№ 66
гр. Велико Търново, 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
ИСКРА П.А
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА П.А Въззивно търговско дело №
20244001000039 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозиранa въззивнa жалба от Б. П. Х. и Р. П. Х. срещу
Решение № 72/ 04.12.2023 г. по т.д. № 8/ 2023 г. по описа на ОС – Ловеч в частта, с
която съдът е отхвърлил предявените от тях искове за осъждане на „ДЗИ – Общо
застраховане“ АД да им заплати застрахователно обезщетение за разликата над 60 000
лв. до претендирания размер от 100 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от
смъртта на баща им П. Р. Х. в резултат от ПТП на 12.01.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от 29.04.2019 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателите считат
решението в тази му част за неправилно и необосновано. Съдът им присъдил занижено
обезщетение, несъответстващо на принципа за справедливост, като не посочил
значението на обсъдените от него обстоятелства за определяне размера на
обезщетенията, не отчел в достатъчна степен характера и тежестта на причинените им
вреди, не се съобразил лимитите на застрахователно покритие и инфлационните
процеси в страната от над 30 % през последните две години, както и съдебната
практика при компенсиране на вреди при сходни казуси. Неправилен бил изводът на
съда, че при определяне на глобалния размер на обезщетенията следва да се имат
предвид заявените в петитума на исковата молба размери, като не следва да се обсъжда
направеното уточнение в писмената защита, че това е считаният от тях справедлив
окончателен размер. Този извод противоречал на разясненията, дадени в ТР № 1/
1
01.08.2022 г. по т.д. № 1/ 2021 г. на ОСГТК на ВКС. Изразяват несъгласие с приетия от
първоинстанционния съд размер на съпричиняване на вредите от наследодателя им,
като считат същия за завишен. Съдът не съобразил всички събрани по делото
доказателства, установяващи, че деликвентът управлявал автомобила с превишена за
пътния участък скорост, несъобразена с осветеността и състоянието на пътя /заледено и
заснежено/ и с движението на пешеходеца, който нямал възможност да се движи извън
платното поради липса на тротоар и банкет. Жалбоподателите правят оплакване и
срещу приетото от съда по отношение началния момент на дължимост на лихва върху
обезщетенията – поддържат, че такава е дължима от датата на уведомяване на
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, в случая 29.01.2019 г., а не от
изтичане на 3-месечния срок от уведомяването, както е приел ОС – Ловеч. Молят
решението в обжалваната му част да бъде отменено и да им бъде присъдено
допълнително обезщетение от по 40 000 лв., ведно със законната лихва от 29.01.2019 г.
до окончателното изплащане. Процесуалният им представител претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „ДЗИ – Общо застраховане“ АД е
подала отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност. Счита,
че правилно съдът се е съобразил със заявените от ищците размери на обезщетенията,
защото в противен случай би се произнесъл свръх петитум. Направеното едва с
писмената защита уточнение, че претендираните размери съобразяват и приноса на
пострадалия, било недопустимо изменение на исковете. Съдът преценил всички
релевантни към определянето на размера обстоятелства, определил адекватно
обезщетение, съобразил обема на съпричиняване на вредите, който наказателния съд
отчел като значителен при определяне наказанието на деликвента. Относно началния
момент, от който дължи лихва за забава, поддържа, че ищците не са били посочили
банкови сметки за изплащане на обезщетенията, което съгласно чл.380 ал.3 КЗ
представлявало забава на кредитора и освобождавало застрахователя от отговорност за
забава. Моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено. Претендира
присъждането на юрисконсултско възнаграждение за производството.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
2
Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в
рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира
следното:
Фактическата обстановка е правилно изяснена от първоинстанционния съд въз
основа на събраните по делото доказателства и не се спори от страните, при което
ВТАС не следва детайлно да я преповтаря, а само следва да я маркира с оглед
необходимостта тя да бъде анализирана при правните изводи на съда по въпросите за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и характера и интензитета на
причинените на ищците неимуществени вреди. Пешеходецът П. Р. Х. – баща на
ищците Б. П. Х. и Р. П. Х. – е загинал на 12.01.2019 г. при ПТП, реализирано от
застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при „ДЗИ –
Общо застраховане“ АД водач. Водачът И. е признат за виновен с влязла в сила
присъда за причиняване по непредпазливост на смъртта на Х. вследствие на допуснато
при управление на автомобила му нарушение на ЗДвП – чл.20, ал.2 ЗДвП – при
избиране на скоростта на движение не се съобразил с конкретните условия на
видимост. Механизмът на ПТП е изяснен от заключението на приетата авто-техническа
експертиза: В тъмната част на денонощието, облечен с тъмни дрехи пешеходецът се е
движил в посока Ловеч – Троян първоначално правилно – вляво на пътното платно
срещу движещите се в лявата пътна лента в посока гр. Ловеч коли, но е предприел
пресичане на платното отляво надясно, диагонално под ъгъл около 45 градуса спрямо
направлението на пътя и косо, при което при преминаването му по дясната пътна лента
е бил в гръб и попътно на движещите се по нея в посока към гр. Троян автомобили и е
ударен от управляваното от И. МПС. И. излизал от тунел и управлявал автомобила със
скорост 57,9 км/ч. на къси светлини и според експерта е имал възможност да
възприеме пешеходеца в зоната на осветеност на фаровете, която на къси светлини е
65-70 м от дясно и 50-55 м от ляво, както и да спре до мястото на удара, тъй като при
тази скорост опасната зона на спиране е 49 м. От своя страна пешеходецът е имал
възможност да види автомобила поне от разстояние 150 м при обръщане поглед към
тунела. Тъй като е било установено, че пострадалият е имал фенерче, вещото лице е
обяснило, че липсват данни какъв е капацитетът му, дали то е било използвано, ако е
било включено – накъде е било насочено, къде е носено, но при движение на
пешеходеца с гръб към автомобилите осветеността от включено фенерче може да влезе
в колизия със светлината от фаровете на МПС и да не бъде възприета от водача на
попътно движещия се автомобил. Експертът е посочил, че по време на инцидента
пътната настилка е била хлъзгава и на места заледена, но състоянието на пътя няма
отношение към настъпилото ПТП, а то се дължи на това, че пешеходецът е бил
забелязан късно от водача И.. Ищците са предявили претенция пред застрахователя за
изплащане на застрахователно обезщетение на 29.01.2019 г. По образуваната преписка
по щета застрахователят е изисквал документи, каквито са представени от
3
пълномощника на правоимащите лица, но застрахователно обезщетение не е
определено и изплатено.
ВТАС споделя формирания въз основа на така изяснената фактическа
обстановка правен извод на първоинстанционния съд за основателност на предявените
субективно съединени искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на
основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Налице е
виновно противоправно поведение на водач на МПС, чиято отговорност е предмет на
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, като на основание чл.300
ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ
последиците от деянието относно извършването на деянието, неговата
противоправност и вината на деликвента; вследствие на това поведение е настъпила
смъртта на бащата на двамата ищци и при наличието на застрахователно събитие по
см. на §1 т.4 от ДР на КЗ застрахователят следва да заплати застрахователно
обезщетение за причинените им вреди. Застрахователят не е упражнил правото си да
обжалва решението във връзка с така формирания извод, при което страните са
преустановили спора по този материалноправен въпрос, а пред настоящата инстанция
спорът е сведен само до справедливия размер на дължимите обезщетения и обема на
съпричиняване на вредите от пострадалия наследодател на ищците.
За да определи справедливия размер на обезщетението, съобразно указанията,
дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и
съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус отчете следните
обстоятелства:
Към датата на трагичния инцидент бащата на ищците е бил на 70-годишна
възраст, а те съответно на 37 г. и 40 г. със свои семейства и личен живот. Не са живели
в едно домакинство, но в едно населено място и от показанията на разпитаните
свидетели М.П.а – съжител на Б. Х. от 20 години и Д. Д.а – бивша съпруга на Р. Х. са
установени поддържаните между тях близки отношения и разбирателство. Те се
търсели, виждали се и се събирали по празници. Свидетелките обясняват, че майката
на ищците е починала и баща им ги е отгледал, но доколкото не са събрани
доказателства на каква възраст са били, когато е починала майка им, като липсва и
позоваване на това обстоятелство в исковата молба като обуславящо по-голяма
привързаност и съответно търпени по-значителни неимуществени вреди, съдът
единствено отчита, че смъртта на бащата им ги е лишила от единствения им жив
родител. След като е доказана обичайната връзка между синове и баща, не е
необходимо да бъде доказвано настъпването на твърдените в исковата молба
неимуществени вреди, които са нормално присъщи на трагична загуба на любим човек,
какъвто загиналият е бил за своите деца. Нормална е реакцията им на шок от нелепата,
4
внезапна и настъпила по-трагичен начин смърт на родителя им и скръб от загубата му.
На доказване подлежат само специфичните вреди, каквито в настоящия казус не се
твърди да са настъпили в резултат на ПТП.
При съвкупния анализ на всички изложени обстоятелства ВТАС приема, че
справедливото обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди е по 120
000 лв. за всеки, при което определеният от първоинстанционния съд размер се явява
занижен. За определяне на този размер съдът съобрази и икономическата конюнктура в
Р България към датата на ПТП – края на 2018 г. – началото на 2019 г., ориентир за
която са лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна
заплата през 2019 г. – 560 лв. и средната работна заплата в страната по данни на НСИ –
около 1 170 лв. Безспорно е, че към настоящия момент социално-икономическата
обстановка е силно променена, което се индикира от значителното нарастване и на
минималната, и на средната работна заплата /съответно 933 лв. и 2 123 лв./, но
релевантният момент за определяне на обезщетението е датата на настъпване на ПТП и
съдът следва да вземе предвид обстановката към началото на 2019 г. Съдът анализира и
съдебната практика по сходни казуси със смърт на възрастен родител на пълнолетни
лица при ПТП през 2019 г. и констатира, че присъжданите обезщетения гравитират
около този размер при отчитане спецификата на всеки казус. При определяне на този
размер съдът не е повлиян от личната преценка на ищците какво обезщетение според
тях следва да им бъде присъдено. Затова е и ирелевантно дали в претендираните
размери е отчетен някакъв принос на пострадалия или не. При доказан по основание
иск и установен принос на пострадалия съдът ще намали с приетия процент
съпричиняване определеното от него, а не претендираното от ищеца обезщетение, и
ако претендираният от ищеца размер е по-малък от получения след намалението,
съдът, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, е обвързан от
претендирания. В този смисъл са и разясненията в ТР № № 1/2021 г. от 01.08.2022 г. на
ВКС.
Окончателният размер на дължимото на ищците обезщетение е обусловен от
обема на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на техния наследодател.
Относно наличието на съпричиняване спорът по делото е приключил, тъй като
жалбоподателите не правят оплаквания срещу извода на съда за релевирано от
пострадалия поведение, с което той е спомогнал за собственото си увреждане.
Установяването на конкретния принос на участниците в ПТП и разпределянето на
отговорността за вредите, изисква да бъде съпоставено поведението и действията им и
да бъдат отчетени допуснатите от тях нарушения, довели до настъпване на
вредоносния резултат. В настоящия казус безспорно е установено, че пешеходецът е
предприел пресичане на двулентово платно извън населено място, където няма
определено място за пресичане от пешеходци. Законът дава право на пешеходците да
пресичат платното за движение и извън определените за целта места – чл.113 ал.2
5
ЗДвП, но те са длъжни да се съобразяват с ограниченията на чл.113 ал.1 т.1, 2 и 4 и
чл.114 ЗДвП. Пострадалият Х. е нарушил забраната на чл.113, ал.1, т.1, защото преди
да навлезе на платното за движение не се е съобразил с приближаващия се автомобил,
а е имал възможност да го види от разстояние повече от 150 м и съответно да изчака
преминаването му. ПТП е реализирано в тъмната част на денонощието на неосветено
място и фаровете на автомобилите ги правят добре различими за участниците в
движението. По тази причина видимостта за пострадалия е била много по-добра от
тази на деликвента, който според вещото лице е могъл да възприеме пешеходеца само
в рамките на осветената от фаровете на автомобила му зона, още повече че последният
е бил облечен в тъмни дрехи, без светлоотразителна жилетка. Не се установи той да е
използвал помощно средство за сигнализиране на присъствието си върху платното –
намереното на местопроизшествието фенерче не доказва използването му с това
предназначение, а ако го е използвал, за да осветява пътя пред себе си, което е
житейски логично, то според експерта това не допринася за по-доброто му
възприемане от другите участници в движението. Пострадалият е нарушил и забраната
на чл.113, ал.1, т.2 ЗДвП, като е пресичал платното по диагонал, с което е удължил
пътя и времето за пресичане, като освен това в платното, където е реализирано ПТП,
той се е движил попътно на движещите се автомобили, т.е. в нарушение на
установените с чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП правила за движение на пешеходците.
Пресичането на пътното платно извън населено място, където не се очаква да има
пресичащи пешеходци, при това в тъмната част на денонощието и без
светлоотразителна жилетка, е било рисковано и съответно е налагало пострадалият да
бъде още по-внимателен в преценката си за безопасно пресичане, а поведението му
налага извод, че той е неглижирал риска и не е проявил необходимото внимание. ПТП
не би се реализирало и смъртта му не би настъпила, ако той беше изчакал автомобила
да отмине. Деликвентът от своя страна е имал техническа възможност да възприеме
пешеходеца в осветената от фаровете на автомобила му зона. Пешеходецът е създал
опасност за него не когато той субективно го е възприел като пресичащ траекторията
на движение на автомобила му, а когато обективно е било възможно възприемането
му, т.е. когато той е попаднал в осветеността на фаровете. От този момент за водача се
е породило задължението да предприеме мерки за безопасност чрез намаляване на
скоростта, спиране или заобикаляне, като е безспорно установено, че при избраната от
него скорост на движение той е имал възможност да спре преди мястото на удара. Ако
той беше забелязал пешеходеца своевременно, при адекватна реакция той е могъл да
предотврати сблъсъка.
ВТАС намира, че при съпоставяне на допуснатите от деликвента нарушения на
ЗДвП, довели до настъпването на ПТП, с тези на загиналия пешеходец, довели до
смъртта му, приносът на последния следва да бъде преценен на 40 %, при което
изводът на въззивния съд съвпада с този на първоинстанционния съд. При редуциране
6
на определените обезщетения от 120 000 лв. дължимото на всеки от ищците
обезщетение възлиза на 72 000 лв. Изложеното обуславя отмяна на обжалваното
решение в частта, с която съдът е отхвърлил исковете за разликата над 60 000 лв. до
72 000 лв. и претенциите на ищците до този размер следва да бъдат уважени, ведно със
законната лихва до окончателното изплащане.
По оплакванията във въззивната жалба срещу решението в частта за началния
момент на дължимост на законната лихва за забава върху присъдените
обезщетения: ОС – Ловеч е приел, че за началния момент приложение намира
разпоредбата на чл.497, ал.1, т.2 КЗ – с изтичането на тримесечен срок от
предявяването на застрахователната претенция от увредените лица предвид
непредставянето от тях на изискани им от застрахователя доказателства и конкретно
непосочване на банкови сметки, по които да им бъдат изплатени претендираните
обезщетения. Настоящата инстанция намира оплакванията на жалбоподателите за
основателни. Относно дължимостта на лихва за забава от застрахователите са актуални
дадените от ВКС разрешения по този материалноправен въпрос, обективирани в
Решение № 72/ 29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. на I т. о., Решение № 128/
04.02.2020 г. по т.д. № 2466/ 2018 г. на I т. о., Решение № 167/ 30.01.2020 г. по т.д. №
2273/ 2018 г. на II т. о. и др. В тези решения е прието, че съгласно чл.429 ал.3 КЗ вр.
чл.493 ал.1 т.5 КЗ и чл.429 ал.2 т.2 КЗ застрахователят покрива лихвата за забава,
дължима на увредения от застрахования деликвент, отговорността на който пряко
обуславя отговорността на застрахователя. Тази лихва е дължима не от датата на
непозволеното увреждане, както предвижда общата разпоредба на чл.84 ал.3 ЗЗД, а
считано от по-ранната от двете дати на уведомяване на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие – от самия застрахован или от пострадалия и само доколкото
не надхвърля застрахователния лимит. Отделно, на основание чл.497 ал.1 КЗ,
застрахователят носи отговорност и за собствената си забава да определи и изплати
обезщетение, като такава се дължи от по-ранната от двете дати – изтичането на срок от
15 работни дни от представянето на всички доказателства, ако такива са изискани
съгласно чл.106 ал.3 КЗ, или изтичането на определения в чл.496 ал.1 КЗ максимален
срок от 3-месеца за окончателно произнасяне по претенцията на увреденото лице.
Разграничението има значение само при предявен от застрахователя спрямо
деликвента регресен иск, защото застрахователят не може с основание да претендира
от деликвента връщане на платеното на увреденото лице в резултат на собствената му
забава. За увредените лица разграничението е правноирелевантно. Отнесено към казуса
това означава, че за периода от датата на предявяване на претенцията пред
застрахователя – 29.01.2019 г. до датата на изтичане на тримесечния срок за
окончателно произнасяне по нея – 28.04.2019 г. застрахователят дължи лихва за забава
на деликвента, а от 29.04.2019 г. до окончателното изплащане той дължи лихва за
собствената си забава. Непосочването от правоимащите лица на банкови сметки не е
7
равнозначно на непредставяне на изискани от застрахователя документи, защото
законът има предвид документи, които обосновават преценката за дължимостта на
обезщетение и/ или неговия размер, а непредставянето на данни за банковата сметка от
страна на пострадалите е неотносимо към тази преценка. Съгласно чл.380 ал.3 КЗ това
тяхно бездействие има последиците на забава на кредитора по отношение на
плащането и застрахователят не дължи лихва по чл.409 КЗ, като цитираната норма го
освобождава от забавата само тогава, когато той е определил обезщетение и е бил
готов да го изплати, но кредиторът не е оказал дължимото съдействие да посочи
банкова сметка и това е единствената причина за неизпълнение на задължението на
застрахователя. В настоящия казус застрахователното дружество не е предлагало
плащане нито преди завеждането на делото, нито в хода на съдебното производство
пред ОС. По изложените съображения решението на ОС – Ловеч в частта, с която са
отхвърлени предявените от Б. П. Х. и Р. П. Х. искове за заплащане на законната лихва
върху главниците на присъденените им обезщетения за периода от 29.01.2019 г. до
28.04.2019 г. следва да бъде отменено като неправилно и на ищците да бъдат
присъдени съответните лихви.
По разноските: При този изход на спора следва да бъде отменено решението на
ОС в частта за разноските, с която Б. П. Х. и Р. П. Х. са осъдени да заплатят на „ДЗИ –
Общо застраховане“ ЕАД разноски съобразно отхвърлената част от исковете им за
сумите над 201.60 лв. до присъдените в размер на по 288 лв. Следва да бъде осъден
ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати допълнителна държавна такса
за производството пред ОС – 960 лв., както и 480 лв. за въззивното производство –
общо 1 440 лв. На основание чл.38 ал.2 ЗАдв., следва да се присъди адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ответната страна адв. Д. Н. предвид
осъщественото от него безплатно процесуално представителство на ищците. С
Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС е дадено задължително за
съдилищата тълкуване на чл.101, § 1 ДФЕС и е прието, че Наредба № 1/09.01.2004 г.
на съсловната организация на адвокатите – Висшия адвокатски съвет, е абсолютно
нищожна като нарушаваща конкуренцията без да преследва легитимни цели, при което
съдът не е обвързан от определените в нея минимални размери на адвокатските
възнаграждение. С оглед на това, при съобразяване, че участието на адв. Н. в
производството пред ВТАС се изразява в подаване на въззивна жалба /подадената
молба – писмени бележки по същество на спора изцяло преповтарят съдържанието на
жалбата/, че материалният интерес по спора е по 40 000 лв. за всеки от субективно
съединените искове, че производството не се отличава с правна и фактическа
сложност, защото спорът е сведен единствено до размера на дължимото обезщетение,
което се определя от съда по справедливост и чийто размер вече е бил обоснован в
исковата молба, че не са събирани нови доказателства и е проведено само едно съдебно
заседание, определя адвокатското възнаграждение в размер на 2 500 лв. по всеки иск.
8
Съразмерно на уважената част от исковете, на адв. Н. следва да се присъди
възнаграждение в размер на по 750 лв. за защита на всеки от ищците, т.е. общо 1 500
лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 72/ 04.12.2023 г. по т.д. № 8/ 2023 г. по описа на ОС –
Ловеч в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. П. Х. и Р. П. Х. искове за
заплащане на обезщетения за неимуществени вреди за сумите над по 60 000 лв. до
72 000 лв. за всеки и са отхвърлени исковете им за заплащане на законната лихва върху
главниците на присъденените им обезщетения от по 60 000 лв., за периода от
29.01.2019 г. до 28.04.2019 г., както и в частта за разноските, с която Б. П. Х. и Р. П.
Х. са осъдени да заплатят на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД разноски съобразно
отхвърлената част от исковете им за сумите над 201.60 лв., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Б.
П. Х., ЕГН ********** от гр. Ловеч, ж.к.“Младост“, ********, по посочената от него
банкова сметка IBAN BG10 UNCR 70001523****** в „УникредитБулбанк“ АД,
допълнително застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
вследствие смъртта на баща му П. Р. Х. при ПТП на 12.01.2019 г., в размер на 12 000
/дванадесет хиляди/ лв. /сумата над 60 000 лв. до 72 000 лв./, ведно със законната
лихва върху нея от 29.01.2019 г. до окончателното изплащане на обезщетението, както
и законната лихва върху присъденото от ОС – Ловеч обезщетение в размер на 60 000
лв., считано от 29.01.2019 г. до 28.04.2019 г.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Р.
П. Х., ЕГН ********** от гр. Ловеч, ж.к. „Младост“, ********, по посочената от него
банкова сметка IBAN BG10 UNCR 7000152******* в „УникредитБулбанк“ АД,
допълнително застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
вследствие смъртта на баща му П. Р. Х. при ПТП на 12.01.2019 г., в размер на 12 000
/дванадесет хиляди/ лв. /сумата над 60 000 лв. до 72 000 лв./, ведно със законната
лихва върху нея от 29.01.2019 г. до окончателното изплащане на обезщетението, както
и законната лихва върху присъденото от ОС – Ловеч обезщетение в размер на 60 000
лв., считано от 29.01.2019 г. до 28.04.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на адв. Д. Д. Н. от ЛАК, ЕГН ***********, гр. Ловеч,
*********, сумата 1 500 /хиляда и петстотин/ лв. - адвокатско възнаграждение за
9
осъщественото процесуално представителство пред ВТАС на Б. П. Х. и Р. П. Х..
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт – по сметка на ВТАС – допълнителна държавна
такса върху уважения иск в размер на 1 440 /хиляди четиристотин и четиридесет/ лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10