М О Т И В И
към Присъда № 16 от 23.10.2018 г. по
НОХД № 193/2017 г.
по описа на Военен съд – Пловдив
След цялостната преценка на събраните и проверени в
съдебно заседание доказателства по
делото, съдът приема за установено следното:
Подсъдимият *** Н.Д.Б. е постъпил на военна служба в БА на 01.08.2007 г. и е заемал
длъжността „***“ в инженерна рота за обща поддържа на в.ф. *** – Пловдив.
По време на службата си се е проявявал като изпълнителен
военнослужещ. Награждаван е многократно с „***“ от командир в.ф. *** – Пловдив.
Наказван е само *** със „***“ – видно от служебен картон на л. 32 - л. 33 от
ДП. Не е осъждан, видно от справка съдимост на л. 34 от ДП.
Срещу подс. *** Б., Военно-окръжна прокуратура – Пловдив
е повдигнала обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, за това, че на 23.09.2017 г. в гр. Пловдив за времето от
00.07 ч. до 00.43 ч. се е заканил с убийство на Д.К.И., чрез съобщения
изпратени по мобилно приложение „Viber“ от мобилен телефон с № *** на мобилния
телефон на Д.К.И. с № *** със съдържание:
в 00.13 ч. – „Няма да ви оставя“
,
в 00.14 ч. - „Болен съм от рак
дали в затвора или в болница все ми е едно“,
в 00.15 ч. – „Ще си платите за
всичко“,
в 00.16 ч. - „Няма къде да се скриете“,
в 00.21 ч. - „Докато мога да ходя
ако те видя ще те удушя с 2 пръста“,
в 00.23 ч. - „В ада да гориш“,
в 00.24 ч. - “Мри“,
в 00.25 ч. - „Кълна сега.Няма
какво да губя“,
в 00.27 ч. - „Пазете се от мен“,
в 00.36 ч. - „Ако не взема В. ще
те направя на луканки. ***. Няма какво да губя“,
в 00.43 ч. - „Ти просто ми
разби семейството но преди да умра ще ти го върна. Няма какво да губя. Боклук
дебел“, като
заканата би могла да възбуди основателен страх у И. за осъществяването й.
ПРОКУРОРЪТ в
съдебно заседание счита, че от събраните
по делото доказателства по безспорен и категоричен начин се доказа, че подсъдимият е извършил престъплението по
чл. 144, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК, защото същият проявил една твърдост и
упоритост, с оглед породилата се крайна омраза между св. Д.И., с оглед
обтегнатите взаимоотношения, при
осъществяване на деянието, чрез многобройните отправени закани спрямо нея.
Прокурорът сочи, че подс. Б., чрез изпратените съобщения от неговия мобилен телефон чрез инсталираната
в телефона му софтуерна програма „Вайбър“ на мобилния телефон, ползван от пострадалата, е създал тревога и страх у
самата нея, защото този страх е провокирал в нейното съзнание, че подсъдимият
може да реализира заканите. С поведението на подс.Б., сочи представителят на ВОП – Пловдив, който е и военен и борави с
оръжие, това още повече засилило страха у пострадалата, че в действителност може
да прибегне към осъществяване на заканата и да я изпълни. Подсъдимият е имал,
сочи прокурорът, една абсолютно категорично упорита и целенасочена мисъл в
съзнанието си, че с действията си по изпращане на съобщенията ще създаде страх
в душевния мир на пострадалата. Прокурорът сочи, че у подсъдимия липсва
елементарно проявено чувство на самокритика, но и липса на отказ, относно
желанието му да разбере в какво и защо е обвинен.
Ето защо моли съда, след извършване на цялостен разбор на всички гласни и писмени
доказателства, да наложи наказание, което да е по-строго, в рамките на ТРИ
години лишаване от свобода, като същото
да бъде отложено с максималния изпитателен срок от ПЕТ години. Сочи, че по този начин ще се превъзпита подсъдимият. Сочи,
че предявеният граждански иск е обоснован и доказан, като моли да бъде уважен. По
отношение на веществените доказателства, същият предоставя на съда. Моли съда
да се произнесе и относно направените разноски, като осъди подсъдимия да ги
заплати.
Повереникът на
гражданския ищец и частен обвинител адв. Я. *** твърди, че по несъмнен начин,
от събраните по делото доказателства, е
установена фактическата обстановка, изложена в
обвинителният акт. Като твърди, че подсъдимият знаейки, че мобилният
номер, ползван от св. Д.И. е неин и, че този номер в неговия апарат е записан
под наименованието „*** Д.“, той ясно е
съзнавал, че тези съобщения, които изпраща ще достигнат до нея. Ясно е
съзнавал, че с оглед словесното им съдържание ще породят страх за живата й. Поради
което моли съда да извърши цялостен разбор на събрания доказателствен материал по делото и да приеме, че подсъдимият
е осъществил състава на престъплението, за което е предаден на съд.
Моли съда да приеме, че тези закани, с оглед събраните
доказателства по делото, в действителност са породили основателен страх за
живата на повереника му, тъй като самата тя посочи в съдебно заседание, че се
страхува за живота си. Нещо повече, моли съда да не дава вяра и да не обсъжда
изслушаните звукови файлове, намиращи се в мобилния телефон на подсъдимия,
първо, защото той твърди, че именно той ги е направил и второ, с оглед на
„нелицеприятния тон“ в тях да не бъдат ценени, защото не се установява чий е
този глас на записите.
Ето защо моли съда да постанови осъдителен съдебен акт,
с който да признание подс. Б. за виновен в извършването на престъплението, за
което е предаден на съд, като му бъде наложено едно справедливо наказание. По
отношение на гражданския иск счита, че е основателна последица, с оглед установяване
на автора на престъплението, като счита, че гр. иск е доказан, защото в
действителност у Д.И. е налице страх, душевни терзания от отправените й закани.
Като страхът е продължил дълго време. Моли съда по отношение на предявения граждански
иск, същият да бъде уважен изцяло, ведно с последиците от това. Наред със това да осъди подсъдимия да заплати и направените разноски по делото.
Гр. ищец
изрази становище, че застава изцяло зад казаното от поревеника си адв. Я..
За подс. *** Б. се явява адв. Д. ***, който моли съда да приеме, че не се доказа
обвиненото, за което подс. Б. е предаден на съд като излага аргументи с тази
насока:
Моли съда да
извърши преценка на предходния период от стеклите се събития
преди сочената инкриминирана дата – 23.09.2017 г. между подсъдимият и св. С.И.,
тъй като именно тези отношения са свързани с влошаване на взаимоотношенията между подс. Б. и св. Д.И.. Обвинението яростно
се противопоставяше да бъдат събирани доказателства за този период от време, които са искани още и
в досъдебното производство, но тези доказателства доказват причината за
поведението на подзащитния ми.
Моли съда да извърши разбор на събитията на случилото се от пролетта на 2017 г. между подс. Б. и ***та
на детето му – св. С.И., които са трайно влошени, породи неизпълнение на
определения режим на свиждане на роденото от общото им съжителство дете – И.. Като акцентира, че след
като подс. Б. е напуснал жилището им, в което те са живели, през пролетта на
2017 г. св. С.И. ***.04.2017 г., за това, че подс. Б. й се заканил с убийство.
Преписката по тази жалба приключила с постановление
за отказ да се образува досъдебно производство с основание, че липсва извършено
престъпление. На 09.05.2017 г. е бил определен режима на свиждане с детето с
решение на съда. От тази дата
подзащитният му е осъществил такъв контакт с детето един път. Като до настоящия момент подсъдимият е бил лишен
от това му право да вижда детето. След осъществения единствен път на контакт с
детето, той е правил многократно опити да се свърже със св. С.И., но бил
възпрепятстван по различни поводи.
Адв. Д. моли съда
да извърши и преценка на хронологията, относно депозираната след м. май 2017 г.
жалба от страна на подзащия му до V РПУ – Пловдив, че детето не се намира на
посочения адрес в решението, че е последвало напълно правомерно подаване на
жалба от 21.06.2017 г. до Дирекция “Социално подпомагане“ – Пловдив, отдел
„Закрила на детето“ за неспазване на режима на лични контакти с детето му. Налице
е подадена жалба до РП – Пловдив по реда на чл. 182, ал. 2, във вр. чл. 26, ал.
1 от НК. Като в резултат на тези правомерни действия на подзащитния му, той е
търсил ***та на детето си по мобилния телефонен номер, който е имал, завършващ
на 338, но вместо С.И., той е осъществявал контакт със св. Д.И., която от
възприетите звукови файлове е контактувала с подсъдимия. Адв. Д. моли съда да
извърши и разбор на доказателствата относно факта, че след като подзащитния му
не е имал друг начин за контакт с ***та на детето, с цел да вижда и взима детето
си, единствения контакт, който му е останал е мобилния номер, ползван от св. Д.И.,
окончаващ на 166. Така по този начин, той е изпращал всичките си съобщения на
св. Д.И., с цел единствено, че си търси детето и че не го интересуват те.
Поради, което моли съда да извърши проследяване на съобщенията по дни и часове. Не
следва да се приема и довода на държавното обвинение, че на 23.09.2017 г., с
оглед избирателно посочените съобщения
от кореспонденцията, вписани в обв. акт, са приети от св. Д.И. като породили
страх у самата нея. Моли съда да извърши и преценка на факта, че след като обвинението
сочи тези закани с дата от 23.09.2017 г., то св. Д.И., която е силно уплашена и
стресирана е изчакала и е депозирала жалбата си до ВОП – Пловдив чак на
29.09.2017 г. Моли съда да извърши
внимателен прочит на съдържанието на жалбата
й, в която се сочи, че подсъдимият същият ден е бил въоръжен наряд във
формированието и че и това е породило още по-голям страх от осъществяване на
заканите. Защитата моли съда да обсъди и
факта, че св. Д.И. не посочи в съдебно
заседание този факт, а и в нито една от разпечатките не е вписано това обстоятелство.
