договора, когато е налице онази форма на
неизпълнение, за която тя е уговорена, а именно - непредоставяне на
обезпечение по Договора. Неустойката била винаги парична санкция, имаща
за цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в противен случай би се
начислила ( в този смисъл Решение № 59 от 29.04.2010 г. по т.д. № 687/2009 г.
на В. К. с., Търговска колегия). С оглед което било и нормално в случай, че
задължението, което тя обезпечава не бъде изпълнено, размерът на
задължението на длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не следвало
да я прави нищожна, с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. В
случая тя била уговорена за неизпълнение на непаричното задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други
правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали
заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. С
15
оглед което и размерът на неустойката се определял, като процент от заетата
сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а
това зависело изцяло от волята на заемателя. Съгласно Решение № 122 от
18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на В. к. с., 4-то гр. отделение, при
определяне, дали неустойката противоречи на добрите нрави, съдът следва да
вземе предвид и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за
неоснователно обогатяване, с каквато възможност разполага и заемателя по
Договора. Съгласно Погасителния план – неразделна част от Договора,
неустойка се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е
предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие –
същата спирала да се начислява. Тоест причина за евентуалното начисляване
на такава неустойка щяло да бъде единствено виновното поведение на ищеца.
Ответникът счита, че така уговореният размер на неустойката
изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно
разместване на блага, като нейният размер от 108 лв. не е дори близо до
размера на предоставена сума от 400 лв. Неустойката освен обезщетителна
функция имала и други функции – обезпечителна и санкционна, като целта
била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение.
В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции,
като аргументи гласящи, че е загубила присъщата си функция, т.к. чрез нея не
се обезщетяват вреди от сигурни неблагоприятни последици били в разрез с
предназначението, което й дава законът. Неустойката имала стимулираща
роля за длъжника да изпълни точно задължението си, тъй като в противен
случай ще носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва
настъпването на вредите ти техния размер. При неустойката настъпването на
вредите било предполагаемо, макар и кредиторът да не трябва да доказва
техния размер /така Решение №11 от 27.06.2016 г. по т. д. № 3568/2014 г. на
В. к. с., 1-во отделение; Решение № 52 от 20.04.2015 г. по гр. д. № 5278/2013
г. на В. к. с., 1-во гр. отделение; Решение № 464 от 18.03.2011 г. по гр. д. №
516/2010 г. на СГС/. Въпреки това вредите от неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни. С
непредоставянето на обезпечение, кредиторът бил лишен от гаранция, че
неговото вземане някога ще бъде удовлетворено. Вредите, които настъпват за
кредитора били описани дори и в исковата молба. В подкрепа на твърдението,
16
че за кредитора настъпват вреди бил и фактът, че по процесния договор е
заплатена единствено сумата от 240 лв. Очевидно от представените по делото
доказателства с тази сума не се погасявала дори главницата по Договора.
Видно от Договора и погасителния план, вноската дължима по първия транш
по процесния договор била падежирала на 10 март 2021 г. Тоест ответното
дружество почти година след падежирането на сумите по първи транш, не
можело да събере дори сумата, която е отпуснало на ищцата. Всичко това
безспорно засягало интереса на кредитора.
Основната цел на уговорената неустойка била да репарира
причинените от неизпълнение в срок вреди. С неустойката също така се
целяло да се реализира точното изпълнение и ако не се постигне – да
санкционира за неизпълнение, както било и в настоящия случай /в този
смисъл и Решение № 89 от 02.10.2019 г. по т. д. № 1214/2018 г. на В. к. с., 2-
ро търг. отделение/. С оглед изложеното, клаузите уреждащи задължението на
заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните последици,
до които води неговото неизпълнение били валидни и непротиворечащи на
добрите нрави.
Следвало да се отбележи и че няма разпоредба, която да урежда
нейният максимален размер, като дори било прието, че тя може да бъде в
размер по-голям от размера на главното задължение. Доколкото по-големият
размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият
не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие с добрите
нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се
преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера,
получаващ се в резултат на неизпълнението /Решение № 80 от 25.01.2010 г.
по в.гр.д. № 1297/2009 г. на Апелативен съд София, ГО, 3 състав /. Предвид,
което нейният размер не бил прекомерен. Независимо от това и ако бъде
прието обратното, съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, както и съдебната практика,
дори и неустойката да се приеме за прекомерна, въпреки това тя била
действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да
отпада изцяло. Намаляването не целяло да установи пълна еквивалентност
между неустойката и действително понесените вреди, като този извод се
налагал от дефинитивно определения и обезпечителен и санкционен характер
/Решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633 /2014 г. на В. к. с., 1-во търг.
отделение; Решение № 80 от 25.01.2010 г. по в.гр.д. № 1297/2009 г. на А. с. С.,
17
ГО, 3 състав/. С оглед което, ако се приеме, че същата е прекомерно голяма,
нейният размер трябвало да бъде намален и не следвало цялата клауза да бъде
обявена за недействителна.
На следващо място не била налице изначална невъзможност да се
осигури в уговорения в Договора срок поръчител (срокът, в който е трябвало
да бъде осигурен поръчител бил 3 дни, а не както било записано в исковата
молба - 1 ден), който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил
запознат с условията на Договора, преди същия да бъде сключен (с
изпращането на СЕФ, Договора, Погасителния план и ОУ), като не бил
длъжен да сключва договора веднага, а разполагал с възможността първо да
открие лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и
което било съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да
премине към подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни
задължението си, ищцовата страна действала недобросъвестно, като по този
начин нарушила чл. 12 от ЗЗД, който гласял, че при воденето на преговори и
сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно – в
противен случай те дължат обезщетение. Критериите, на които трябва да
отговаря поръчителя също не били високи. Всяко едно от тях предпоставяло
успешното погасяване на задълженията по Договора. Следвало да се
отбележи и че няма разпоредба в закона, която да изисква уговореното от
страните обезпечение да бъде предоставено преди самото сключване на
Договора. Дори напротив, законът позволявал обезпечението да бъде
предоставено след сключването на договора, имайки предвид чл. 71 от ЗЗД.
Изключително важно било обстоятелството, че ответникът спазил
задължението си да извърши оценка на кредитоспособността на ищеца. На
08.02.2021г. /денят на кандидатстване и отпускане на кредита/, ответникът
извършил справка в Централния кредитен регистър към БНБ, като след това
преценил при какви условия може да сключи договор с насрещната страна по
делото и какви рискове крие това. С оглед което, процесният договор не
следвало да бъде обявяван за недействителен на това основание или да се
приеме че по тази начин заемодателят е „прехвърлил риска от неизпълнение
на своите задължения“.
Освен всичко изложено дотук, трябвало да се вземе предвид и
фактът, че в българското право в отношенията между правните субекти
18
действа принципът на свободно договаряне – чл. 9 от ЗЗД. С оглед на
принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля, страните се
съгласили да сключат договор за кредит, изискващ предоставяне на
обезпечение под формата на поръчител, в който изначално била включена и
клаузата, регламентираща неблагоприятните последици от неизпълнението на
това задължение. Договорът за кредит бил индивидуално уговорен между
страните (видно от предоставената между тях кореспонденция), като нямало
твърдения и доказателства в обратната насока. Ищецът бил предварително
запознат с всички елементи от Договора и имал възможността да въздейства
върху тях при подаването на заявката, по време на телефонния разговор, така
и след изпращане на имейлите, но не го е направил. С оглед което клаузите
уреждащи задължение за предоставяне на обезпечение, както и
неблагоприятните последици от неизпълнението му, не можели да бъдат
приети за неравноправни, а оттам и за нищожни на основание това, че не са
индивидуално уговорени. Въпреки това, ако се приеме, че въпросната клауза
е неравноправна, поради това, че не е индивидуално уговорена, следвало да се
има предвид Определение № 305 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2604 / 2017 г. на
В. к. с., 2-ро търг. отделение, съгласно което клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП,
които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка
на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо.
Наред с това, релевантно към настоящия спор било Постановление
№ 1 ОТ 29.03.1965г. по гр. д. № 7/1964 Г, Пленум на ВС, съгласно което:
„Когато длъжникът не изпълни задължението си да даде или да извърши
нещо, кредиторът има право да получи паричния сурогат на престацията от
имуществото му“. В случая страните се договорили, че при неизпълнението
на задължението на длъжника да извърши нещо, а именно – да предостави
обезпечение, кредиторът ще претърпи вреди, чийто паричен еквивалент е
размерът на договорената между страните неустойка - чл. 23, ал, 1 от
Договора. С оглед което клаузите уреждащи задължението за предоставяне на
обезпечение, както и клаузите, уреждащи неблагоприятните последици от
неспазването на това задължение, били действителни.
Годишния процент на разходите и годишния лихвен процент също
били съобразени с изискванията, заложени в европейското и българското
законодателство, и доводите на ищцата в тази насока били неоснователни.
19
Възнаградителната лихва се дължала отделно, на съвсем различно
основание от неустойката за непредоставено обезпечение, като двете
задължения били независими едно от друго, дължали се въз основа на
различни основания, функциите които изпълняват били различни и нямали
общо помежду си. Следователно и аргументи в подкрепа на това, че към
възнаградителната лихва следвало да се включи и неустойката за
непредоставено обезпечение, били необосновани, недоказани и
неоснователни.
Размерът на възнаградителната лихва зависел от редица фактори,
общо определени като размер на риска, който предприема заемодателя.
Предвид факта, че ответното дружество е финансова институция, която
отпуска парични средства срещу възнаграждение, която не извършва
влогонабиране и единственият й доход идва от добросъвестното изпълнение
на задълженията на нейните клиенти, лихва от 12.00 лв., не била прекомерна
и противоречаща на добрите нрави и поради което – не била и нищожна или
унищожаема.
Аргументът, че максималният размер на възнаградителната лихва не
може да бъде повече от три пъти законната лихва бил неправилен. Нямало
законова разпоредба, която да регламентира какъв може да е максималният
размер на възнаградителната лихва. Действително преди въвеждането на чл.
19 от ЗПК, съществувала съдебна практика, съгласно която
възнаградителната лихва не можеше да надхвърля трикратния размер на
законната лихва, но тази практика вече била неприложима. Съгласно чл. 19
ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва, а ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора). Тоест задължението за
възнаградителна лихва влизало в ГПР, като това било единственото
ограничение, което поставял законът, относно нейният размер. В случая
размерът на възнаградителната лихва не бил по-висок от петкратния размер
на законната лихва. С оглед което и не можело да се приеме, че не отговаря
на изискванията на закона. Така или иначе размерът на възнаградителната
лихва в процесния договор не бил по-висок от три пъти размера на законната
лихва.
20
Предвид всичко изложено, ответникът моли предявеният иск да
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан и да му се присъдят
разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и е видно от приложения по делото
договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия № 670051
от 08.02.2021 г., общи условия и погасителен план към него, че С-К“ АД, е
предоставило на ищцата заем от 400.00 лв., а последната е поела задължение
да върне сумата, ведно с договорна /възнаградителна/ лихва от 12.00 лв.
Договорът е сключен за срок от една година, като ищцата се е задължила да
погасява сумите по всеки транш в срок до 30 дни след тяхното усвояване.
Датата на плащане на вноска по първи транш е 10.03.2021 г., фиксираният
годишен лихвен процент по кредита е 36,00 %, годишният процент на
разходите – 42,58 %.
С разпоредбата на чл.13 от договора страните са постигнали
съгласие, че в срок до 3 дни от сключване на договора, кредитолучателят
следва да обезпечи задължението си с банкова гаранция или поръчителство на
едно физическо лице, което следва да отговарят на изискванията посочени в
ОУ – чл.20, ал.1: „Поръчител може да е дееспособно физическо лице
навършило 21 (двадесет и една) години, притежаващо българско
гражданство, с постоянно местоживеене в Б., с непрекъснати осигурителни
права /социално и здравно осигуряване/ през последните дванадесет месеца
преди датата на подаване на Заявката за кредит, което полага труд по
трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на
предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение
към датата на подаване на Заявката за кредит, както и е получавало
редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на
подаване на Заявката за кредит. Конкретно физическо лице може да бъде
поръчител само на един ПОТРЕБИТЕЛ. КРЕДИТОРЪТ има право в
зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да
въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя“ и чл.20, ал.2:
„Поръчителят трябва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и
да предостави следните документи: минимален осигурителен брутен доход -
21
1500 лв.; валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия,
под наблюдение, загуба и т.н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в
която и да е банка или небанкова финансова институция; да не е настоящ
ПОТРЕБИТЕЛ на КРЕДИТОРА; да предостави служебна бележка за доход
от работодателя за 6 месеца назад считано от датата на предоставянето
й пред КРЕДИТОРА“.
В чл.23 от Договора за кредит е уговорена процесната клауза за
неустойка, съгласно която, в случай, че потребителят не изпълни
задължението си за предоставяне на договорено обезпечение, същият дължи
на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение.
Съгласно ал.2 от същия член: „Страните се съгласяват, в случай на
настъпване на дължимостта на неустойката по-горе, ПОТРЕБИТЕЛЯТ да
заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна
вноска“, а съгласно ал.3: „Неустойката се дължи само за периода през
които ПОТРЕБИТЕЛЯТ не е осигурил договореното обезпечение. В този
смисъл, ако ПОТРЕБИТЕЛЯТ осигури обезпечение, макар и след изтичането
на срока за нейното предоставяне, неустойка не се дължи от момента на
осигуряването на обезпечението. Ако след предоставяне на обезпечението,
неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново
настъпва неизпълнение, като ПОТРЕБИТЕЛЯТ дължи неустойка считано
от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено“.
Общо дължимата сума с одобрено обезпечение е 412.00 лева, а без
одобрено обезпечение – 520.00 лева. Тоест, в случай, че се дължи неустойка,
същата е уговорена в размер на 108.00 лева за един лихвен период.
Тези уговорки се потвърждават и от приетата съдебно-счетоводна
експертиза, която не е оспорена от страните и съдът кредитира изцяло. Видно
от експертното заключение, с уговорената в процесния договор неустойка,
оскъпяването на кредита за 30 дни е в размер на 30 %, годишният лихвен
процент е 348 %, а годишният процент на разходите е 2229.81 %
При така установената фактическа обстановка съдът намира
следното от правна страна:
22
Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД – за
прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка от процесния договор,
поради противоречие и заобикаляне на закона и накърняване на добрите
нрави.
В случая се касае за договор за предоставяне на кредит от
разстояние. Легална дефиниция на този вид договори се съдържа в
разпоредбата на чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, според която договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Изхождайки от предмета на договора – предоставяне на кредит под
формата на заем, както и страните по него – ответник юридическо лице, което
е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, ищец – физическо лице, което при сключване на
договора действа извън рамките на своята професионална компетентност се
налага извод, че процесният заем има характер на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение, при решаване на
настоящия спор следва да намерят приложение правилата за
действителността на договора за кредит залегнали действащия ЗПК.
Относно клаузата за неустойка:
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е:
1. всяка уговорка в негова вреда;
2. която не отговаря на изискването на добросъвестността;
3. води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Съдът счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на
чл.143 от ЗЗП.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
23
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.23 от
Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна функция, тъй като
тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради неизпълнение на
договора, а е включена в погасителната вноска към този договор в следствие
на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е уговорена.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва
да отговаря /описани по-горе/, но не като условие за предоставяне на кредита,
а единствено само като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита,
че поставеното от заемодателя изискване заемателят да предостави в
тридневен срок банкова гаранция, която „…следва да бъде издадена в полза
на КРЕДИТОРА от лицензирана банка със седалище в Р. Б. или от банка от
трета държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Р. Б.
чрез клон, или от банка, лицензирана в държава-членка, която извършва
дейност на територията на Р. Б. директно или чрез клон при условията на
взаимно признаване, и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на КРЕДИТОРА всички задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ
по Договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на
която банката е получила писмено искане от страна на КРЕДИТОРА за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска“ –
чл.22, е най-малкото нелогично. Очевидно е, че това условие няма как да бъде
изпълнено и с тази клауза, заемателят е поставен в неравностойно положение
от заемодателя. Имайки предвид това, съдът прави извод, че заемодателят не
е търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и недължима печалба от
уговорения заем. Това означава, че той е договорил за себе си вземане, което
не му се следва и по този начин неоснователно се е обогатил.
На следващо място, поставеното условие за обезпечение на
задължението с поемане на поръчителство от физическо лице, което да
отговаря на определени изисквания, създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора. От начина,
по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчител, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще
бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една
24
страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително
условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а
от друга – изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях
длъжникът не би могъл да получи в определения срок информация.
Изпълнението на тези изисквания е свързано с получаване на информация от
различни държани институции /за неплатени осигуровки, трудова заетост,
кредитна история свързана със справка от БНБ, като срокът /до три дни от
подписване на договора/ за събирането на тази информация не отчита
сроковете по АПК за отговор на отправени евентуални запитвания, които са с
доста по-голяма продължителност. Изискванията свързани с кредитната
история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити
също е свързано със затруднения. В тази връзка следва да се подчертае, че да
се вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител
не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора „С. - к.“ АД, който
разполага с тази информация, се намира в сериозно противоречие с
изискванията на добросъвестността. Тази информация заемателят би могъл да
получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги
по занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам
проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
заемополучателя, съчетано с определянето на съвсем кратък срок за
изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да
възпрепятства длъжника да я изпълни и единствено с цел да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Съдът намира, че дори само
поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в
отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна
поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в този
смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Съгласно §1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В този смисъл, макар да
е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл.23 от
договора представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, за
25
която не е установено да е разяснена на потребителя и същият не е могъл да
прецени действителния размер на задължението си и последиците от забавата
си. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. Тази
клауза от договора противоречи и на добрите нрави и добрите търговски
практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. С
уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като то съставлява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля
допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Иначе казано, във всички случаи обезщетението, уговорено като
неустойка, се дължи единствено и само при виновно неизпълнение на
договора. Поради това е недопустимо в погасителните вноски,
представляващи главница и лихви, да бъде включена и неустоечна клауза, тъй
като не е налице неизпълнение на договора.
В случая неустойката е предвидено да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя, с което е нарушена
законът – нормата на чл.5 от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят
да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на
потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя
своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и
въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата
информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.
В чл.86 от ЗЗД е посочено, че при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законна лихва, а за
действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска
обезщетение съобразно общите правила.
Съгласно чл. 87 от ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен
26
договор не е изпълнил задължението си поради причина, за която той
отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение.
В чл.88, ал.1 от ЗЗД отново се сочи, че кредиторът има право на
обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
По този начин формулирана, клаузата за неустойка заобикаля
закона, респ. – цитираните норми на ЗЗД, поради което съдът я счита за
нищожна.
С оглед изложеното, искът по чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване на
клаузата за неустойка за нищожна, поради противоречие с добрите нрави,
нарушаваща и заобикаляща закона, следва да се уважи като основателен и
доказан.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца и направените в настоящото производство разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 300.00 лева за осъществено от адвокат Е. И..
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответникът следва да заплати на последния разноските за държавна
такса в размер на 50 лева, както и 200 лева за депозит за възнаграждение на
вещо лице.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1 ЗЗД за НИЩОЖНА
клаузата за неустойка – чл.23 от Договор за потребителски кредит №
27
670051/08.02.2021 г., сключен между „С-К“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № ***, представлявано от
Изпълнителния директор Х. М. Т. и Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул.
„И. В.“ № **, съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №*, поради противоречие с
добрите нрави, заобикаляща материално - правните изисквания на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № ***, представлявано от Изпълнителния
директор Х. М. Т. да заплати на Е.Г. И., адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №*, сумата
от 300.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл.
38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № ***, представлявано от Изпълнителния
директор Х. М. Т. да заплати на Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул. „И.
В.“ № **, сумата от 250.00 лева, представляваща разноски по делото
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
28