Р Е Ш Е Н И Е № 19
гр. Бургас, 21.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд - Бургас, Търговско отделение, в открито съдебно заседание на 06.02.2020 г., в състав:
Председател: Павел Ханджиев
Членове: Нели Събева
Христина Марева
при секретаря Станка Ангелова, като разгледа докладваното от съдия Ханджиев, в.т.д. № 22/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба от Б. Т. Г. срещу решение № 379 от 02.10.2019 г., постановено по т.д. № 652/2018 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, в частта, с която е отхвърлена претенцията му за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 10000 лв до претендирания размер от 35000 лв, предявен частично от пълния размер от 55000 лв.
Въззивникът Г. поддържа, че определяйки размера на обезщетението съдът не съобразил всички търпени от ищеца болки и страдания. Не бил спазен критерия на чл. 52 ЗЗ. и било определено обезщетение , занижено по размер, без да бъдат съобразени характера и вида на травматичните увреждания и последиците, които те са оставили върху живота и здравето на пострадалия.
При определяне на размера на обезщетение следвало да се вземат под внимание заключението на съдебномедицинската експертиза относно вида, характера и последиците на телесните увреждания, свидетелските показания относно причинените на въззивника болки и неудобства, възрастта на пострадалия към датата на катастрофата, икономическите условия в страната, стандарта на живот и лимитите на застрахователните покрития. Определеният от съда размер не бил съобразен с установилата се съдебна практика в региона при определяне на обезщетения при аналогични случаи.
Иска се отмяна на решението в отхвърлителната му част и присъждане на допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25000 лв заедно със законната лихва, считано от 14.11.2017 г. до окончателното изплащане. Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемият ответник З. “Б” АД чрез процесуалния си представител е представил писмен отговор. Въззивната жалба и отделните оплаквания в нея се оспорват като неоснователни.
Подадена е и насрещна жалба от ответника З. “Б” АД против тази част от решение, с която на ищеца е присъдено обезщетение над размера от 5000 лв до 10000 лв. Поддържа се, че окръжният съд неправилно не взел предвид и не обсъдил факта на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, като изключил доказателствата за съпричиняване. Като пешеходец, ищецът бил длъжен съгласно чл. 113, ал. 1, т. 1 З. вП преди да пресече пътния банкет да се огледа за евентуална опасност на пътя, а преди да навлезе на платното за движение - да се съобрази с разстоянията до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение. Ищецът не изпълнил тези свои задължения, тъй като според обясненията му видял, че единият от автомобилите не спира, но въпреки това предприел пресичане.
Иска се отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на обезщетението до 5000 лв. Претендират се разноски пред въззивната инстанция, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение.
Ищецът Г. , въззиваем по насрещната въззивна жалба, на когото бил връчен препис от нея, представил писмен отговор, с който я оспорва. Възразява, че пострадалият не е предприел пресичане на улицата внезапно, нито при ограничена видимост. Той пресичал по пешеходната пътека с бавен и спокоен ход, след като се огледал и в двете посоки. С поведението си преди и по време на инцидента с нищо не създал опасност за движението, поради което правилно съдът приел, че възражението за съпричиняване е неоснователно.
В откритото съдебно заседание страните поддържат жалбите и отговорите си, без да правят доказателствени искания.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените съображения и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок, от легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговарят на изискванията на закона за редовност, поради което с определение от 16.01.2020 г. са допуснати за разглеждане по същество. При извършената служебна проверка съобразно с правомощията си по чл. 269 ГПК Бургаският апелативен съд констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Бургаският окръжен съд е бил сезиран с искови претенции на осн. чл. 432 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗ. . Ищецът е изложил твърдения, че в резултат на ПТП от 25.03.2016 г., причинено от водача на МПС П. Д. Г. , която е управлявала автомобил, за който е била сключена застраховка “гражданска отговорност” с ответника-застраховател, е претърпял неимуществени вреди. Получил телесни увреждания: контузия на лява подбедрица, охлузвания по главата и фрактура на дясна ключица. Претърпял болки и страдания, били ограничени движенията му в раменната става, което се отразило негативно на психическото му състояние. Виновната за произшествието водачка се признала за виновна в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3 предл. последно, б. “а”, предл. 2, вр. ал. 1, б. “б”, предл. 2, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 119, ал. 1 З. вП, за което било одобрено споразумение по нохд № 5818/2016 г. на БРС. Ищецът поискала осъждане на застрахователя да му заплати сумата 35000 лв, като част от общо дължимото му обезщетение за неимуществените вреди в размер на 55000 лв, заедно със законната лихва от датата на увреждането 25.03.2016 г. до изплащането.
Ответникът-застраховател възразил, че ищецът е допринесъл със собственото си поведение за увреждането, тъй като не били налице доказателства, че като пешеходец е спазил задълженията си по З. вП. Оспорил механизма на произшествието и наличието на причинно-следствена връзка между поведението на водача и увреждането. Оспорил като завишен претендирания размер на обезщетението и възразил, че не дължи обезщетение за забава върху обезщетението от датата на увреждането.
С обжалваното решение първоинстанционният съд уважил главния иск до размер от 10000 лв, като в останалата част до претендирания размер от 35000 лв, предявен като част от общо дължимото обезщетение в размер на 55000 лв, отхвърлил претенцията. Присъдил обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя на осн. чл. 429, ал. 3 КЗ.
Така постановеното решение е правилно и въззивната инстанция на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите му. В допълнение и по повод конкретните оплаквания на въззивниците съдът съобрази следното:
Страните не спорят за следните факти с правно значение: На 25.03.2016 г. около 11 часа в гр. Б., на кръстовището на улиците “Х” и “М”, на пешеходна пътека тип “зебра”, е станало пътнотранспортно произшествие, при което ищецът като пешеходец е бил блъснат от лек автомобил с рег. № А* управляван от П. Д. Г. Гражданската отговорност на водача на този автомобил към онзи момент е била покрита по силата на договор за застраховка “гражданска отговорност” от ответното дружество-застраховател. Не се спори, че в резултат на удара ищецът е паднал на земята, при което е получил заявените от него телесни увреждания - контузия на лява подбедрица, охлузване на главата и фрактура на дясна ключица. Бил откаран в болница, където фрактурата е била обработена и е поставена имобилизация - ортеза - за 30 дни. Травмите причиняват болки, страдания и нарушават комфорта. Обичайният срок за възстановяване на фрактурата е 3 месеца, през който период са излекувани и други две трамври. В този смисъл е заключението по приетата СМЕ.
Механизмът на произшествието е установен с помощта на свидетелски автотехническа експертиза. Ищецът е пресичал ул. “. по пешеходна пътека тип “зебра”, без да навлиза внезапно, рязко или бързо на пътното платно. Бил е ударен от автомобила, който се е движил в лявата лента за движение, след като е бил преминал дясната лента, в която друг автомобил е спрял, за да осигури възможност за преминаване на пешеходеца. Автомобилът се е движил със скорост около 20 км/час, но не е предприел спиране, за да пропусне пешеходеца.
Със споразумение по нохд № 5818/2016 г. на БРС водачката П. Д. Г. се признала за виновна в чл. 343, ал. 3 предл. последно, б. “а”, предл. 2, вр. ал. 1, б. “б”, предл. 2, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 119, ал. 1 З. вП.
При тези безспорни между страните и установени в хода на делото факти се налага извод, че възражението на застрахователя за съпричиняване е неоснователно. Произшествието е станало, защото водачката на автомобила в нарушение на чл. 119 З. вП не е пропуснала стъпилия на пешеходната пътека пешеходец. От страна на водачката П. Д. Г. е извършено виновно и противоправно деяние, в резултат на което на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от претърпените физически увреждания заедно със стрес и притеснения. Налице е причинна връзка между противоправното поведение на Г. и вредоносния резултат. Ето защо са налице законовите основания за възникване на гражданска имуществена отговорност на водача съгласно чл. 45 ЗЗ. .
С договора за застраховка “гражданска отговорност” застрахователят-ответник се е задължил да покрие в границите на определената в договора сума отговорността на застрахования водач за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Ищецът е упражнил правото си на пряк иск против застрахователя по застраховката “гражданска отговорност” – чл. 432 КЗ. Застрахователят в изпълнение на задълженията, поети към застрахования водач, дължи на ищеца обезщетение за причинените му неимуществени вреди.
Размерът
на обезщетението за неимуществени вреди съдът съгласно чл. 52 ЗЗ. трябва да
определи по справедливост. Понятието “справедливост” е всякога свързано с
преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на
общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на
обществото. Това разбиране е обусловено от обективните икономически условия в
страната, индиция за които са нормативно определените лимити на
застрахователните покрития. За да определи паричния еквивалент на понесените от
ищеца болки и страдания, емоционални и психически травми, съдът съобрази, че
той е претърпял леки телесни повреди (контузия на подбедрицата и охлузвания на
главата), които безспорно са болезнени, но отшумяват сравнително бързо и не
оставят последици; средна телесна повреда - фрактура на дясната ключица, заради
която рамото му е било обездвижено с ортеза за срок от 30 дни, през което време
той е изпитвал болка, неудобства и затруднения в ежедневието. В същото време
съдът отчита, че ищецът не е бил хоспитализиран, не е бил опериран, не е бил
лишен от възможност да се движи, да излиза от дома си, да се среща с хора, да
общува с близките си. Травмите му са излекувани напълно след 2-3 месеца,
функцията на рамото е възстановена, липсват последици за здравето му. Съобразявайки
тези обстоятелства ведно с лимита на застрахователното покритие, индициращ
икономическите условия към
Оплакванията във въззивната жалба на ищеца за това, че първоинстанционният съд не съобразил всички търпени от нея болки и страдания са неоснователни. Съдът е обсъдил поотделно всички установени по делото факти и обстоятелства, свидетелските показания на съпругата на ищеца и заключението на СМЕ.
По същите съображения неоснователни са и оплакванията на застрахователя в насрещната въззивна жалба относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Изводите на въззивната инстанция и тези на първоинстанционния съд по отношение на главния иск съвпадат. Следователно въззивната жалба и насрещната въззивна жалба в тази част са неоснователни, а решението в същата част следва да се потвърди като правилно.
Относно претенцията за лихва: Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗ. вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗ. ищецът-кредитор би имал право ведно с главницата да получи обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане на сумата, ако беше търсила обезщетение от прекия причинител на увреждането. Тъй като тя търси обезщетение не от деликвента, а от застрахователя по застраховка “гражданска отговорност”, общото правило по ЗЗ. се дерогира от специалните норми на Кодекса за застраховането.
Съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, като в този случай той покрива, наред с другото, и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т.е. лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ. В чл. 429, ал. 3 КЗ е предвидено (1), че застрахователят покрива лихвите, дължими от застрахования, само в рамките на застрахователната сума и (2) че застрахователят плаща само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването за настъпилото застрахователно събитие от застрахования по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или считано от датата на предявяване на застрахователната претенция от пострадалото лице, която от датите е най-ранна. В случая лихвата се дължи от 14.11.2017 г., на която дата е предявена застрахователната претенция.
Поради неоснователността на насрещните жалби всяка от страните дължи на другата разноски съобразно с уважената/отхвърлената част на съответната претенция на осн. чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Ищецът е представил доказателства за сторени пред въззивната инстанция разноски в общ размер 1200 лв за платен адвокатски хонорар. Застрахователят представя доказателства за разноски в размер на 2332 лв, от които 100 лв - държавна такса и 2232 лв адвокатски хонорар. Възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното от застрахователя адвокатско възнаграждение е основателно. При материален интерес в размер на 30000 лв, представляващо сбор от обжалваемите интереси по двете жалби, минималният адвокатски хонорар съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС възлиза на 1430 лв. Защитата на страната се е изразявала в изготвяне на отговор на въззивната жалба на ищцата и насрещна въззивна жалба. Съдът намира, че хонорар от 2232 лв, отнесен към минималния от 1430 лв, е прекомерен и следва да се намали до минималния.
При това положение и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК застрахователят дължи на въззивника-ищец сумата 343 лв - разноски за въззивното производство съобразно с уважената част от претенцията му. Въззивникът-ищец от своя страна дължи на застрахователя сумата 1096 лв съобразно с отхвърлената част от претенцията.
Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 379 от 02.10.2019 г., постановено по т. д. № 652/2019 г. по описа на Окръжен съд - Бургас.
ОСЪЖДА З. “Б” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Д. № *, със съдебен адрес: ул. П.. Н. , вх. Б, ап. 2, да заплати на Б. Т. Г. , ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Б., бул. С. № 26, сумата 343 лв - разноски за въззивното производство съобразно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА Б. Т. Г. , ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Б., бул. С. № 26, да заплати на З. “Б” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Д. № *, със съдебен адрес: ул. П.. Н. М. № 7, вх. Б, ап. 2, сумата 1096 лв - разноски за въззивното производство съобразно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател :
Членове :