Моли съда да извърши подробен анализ на доказателствата, относно обстоятелството,
дали подзащитният му не е търсил детето си и дали целта му да види и осъществи
контакт с детето си, не е довело до това той да сочи, че се интересува
само от него, а не от св. Д.И.. Моли съда да обсъди и показанията на тази
свидетелка, която многократно показа, че когато той е поискал детето си, те са
му го предоставяли, както и че заяви, че той просто се интересува само от себе
си, но не и от детето. Показания, които се оборват от текстовото съдържание на
съобщенията в приложените разпечатки по делото. Моли съда да извърши преценка и
на обстоятелствата, че изплашената и стресираната св. Д.И., след като е подала жалба до ВОП – Пловдив (след
29.09.2017 г.) е отпочвала комуникацията с подсъдимия и след тази дата, та чак
до 04.10.2017 г. Факт, посочен в
приложените разпечатки, в които е видно времевия и часовия диапазон на комуникация,
чрез размяна на текстови съобщения по „Вайбър”
между двамата.
Тези разпечатки моли съда да бъдат подробно обсъдени, защото
именно св. Д.И., непрекъснато е
провокирала подсъдимия, а той единствено е целял да осъществи контакт с детето
си. Моли съда да даде вяра и на изслушаните звукови файлове, относно заплахите
за живота и имуществото, които св. Д.И. е отправила спрямо подсъдимия.
Въз основа на горните доводи, моли съда да приеме, че състава на престъплението
не е осъществен, защото не се доказа, че тези отправени текстови съобщения чрез
„Вайбър” са довели до промяна в поведението на заплашеното лице – св. Д.И.. Липсата на елемента – породен страх, сочи
защитата, води до липса на промяна в поведението й. Именно този елемент не се
доказа, защото целта на подсъдимия е била единствено да упражни родителските си
права, чрез осъществяване на контакт с детето си, съобразно определеният му режим
на свиждане, според съдебното решение, а не се интересувал от св. Д.И.. Това от
своя страна, сочи защитата, води и до липсва и на субективна страна на престъплението,
а именно, че подсъдимият не е имал намерение и цел да ги реализира, защото тези
текстово изразени и разменени съобщения не попадат в хипотезата на термина “закана
за убийство“, а и преценени в контекста на доказана враждебност до степен на
взаимна неприязън на създадени конфликтни междуличностни взаимоотношения изключва
наличието на обективната страна. Нещо повече сочи, че с оглед на обичайния
речников изказ, създаден въз основа на породения конфликт, между подс. и Д.И. води
първо – нарушена възможност подс. да осъществи контакт със св. С.И. и второ
– да изпълни определеният му режим на контакт
с детето. Поради което защитата моли съда да приеме, че престъплението не е
доказано и да постанови оправдателен съдебен акт, като по отношение на предявения
граждански иск, то съдът, след като извърши преценка на нейното поведение, а
именно, че не се доказва тя да е изплашена, да бъде отхвърлен като неоснователен
и недоказан по размер.
ПОДСЪДИМИЯТ *** Б. дава обяснения, че всичко това е заради детето. След раздялата му със
св. С.И. през м. март 2017 г. до настоящия момент е взел детето един път. Същият
обяснява, че е бил лишен от възможността да го вижда под различен
претекст, след като е влязло в сила решението за определен режим на свиждане с
детето от 09.05.2017 г. Обяснява, че многократно е търсил детето на посочения
адрес в решението, но не го е намирал. Обясни, че поради липсата на възможност
да вижда детето е депозирал жалба до Отдел „Закрила на детето“ – Пловдив на
21.06.2017 г. и е уведомил с жалба и РП – Пловдив за нарушение на режима на
свиждане с детето. Обясни, че никой не го е уведомил, че св. С.И. е депозирала
жалба спрямо него до ВОП – Пловдив на 26.04.2017 г. Като след уведомяване от
негова страна на посочените институции,
от страна св. Д.И. е започвала „тирада“ от обиди и закани. Обясни, че в
ползвания от него мобилен телефон той е направил няколко аудиозаписи именно на
тези обиди и закани отправени му от св. Д.И.
през месец юни 2017 г., при пореден опит
да се свърже със св. С.И. на телефонен номер, ползван от нея. Обясни, че е правил
опити да се свърже със св. С.И., но му отговаряла св. Д.И., като в един
по-късен момент телефонният номер на св. С.И. бил закрит. Единственият му
контакт за връзка бил мобилния номер на св. Д.И.. Същият обясни, че е бил лишен
и от възможността да осъществява контакт с ***та на детето, именно поради горната причина да „Вземам В.!“.
Единственият мобилен номер, с който той
обясни, че е разполагал е този ползван от св. Д.И..
Същият обясни, че ги е обиждал, защото и те са го обиждали,
но чак закани за убийство не е направил. Единственото, което е искал, е детето.
Обясни, че на дата 23.09.2017 г., не е
бил на работа, както се сочи в жалбата до ВОП-Пловдив от 29.09.2017 г. Обясни, че
между него и св. Д.И. не е имало „монолог“, а „диалог“, защото тя е осъществявала
контакт с него и то многократно чак до 04.10. 2017 г., макар тя да твърди, че посочените
в обв. акт закани са породили страх у нея.
Подсъдимият не се
призвана за виновен. Моли съда да постанови оправдателен съдебен акт, тъй като
у него няма формирано решение да изпълни соченото в обвинителния акт. Обяснява, че е
бил провокиран, а единствената му цел е да вижда и взима детето си, но поради факта, че те са се укривали и не са
му го предоставяли, защото той го е търсил и искал, но е нямал връзка с ***та
на детето св. С.И. и не е знаел къде е изпращал тези съобщения.
По
време на службата си подсъдимият извършил следното:
Проследявайки
хронологията на събитията до датата посочена в обвинителният акт – 23.09.2017 г.,
за която подс. Б. е предаден на съд, че
е осъществил противоправното деяние по
чл. 144, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК са
следните:
Подс. ***
Н.Д. Б. живеел на семейни начала със св.
С.И.И. от 2011 г. до м. март 2017 г. От съвместното им фактическо съжителство
имат родено дете – И. Н. Б.. Подсъдимият и св. С.И. живеели в апартамент, предоставен
от родителите на св. С.И.,***. От около
2014 г. започнали семейните им проблеми и с течение на времето у св. С.И. се
оформило решението и желанието да прекратят съвместното си съжителство. Тя
провела разговор с подсъдимия, в който го уведомила, че отношенията им са нетърпими
за нея и желае да се разделят. През месец януари 2017 г. й била извършена
оперативна интервенция в гр. ***. По време на престоя й в болничното заведения
с нея били родителите й св. Д.И. и св. И.И..*** през този период от време за
детето, както показа и св. Д.Б. (*** на подсъдимия), са се грижили именно той и
подсъдимия.
След
завръщането на св. С.И. от гр. *** в апартамента, в който живеела тя и
подсъдимия, ведно с детето им, с цел да й помага, се нанесла св. Д.И.. Като
същата по време на престоя си там била уведомена от св. С.И., че желае да се раздели
с подсъдимия. Самата тя показа, че отношенията между подсъдимия и св. С.И. били
изострени, както и че поведението на подсъдимия
било грубо и отвратително. Така през м. март 2017 г. подсъдимият напуснал
жилището.
През
месец март 2017 г. били уговерени параметрите на споразумението, относно режима
на свиждане на подсъдимия с детето им. Междувременно, през месец април, св. С.И.
депозирала жалба с вх. № *** от 26.04.2017
г. до ВОП – Пловдив (л. 1 от
преписка с вх. № ***/2017 г.). В тази жалба същата посочила, че в края на месец
декември 2016 г., след като тя му
заявила, че вече не може да търпи неговото пиянство и, че ще се наложи да се
разделят, подсъдимият и „заявил“ в лицето „Ако посмееш да се разделиш с мен, ще
те намеря, ще те пребия и ще взема детето!“. Тези думи породили в нея страх и
голяма тревога. Същата сочи в тази жалба, че подсъдимият и казвал “Ще те пребия,
ще те убия!“. По тази преписка били снети единствено обяснения на св. С.И. на
л. 4 от същата. В тях тя е посочила, че
това се дължи на „тежки лични и семейни отношения, които колкото по-бързо
отшумят толкова по-добре за детето“. Последвало е постановление за отказ да се
образува досъдебно производство по преписка с вх. № ***/2017 г. от 16.05.2017 г. (л. 4 от преписка с вх.№ ***/2017
г.). Мотивите за този отказ са, че преди да бъдат снети обяснения от Б., св. С.И.
е заявила, че вече са разделени с него. Очаква от съда да уточни
решима на свиждане с детето. Като изрично е посочила, че вече не се страхува от
Б.. По преписката липсват обяснения от страна на подс. Б.. С мотив, че липсва „основателен
страх“ у св. С.И. *** е приел, че от обективна страна трябва да е доказано, че
съществува възможност деянието да бъде осъществено и да личи формирано решение
за това, а от субективна страна трябва да се установи, че деецът се намира в
такова психическо състояние, при което има вероятност да реализира заканата и да
съзнава съдържанието на същата. Правното основание за отказа е осн. чл. 24, ал.
1, т. 1 НПК – липса на извършено престъпление.
Относно
уговорените параметри на споразумението за режима на свиждане с детето, същото било внесено в РС – Пловдив и било одобрено с Решение
№ *** от 09.05.2017 г. Междувременно
родителите на св. С.И. заживели в същия апартамент, в който живеела тя и
детето, с цел да помагат за нея след извършената й операция и за детето.
След
одобрението на споразумението от съда относно режима на свиждане с детето,
подсъдимият осъществил такъв контакт с детето един единствен път за времето от 12.05.2017
г. до 14.05.2017 г.
В
последствие на няколко пъти се опитал да
изпълни определеният му режим за контакт
с детето на посочения адрес в решението на съда. След като не ги намерил на
посочения адрес, подсъдимият депозирал жалба до V РПУ – Пловдив, както и жалба до РП – Пловдив
по реда на чл. 182, ал. 2, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Наред с тези жалби,
същият подал жалба и до директора на ДСП – гр. Пловдив, Отдел „Закрила на детето“
от 22.06.2017 г. Подсъдимият се опитвал на няколко пъти да осъществи контакт
със св. С.И. по мобилния й номер, с който той разполагал към онзи момент – ***,
но опитите му били неуспешни. Като вместо св. С.И., същият осъществявал контакт
със св. Д.И., която, както самият подсъдим обясни, му е отправяла обиди и
заплахи. Междувременно подсъдимият успял да направи няколко
звукови файлове със запис на проведените разговори със св. Д.И., за което
същият я е уведомил, че изготвя записи в
неговия мобилен телефон с ползвания от него мобилен номер ***. За тях същият
обясни, че основният лош тон на разговор е на св. Д.И.. Междувременно Дирекция
„Социално подпомагане“ – Пловдив
изготвила социален доклад за оценка по постъпил сигнал (л. 180 - л. 181 от
съдебен том № 1). В него било констатирано, че на 03.06.2017 г. и на 17.06.2017
г., съобразно определените дати за осъществяване на режим с детето си И., подсъдимият
не го открил в дома на госпожа И., както и че ***та на детето не отговаряла на телефона
си. На 23.07.2017 г. социален работник осъществил контакт с ***та на детето,
като същата обяснила, че в момента са извън града с детето и не желае синът й
да се среща с *** си.
На
28.07.2017 г. била осъществена среща в ОЗД – Пловдив със св. С.И.. Тя заявила, че
след последната среща между подсъдимия и детето от 12.05.2017 г. – 14.05.2017 г.
“детето се върнало разстроено, плачело, говорело несвързано , като това състояние на
детето продължило 4 дни“. Същата посочила пред социалния работник, че поради
поведението на детето тя се консултирала с психолог. В резултат на което било
изготвено становище от проведено психологично изследване (л. 190 - л. 193, и на л.
188 - л. 189 съд. том 1) със заключение, че в “интерес на детето е родителите
да вкарат взаимоотношенията си в цивилизовани рамки, за да може детето да е спокойно“.
На база
на горното, социалният доклад по проверка на подаден сигнал в ОЗД – Пловдив, приключил
с наличие на оценка на риска, в който било отразено, че родителите на детето са
разделени. Възможно е недобрите взаимоотношение между родителите да доведат до
нарушаване на психо-емоционалния комфорт на детето.
По
отношение на осъществения един единствен контакт на подсъдимия с детето по
делото бяха допуснати св. Б. (*** на подс. Б.) и св. Й., който бе категоричен, че той лично е присъствал при
взимането на детето през м. май 2017 г., тъй като той го е закарал до гр. *** (родното
място на подсъдимия). Като тона на разговора по време на предаването на детето
от св. С.И. бил нормален, дори същата му е заявила да кара внимателно. Нещо
повече св. Д.Б. бе категоричен, че когато детето е било доведено в гр. *** „ то
дойде с някакви тикове, като от май месец не ни го пускали“. Този факт, че
детето не е било предоставяно на
подсъдимия бе потвърдени от св. Й., който в показанията си заяви категорично, че
са ходили многократно с подсъдимия да взимат детето на посочения адрес, но не са го намирали. Като първоначално подсъдимият
е провеждал разговори със св. С.И. по мобилния й телефонен номер, но после ***
й вдигала телефона и е отправяла обиди и клевети. Свидетелят, чистосърдечно показа, имайки
предвид и разяснението за наказателната му отговорност по чл. 290 от НК, че „Той
просто си искаше детето.“.
От изисканото
от съда писмено доказателство едва в хода на съдебното следствие – справка
рег. № С-14521 от 08.08.2018 г. (л. 298 съд. том 2) се установява, че св. С.И.
има сключен абонамент с мобилен оператор *** за налични номера ***и ***. Като мобилен номер ***е с дата на активация от 09.05.2017 г. до 01.08.2017 г., а
мобилен номер *** е с дата на активация 10.03.2016 г., който е активен и до настоящия момент. В хода
на съдебното следствие по категоричен начин се установи, че първият мобилен
номер е бил ползван от св. С.И. и „че друг не го е ползвал, включително и *** ми“, както тя показа в съдебно заседание. Вторият
мобилен номер е на името на св. С.И., но го ползва единствено св. Д.И.. Факт, безспорно установен
по делото, тъй като и подсъдимият не оспори, че в неговия телефон срещу този
номер *** пише „***“. Обстоятелство потвърдено и с приетата и изслуша
допълнителна съдебно техническа експертиза в хода на съдебното следствие на л. 336 – л. 359, съд. том 2.
След
като подсъдимият не успявал да се свърже със св. С.И., единственият телефонен
номер, с който той е разполагал е този, който ползвала св. Д.И. – ***. На този мобилен номер подсъдимият
започнал да изпраща текстови съобщения чрез софтуерната програма „Вайбър“, която
програма била инсталирана към мобилния номер на устройството. За тази софтуерна
програма се установи, че във всяко едно
мобилно устройство може да бъде
инсталирано допълнително приложение – софтуерна програма, която служи за
комуникация между две или повече устройства. Ако няма интернет, телефонът не
може да използва „Вайбър“, като е без
значение по какъв начин до телефона достига интернет. Ако интернет услугата
бъде спряна от ползвателите на мобилните
телефони, то изпратената кореспонденция чрез това приложение до другия мобилен
телефон, не би се получила.
Поради
тази причина и в конкретния случай при обследване от страна на вещото лице,
видно от изготвената и приложена в хода на досъдебното производство техническа
експертиза от л. 51 до л. 91, която бе приета и изслушана в съдебно
заседание на 27.03.2018 г., е било извършено обследване за периода от време 00:00 ч. на 23.09.2017 г. до 12.00 ч.
на 04.10.2017 г. относно разменените
текстови съобщения през приложение
„Вайбър“, между абонати с номер *** и ***. Било установило наличие на интернет услуга на
мобилния телефон на подсъдимия – ***, която е работеща, както наличие на такава и на мобилния телефонен номер, ползван от св. Д.И.
– ***. Вещото лице е установило, че е
налице кореспонденция – размяна чрез инсталираната софтуерен програма и в двата
мобилни телефона. Вещото лице в хода на съдебното заседание бе категорично, че
и двата мобилни телефона са били в работещо състояние. Технически годни. Същите
са със следи от нормална експлоатация. Като при поставената му задача, в хода
на досъдебното производство, не е имал възложена задача за обследване за
наличие на звукови файлове в телефона на подсъдимия. Същият посочи, че мобилния
телефон на подсъдимия Б. има възможност да прави звукови записи, чрез
приложение на друга програма, която има функции за записване – диктофон, чрез
която се записват околните звуци.
Така проследявайки хронологията
на изпратени текстови съобщения от подсъдимия, чрез ползвания от него мобилен
номер *** и съответно отговорите, получени от мобилен номер ***, се установява, че между подс. Б. и св. Д.И. е
налице такава кореспонденция за период от 00:00
ч. на 23.09.2017 г. до 12:00 ч. на 04.10.2017 г. В този времеви
интервал е последвал „диалог“ между двата, както обясни подсъдимият, а не „монолог“.
Съобразно изготвения обвинителен
акт, в него държавното обвинение сочи, че на 23.09.2017 г., чрез вписаната
лексика на съдържанието на изпратените от подсъдимия съобщения, а именно:
в 00.13 ч. – „Няма да ви оставя“
,
в 00.14 ч. - „Болен съм от рак
дали в затвора или в болница все ми е едно“,
в 00.15 ч. – „Ще си платите за
всичко“,
в 00.16 ч. - „Няма къде да се скриете“,
в 00.21 ч. - „Докато мога да ходя
ако те видя ще те удушя с 2 пръста“,
в 00.23 ч. - „В ада да гориш“,
в 00.24 ч. - “Мри“,
в 00.25 ч. - „Кълна сега.Няма
какво да губя“,
в 00.27 ч. - „Пазете се от мен“,
в 00.36 ч. - „Ако не взема В. ще
те направя на луканки. ***. Няма какво да губя“,
в 00.43ч. - „Ти просто ми разби
семейството но преди да умра ще ти го върна. Няма какво да губя. Боклук дебел“
и която лексика представителят на обвинението поддържа и в пледиранията си сочи,
че съдържат заплашителни изрази, чрез които подсъдимият е създал страх в
съзнанието на св. Д.И., че ще ги осъществи.
Като се сочи, че този страх е на база на създадените влошени отношения между
подсъдимия и св. Д.И., поради факта, че не му предоставяли детето, с цел
осъществяване на контакт с него. Обследвайки соченото от страна на обвиненото, че
именно тези съобщения, вписани в обвинителния акт са породили страх у св. Д.И.,
съдът счита, че от последвалите й действия,
а именно, както тя показа, че веднага е съобщила на съпруга си още същата вечер
и на *** си за съобщенията, то у нея не се е породило в съзнанието й
основателен страх, съдът не приема тези й показания за отговарящи на действително
създалата се ситуация. Това е така, защото между тях е последвала кореспонденция
и след тази дата, видно от приложената разпечатка към приетата СТЕ от ДП от л. 60
до л.91 – Приложение 2. Нещо повече, от 23.09.2017 г., т.е. дата, от която
следва да се приеме, че у св. Д.И. се е породил страх от възприетите от нея
съобщения, изпратени й от подсъдимия, то тя едва на 29.09.2017 г. е депозирала
жалба до ВОП – Пловдив с вх.№ 1055, видно от л. 5 от ДП № 76-Сл/2017 г. Видно от самата жалба, в нея св. Д.И. е
вписала, че се уплашила много и, че поведението на подсъдимия е създало реален
страх у нея, защото в тези съобщения той
й съобщил, че е на въоръжен наряд във военното формирование, което се намира на 10 мин.
пеш от дома й. Това възбудило страх у нея, че след като той носи бойно оръжие може
реално да осъществи вписаното в съдържанието на съобщенията. В хода на
съдебното следствие същата не потвърди това обстоятелство, че именно на дата
23.09.2017 г., подсъдимият, наред със „заканите“, й е изпратил съобщение, че е
въоръжен наряд във военното формирование на 23.09.2017 г. Съдът проследи хронологично
всяко разменено съобщение от този „диалог“, а не „монолог“ (както обясни
подсъдимия) за дата 23.09.2017 г., съобразно
приложеното по делото приложение № 2 от
л. 60 вкл. и л. 64 от Приложение № 2 към Съдебно-техническата експертиза, намираща
се в хода на ДП № 76-Сл/2017 г. и не се установи именно наличие на такова
съобщение, изпратено от страна на подсъдимия
за дата 23.09.2017 г. Факт безспорно потвърден
и в обясненията на подс. Б., като същият е указал, че тази дата се падала ден
петък и не е бил на работа. Това негово
обяснение се потвърждава и от приложената в хода на ДП № 76-Сл/2017 г. – справка
с рег. № 3-1829/17.10.2017 г. на л. 29 от същото, изготвена от и.д. командира на в.ф. *** – Пловдив.
От нея е видно на кои дати подс. Б. през месец септември 2017 г. е положил дежурства,
а именно: на 31.08.2017 г. (01.09.2017 г
., на 15/16.09.2017 г ., на 21/22.09.2017
г. и на 27/28.09.2017 г.). Безспорно доказателство, което оборва изнесените от
св. Д.И. данни в жалбата й, че реално съществувала опасност той да изпълни
възприетите от нея текстови съобщения със закани за убийство срещу нея. Съдът не приема и показанията на
св. И.И., в частта им, че докато подсъдимия има лесен достъп до оръжие у
съпругата му ще съществува страх.
Показания несъстоятелни и неподкрепени с нито едно от приложените по делото
доказателства. На следващо място съдът не приема показанията и на св. Д.И. в
частта им, в която същата е показала, че
тя е отвръщала на съобщенията на подсъдимия на 23.09.2017 г. с една единствена е
цел – „да потуши гнева му“. На тези й
показания се противопоставят обясненията на подсъдимия, че тези съобщения са й
изпратени, защото „ме провокираха“, тъй
като същият не е разполагал с друг начин
да се свърже с тях, защото той е имал една единствена цел – да си взима детето.
Нещо повече св. Д.И. в показанията си показа, че „той се интересуваше единствено от себе си,
не и от детето“. На които й показания се противопоставиха приобщените по делото
писмени доказателства за сигнализиране на различни държани институции, поради неспазване на определения режим за свиждане със
*** му И. от страна на *** й св. С.И.. Това е така, защото се установи, че ползваният
от св. С.И. мобилен номер ***не е бил активен след 01.08.2017 г. (виж справка
от мобилен оператор „***“ на л.298, съд. том 2), а и опитите, които той е
правил да се свърже с *** на детето – св. С.И. се установи, че те са били
безуспешни. По тази причина той е звънял на ползвания и единствен мобилен номер
за връзка с И. на св. Д.И., като наред с това е отпочнал и изпращане на тестови
съобщения, чрез оперативната програма “Вайбър“, за която се установи, че била инсталирана и в мобилният телефон на св. Д.И.,
който имал и достъп до интернет.
Нещо повече, от разменените между
подс. Б. и св. Д.И. текстови съобщения по “Вайбър“ за обследвания от вещото лице период
от време, видно от приетата съдебно-техническа експертиза, изготвена в хода на
ДП № 76-Сл/ 2017 г., а именно: от 00:00
ч. на 23.09.2017 г. до 12.00 ч. на 04.10.2017 г. и проследявайки
хронологията на тяхното съдържание е видно, че подсъдимият се интересувал
единствено от детето си: 23.09.2017 г.
- 01:01:33ч. -„ Къде е В.?“; 23.09. 2017
г. - 01:06:53ч. - „То е моето момче.“; 23.09.2017
г. - 01:09:29 ч. - „ За детето не
можеш да се месиш“; 23.09.2017 г. - 01:21:48
ч. - „ В. спи ли“ ; 23.09.2017 г. -
10:06:40 ч. - „От какво е болен В.? “, 23.09.2017
г. - 20:58:18 ч. - „ Кога ще взема В..“; 23.09.2017
г. - 20:59:45 ч. - „Няма къде да
скриеш С. до сега търпях, но край“; 23.09.2017
г. - 21:16:00 ч. - „ Другата седмица ако не взема В.?“; 23.09.2917
г. - 21:22:07 ч. - „ Защо го нямаше
детето? “; 23.09.2017 г. - 21:27:53 ч.
- „ Детето го нямаше на адреса? “; 24.09.2017 г. - 20:00:01 ч. - „ От къде
трябва да взема В.?“; 24.09.2017 г. - 20:07:44 ч. - „От къде
да взема В.?“; 25.09.2017 г. - 16:40: 29 ч. - „Защо детето пак не е градина? “, 25.09.2017 г. - 19:45: 48 ч. „Детето си
искам престъпници“; 26.09.2017 г. - 19:43:52 ч. - „Търся си детето“; 27.09.2017 г. - 16:26:33 ч. - „Дай на С.
номера да се разберем и няма да ти звъня. Не ме интересуваш ти“; 28.09.2017 г. - 10:20:01 ч. „В събота
трябва да си взема В. от къде?“, Трябва да го взема?“; 29.09.2017
г. - 15:58:37 ч. - „Това не е тормоз, търся си детето“; 29.09.2017 г. - 07.15.42 ч. - „Ставай В. е на градина. Кажете
утре сутринта от къде да взема В.“; 02.10.2017 г. - 17:58:14 ч. - „ Детето си търся, не теб!; 02.10.2017 г. - 17:57:56 ч. -
„Дай на С. номера“; 02.10.2017 г. - 18:00:32 ч. - „Войната я започва твоя мъж където ме
заплаши, че ще ми отреже ушите“, 02.10.2017 г. - 18:02:35 ч. - „Вие не ме интересувате,
детето ме интересува“; 03.10.2017 г.
- 08:26:10 ч. - „ Кога ще взема В.“; 03.10.2017
г. - 15:22:30 ч. - „Нито Д.И., нито И.
са *** на В., всичко си има граници“; 03.10.2017
г. - 16:40:04 ч. - „Кажи кога ще си взема В.“; 03.10.2017 г. - 19:59:19 ч. -
„Детето си търся“; 03.10.2017 г. - 20:02:34 ч. - „Няма да ви
оставя докато не си взема В.; 03.10.2017
г. - 20:11:44 ч. - „Защо недаваш детето?“; 03.10.2017 г. - 20:13:16 ч. - „Искам само да си виждам детето“; 04.10.2017 г. - 08:37:28 ч. - „Кога ще си взема В.“; 04.10.2017
г. - 17:29:17 ч. - „Кога ще си взема В“.
Така, проследявайки хронологично и
кореспонденцията на текстовите съобщения
и от страна на св. Д.И., с които тя е отговаряла след 23.09.2017
г. (датата, посочена като дата на инкриминираното деяние в обв.акт) едва ли у човек
се изгражда извода, че у нея има реално породено
чувство на страх, (както е вписано в жалба й, депозирана до ВОП – Пловдив), така
както и тя в показанията си е посочила, дадени в хода на съдебното следствие, че
е възприела тези съобщения като закани за живота й, че той може да ги осъществи
и че се стремяла да потуши гнева му, поради това му отвръщала: 23.09.2017 г. - 09:34:14 ч. - „Отрезня ли от снощи?“; 23.09.2017 г. - 20:51:10 ч. - „Много си
настоятелен в звъненето. Аз обичам да
пиша“. ; 23.09.2017 г. - 20:54:18 ч. -
„Нещо интересно има ли да кажеш“; 23.09.2017
г. - 20:54:57 ч. - „Нищо не те бърка и тука можеш да го кажеш“; 23.09.2017г.
- 21:20:13 ч. -
„Ти изобщо не се появи цяло лято да вземеш детето сега плещиш, какво ми
плещиш сега“; 23.09.2017 г. - 21:25:37 ч. - „Сега от
къде ще дойдеш да го вземеш. Лека нощ!“; на 24.09.2017 г. - св. Д.И. започва
кореспонденцията в 08:22:45 ч. с, размяна
на съобщение (при условие, че вече у нея
има формиран страх от възприетите съобщения от
подсъдимия от 23.09.2017г.) - „Болен ти е мозъка на тебе“; 24.09.2017
г. - 08:43:44 ч. - „Внимавай какво
говориш! Не ме кефиш“; 24.09.2017 г. - 20:06:50 ч. - „Не ми се
слуша гласа ти“; 24.09.2017 г. - 20:09:06 ч. - „Ще те блокирам“; 26.09.2017
г. - 18:36:37 ч. - „Недей звъня непрекъснато!“, 27.09.2017
г. - 16:25:34 ч. - „Я стига си ми звънял“;
28.09.2017 г. - 10:19:10 ч. - „Я
стига си звънял“; 29.09.2017 г. - 22:17:48
ч. - „Лека нощ!“; 01.10.2017 г. - 14:51:05
ч. - „Давай само да не се наакаш“; 02.10.2017
г. - 17:56:39 ч. - “Защо звъниш“ (детето търся – подсъдимия); 02.10.2017 г. - 21:04:29 ч. - „Я стига
си звънял”; 03.10.2017 г. - 08:25:15 ч. - „Я стига звъня“; 03.10.2017
г. - 08:52:12 ч. - „Щом нямаш
работа звъни си“; 03.10.2017 г. - 08:59:07
ч. - „Много си културен и много си учил за това.“; 03.10.2017 г. - 15:20:33 ч. - „Стига звъня на нас“; 03.10.2017 г. - 15:22:30 ч. - „Леща
нощ“; 03.10.2017 г. - 16:34:25 ч. -
„Хайде можещия да пише“; 03.10.2017 г. -
19:58:13 ч. - „Какво си се развънял ту на мен, ту на И.“; 03.10.2017 г. - 19:58:13 ч. - „Като
развалена плоча си“; 03.10.2017 г. - 20:14:03 ч. - „Николайчо лека
нощ“; 04.10.2017 г. - 00:22:48 ч. - „Спиш
ли. Недей спа“; 04.10.2017 г. - 00:24:58
ч. - “С толкова много лайна не можеш да спиш ли“; 04.10.2017 г. - 00:32:28 ч. –
„Питам конкретни въпроси. Дай отговор на тях“; 04.10.2017 г. - 00:38:00 ч. - “Отговаряй що мълчиш“; 04.10.2017 г. - 00:40:28 ч. - „Питам конкретни
въпроси отговаряй“; 04.10.2017 г. - 01:11:06
ч. - „Спиш ли“; 04.10.2017 г. - 01:14:17 ч. - „Да си ринеш насраното от теб. Рини. Лека нощ. Сладки сънища“.
Проследявайки хронологията,
относно изпратените съобщения от изплашената св. Д.И., след 23.09.2017 г. и
тяхното съдържание, имайки предвид, че на 24.09.2017 г., 27.09.2017 г., 02.10.2017
г., 03.10.2017 г. и 04.10.2017 г. именно тя е провокирала започването на размяната
на кореспонденция между нея и подсъдимия, то съдът не приема, че в действителност
у св. Д.И. има в психиката й осъзнатост,
относно съдържанието на чувството „страх“ от възприетите текстови съобщения
и реално формирано в съзнанието й възможност,
че подсъдимия би пристъпил към реализирането им.
От друга страна, видно от обясненията
на подсъдимия, че същият е бил провокиран непрекъснато от страна на И., съдът
извърши съпоставка и на разменените съобщения по „Вайбър” от мобилния телефон
на подс. Б. с номер *** и мобилния телефон на св. Д.И. с номер *** в периода,
предхождащ инкриминираната дата, вписана в обвинителният акт – 23.09.2017 г. Факт
установен от назначената и приета в хода на съдебното следствие допълнителна
съдебно-техническа експертиза – л. 336 – л. 358, съд. том 2. Същата не бе оспорена.
От нея по категоричен начин се доказва, че мобилният телефонен номер на св. Д.И.
е вписан в мобилния телефон на подсъдимия като „***“, факт, който и подсъдимият не отрече. Видно обаче от разменената
кореспонденция между него и св. Д.И. се установява в действителност соченото от
страна на подс. Б. обстоятелство, че същият е бил провокиран, защото видно от Приложение
2 на л. 346 – л. 347 от приетата допълнителна съдебно-техническа експертиза, в
съдебно заседание, проведено на 22.10.2018 г., на наличните и съхранени в
паметта на телефона съобщения се установява, че той в действителност се
интересувал единствено от детето си и търси възможност за осъществяване на контакт
с ***та на детето – св. С.И., но същият бил лишен от тази възможност и преди 23.09.2017 г., видно от предходните дати за периода от м. май
2017 г. до 23.09.2017 г., а именно: 26.08.2017
г. - 23:39:10 ч. - “Вие ми отнехте детето.“, 19.09.2017 г. - 18:25:21 ч. - „Кога ще си взема В.“; 19.09.2017 г. - 18:40:51 ч. - „Ако исках да Ви правя мизерии до сега щях да
ги направя, но заради В. не“; 19.09.2017
г. - 18:59:37 ч. - “Кога ще си взема В.. С. не е виновна ти мислиш всички
глупости“; 20.09.2017 г. - 17:52:02 ч. - “Кога ще го взема“; 21.09.2017 г. - 17:32:31 ч. - „Кога ще
взема В.“; 21.09.2017 г. - 19:02:16 ч.
- “Детето трябва да си видя“; 21.09.2017 г. - 19:04:29 ч. - „Кога ще
взема В.“; 22.09.2017 г. - 09:51:31 ч.
- “Дай да чуя В.. Вие не ми давате детето. Трябва да го взема“.
Така от извършената съпоставка при размяна на
съобщенията и след съпоставката им с всички приложени по делото гласни, писмени
и веществени доказателства съдът стигна до извода, че макар материалната норма
по реда на чл. 144, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК, намираща се в Раздел
Пети – „Принуда“ от Глава Втора на НК, с която не се защитата живота на
гражданите, а личната им свобода, то в конкретния случай не се установи именно този
елемент от фактическият й състав, както и елемента за формирано решение у подсъдимият
да реализира съдържанието на изпратените
тестови съобщения. С извършване
на престъпния състав по чл. 144, ал. 3, във ал. 1 от НК се цели промяна на поведението и действията на изплашеното
лице, противно на волята му в исканата от подсъдимия насока. В случая се
установява по категоричен начин, че неговото искане е в насока единствено да си
ВИЖДА детето.
Ето защо при съпоставка на описаното
от страна на представителя на обвинението словесно разменени текстови съобщения
относно тяхното съдържание след 23.09.2017 г., за които се твърди,
че са породили страх у св. Д.И., то нито едно доказателство не сочи, че у нея
има породен страх, за които да се приеме, че подсъдимият ще пристъпи към осъществяване
на изписано текстово съдържание в съобщенията, който той е изпратил. Нещо
повече, проследявайки вписаните в обвинителния акт словесни изрази, по
категоричен начин се установи, че подсъдимият,
както е вписал в съобщенията, че “звъня ти и не ме интересуваш ти, а детето“ и,
че едва ли посочените текстови съобщения с вписаните изрази:
в 00.13 ч. – „Няма да ви оставя“ ,
в 00.14 ч. - „Болен съм от рак
дали в затвора или в болница все ми е едно“,
в 00.15 ч. – „Ще си платите за
всичко“,
в 00.16 ч. - „Няма къде да се скриете“,
в 00.21 ч. - „Докато мога да ходя
ако те видя ще те удушя с 2 пръста“,
в 00.23 ч. - „В ада да гориш“,
в 00.24 ч. - “Мри“,
в 00.25 ч. - „Кълна сега.Няма
какво да губя“,
в 00.27 ч. - „Пазете се от мен“,
в 00.36 ч. - „Ако не взема В. ще
те направя на луканки. ***. Няма какво да губя“,
в 00.43 ч. - „Ти просто ми разби
семейството но преди да умра ще ти го върна. Няма какво да губя. Боклук дебел“,
са изрази, от които у св. Д.И. са породили страх, с оглед по-горе
осъществената кореспонденция и извършения разбор от съда. Налице са били създадени
влошени взаимоотношения до степен на неприязън, за които се установи, че са
крайно обтегнати и, че с оглед породилия се конфликт, а именно, че подсъдимият
няма връзка със св. С.И. с цел уговаряне и осъществяване на изпълнение на
определения му режим на свиждане с детето,то тези съобщения съдът приема,че не са породили у св. Д.И. основание, че тези обективирани чрез думи изрази в съобщенията , подсъдимият би ги осъществил. Напротив, същият
обясни, че всичко това е заради детето. Ето защо извършената съпоставка в контекста
на доказаната враждебност между подсъдимия и св. Д.И., с оглед създадените
влошени междуличностни отношения между страните, както и съдържанието на обичайния
речников фон за кореспонденция използвана между тях, съдът не счита, че е
изпълнен обективния критерий за престъпната съставомерност на деянието.
Едва ли получените съобщения по “Вайбър“
от страна св. Д.И. на 23.09.2017 г., както и последвалата кореспонденция до
04.10.2017 г. между нея и подс. Б., води до породен страх у нея. Едва ли от датата на получаване на тези
съобщения с вписаното текстово съдържание в обв. акт на 23.09.2017 г. у нея са
породили такова силно чувство на безпокойство, че тя да излезе от равновесие, да
загуби съня си и да се страхува за живота си, та чак на 29.09.2017 г. да
депозира жалба до ВОП – Пловдив в 14:11 часа, видно от
протокол за избор на наблюдаващ прокурор на л. 7 от ДП № 76-Сл/2017 г. Нещо
повече, след часа на входиране на
жалбата във ВОП - Пловдив е последвала
отново размяна на текстови съобщения
между двамата от съдържанието, на които
се установи, че подс. Б. единствено си търси детето. Едва ли лице, което
изпитва толкова силен страх от подсъдимия ще продължи да отговаря на
съобщенията, при условие, че телефонът на св. Д.И. позволява изключване на тази
софтуерна програма „ Вайбър“, т.е. би се преустановил контакта й с подсъдимия и
не биха се получили съобщенията му. Нещо повече, видно от съдържанието на
съобщенията, които св. Д.И. е изпращала, то се налага извода, че ясно в
психиката й липсва формирана осъзнатост за
чувството „страх“, защото едно лице, което
твърди, че се страхува от друго лице, което му е отправило закани
спрямо личната му свобода (съгласно
ТР № 53 от 18.09.1989 г. на ОСНК), би предприело действия по неосъществяване на
какъвто й да е контакт с заплашващото го лице.
Поради което, видно от
поведението на св. Д.И. в съдебно заседание
на въпрос от страна на защитата
на подсъдимия „Можехте ли да изключите „Вайбъра“ си?. От страна на свидетелката
не последва отговор. Това е индиция, че у нея липсва формирано чувство на страх
от получени съобщения и възприетото им текстово съдържание, а е налице безспорност
за последвали действия от нейна страна, целящи провокация спрямо подсъдимия, поради лишената
му възможност да вижда детето, което още повече засилва у него чувството на
неприязън към св. Д.И..
От горното се налага извода, че в
случая не се доказа тази възможност, която закона има предвид, а именно възможността
да е възникнала в съзнанието й основателен страх. Поради тази причина съдът не
приема и показанията на св. И.И., че съпругата му се е чувствала зле и, че се е
изпитвала „страх“, в който се включва цялото съдържание на тази дума. Това е
така, защото от всички последвали съобщения след 23.09.2017 г. чрез нито едно не се доказва, че у св. Д.И. в психиката й има
формирано въздействие върху свободното протичане на психически й процеси, които
да са й пречили тя свободно да се придвижва, да живее и нещо или някой да са й
пречили на личната свобода.
По категоричен начин се доказа, от
всички доказателства, че единственото желание на подсъдимия е да си взема и
вижда детето, тъй като от м. май 2017 г. той е бил лишен от тази възможност,
предоставена му на законно основание – Решение № *** от 09.05.2017 г. на РС –Пловдив,
с което му е бил определен режим на свиждане с детето. Нещо повече, било е
нарушено не по негова воля, а по волята на св. Д.И. (*** на детето) правото му като родител – *** да
осъществява контакт с детето. В случая съдът дава вяра на обясненията на подс. Б.
и в частта им, в която той обясни, че всичко това е заради детето, защото проследявайки хронологично развилите се
събития, то в действителност той е бил лишен от възможността да вижда детето си
под различен претекст от страна именно
на св. Д. И., която насърчавала *** си –
св. С.И.. Факт потвърден от депозираните от страна на подсъдимия жалби до различни
държавни институции, които от своя страна са констатирали в действителност
именно нарушен контакт между подс. Б. и детето от страна на И.. Нещо повече, от провелия са „диалог“ между
подс. Б. и св. Д.И., се доказва в действителност, че подсъдимият иска да си вижда
детето и че не се интересува, както той е вписал, че „си търся детето, а не теб“
(има предвид св. Д.И.).
Относно този факт, че той е бил
лишен от възможността да осъществява контакт с детето, видно от показанията на
св. Й., които са последователни и категорични се доказва, че той е имал право първата и третата седмица
в месеца да взима детето, като многократно са посещавали адреса по решението на
съда, но никой не им отварял. Съдът дава вяра на показанията на този свидетел, защото,
макар и близки приятел с подсъдимия, този свидетел депозира показанията си при
разясняване на наказателната отговорност
му по реда на чл. 290 от НК и бе последователен в тях. Показанията му, при
съпоставка с обясненията на подсъдимия, са взаимоследващи и съответстващи на
другите събрани в хода на съдебното следствие доказателства, доказващи
влошените взаимоотношения между св. Д.И. и подс. Б.. Съдът дава вяра на тези
показанията, защото проследявайки взаимовръзката, както с хронология относно
познанството не само с подсъдимия, но и със св. С.И. от преди раздялата им, той
показа, че преди това отношенията им са били нормални. Дори такива са били и
при вземането на детето на единствената предоставена възможност на подс. Б. на
12.05.2017 г., защото именно св. Й. лично го е закарал до гр. ***, заедно с подс. Б.. Нещо повече,
св. Б. (*** на подс. Б.), който изрази
желание да депозира показания бе категоричен, че детето след май месец не е
пускано. Ето защо съдът отново дава вяра на обясненията на подс. Б., че той е
бил лишен от възможността да осъществява контакт с детето си и че той се е интересувал и го е
търсил и е искал само детето си т.е. у него няма формирано
решение за закана за убийство спрямо св. Д.И.,защото той обясни,че въобще не се
интересувал от нея.
Факт безспорно вписан и неоспорим в отразената
кореспонденция между св. Д.И. и подс. Б.
и то не само след 23.09.2017 г., но и
видно от проследена хронология на събитията от м. май 2017 г. до 04.10.2017 г. По
този начин се оборват показанията на св. Д.И., че той не
се интересувал от детето, че не е идвал
да го иска. Съдът не дава и вяра и на
показанията на св. С.И. и в тази й част, че
след 14.05.2017 г. той не е идвал да търси детето. Напротив, именно за
това възпрепятстване да осъществява контакт с детето си, подс. Б. е депозирал
жалби до различни институции – ОЗД – Пловдив и РП – Пловдив, като е налице
образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 182, ал. 2, във вр. чл.
26, ал. 1 от НК. Ето защо развилите се
недобри отношение между родителите на детето, липсата на възможност за контакт
със св. С.И. на ползвания от нея мобилен номер ***, за който се събраха данни
едва в хода на съдебното следствие, че е бил активен от 09.05.2017 г. до
01.08.2017 г. и че с оглед периода на активност на този мобилен номер, то при
прозвъняване, както и самият подсъдим обясни се обаждала св. Д.И.. Факт безспорно
потвърден в показанията и на св. Йовчев,
че първоначално С. се обаждала на този
номер, а после *** й вдигала телефона, когато подсъдимият е търсел С., за да разгоряват относно детето. Данни потвърдени
и в показанията на св. Б., че когато подсъдимият „звънеше на С.
тя или не вдигаше или *** й се обаждаше и кълнене, и обиждаше, много обиждаше“. Като
за тези факти относно възприетите обиди и св. Б. показа, че подсъдимият му е показвал
записи, които той (св. Б.) ги е чул. Факт
потвърден и в обясненията на подсъдимия, че тези направени от него звукови
записи в ползвания от него мобилен телефон марка „***”, модел „***“, с номер ***
са направени от него при проведените му разговори по мобилен телефон с номер ***с
ползвател св. С.И., макар същата да отрича в показанията си, че него е
предоставяла на св. Д.И., при което същият й е обяснил, че я записва (св. Д.И.).
Въпреки това тя е продължила с обидите спрямо него. Да, безспорно, те са за период
преди дата 23.09.2017 г., но съдът при обследване на хронологията, касаеща отношенията
между подс. Б. и св. Д.И. относно породилите се отношение на нетърпимост и
неприязън счита, че същите имат отношение към настоящият казус.
Нещо повече, съдът дава вяра и на
обясненията на подс. Б. и в частта им, че след да като депозирал жалба до различните
институции и след като е правил опити да се свърже със св. С.И., за да проведе
с нея, като *** на детето, разговор относно осъществяване на режима на свиждане
с детето на ползвания от нея мобилен номер ***, (който е с активност до
01.08.2017 г.) е изготвил тези записи в ползвания от него мобилен телефон, марка
„***”, модел „***“, с номер ***. Именно за този мобилен телефон на подс. Б. бе установено от изслушаната в хода на съдебното
следствие, съдебно техническа експертиза, изготвена в хода на досъдебното производство
№ 76-Сл/2017 г., че този мобилен телефон, марка ***е бил технически изправен и
че можел да прави записи. От горното следва извода, че в действителност, той е
бил и лишен от възможността за контакт със св. С.И., защото св. Б. от
възприетите записи показа, че е чул на тях как “Д. обиждаше и кълнеше“. Поради което
показанията на св. Д.И., дадени при извършения й преразпит, в който категорично
показа, че „не съм аз“, по време на прослушване на звуковите файлове, то съдът
не приема показанията й и в тази им част, защото изказа използван в тези звукови
файлове (като съдържанието им е снето и на хартиен носител и е приложено на ДСТЕ в Приложение 1 от л. 235 – л. 245 в
съдебен том 1), не само св. Д.И., но и св.С.И.,
при преразпита им показаха, че този тон на разговор не е нормален. Факт доказващ
по категоричен начин породилите се отношения на неприязън към подс. Б., с оглед
възпрепятстването му да осъществява режим на свиждане с роденото им от фактическото
им съжителство със св. С.И. дете – И..
Нещо повече, видно от допусната и назначена допълнителна
съдебно-техническа експертиза депозирана на л. 232 – л. 247, съд. том 1 и
изслушана в съдебно заседание на
26.06.2018 г., касаеща мобилния апарат „***“, модел „***“, с номер *** на подс.
Б. относно налични звукови файлове в
паметта му, направени при проведени разговори с мобилен номер – ***, ползван от св. Д.И.
за периода от време 00:00 ч. на 23.09.2017 г. до 12:00 ч. на 04.10.2017 г.,
вещото лице не е открило наличие на такива, въз основа на софтуерната програма „Вайбър“ и в двата
телефона. Като по отношение на извършеното обследване на паметта на мобилния телефон
на подс. Б., вещото лице е установило наличие аудио файлове, съдържащи запис на
разговори, провеждани чрез набиране на телефонен номер ***през мобилен оператор. За тези файлове вещото лице в заключението си е
отразило, че „може“ да имат отношение към настоящото производство. Вещото лице
е посочило, че файловете се намират в директория Phonerecorder - ***“, като съдържанията на файловете са пренесени в
текстови вид на хартиен носител и е изготвено Приложение 1 към допълнителната
съдебно техническа експертиза от л. 235 до л. 246 на същата, намираща се в съд. том 1.
Разпитано в съдебно заседание вещото
лице сочи, че основно женски глас отправя обидните квалификации. Като съдържанието
на тези звукови файлове вещото лице е
снело на хартиен носител, защото ги
приема като „новооткрито обстоятелство“,
което би имало значение по делото, позовавайки се на чл. 152, ал. 3 от НПК. Съдът
в съдебно заседание изслуша изготвената
допълнителна съдебно техническа експертиза на 26.06.018 г. като същата бе
приета като обоснована и правилна, както
и изготвена съобразно изискванията на НПК. По отношение на установените от вещото лице новооткрити данни
в мобилния телефон, марка „***“, модел „***“,
с номер *** на подс. Б. – аудиозаписи при
избирането му на мобилен телефонен номер – ***, съдът се позовава на разпоредбата
на чл. 152, ал. 3 от НПК, защото видно от аргументацията на вещото лице при
изслушване на ДСТЕ, то от тяхното текстово съдържание снето на хартиен носител
се установява, че тези записи имат отношение към настоящия казус. Това е така, защото
при изпълнение на поставената задача от вещото лице възложена му от съда, същото е констатирало „новооткрити материали“,
за които законът казва, че ако имат
значение по делото, макар да не му е била
поставена задача вещото лице е длъжно
да ги посочи (чл. 152, ал. 3 от НПК). Това е така, защото заключението по
своята същност има значение на специализирано изследване в рамките и за нуждите
на един висящ наказателен процес. Като при изготвянето му вещото лице влага
знания и умения в съответната област, които са от съществено значение за един
процес. Това означава най-малкото, че съответният орган, който определя извършената
задачата от експерта няма да може да
проникне в дълбочина на спецификата на
обследваните факти без специализираната и използвана методика и способи, с които
разполага вещото лице при изпълнение на поставената му задача. Това е така, защото
видно от изискана справка от „***“ едва от дата на получаването й – 08.08.2018 г., в хода на съдебното
следствие става ясно, че св. С.И. е притежавала два абонатни номера, единият е
ползвала тя – ***и за който се установи, че е бил активен в период от време от
09.05.2017 г. до 01.08.2017 г. Като по отношение на този мобилен номер разпитана
в хода на съдебното следствие св. С.И. е показала, че освен тя друг не го е
ползвал този мобилен номер, като св. Д.И. ползвала единствено мобилен номер ***.
Същата в проведения допълнителен разпит
показа, че не е ползвала друг телефон освен този, който тя е имала, а
именно ***. Ето защо при допуснатото прослушване от съда на намиращите се
записи в паметта на телефона на подсъдимия, марка „***“, модел „***“, с номер ***,
направени при провеждане на разговори с мобилен номер ***, св. Д.И. заяви, че не е тя на записите. Съдът не дава
вяра на показанията й в тази им част, защото първо, запознавайки се със
съдържанието им, че подс. Б. иска да
разговаря със С., а „не със теб“, т.е. със св. Д.И., се налага извода, че
именно св. Д.И. е осъществявала телефонните разговори по мобилен номер ***, за
който същата отрича. Второ, св. Б. (*** на подс. Б.) бе категоричен, че Н. му е
показвал тези записи, на които „Д. кълнеше и обиждаше“.
Ето защо съдът не дава вяра и на
показанията на св. С.И. и на св. Д.И., че всеки си ползвал мобилния номер, а и двете
свидетелки бяха категорични, че тона на разговор не е бил нормален тон за зрели хора, макар св. Д.И. да показа, че тя е ***
човек и не можело един млад мъж да й говори такива неща. А тези неща, видно
от събраните по делото доказателства, се
отнасят единствено до възможността му да
си взема и да вижда детето си. При все, че св. Д.И. няколкократно заяви, че тя
не е обиждала подсъдимия, а само е искала да потуши гнева му, но от какво?
Възпрепятстване на възможността му да вижда детето си? Видно от съдържанието на
възпроизведените аудиозаписи, които
вещото лице е посочило като „новооткрити материали“, позовавайки се на чл. 152,
ал. 3 от НПК и е възпроизвело и на хартиен носител, то това съдържание показа
думи и изрази, които са в резултат на породените влошени отношения, неприязън
между подс. Б. и св. Д.И.. Съдът дава вяра на обясненията на подсъдимия, че в
първия запис е гласът на св. С.И., а останалите, с „лошия тон“ записи, е гласът
на св. Д.И. и макар, че не е назначил фонетична експертиза, то са налице
показания на св. Б., които са категорични, че е чул тези записи, в които именно
Д. обижда и кълне. Факт, който бе потвърден при изслушването на записите в
съдебно заседание. Съдът приема обясненията
на подсъдимия и в тази им част, защото те са не само негова защитна
позиция, но и доказателствено средство, чрез което той изнася фактически данни,
които са в онтологична връзка с познавателна възприемчивост на процесния субект,
относно възприятие на случващото се с него.
Като въз основа на тях при
съпоставка с всички други доказателства се
осъществява логично обследване и достигане до изводи за истинно
установяване на релевантната фактическа обстановка по делото, обосноваваща виновност или невинност на лицето.
Нещо
повече, те – обясненията като доказателство
са във връзка с обстоятелствата по делото, които следва да са във взаимна
последователност. При съпоставка тази връзка прави обясненията относими и релевантни, което може да бъде процесулно реализирано
чрез един пълен и обективно проведен наказателен процес. Чрез съпоставката на обясненията с
всички доказателствата, които се привличат в процеса и се цели извличане на съдържанието им чрез
разбор на сведенията посочени в тях, съобразно чл. 105 от НПК.
Едно от
тези доказателствени средства са обясненията на подсъдимия. Те са изявления в
процеса, посредством които се възпроизвеждат определени факти за обстоятелства,
които имат отношение към предмета на доказване. Поради което обясненията на подсъдимия, имайки предвид, че те са
изтъкване на аргументи срещу повдигнато обвинение, същите ще следва да бъдат съпоставени
и с другите доказателства чрез извършен
разбор на изнесените факти, както от събраните гласни, така и от събраните
писмени доказателства. Обясненията на подсъдимия са и от естеството, чрез които
той внася доказателствена тежест по делото. Ето защо те като доказателствено средство, имайки предвид и факта, че те са и негово право на защита, то тяхното
единство произтича от непосредствения процесуален интерес на привлеченото към
наказателна отговорност лице да отстоява своите права и законни интереси. Ето
защо доводите на повереника, че не
следва да се цени заключението на вещото лице в тази част, с която са посочени
тези „новооткрити данни“, намиращи се в
телефона на подс. Б. относно аудиозаписите, съдът не ги приема като основателен
аргумент. Наличието на тези „новооткрити обстоятелства“ станаха известни на
съда едва в хода на съдебното следствие. Те не са били обследвани в хода на
досъдебното производство. Тези новооткрити обстоятелства бяха съпоставени с всички
приложени по делото доказателства и се установи, че те в действителност имат
съществено значение за делото, така както законодателят е вписал в нормата на
чл. 152, ал. 3 от НПК. По този начин се доказва наличието в действителност на
създадени тежки лично груби до степен на нетърпимост взаимоотношение между подс.
Б. и св. Д.И.. Създаденото чувство на неприязън
във взаимоотношенията им и извършената съпоставка на използвания речеви фон, за които се доказа, че
е обичаен между страните на контакт, то съдът не приема показанията на св. Д.И.
в частта им, че тя се е опитвала да потуши гнева у подсъдимия. На тези нейни показания съдът противопостави
обясненията на подсъдимия, че той ги е обиждал, защото и те са го обиждали, но
чак закани за убийство не е имало, не е имал формирано решение да върши каквото
й да е било спрямо тях, защото той не се е интересувал от тях, а единствено „Исках да си виждам детето“.
От
горното съдът, след като извърши прецени
на събраните по делото писмени, гласни и веществени доказателства по отделно и
в тяхната съвкупност, както и във връзка с доводите направени от страните,
стигна до единствения извод, че деянието на
подсъдимия *** Н.Б. не съставлява
престъпление. За да достигне до този извод, съдът приема следното:
За да
се обективира състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, във вр. ал.1 от НК, то
е от значение получените съобщения от лицето спрямо, което са
изпратени у него в съзнанието му да е
налице създадено въздействие върху свободното протичане на психическите процеси,
в резултат на който се формира волята му. В конкретния случай по категоричен
начин се доказа, че у св. Д.И. по никакъв начин в съзнанието й не се е формирал
„страх“, защото същата при извършения
разбор на доказателствата се установи, че за ескалацията на подс. Б. в основата е невъзможността му той да осъществява
контакти с детето си, поради създадени пречки от различно естество от И. . Установи се, че
той е имал единствената възможност за контакт с мобилния телефон ползван от св.
Д.И., като наред с прозвъняванията той е изпращал съобщения чрез софтуерната
програма “Вайбър“, на които тя е отвръщала дори и след 23.09.2017 г. Тези й
отговори на получените съобщения от страна на подс. Б. са единствено с цел провокация,
което не е израз на породено чувство на страх
у нея. Всичко това е на база на
създадените до степен на нетърпимост влошени отношения с подс. Б.. Нещо повече,
не се доказа, че подсъдимият, изпращайки тези съобщения е имал формирано
решение за осъществяването им, защото същият бе категоричен, че не се интересува
от тях, а се интересува единствено от детето - В.. По този начин не се доказа,
че са налице и данни, иницииращи евентуалното му желание за обективна
възможност, респ. намерение да премине към реално изпълнение на вписаната и ползвана лексика на изказ, посочена в
съобщенията. Напротив, доказа се, че
тази лексика е била нормалния тон на разговор, който е в резултат
на трайно влошените отношения между
страните.
Поради което
съдът приема, че у св. Д.И. не е нарушена личната й свобода, така както сочи
текстът на чл. 144, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК, имайки предвид, че тази
материална норма се намира в Глава Втора от НК – Престъпления против личността.
Не се доказа, че у нея има промяна в поведението и действията й, които са
противни на волята й и то да е в насока,
която е целял подсъдимият.
Съдът
не приема довода на представителя на ВОП – Пловдив, че подсъдимият е проявил
една “твърдост и упоритост“, с оглед породилата
се крайна омраза между него и
св. Д.И., с оглед обтегнатите взаимоотношения при осъществяване на деянието,
чрез многобройните отправени закани, тъй като тези доводи не бяха потвърдени от
нито едно от събраните доказателства по делото. Да, налице са обтегнати
отношения, но проявената упоритост при отправената кореспонденция е единствено
с цел да може да „виждам“, както обясни подс. Б., детето си, а не да породи
страх у св. Д.И.. Такъв страх в нито едно от съпоставените доказателства не се
доказа, че е налице у св. Д.И., тъй като
страхът означава неосъществяване на контакт с лице, което го поражда, който
факт в настоящият казус не се доказа.
Нещо
повече, съдът не приема и довода на представителят на ВОП –Пловдив, че у
подсъдимия липсва елементарно проявено чувство на самокритика, както и липса на
отказ относно желанието му да разбере в какво и защо е обвинен. Съдът не приема
този му довод, защото у подсъдимия е налице проявено чувство на упоритост
единствено с цел да осъществява предоставеното му право по законов ред, а
именно да осъществява определения му режим на свиждане с детето, който режим е бил възпрепятстван под различен претекст. Подс.
Б. в съдебно заседание обясни, че разбира в какво и защо е обвинен, но не се
признава за виновен, защото отправените съобщения по „Вайбър“ не са с цел
закана за убийство, а „всичко това е заради детето“, както обясни, защото същият
е бил лишен от възможността, както той обясни, първо – да се свържа със св. С.И. и второ – за
да можа да взима детето.
Съдът
не приема и доводите на повереника на гр. ищец, адв. Я., че подсъдимият, знаейки, че мобилния номер ***е
ползван от св. Д.И. и че е неин, като е записан в неговия телефон под
наименованието „*** Д.“, ясно е съзнавал, че тези съобщения, които изпраща, ще
достигнат до нея и че словесното им съдържание ще породи страх за живота й. Тези
доводи на повереника съдът не приема, защото, ако същата, след като е възприела
съобщенията, у нея се е породило чувство на страх за живота й, то тя би
сигнализирана ВОП – Пловдив още на
следващия ден, а не на 29.09.2017 г. и не би последвал този „диалог“ от съобщения
между нея и подс. Б., съгласно приложеното по делото Приложение 2 от приетата допълнителна
съдебно-техническа експертиза в хода на
съдебното следствие – л. 346 – л. 358 от в съд. том 2.
Съдът
приема доводите на защитата на подс. Б., че именно при проследяване на
хронологията на събитията и от породилите се влошени отношения до степен на
неприязън, то те се дължат именно на нарушеното
право на свиждане на подс. Б. със *** си. Именно това е в основата на създадените отношения на
нетърпимост между св. Д.И. и подс. Б., тъй като същият е бил лишен и от
възможността да осъществява контакт с ***та на детето – св. С.И..
Не се
доказа в случая деянието да е осъществено и от СУБЕКТИВНА страна, тъй като се
установи, че подс. Б. не е целял и съзнавал, че съдържанието на изпратените
съобщения на св. Д.И., чрез наличната софтуерната програма „Вайбър“ в неговия мобилен
телефон и налична такава в мобилния телефон на св. Д.И. ще породят у нея страх,
защото се установи, че тя дори и след 23.09.2017 г., ако в нея действителност
има породен страх, не би продължила да отговаря, а би депозирала жалба до ВОП – Пловдив едва на
следващия ден, а не чак на 29.09.2017 г. Не се доказа, че подс. Б. е целял и
искал да осъществи чрез словесния изказ
на изпратените от него съобщения до св. Д.И. пораждане на страх, защото, както
и самият той обясни, че всичко това е заради детето и че не е било „монолог, а е
бил налице „диалог“ със св. Д.И.. Това налага извода, че т.нар. „страх“, който
съдържа в себе си негативни чувства и
емоции, с проява на характерни поведенчески реакции не са били породили в
съзнанието й страх, защото, ако е налице
страх у св. Д.И., тя не би осъществила „диалог“ от размяна
на съобщения, а би преустановила
всякакъв контакт с лицето, което поражда страх. Такова преустановяване на
контакт дори и след 23.09.2017 г. от страна на св. Д.И. липсва, което е индиция, че липсва и
субективната страна на състава по чл. 144,
ал. 3, във вр. ал. 1 от НК.
При обсъждане
на всички доказателства по делото, както
и гласни, и писмени, и веществени такива, съдът счита, че деянието на подс. ***
Б. не съставлява престъпление и не следва същият да носи наказателна
отговорност, поради което и на основание чл. 304, предл. 4 от НПК следва да бъде
признат за НЕВИНЕН и да бъде ОПРАВДАН по обвинението по реда на чл. 144, ал. 3, във
вр. ал. 1 от НК.
По
отношение на предявения граждански иск.
В
настоящото наказателно производство е приет за съвместно разглеждане граждански
иск от св. Д.И., чрез процесуалният й представител адв. Я. ***, неин повереник,
срещу подс. *** Н.Б. в размер на 5 000 лева, представляващи обезщетение за
причинените й в резултат от деянието неимуществени вреди. По делото не се
събраха доказателства за осъществено от подсъдимия престъпление, във връзка с което гр. ицещ Д.И. да
е претърпяла и изпитвала страх от описаните в обв. акт текстови съобщения получени
чрез софтуерната програма „Въйбър” инсталирана на ползвания от нея мобилен
телефон, марка ***модел ***Това е така, защото по категоричен начин се
доказа, че у нея самата тези текстови съобщения с посочено в обвинителния акт съдържание
не са породили особена форма на неправомерно въздействие върху личната й
свобода. Те не са дали отражение на свободното протичане на психическите й
процеси при формиране на съзнанието й. Съдържание на думата „страх“, че
подсъдимия ще осъществи изпълнителното деяние в истинския смисъл, така както тя
показа в съдебно заседание не се установи от нито едно доказателство. Тези
отношения са плод на неприязън, обтегнати до степен на конфликт отношения, с
оглед неуредения въпрос, касаещ непредоставянето на детето И. на подс. Б., при условие, че този му контакт е уреден
на база официален документ – съдебно решение № *** от 09.05.2017 г. на РС – Пловдив.
Не се
доказа посягане върху личната й свобода, защото в нито един момент от създалите
се лоши отношения подс. Б. не е предприемал действия по реално осъществяване на
посочените в съдържанието на съобщенията словесни изрази. Доказа се, че това е
нормалният речеви тон на комуникация между подс. Б. и св. Д.И., тъй като същият е
бил лишен от възможността да осъществи връзка с ***та на детето св. С.И., съответно
да вижда детето си.
Думата страх
в буквалното й съдържание не е изпълнило съзнанието на св. Д.И., факт, безспорно доказан от
приложените по делото и преценени в тяхната съвкупност гласни, писмени и
веществени доказателства. Поради което и
показанията на съпруга й – св. И.И., че тя се „чувстваше зле, че страхът у нея
изпълва изцяло съдържанието на думата страх“, съдът не приема като достоверни,
защото се установи противното, а именно липса на страх, защото тя знаела за невъздържаният
му нрав (виж молбата с вх. № 49 от 09.01.2018 г. на л. 23, съд. том 1), като се
установи в хода на съдебното следствие, че този му невъздържан нрав е породен от невъзможността той да вижда детето си.
Нещо повече, видно от по-горе посочената й молба,
депозирана до съда на л. 23, съд. том 1, в нея е вписала, че тя изпитвала чувство на страх още от
23.09.2017 г., но видно от последвалите й действия, то тя е депозирала жалба до ВОП – Пловдив едва на 29.09.2017
г., като междувременно е бил наличен този „диалог“ с подс. Б. от разменяне на
съобщения по „Вайбър” и от страна на двамата.
Ето
защо съдът счита, че предявеният граждански иск се явява недоказан не само по
основание, но и по размер. Поради което съдът счита, че същия не следва да бъде
уважен, а следва да бъде отхвърлен като недоказан и по основание, и по размер.
По
отношение на веществените доказателства.
1. мобилен
телефон марка ***модел ***с имей ***и СИМ карта с надпис „***“ с ***,
запечатани в найлонов плик с № 1739248 на 06.10.2017 г. в 11.00 ч. с подписи на
поемни лица, иззет с протокол за доброволно предаване ДА СЕ ВЪРНЕ на Д.К.И.,
след влизане на присъдата в законна сила.
2. мобилен
телефон марка ***със сим карта № *** с лого на ***, запечатан в плик на
05.10.2017 г. в 10.21 ч. с подписи на поемни лица, иззет с протокол за обиск и
изземване ДА СЕ ВЪРНЕ на Н.Д.Б., след влизане на присъдата в законна сила.
Разноски:
Съдът,
след като призна подсъдимия ред. Б. за невинен, намира, че направените по
делото деловодни разноски в размер по досъдебното производство в размер на
171.00 (сто седемдесет и един) лева и
направените разноски в хода на съдебното следствие в размер на 504.00
(петстотин и четири) лева за възнаграждения на вещи лица, или разноски в общ
размер от 675.00 (шестстотин седемдесет и пет) лева следва да остават за сметка
на Държавата.
Водим
от горното, въз основа на събраните по делото доказателства, по вътрешно
убеждение и въз основа на закона, съдът постанови присъдата си.
По изложените мотиви съдът постанови присъдата си.
град Пловдив,
15.11.2018 год. ПРЕДСЕДАТЕЛ: