Р Е Ш Е Н И
Е
|
Номер ......./02.06 |
Година 2023 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-13 състав
|
на седми декември |
Година 2022 |
в
публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир
Вълков
секретаря Весела
Станчева
като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 1208
по описа за 2020 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Предмет на разглеждане са предявени
при условията на чл. 422 вр. чл. 124 ГПК искове по чл. 538 ал. 1 вр. чл. 481
ал. 2 ТЗ и чл. 537 вр. чл. 485 ТЗ.
Ищецът „:Щ.” ЕАД твърди на
23.05.2019 г. С.С. от името на ответното дружество „С.“
ООД да е подписал запис на заповед за сумата от 194 000 лева. На
23.05.2019 г. записът на заповед бил предявен, но плащане не последвало. Ищецът
предявил вземането в заповедно производство, но ответниците
възразили. Наведен е довод, че като абстрактна сделка записът на заповед не се
нуждае от основание, но в случая се сочи да обезпечава изпълнение на задължения
по договор за покупко-продажба на стоки от 04.02.2019 г. по силата на Анекси №
2 до № 7 – чл. 2.3 на 6 000 тона арматурна заготовка при договорена
единична цена за тон, разграничена съответно за материал и заготовка и
механизъм за корекция при промяна на базовата цена на суровия материал. Било и
договорено изработеното да бъде доставяно от дружеството на посочени в договора
строителни обекти. В изпълнение на договора ищецът заплатил 60 % от общо
договореното имущество на стойност 3 765 600 лв. при задължение на
дружеството да предостави банкова гаранция. Било договорено за всяка доставка за
цената на материала да се усвоява съответна част от платения авансдо пълното му изчерпване, докогато ищецът да заплаща
за доставката единствено труда за заготовката на суровия материал. Постигнато е
и съгласие при неусвоен аванс след прекратяване на правната връзка или при
наличие на друга причина, ответникът да върне формираната сума ведно с дължимия
ДДС в 5-дневен срок от настъпване на причината или от поканата (чл. 5.1.2. от
договора).
Понеже ответникът усвоил предварително получения аванс
за посрещане на свои задължения, съответно със закупен с тези средства материал
използвал за доставка към други свои клиенти, с анекси към договора ответното
дружество прехвърляло собствеността върху наличен в склада му суров материал и се
задължавало да го използва единствено на възложената от ищеца работа. С анексите
страните договорили и при намаляване на банковата гаранция поради извършена
доставка и намалена авансово платена сума дружеството да издаде запис на
заповед, авалиран от тримата управители – В.П., С.С. и Н.С.-М.. Сочи се поради опасността да не бъде доставено
на обекта конкретизирано в анекса количество суров материал (цялостно или
частично), за обезпечаване на това неизпълнение да било договорено и бил
издаден процесният запис на заповед. Твърди се, че при
проверка за реално доставеното количество заготовки било установено, че ответникът
издал фактури, но не доставил 271528,36 кг. суров материал, но въпреки това стойността
му в размер на 249 807,60 лв. била приспадната от авансово платената сума.
Ответното дружество било уведомено за констатираното разминаване и било
поискано продължаване на доставките, но такова не последвало. Ищецът не успял
да си възстанови изцяло авансово платената сума и от усвоената банкова гаранция
като непокрита останала сумата 147 124,37 лв. Навежда довод, че при
наличие на задължение по каузалното правоотношение ответното дружество дължи
изпълнение съгласно издадената запис на заповед. Ищецът предявил претенция в
заповедно производство, за което било образувано ч.гр.д. № 67996/2019 г. по
описа на СРС, 55 състав. Ответникът възразил, поради което се иска да бъде
признато за установено, че това вземане съществува, а ответникът отговаря
солидарно с поръчителя.
Ищецът твърди издаденият от ответното дружество запис
на заповед да е авалиран от ответника С.В.С.. Поради
постъпило възражение в заповедното производство се иска да бъде признато за
установено, че вземането съществува, а ответникът С.С.
отговаря солидарно с дружеството издател.
Ищецът твърди в заповедното производство да е
предявена и претенция за законна лихва, считано от датата на завеждане на
заповедното производство – 26.11.2019 г. като претендира да бъде установено и
това вземане.
По реда на чл. 213 ГПК за постановяване на общо
решение е присъединено и т.д. № 987/20 г., в рамките на което при идентично
съдържание на каузалното правоотношение се твърди, че на 23.05.2019 г. в
обезпечаване на същото задължение е издаден друг запис на заповед, но подписан
за „С. 73“ ООД от В.С.П.. Вземането било предявено по реда на чл. 417 ГПК, за
което е образувано ч.гр.д. № 67995/2019 г. по описа на СРС, 30 с-в, Иска се да
бъде признато за установено, че съществува вземане срещу издателя – „С. 73“ ООД.
Ищецът твърди В.С.П. да е подписал записа на заповед
от 23.05.2019 г. освен като представител на „С. 73“ ООД и в лично качество.
Поради постъпило възражение в заповедното производство се иска да бъде признато
за установено, че вземането съществува, а ответникът В.П. отговаря солидарно с издателя
– търговското дружество.
Ищецът твърди в заповедното производство да е
предявена и претенция за законна лихва, считано от датата на завеждане на
заповедното производство – 26.11.2019 г. като претендира да бъде установено и
това вземане.
