№ 852
гр. Бургас , 03.08.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на трети август, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Детелина К. Димова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100501256 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК и е образувано по повод подадена
частна жалба, наименована „молба“, депозирана от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. Победа, ул. „Генерал
Владимир Вазов“ №3, представлявано от инж. Ганчо Йовчев Тенев –Изпълнителен
директор, чрез пълномощник Десислава Златева, на длъжност „главен юрисконсулт“
против разпореждане от 21.06.2021 г. по гр.д. №1834/2021 г. по описа на РС Бургас, с което
районния съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя за връщане на заплатената
за исковото производство по чл. 422 от ГПК държавна такса в размер на 75 лева.
В частната жалба се навеждат твърдения за неправилност на постановеното от
първоинстанционния съд разпореждане. Оспорват се мотивите на съда, според които
заявителят в заповедното производство имал право на самостоятелна преценка дали да
изпълни указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1 т. 2 ГПК за предявяване на
установителен иск за вземането си или ако не ги изпълни и в резултат на това заповедта за
изпълнение бъде обезсилена, то да обжалва съответния съдебен акт. Според частния
жалбоподател, в посочената хипотеза заявителят няма право на преценка дали да изпълнява
или не указанията на съда. Твърди, че таксата, чието възстановяване се иска, е платена без
правно основание и ищецът няма вина за това, че е изпълнил неправилно дадените от
заповедния съд указания. Моли за отмяна на постановеното разпореждане и вместо това
иска да бъде постановен акт по същество, с който да му бъде възстановена внесената
държавна такса в размер на 75 лева.
Частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу акт, който подлежи на
обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално
допустима. Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна по следните
1
съображения:
Видно от приложеното ч.гр.д. №6443/2020 г. на Районен съд Бургас, след издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за претендираните от „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД суми, дължими от М.Я.А., съдът е предприел действия по връчването й
на посочения ответник. В резултат на осъществените действия по връчване на заповедта,
районният съд е приел, че длъжникът не е открит по реда на чл. 47, ал. 1 и 3 от ГПК, в
резултат на което със свое Определение № 261053 от 09.02.2021 г. е дал указания на
дружеството- заявител, че на основание чл. 415, ал. 1 т. 2, във връзка с чл. 47, ал. 1, 3 и 5 от
ГПК следва да предяви установителен иск за вземането си в 1 – месечен срок, считано от
съобщението, като довнесе и дължимата държавна такса.
В изпълнение на така дадените указания, ищецът „Водоснабдяване и канализация“
ЕАД е предявил искова молба с правно основание чл. 422 от ГПК, към която е представил и
доказателство за довнесена държавната такса в размер на 75 лева /чието възстановяване се
претендира в настоящото производство/.
След образуване на исковото производство, съдът, сезиран с разглеждане на иска е
извършил самостоятелна преценка за допустимост на исковото производство, резултатът от
която е обективирал в свое Определение № 931 от 26.04.2021 г. по гр.д.№ 1834/2021 г. по
описа на БРС. С цитираното определение, съдът е прекратил производството поради
недопустимост на предявения иск, като е приел, че за ищеца липсва правен интерес от
водене на иска, тъй като заповедта е влязла в сила. Съдът е изложил мотиви относно
надлежно осъществена процедура по връчване на заповедта за изпълнение по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, както и за липса на втората предпоставка, визирана в чл. 415, ал. 1 т. 2 от ГПК,
а именно лицето да не живее на адреса, което обстоятелство да е удостоверено от връчителя
с посочване на източника. Определението за прекратяване на производството не е
обжалвано и същото е влязло в сила. В срока за обжалването му, ищцовото дружество е
подало молба, с която е поискало възстановяване на държавната такса по исковото
производство в размер на 75 лева, която районният съд с обжалваното понастоящем
разпореждане е оставил без уважение.
Въззивната инстанция след преценка на данните по делото и като съобрази закона,
намира следното:
С разпоредбата на чл. 415 от ГПК са уредени три хипотези, в които заповедният съд
указва на заявителя, че същия следва да предяви иск за вземането си, като в първите две
хипотези по т. 1 и т. 2 искът е установителен, а в третата хипотеза /по т.3 – когато съдът е
отказал да издаде заповед за изпълнение/ - искът е осъдителен.
В настоящия случай, заповедният съд, за да даде указания на заявителя за предявяване
на иск по чл. 422 от ГПК е приел, че са налице двете кумулативни предпоставки, изискуеми
за приложението на втората хипотеза, уредена в чл. 415, ал. 1 т. 2 от ГПК, а именно:
2
заповедта за изпълнение да е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и
връчителят да е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя
на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е
удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението.
Видно от мотивите, с които исковият съд е прекратил производството по предявения
иск поради неговата недопустимост, заповедният съд неправилно е приложил нормата на чл.
415, ал. 1 т. 2 ГПК и е дал грешни указания на заявителя относно необходимостта да предяви
иск. Определението за прекратяване на производството не е обжалвано и понастоящем е
влязло в сила, поради което настоящият съд не разполага с правомощия да проверява
правилността му, нито на осъществената с него преценка за недопустимост на иска. В
случая от значение за разрешаване на спорния в настоящото производство въпрос е
обстоятелството, че внасянето на държавната такса е пряка последица от дадените от
заповедния съд указания за завеждане на установителния иск по чл. 422 от ГПК, които
исковият съд впоследствие е приелза неправилни и поради това е прекратил производство
по иска.
По въпроса дали се дължи връщане на внесената от ищеца държавна такса при
предявяването на установителния иск с правно основание чл. 422 от ГПК, ако исковото
производство е прекратено поради недопустимост на иск и заповедният съд е дал
неправилни указания по чл. 415 от ГПК, е дадено разрешение в съдебната практика,
обективирана в Определение №203/30.06.2020 г. по ч.т.д. № 345/2020 г. на ВКС, I т.о.,
Определение №456/30.09.16г. по ч.т.д.№1077/16г. на ВКС, Определение № 43/19.01.2018 г.
по ч.т.д. №2428/2017 г по описа на ВКС, I т.о.. В посочената практика е възприето, че
предявяването на иска по чл. 422 ГПК съществено се отличава от предявяването на иск по
общия ред или по реда на някое от специалните искови производства. В общия случай
предявяването на иска представлява първото в съответното производство процесуално
действие, което бива предприето съобразно волята на ищеца и изцяло негова е преценката
дали, кога и по какъв начин то да бъде извършено. За разлика от посочената хипотеза,
предявяването на иска по чл. 422 от ГПК, който законодателят е уредил като продължение
на заповедното производство, представлява едно последващо процесуално действие,
обусловено от указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК. С оглед на това когато
недопустимостта на исковия процес произтича от предхождащо процесуално действие, в
случая, неправилно извършена от заповедния съд преценка относно предпоставките на чл.
415, ал. 1 т. 2 ГПК, то не би могло да се приеме, че недопустимият исков процес е
предизвикан неоснователно от самия ищец. В тази връзка, ВКС е приел, че (не)правилността
на дадените от заповедния съд указания за предявяване на иска по чл. 422 от ГПК са
относими към преценката за наличие на предпоставките на чл. 4б от Закона за държавните
такси, която норма урежда, че недължимо платените такси се връщат на заинтересованата
страна.
С оглед на изложеното, обжалваното разпореждане на първоинстанционния съд като
3
неправилно следва да бъде отменено и внесената държавна такса в размер на 75 лева следва
да бъде върната на ищеца на основание чл. 4б от ЗДТ.
Съобразно даденото в ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г. по описа на ВКС,
ОСГТК разрешение по въпроса кои въззивни определения подлежат на касационно
обжалване, и по – конкретно възприетото становище, че подлежи на обжалване това
определение на въззивния съд, c ĸoeтo се потвърждава oтĸaза нa пъpвoинcтaнциoнeн cъд зa
вpъщaнe нa нaдвзeтa /в случая недължимо платена/ дъpжaвнa тaĸca, то следва да се приеме,
че настоящото определение, с което постановения от районния съд отказ се отменя не
подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане от 21.06.2021 г. по гр.д. №1834/2021 г. по описа на РС
Бургас, с което районния съд е отказал да върне на ищцовото дружество „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД заплатената за производството по делото държавна такса в размер на 75
лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ВЪРНЕ на ищеца „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. Победа, ул. „Генерал Владимир Вазов“
№3, представлявано от инж. Ганчо Йовчев Тенев –Изпълнителен директор, чрез
пълномощник Десислава Златева, на длъжност „главен юрисконсулт“. внесената по гр.д. №
1834 по описа за 2021 година на Бургаски районен съд държавна такса в размер на 75 лева
/седемдесет и пет лева/
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4