В отговорите си по исковите молби ответниците,
представлявани от адв. Р.И. от САК, оспорват
предявените искове. Признават, че записите на заповед произтичат от каузално
правоотношение при описаното от ищеца съдържание. Твърди се обаче, че поради
допуснато от ищеца закъснение при освобождаване на банковата гаранция за
изпълнената част от договора е сключен анекс № 2, въз основа на който са
издадени и три броя записи на заповед като всеки един е авалиран
от всеки от управителите на ответното дружество при обща стойност от
582 000 лв. Навежда довод, че процесните записи
на заповед обезпечават именно изпълнението по анекс № 2 за доставка на 500 тона
арматурна заготовка, което било изпълнено. Признава се, че с последващо сключени анекси № 3, 4, 5, 6 и 7 са освобождавани
суми от банковата гаранция, отразяващи цена на 250 тона суровина арматурно
желязо с предписание, че съгласието за
намаляване на банковата гаранция от страна на Щрабаг
ще бъде направено на основата на представените Запис на заповеди – от Продавача
като юридическо лице, авалиран от тримата управители
при изрично посочване, че следва да е
издаден съгласно образец на Купувача и да е нотариално заверен. Застъпва
теза, че това съдържание на уговорката сочи на предстоящо издаване, но такива
записи на заповед не били издадени. Намира за невъзможно издадените при тези
обстоятелства записи на заповед да бъдат обвързани с последващо
възникнали задължения. Евентуално сочи, че връщането на аванса предполага
искане от ищеца, каквото оспорва да е било отправено и смята договора за
действащ, от което извежда извод да не е възникнало задължение за
възстановяване на аванса. Позовава се на съдебна практика, отричаща
възможността със запис на заповед да се обезпечи непадежирало
към момента на издаването му задължение. Навежда и довод, че ищецът е в
неизпълнение на свои задължения по договора и не може да черпи права от своята
неизправност.
При условията на евентуалност ответникът „С.“ ООД прави
възражение за прихващане със свои вземания към ищеца като твърди ЩРАБАГ да е
закъснял при внасяне на авансовата сума. Смята, че с оглед клаузата на чл. 12
от договора 12 ЩРАБАГ дължи неустойка в размер на 18828 лв. Твърди също така да
са извършени, но да не са били заплатени доставки по договора на стойност общо
64753,75 лв., от което неизпълнение смята за възникнало и вземане за неустойка по
силата на чл. 12 от договора в размер на 20163,15 лв.
В съдебно заседание по съществото на спора
процесуалният представител на ищеца – адв. М.П. от
АК-Монтана, поддържа исковете. Смята за доказано, че задълженията по договора
не са изпълнени – заплатен от ищеца материал не е доставен от ответното
дружество. Застъпва теза, че издаденият запис на заповед обезпечава
задълженията по всеки от анексите с оглед отразяването, че се издава запис на
заповед. Развива доводите си в писмени бележки. Претендират се разноски с
представен списък.
По съществото на спора процесуалният представител на ответниците „С.“ ООД, В.С.П. и С.В.С. – адв.
Р.И. от САК, оспорва исковете. Застъпва теза, че записите на заповед
обезпечават конкретно каузално правоотношение по конкретен анекс, по който
цялото заявено количество е доказано. Смята, че обезпечителната функция на
издадения условия запис на заповед е приключила. При изрично предвиденото
издаване на запис на заповед в последващите анекси приема
за еднозначно изводима връзка на издадените записи на заповед с конкретното
задължение и за невъзможно да бъдат отнасяни в обезпечение на следващи задължения.
Представен е и списък за претендираните разноски, а
доводи са развити и в писмени бележки. Прави и възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Адв. И. претендира и
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответниците.
Като обсъди въведените в процеса
факти с оглед на процесуалното поведение на страните и събраните по делото
доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, намира за установено от
фактическа страна съдът намира следното:
По делото не се спори, а и от
представения договор се установява, че на 4.02.2019 г. между „С.“ ООД и „Щ.“
ЕАД писмено е изразено съгласие, че „Щ.“ ЕАД купува от „С.“ ООД 6 000 т.
арматурна заготовка, представляваща суров материал (арматура) и заготовка,
изготвена съгласно Техническата спецификация на купувача съгласно приложение 1
при договорена цена. Посочено е, че „С.“ ООД за своя сметка следва да достави
стоката на посочени от купувача адреси. Клаузата на чл. 4 предписва при
осъществяване предмета на договора ищецът да заплаща на ответника цялата
стойност на получената стока съгласно издадените фактури при регламентиран
механизъм. Договорено е ищецът да предплати 60 % от договорената цена по
договора в двудневен срок от получаване на банковата гаранция. При
осъществяване на доставки ответникът издава фактура за доставеното количество
арматурна заготовка като приспада пропорционална част от внесения аванс до
пълното му изчерпване. Съгласно чл. 5.1.2. от договора в случай на останал
неприспаднат аванс било то поради прекратяване на договора или по някаква друга
причина, продавачът дължи да възстанови тази част заедно с дължимия ДДС за него
в 5 дневен срок от настъпването на съответното условие или отправено писмено
уведомление от купувача. Според чл. 5.2. ответникът предоставя на ищеца банкова
гаранция в негова полза за пълния размер на подлежащата на плащане сума без ДДС,
която следва да бъде поддържана валидно до пълното изчерпване на платения аванс
чрез направени доставки. Прието е, че извършване
на доставка на стока и приспадане на платения аванс се намалява и сумата на
гаранцията съгласно нейните условия. Страните са договорили, че при забава на
ищеца да заплати дължима цена по договора, той дължи неустойка в размер на 0,5%
от неиздълшената сума за всеки ден забава, но не
повече от 25% от стойността на дължимата сума.
С Анекс № 2 от 20.05.2019 г. писмено
е изразено съгласие, че „С.“ ООД се задължава до 31.05.2019 г. да закупи 500 т.
арматура и да я достави в свой склад с посочен адрес като след писмено
удостоверяване на доставеното количество с двустранен протокол собствеността
върху суровия материал преминава върху Купувача, Посочено е, че за доставеното
количество С.-73 издава фактура, с чиято стойност намалява направеното по договора
авансово плащане и с тази сума ще бъде намалена сумата на банковата гаранция
като до изчерпване на авансовата сума ЩРАБАГ ще дължи само цената на
заготовката. Посочено е, че съгласието за намаляване на банковата гаранция от
страна на Щрабаг ще бъде направено само след
представяне на равностойни Запис на З – от Продавача като юридическо лице, авалиран от тримата управители – В.П., С.С. и Н.С.-М.. Записът на заповед следва да е издаден съгл.
Образец на Купувача и да е нотариално заверен. Като причина за подписване на анекса се сочи
констатирано затруднение за своевременна доставка на направените заявки до
обекта на ЩРАБАГ. Отразено е също така, че в деня на подписване на анекса е
издадена и фактура за договорената стока.
По делото
не се спори, а и от представеното в заверено копие писмено доказателство (л. 38
от делото) се установява, че на
23.05.2019 г. в гр. София С.В.С. като представляващ „С.“ ООД е подписал
документ, наречен запис на заповед, платим на предявяване без протест и
разноски, в който е посочено, че срещу представянето на записа на заповед
безусловно и неотменимо се задължава да плати на Шрабаг
ЕАД сумата от 194 000 лв. Документът е подписан като поръчител от С.В.С..
Не се
спори също така, а и от представеното в заверено копие писмено доказателство
(л. 32 от т.д. № 987/20 г.) се
установява, че на 23.05.2019 г. в гр. София В.С.П. като представляващ „С.“ ООД
е подписал документ, наречен запис на заповед, платим на предявяване без
протест и разноски, в който е посочено, че срещу представянето на записа на
заповед безусловно и неотменимо се задължава да плати на Шрабаг
ЕАД сумата от 194 000 лв. Документът е подписан като поръчител и от В.С.П..
По делото
не се спори, а и видно от писмо, адресирано до ищеца (л. 220 от делото) предмет
на учредената в полза на ЩРАБАГ банкова гаранция е обезпечение на евентуално
искане за възстановяване на авансово плащане в размер на 3138000,00 лв. без включен
ДДС.
С Анекс № 3 от 26.06.2019 г. писмено
е изразено съгласие, че С.-73 се задължава до 30.06.2019 г. да закупи 250 т.
арматура при описаните вече условия.
С Анекс № 4 от 05.07.2019 г. писмено
е изразено съгласие, че С.-73 се задължава до 11.07.2019 г. да закупи 250 т.
арматура при описаните вече условия, относими към
въведения в процеса спор.
С Анекс № 5 от 02.08.2019 г. писмено
е изразено съгласие, че С.-73 се задължава до 08.08.2019
г. да закупи 250 т. арматура при описаните вече условия.
С Анекс № 6 от 17.09.2019 г. писмено
е изразено съгласие, че С.-73 се задължава до 21.09.2019 г. да закупи 250 т.
арматура при описаните вече условия.
С Анекс № 7 от 15.10.2019 г. писмено
е изразено съгласие, че С.-73 се задължава до 19.10.2019 г. да закупи 250 т.
арматура при описаните вече условия.
По делото не се спори, че
договореното количество от 500 т. заготовка е доставено, а вещото лице
установява доставките да са фактурирани за периода 28.05.2019 г. – 04.07.2019
г. Въз основа на издадена фактура № 6632/19.05.2019 г. е намалена стойността на
банковата гаранция със сумата от 485 000 лв.
От неоспореното заключение на вещото
лице М. се установява, че на 22.02.2019 г. ищецът е превел на ответното
дружество сумата 3765000 лв. Установява се също така, че договорените
количества арматурна заготовка с анекси № 2, 3, 4, 5, 6 и 7 възлиза на 1750 000
кг. на стойност 1672500 лв. Вещото лице установява разлика между осчетоводеното
количество доставен суров материал и удостовереното в приемо-предавателните
протоколи от 270291,79 кг., съответстващо на 249294,05 лв. (без ДДС) и 299152,86 лв. с ДДС. По договора е
усвоен аванс в общ размер от 2 615 059,14 лв. с включен ДДС,
възстановен е аванс в размер на 1003416,44 лв. с включен ДДС и остава неусвоен
аванс от 147124,42 лв. с включен ДДС.
Вещото лице установява също така
извършени плащания по доставки със закъснение като размерът на договорената
неустойка възлиза на 19363,56 лв. както и незаплатено възнаграждение за
изработване на заготовките на обща стойност 64753,75 лв.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 538 ал. 1 вр. чл. 481 ал. 2 ТЗ
Повдигнатият
спор в заповедното производство ангажира ищеца да докаже съществуване и
изискуемост на предявеното вземане, което в случая предполага да бъде установено
в процеса, че е издаден запис на заповед при установената от закона форма и
съдържание като ответното дружество е било надлежно представлявано.
С оглед нормата на чл. 465 ТЗ съдът споделя
утвърденото в съдебната практика разбиране, че придаденото от страните по каузално
правоотношение предназначение на менителничния ефект
да обезпечи изпълнението определено
задължение легитимира издателя да противопостави на поемателя
възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между тях. Абстрактният
характер на менителничния ефект се проявява едва при липса
на очертаната връзка между издателя и приносителя на ценната книга и то при
положение, че приносителят е добросъвестен – не знае за причината да бъде поето
безусловното задължение за плащане и/или обстоятелства, легитимаращи
издателя да се противопостави на търсено изпълнение (в този смисъл решение № 67
от 25.05.2017 г. по т. д. № 60075/2016 г. на ВКС, ГК, І ГО). При тази
регулаторна рамка следва да бъде обсъден въведеният в процеса спор досежно съществуването на обезпеченото със записите на
заповед задължение.
Писмените изявления от името на
ответното дружество съдържат нормативно утвърдените реквизити – всеки от документите
е наречен "запис на заповед", а този текст се съдържа и в съдържанието
на самия документ на езика, на който е написан. Изявленията отразяват безусловно
обещание да се плати посочена в документите парична сума. Падежът е определен
според изрично предписан начин с чл. 486 ал. 1 т. 1 ТЗ. Указани са мястото на
плащане, името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати,
датата и място на издаване. Документите носят и подпис за лица, притежаващи предписана
от закона представителна власт по отношение на дружеството, от чието име е
поето задължението. Следователно, налице са валидно поети менителнични
задължения.
Страните не спорят, а и съдържанието
на писмено изразената воля в Анекс № 2 позволява яснота за връзката между
издадените записи на заповед и каузалното правоотношение. Страните не спорят, а
и при отчитане правилата на чл. 20 ЗЗД от клаузата на чл. 2.3. на Анекс № 2 следва,
че записите на заповед обезпечават възможност за възстановяване на авансово
платена, но неусвоена по договорения начин сума. По делото не се спори, а и
заключението на вещото лице дава основание за извод, че авансово заплатената
сума във връзка с договорената доставка с Анекс № 2 е надлежно усвоена. Спорно между
страните е дали издадените във връзка с Анекс № 2 записи на заповед са в
състояние да обезпечат други задължения. Това поставя въпроса кое всъщност е обезпеченото
със записите на заповед задължение.
Макар и обусловена от каузалното
правоотношение, менителничната сделка проявява
относителна самостоятелност. Затова и връзката
й с конкретно задължение следва да е еднозначно изводима. Такава не може да
се предполага. Клаузата на чл. 2.3. от Анекс № 2 определя записът на заповед
като условие за намаляване на банковата гаранция, но не го обвързва с конкретно
договорената доставка. От своя страна банковата гаранция обезпечава възстановяване на предплатената сума.
При тези обстоятелства възможен се явява извод, че записът на заповед
припокрива по съдържание произтичащото от банковата гаранция покритие, но до
размера на указаната в ценната книга сума.
От друга страна самостоятелността на
менителничната сделка не изисква писмено
удостоверяване на връзка с каузалното правоотношение. Няма пречка пречка тя да бъде утвърди и с фактически действия, каквито
в случая се установяват. Легитимацията на приносителя на ценната книга
произтича от 1) упражняваната фактическа власт върху нея и 2) изводимите от
съдържанието й права. Следователно издателят е обвързан от менителнично
поетото задължение докато не получи ценната книга и то при изрично
удостоверяване, че задължението е изпълнено (в този смисъл решение № 88 от
07.06.2010 г. по т. д. № 765/2009 г. на ВКС, ТК, II
ТО). При отсъствие на тези предпоставки обвързаността съществува докато обезпеченото
задължение не бъде погасено, Ответникът не твърди да е поискал връщане на
записа на заповед с отбелязване, че паричното задължение е погасено с
изпълнението на дължимото по Анекс № 2.
Ответникът не оспорва и че ищецът е
дал съгласие за последващо редуциране размера на
банковата гаранция при все че изрично договореното условие за издаване на
равностойни записи на заповед със следващите анекси не е изпълнявано. При договорно
утвърдения интерес за обезпечаване посредством издаден запис на заповед и
произтичащата от съдържанието на менителничното
задължение възможност ищецът да се възползва от намиращите се във фактическата
му власт и непоискани от ответника записи на заповед логично следва извод, че
страните са възприели меродавността им и занапред.
Освен това, страните не спорят, а и
доказателствата позволяват еднозначен извод, че записите на заповед обезпечават
неизпълнение на условно предвидено задължение – възстановяване на авансово
платена сума. Това определя задължението за плащане като възможно, но не и
желано от тях развитие на отношението им. Записът на заповед е легитимно
средство за обезпечаване на условно поето задължение.
Спецификата в каузалното
правоотношение между страните, а и предвид изводимата от договорната клауза
причина за издаване на процесните записи на заповед,
съответно конклудентните действия на страните,
определят като неотносима към настоящия случай съдебната
практика, цитирана от ответника в отговора по исковата молба. Прави
впечатление, че и в цитираното от адв. И. решение № 108/22.07.2014
г.по т.д.№ 2418/13 г. по описа на ВКС,
ТК, I ТО изрично се указва, че погасяването на задължението по каузалното правоотношение рефлектира
върху менителничното, доколкото е доказана връзката
между тях. Падежът на записа на заповед овластява
приносителя да наложи изпълнение на менителничното
задължение, поради което и Върховният касационен съд обявява, че пристъпване
към изпълнение е неоправдано при наличие на еднозначно установена връзка с конкретно задължение. Върховният
касационен съд придава меродавност на падежа на задължението по каузалното
задължение и за менителничното. Понеже основание за
реализация на гаранционно-обезпечителната отговорност е неизпълнението, меродавно
се явява състоянието на правоотношението не към момента на възникване на
каузалното задължение (каквато връзка предлага адв. И.),
а на неговия падеж – моментът на
очакваното изпълнение.
Също така, както е посочено в
мотивите, опасността произтича от реализация на менителничния
ефект преди да е настъпила изискуемост на обезпеченото задължение. Затова и
Върховният касационен съд отрича възможността да бъде присъдено обезщетение за
забава – законна лихва, основано на менителничния
ефект, ако такова не произтича и от каузалното правоотношение между същите
страни. Няма обаче разумна причина да се изключи менителното
задължение въпреки настъпилата изискуемост на обезпеченото вземане понеже записът
на заповед е бил предявен преждевременно. Обвързващата сила за длъжника следва
не от интерпретацията на правата от страна на приносителя, а от проявлението на
предписаните от закона обстоятелства. Затова и неправилната преценка, довела и
до предявяване на записите на заповед преди възникване на обезпеченото с тях
парично задължение, не е в състояние да ги лиши от придадената им със закон
обвързваща сила.
Настоящият състав приема, че при установената
в случая връзка между каузалното правоотношение, но недоказана такава между
издадените записи на заповед и задължението за доставка, произтичащо от Анекс №
2, настъпилият падеж на вземането по каузалното правоотношение след предявяване
на записа на заповед остава без правно значение. Процесните
записи на заповед обезпечават изпълнение не на конкретна доставка по договора –
непарично задължение, а на задължението за връщане на неусвоен аванс
включително и при договорените заявки с последващите
анекси.
Ответникът основава оспорването си и
на неизпълнени от ищеца задължения, предхождащи реализацията на каузално обосновеното негово задължение. Законът допуска длъжникът
да обуслови изпълнение на дължимото от надлежно изпълнение на насрещно
задължение (чл. 90 ЗЗД). Това обаче предполага нарочно изявление с очертаното
съдържание. Ответникът не твърди извънсъдебно да е отказал изпълнение на
установените задължения при тези условия, а такова не се установява да е
надлежно въведено и в процеса. При тези обстоятелства безпредметно остава
обсъждането дали между установените задължения на ответника и тези на ищеца
съществува предписаната от закона връзка, за да изключи изискуемостта на
каузалното задължение.
Страните обаче изрично са обусловили
задължението за връщане на авансово заплатената сума от писмено искане от
страна на ищеца. По делото не се установява искане за плащане да е било
отправяно извънсъдебно – представената към исковата молба покана (л. 40 от
делото) касае реално изпълнение на задължението за доставка. На договореното
условие съответства обективираното искане за плащане,
основано на неизпълнение на установеното в проеса
задължение за връщане на неусвоения аванс, инкорпорирано в исковата молба. С
оглед правилото на чл. 235 ал. 3 ГПК тези обстоятелства следва да бъдат
съобразени, поради което настоящият състав приема за доказано наличието на
задължение за плащане, произтичащо от Договор за покупко-продажба на стоки от
4.2.2019 г. – връщане на неусвоен аванс общо в размер на 446277,28 лв.
(осчетоводена, но недоставена стока на стойност 299152,86 лв. и останал
невъзстановен аванс в размер на 147124,42 лв.), ангажиращо и ответното
дружество да изпълни поетите от негово име менителнични
задължения.
По
предявените искове с правно основание чл. чл. 537 вр.
чл. 485 ТЗ
Съгласно чл. 485 ал. 1 ТЗ, съответно
приложима по силана та чл. 537 ТЗ и по отношение на
запис на заповед, задължилото се като поръчител по записа на заповед лице
отговаря както издателя на ценната книга. Ищецът
следва да докаже наличие на писмени изявления, отразяващи предвиденото от
закона съдържание на запис на заповед, който документ да е подписан както от
издателя, така и от ответниците С.С.
и В.П. в лично качество.
Както бе посочено вече процесните записи на заповед съдържат нормативно
утвърдените задължителни реквизити. Те сочат да са подписани съответно от С.В.С.
и В.С.П., поради което и тези ответници отговарят към
ищеца в същия обем, както и „С.“ ООД, а по силата на чл. 513 ал. 1 ТЗ – при условията на
солидарност.
При установеното съществуване на менителничните задължения налице е процесуалното условие за
разглеждане на противопоставените в процеса възражения за прихващане.
От заключението на вещото лице се
установява ищецът да е получил стока без да е заплатена следващата се сума за
изпълнената заготовка с последователно настъпил падеж през периода 15.08.2019
г. – 05.04.2020 г. общо на стойност 64753,75 лв. Нормата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД овластява ответника да откаже реално изпълнение като
същевременно освободи ищеца от негово задължение. По аргумент от чл. 104 ал 2 ЗЗД погасителният ефект настъпва към момента, когато са се проявили
предписаните от закона предпоставки за компенсация – наличие на еднородни и
ликвидни (определени по основание и размер) вземания, които да са насрещни
(прихващащият да съвместява качеството длъжник и кредитор спрямо своя
кредитор). Предвид това правило без значение остава както моментът на
упражняване на възражението за прихващане, така и този на утвърждаване безспорността
на вземанията. Необходимо е обаче вземането на прихващащия – ответникът в
случая, да е изискуемо, но е достатъчно задължението му към ищеца да е изпълняемо.
Понеже изпълнението предполага
представа у длъжника какво и защо се търси от него и при положение че
действието на договора не е обусловено от срок, а авансовата сума обезпечава
изпълнение на непарична престация, меродавен за
възникване на вземането е достигнало до ответника искане. Неизпълнението
въпреки поканата за реално изпълнение, изводима от писмо с дата 13.11.2019 г.,
не поражда задължение за връщане на авансово получените суми. Кредиторът е в
правото си да се освободи от правната връзка, предоставяща възможност на
длъжника да изпълни макар и със закъснение, което обаче предполага изрично
изявление с такова съдържание (арг. от чл. 87 ал. 1 ЗЗД). След като поканата не съдържа това изявление, ответникът е останал
обвързан от заявеното очакване за реално изпълнение – доставка на заготовки в
посоченото количество. Паричното задължение за ответника възниква едва при
упражненото от ищеца и договорено между страните обстоятелство – да бъде поискано
възстановяване на сумата.
В заповедното производство са
предявени менителничните задължения, описанието на
които не позволява яснота за причината на търсеното плащане. Възможността
ответникът да разбере защо ищецът го смята за длъжен да заплати търсената сума обаче
е осигурена с връчения препис от исковата молба, поради което настоящият състав
приема паричното вземане на ищеца за възникнало на 26.08.2020 г. – получен препис
от исковата молба по т.д. № 987/20 г. Определеният срок за плащане на установените
парични задължения за ищеца преди тази дата води до изискуемост на активното
вземане в размер на 64753,75 лв., а възникналото парично задължение към ищеца е
изпълняемо от ответника още към 26.08.2020 г. без
оглед на договорения срок за доброволно изпълнение. Предходно усвоената банкова
гаранция и частично върната сума са индикация, че ищецът не желае да разчита на
последващи доставки, но сами по себе си не обективират искане за връщане на процесните
суми.
Както бе посочено вече длъжникът
може да откаже да изпълни задължението си, само ако се позове на това свое
право. С оглед принципа на реално изпълнение този отказ е и стимул за
насрещната страна по правоотношението да изпълни своето задължение. Затова и
законът не освобождава длъжника от неговото задължение, а само отлага момента
за изпълнение до изпълнението на насрещното. С други думи възможността
длъжникът да не изпълни се явява не привилегия, а средство за осигуряване на
реалното изпълнение, макар и със закъснение. Предпоставка за постигане на този
ефект е обективирано изявление, направено достояние
на насрещната страна в правоотношението. Тъй като ищецът не твърди да е спрял
плащането след като е уведомил ответника за очаквано насрещно изпълнение дължи
и неустойка във връзка със забавено плащане на договореното възнаграждение за изпълнена
арматурна заготовка. Предвид неоспореното заключение на вещото лице М.
формираната неустойка за периода на забавата възлиза на 19363,56 лв. Клаузата
на чл. 12 от договора обаче ограничава договорно установения механизъм за обезвреда до 25 % от стойността на дължимата сума.
Формираното задължение досежно заплатените със
закъснение суми се включва в очертания лимит, но отнесен към неплатените суми лимитът
възлиза на 16188,44 лв. Вземането за неустойката произтича от съгласуваната
между страните воля, поради което и вземането възниква само ако указаните в
клаузата факти и обстоятелства се проявят и същестува
в очертания обем. След като страните са възприели предел на договореното
обезщетение, произтичащото от съгласието вземане е ограничено до посочения
лимит, основаното на договорната клауза вземане съществува до сумата 16188,44
лв.
Клаузата на чл. 12 свързва вземането
за неустойка с неизпълнение на задължение за заплащане на дължимата цена
по договора. Съгласно чл. 4 задължение за плащане за купувача (ищеца) възниква за доставената стока, каквато
е и характерната престация за процесния
договор. В същия смисъл е регламентирано задължението и в клаузата по чл. 6,
съответно чл. 8.1. от договора. Макар и авансовата сума да касае част от
цената, задължението за това плащане не произтича от доставена стока, от което
едва еднозначно изводимо се явява задължението за плащане за купувача.
Задължението за плащане се свързва и
с наличие на изрично указан падеж, посочен в съответната фактура. Задължение за
издаване на фактура според чл. 5.1.1. обаче произтича
с осъществена доставка на стоката. Така очертаното съдържание на задължението
не е относимо към авансовото плащане.
От друга страна и законът свързва
правото на търговец да получи плащане при доставена стока в съответствие със
заложените критерии (чл. 327 ал. 1 ТЗ). Авансово платимата сума не почива на
насрещна престация, а предпоставя
условия за изпълнение предмета на договора – получените средства могат да бъдат
използвани за закупуване на договорения материал според предварително
планираните отделни доставки (чл. 2 от договора).
По тези съображения настоящият
състав приема, че нито съдържанието чл. 12 от договора, нито изводим от други
клаузи смисъл на задължението, обуславя неустоечна
отговорност при забава в изпълнението на авансовото плащане. Предложеното от
ответника тълкуване не съответства и на целта на неустоечната
клауза – да го възмезди за вредите от неполученото възнаграждение. При
положение че и законът свързва вземането за цената на продавана вещ с
изпълнение на главното задължение на продавача, санкциониране за несвоевременно
платен аванс не би могло да намери опора и в добрите нрави. Ето защо няма
основание неустоечната клауза да бъде разпростряна и
по отношение на авансовото плащане като безпредметно остава обсъждането дали е
налице твърдяната забава при така договореното плащане.
Ответникът се позовава и на
възникнали за него вземания за законна лихва върху дължимо възнаграждение за
заготовката и признатата неустойка. Както бе посочено вече прихващането почива
на еднозначно определени по основание и размер насрещни вземания. Очертаните
вземания за законна лихва в отговора на исковата молба не отговарят на този
критерий. За пълнота следва да се посочи и че по силата на чл. 104 ал. 2 ЗЗД
тези вземания не могат да възникнат. С оглед ретроактивния
ефект на изявлението за прихващане предпочитанието на ответника да се разпореди
с вземането си, противопоставяйки го на претендираното
от ищеца вземане, ограничава евентуална отговорност за вреда от забава при
настъпилата към минал момент компенсация.
Характерно за менителничната
сделка е, че издаденият документ материализира посоченото в него вземане. Ето
защо и всеки от процесните записи на заповед
обосновава самостоятелно менителнично задължение,
легитимирайки ищеца да получи плащане по всеки от записите на заповед до указаната
в документа сума от по 194 000 лв.
Ответникът противипоставя
на двете самостоятелни вземания идентични по основание и размер свои вземания.
Тъй като прихващането води до погасяване на активното вземане, няма основание
да бъде отнесено в пълен размер и към двете менителнични
задължения. Правото на длъжника-кредитор да прихване поражда реципрочно
задължение за кредитора-длъжник да зачете настъпилата промяна. Съгласно чл. 104
ал. 1 изр. първо ЗЗД прихващането се извършва с изявление на прихващащия
кредитор, което следва да достигне до кредитора по пасивното вземане. В случая
се установява, че ищецът е получил отговора с инкорпорираното в него изявление
за прихващане в рамките на производството по т.д. 987/2020 г. досежно издадения за „С.“ ООД запис на заповед от В.С.П..
Поставеното условие в изявлението, че вземането на ищеца бъде установено в
съдебното производство, съответства на предписанието на чл. 104 ал. 1 изр.
второ ЗЗД. Следователно към 26.10.2020 г. – датата на връчване на преписа от
отговора, правото на прихващане е валидно упражнено. Предвид установените
насрещни еднородни и ликвидни задължения настоящият състав приема, че по силата
на прихващането е погасено именно индивидуализираното в отговор вх. №
91849/10.09.2020 г. вземане на ищеца, произтичащо от запис на заповед за сумата
от 194 000 лв., подписана от В.С.П. както в качеството му на представляващ
„С.“ ООД, така и с указание да поръчителства за задължението. По тези
съображения съдът приема, че вземането на ищеца, предмет на т.д. № 987/2020 г.
е частично погасено чрез прихващане със сума в общ размер от 80942,19 лв. или
искът се явява основателен и доказан за разликата до сумата от 171335,09
лв.
Понеже погасителният ефект на
прихващането произтича от разпореждане с определено по основание и размер активно
вземане, обективираното изявление в рамките на т.д. №
1208/2020 г., достигнало до ищеца едва на 22.12.2020 г., не се явява надлежно.
Извършеното разпоржедане с предходно изявление било
то и под допустимото според чл. 104 ал. 1 изр. второ ЗЗД условие, лишава „С.“
ООД от възможността да го противопостави повторно. По делото не се твърдят,
нито от данните по делото произтичат други обстоятелства, с които правният ред
свързва погасяване на менителничното задължение,
произтичащо от записа на заповед, подписан от С.В.С. в качеството му на
представляващ „С.“ ООД и като поръчител на издателя. Ето защо така предявеният
иск следва да бъде уважен изцяло.
По предявената при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК претенция за законна лихва от датата на предявяване на заявлението в
заповедното производство.
Процесуалният закон утвърждава
изключение от правилата за определяне на предявено пред съд право по основание
и размер досежно формирано акцесорно
вземане за лихва след датата на предявяване на иска. По силата на чл. 422 ал. 1 ГПК правилото се явява приложимо и към заявлението. Понеже нормата не
регламентира правилата, от които произтича вземането за лихва, приложение
следва да намери материалния закон.
По силата на чл. 79 ал. 1 ЗЗД при
неизпълнение длъжникът освен поетото или възложено му от закона задължение,
дължи да възмезди кредитора и за вредите от закъснението. По аргумент от чл. 81
ал. 2 ЗЗД изпълнението на паричното задължение е винаги възможно, а нормата на
чл. 86 ал. 1 ЗЗД утвърждава необоримо предположение, че неизпълненото парично
задължение поражда вреда като определя механизъм за остойностяването й. За
разлика от чл. 136 ал. 2 ЗЗД (отм.) обаче действащият понастоящем материален
закон не придава правно значение
на процесуалното действие по предявяване на иска като изрично преурежда предпоставките за настъпване на забавата с
дефинитивната норма на чл. 84 ЗЗД. Законът не определя срок за изпълнение на
установените в случая менителнични задължения, а
такъв не следва и от съдържанието на едностранната сделка – издадена е на
предявяване. Ето защо забавата предпоставя покана за
изпълнение.
Макар и процесните
записи на заповед да са предявени в деня на издаването им – 23.05.2019 г., с
оглед установената в случая гаранционно-обезпечителна функция те не обосновават
лихвоносно задължение за издателя към този момент (в този смисъл и Решение
№ 171/11.11.2014 г. по т.д.№ 2913/13 по описа на ВКС,
ТК, I ТО).
Настоящият състав обаче не споделя разбирането, че принципно защитима
гаранционно-обезпечителна функция може да бъде отказана поради възможно
несъответствие при акцесорния елемент от дълга –
лихвата за забава. Менителничният дълг се явява
алтернативно средство за постигане на зачетен от правния ред интерес –
кредиторът да получи следващата му се сума.
При разкритата
връзка между издадените записи на заповед и каузалното отношение между страните,
меродавно е съдържанието на каузалното правоотношение. След като поемател съвместяващ и качеството кредитор в каузалното
правоотношение дължи да търпи изводимите от последното възражения досежно обективираното в ценната
книжа задължение за плащане, логично е на същия режим да бъде подчинено и акцесорното вземане за лихва. В този смисъл от правилото на
чл. 506 ал. 1 т. 2 ТЗ се ползва единствено добросъвестният поемател.
Бидейки запознат с произтичащите от каузалното правоотношение възможности кредиторът-поемател е недобросъвестен. Понеже няма
основание да изисква изпълнение на обективираното в
ценната книга вземане, не възниква и предписаното от закона задължение за обезвреда поради забава.
Същевременно обаче реализацията на
гаранционно-обезпечителната функция в пълнота предполага настъпилата забава по
отношение на менителнично обезпеченото вземане да
осигури възможност за реализация и на признатото за менителничния
ефект акцесорно вземане за законна мораторна лихва. Както бе посочено вече гарантираното от процесните записи на заповед парично задължение е
възникнало при проявление на договореното условие – искане за връщане на
авансово платена сума вместо изпълнение на възложена арматурна заготовка, едва
на 26.08.2020 г. Законът утвърждава неопровержимо предположение, че липсващото
плащане към установен момент поражда вреда за кредитора. При положение че до
26.08.2020 г. задължение за плащане не е възникнало, то и предположението за
претърпяна вреда е изключено. Поради неосъществено плащане в деня на поканата
припокриващите се по съдържание с каузалното задължение парични вземания по
записите на заповед са станали лихвоносни. При тези съображения настоящият
състав приема, че вземанията и по двата записа на заповед подлежат на плащане
ведно със законната лихва, считано от 27.08.2020 г. до погасяване на
главницата. Макар и вземането за законна лихва след предявяване на иска да не
съставлява самостоятелен иск, доколкото е облекчена форма за защита на зачетено
от правния ред самостоятелно материално право настоящият състав приема, че
дължи да го отрече с нарочен диспозитив.
По
разноските
Законът задължава страната,
предизвикала съдебно производство с необосновано от правна гледна точка
формирано убеждение за действителното правно положение, да възмезди насрещната
страна в процеса за сторените и доказани по делото разноски. При установения
изход от спора ответникът дължи да възстанови направените от ищеца разноски – заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Законът изрично определя разхода за
привлечен адвокат в съдебно производство като присъщ за съдебното производство,
поради което и подлежащ на възстановяване. За
разлика от съдопроизводствените разходи, чийто размер
бива определен било от закона, било от съда, размерът на адвокатското
възнаграждение зависи изключително от избора на конкретен адвокат. Следователно
размерът на този разход пряко зависи от избора на заплатилата го страна. В тази
насока и съответно на принципно установената граница на отговорността за обезвреда – пряка и непосредствена последица от укоримо поведение, намира пряко изражение в нормата на 78
ал. 5 ГПК. Съдът е овластен да съобрази размера на
този разход с провокиралата го нужда – спецификата на разразилия се спор.
Понеже необходимо присъщият разход цели да обезпечи участието на лице,
притежаващо призната по установения ред квалификация, самият закон придава
значение на възприетия от адвокатската гилдия праг, осигуряващ очакваната
качествена услуга. Претендираното и заплатено възнаграждение
за спора, предмет на т.д. № 1208/20 г. от 3660 лв. (второто по ред съдебно
производство) е по-ниско от минималния размер, възлизащ на 5410 лв. Претендираното и заплатено възнаграждение за оказаната
правна защита на ищеца по присъединеното т.д. № 987/20 г. е в размер на 6492
лв. Общо дължимото минимално възнаграждение за двете самостоятелни производства
възлиза на 10820 лв., а заплатеното и претендирано в
процеса на 10152 лв. и то въпреки явилото се усложнение от правна и фактическа
страна, произтичащо изключително от противопоставените възражения от ответниците. При тези обстоятелства възражението е
необосновано.
При все че разноските се претендират
по отделните производства, те следва да бъдат определени и разпределени между ответниците като при отсъствие на предписано от закона
основание за солидарност всеки от тях дължи да възстанови съответна част.
Гарантираният от закона достъп до съд
ангажира адвокатурата, а и всеки адвокат да поемат защита и тогава, когато
страната няма възможност да предплати възнаграждението му. От представените
договори се установява, че ответниците са
представлявани в процеса при тези условия. Нормата на чл. 38 ал. 2 ЗА ангажира
насрещната страна по спора да заплати определено при условията на Наредба № 1 възнаграждение
на отзовалия се адвокат, когато са налице предпоставките за ангажиране
отговорността за разноски на насрещната страна по спора. При частично
отхвърлената претенция по силата на чл. 78 ал. 3 ГПК за ищеца възниква
задължение да заплати съответна част от сторените разноски.
Предмет на съдебното производство е оценяем иск, а Наредба № 1 установява като база за
определяне размера на възнаграждението на адвоката на отстоявания интерес. Нормата
на чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата овластява
самоуправляващата се общност да регламентира механизма за определяне размера на
възнаграждението. Настоящият състав обаче приема, че утвърдените рамки за
преценка размера на възнаграждението – да бъде справедливо и обосновано, е
приложима и при тълкуване Наредба № 1. След като основа за остойностяване на
адвокатския труд е спецификата на спора броят на защитаваните лица остава без
значение. Понеже основание за възникване на тази отговорност се явява поетата
защита без адвокатът да получи гарантираното му от правилата възнаграждение,
меродавна е редакцията на Наредба № 1 към датата на сключване на първия договор
– към този момент предметът на спора е очертан. Определено при тези условия
възнаграждението при изследвания в процеса интерес от 388000 лева възлиза на 10820
лв., която сума следва да бъде отчетена при остойностяване на дължимото
възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковете.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения при
условията на чл. 422 ГПК иск, че за „Щ.“ ЕАД, ЕИК ******** със
седалище и адрес на управление:*** съществува вземане на основание чл.
538 ал. 1 вр. чл. 481 ал. 1 ТЗ срещу „С.“
ООД, ЕИК ********с адрес по делото: гр. Видин, бул./ул. ******** и на
основание чл. 537 вр. чл. 485 ТЗ срещу В.С.П.
с адрес *** при условията на солидарност за сумата 171335,09
лв. – задължение по запис на
заповед с дата 23.05.2019 г., подписан за „С.“ ООД от В.С.П., за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК на 09.12.2019 г. по ч.гр.д. № 67995/19 г. по описа на Софийски
районен съд, 30 състав, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
27.08.2020 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване, че съществува вземане за разликата до посочената в заповедта сума
от 194 000 лв. поради извършено прихващане с вземане в размер на 64753,75 лв.
– незаплатена сума за труд по арматурна заготовка по договор за
покупко-продажба на стоки от 4.02.2019 г. по фактура № 6693/25.07.2019 г. и
издавани фактури за периода 01.08.2019 г.
– 05.03.2020 г., и с вземане в размер на 16188,44 лв. – неустойка за
неплатените фактури на основание чл. 12 от договора, както и на предявената при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
претенция за законна лихва за периода от 26.11.2019 г. до 26.08.2020 г.,
включително.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения при
условията на чл. 422 ГПК иск, че за „Щ.“ ЕАД, ЕИК ******** със
седалище и адрес на управление:*** съществува вземане на основание чл.
538 ал. 1 вр. чл. 481 ал. 1 ТЗ срещу „С.“
ООД, ЕИК ********с адрес по делото: гр. Видин, бул./ул. ******** и на
основание чл. 537 вр. чл. 485 ТЗ срещу С.В.С. с адрес *** партер при условията на солидарност за
сумата 194 000 лв. – задължение по
запис на заповед с дата 23.05.2019 г., подписан за „С.“ ООД от С.С., за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 09.12.2019 г. по ч.гр.д. №
67996/19 г. по описа на Софийски районен съд, 55 състав, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 27.08.2020 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване на предявената при условията на чл.
214 ал. 2 ГПК претенция за законна лихва за периода от 26.11.2019 г. до
26.08.2020 г., включително.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78 ал. 1 ГПК „С.“ ООД, ЕИК ********със седалище и
адрес на управление:***, С.В.С. с адрес *** партер и В.С.П. с адрес ***, да
заплатят на „Щ.“ ЕАД, ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление:*** сумата от 28315,35 лв.
– разноски в производството пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на
основание чл. 38 ал. 2 ЗА „Щ.“
ЕАД, ЕИК ******** със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на Р. Х.И. с адрес *** сумата 632,05 лв. – разноски в заповедното и
исковото производство.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от съобщението до всяка от страните, а в частта за
разноските – пред настоящия съд при условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: