Присъда по дело №129/2019 на Районен съд - Раднево

МОТИВИ към присъда № 14 от 26.09.2019 г. по н.о.х.д. № 129/2019 г. на РС-Раднево, наказателен състав

 

Районна прокуратура - Раднево е внесла обвинителен акт по досъдебно производство № 295/2017 г. по описа на РУ - Раднево, пр. пр. № 1439/2017 г. по описа на РП-Раднево, срещу Н.А.Л. за престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 3 НК във вр. чл. 130, ал. 1 НК за това, че на 31.10.2017 год. срещу 01.11.2017 г. в гр. Раднево, причинил лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК, на полицейски орган - Д.Д.Д., младши автоконтрольор в група ОП при РУ-Раднево, ОД на МВР – Стара Загора, при изпълнение на службата му по опазване на обществения ред, и за престъпление по чл. 325, ал. 1 НК за това, че на 31.10.2017 год. срещу 01.11.2017 г. в гр. Раднево, извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като отправил към младши инспектор П.Б.С. – старши полицай в група ОП при РУ-Раднево, ОД на МВР – Стара Загора, и младши инспектор Д.Д.Д. – младши автоконтрольор в група ОП при РУ-Раднево, ОД на МВР – Стара Загора, обидни думи „какво си мислите че правите, какви сте вие бе мишоци“, „ще те смачкам, какви сте вие, сопол такъв“.

Съдът разгледа производството по реда на глави ХIХ и ХХ от НПК – Общи правила за разглеждане на наказателното производство пред първата съдебна инстанция. За съвместно разглеждане с наказателния процес няма предявени граждански искове.

В съдебно заседание представителят на РП-Раднево поддържа повдигнатото обвинение. Счита обвинението за доказано по безспорен и несъмнен начин както от обективна, така и от субективна страна. Моли съда да признае подсъдимия за виновен по така повдигнатите обвинения, като предлага на подсъдимия Л. да бъде наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 6 месеца по обвинението за телесна повреда и наказания „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца и „обществено порицание” по обвинението в хулиганство. Предлага на основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия Л. да бъде наложено най-тежкото от двете наказания, а именно една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 НК да бъде отложено с изпитателен срок от три години, като към така определеното общо най-тежко наказание на основание чл. 23, ал. 2 НК да се присъедини и наказанието „обществено порицание”.

Защитата, в лицето на адв. Ч., пледира съдът да постанови оправдателна присъда. Навежда съображения, че от събраните доказателства не се установяват деянията, описани в обвинителния акт, както и че установените факти не покриват състава на престъпленията, за които се повдигнати обвиненията. Моли съда да оправдае подзащитния му и по двете обвинения.

В лична защита подсъдимият Н.А.Л. не признава вината си пред съда и изразява солидарност със становището на защитника адв. Ч.. Иска да бъде оправдан изцяло и по двете обвинения.

В последната си дума подсъдимият Н.А.Л. иска да бъде оправдан по двете обвинения.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа страна:

Подсъдимият Н.А.Л. е роден на *** ***, с постоянен адрес ***, българин, български гражданин, със средно специално образование, безработен, неженен, неосъждан, ЕГН **********. За същия по делото е приложена справка съдимост, от която е видно, че не е осъждан до момента.

Установява се следната фактическа обстановка:

На 31-ви октомври 2017 год., около 23,55 часа, подсъдимият Н.А.Л. бил с приятелката си, свидетелката П.П.С., и двама техни приятели, свидетелите Г.Х.Г. и В.Г.Г., в автомобила на П.П.С., марка „Фолксваген“, модел „Голф”, с рег. № СТ **** ВН. Свидетелката П.С. управлявала автомобила си в гр. Раднево, по ул. „Г. Димитров” в посока север.

Непосредствено до сградата на „Културния дом” срещу Бистро „Фантазия”, била спряна за рутинна проверка от полицейски патрул, състоящ се от назначените в наряд, свидетелите младши автоконтрольор Д.Д.Д. и старши полицай П.Б.С.,***. След като С. отбила вдясно и спряла автомобила, младши автоконтрольор Д.Д. се приближил, представил се и официално поискал документите на водача и пътниците в превозното средство. Докато изчаквал документите за представяне, св. Д. установил, че Г. и Г., които били на задната седалка, са без поставени обезопасителни колани, поради което уведомил С., че за това нарушение ще й бъде съставен АУАН и я поканил да го придружи до патрулния автомобил. Слизайки от автомобила си, св. С. помолила подсъдимия Л. да я придружи. Въпреки, задължението си да не напуска превозното средство, без разрешението на контролните органи /чл. 137, т. 3 ЗДвП/, което следва да е знаел като водач на МПС, подс. Л. слязъл след С.. След слизането си от лекия автомобил и тръгвайки към полицейските служители, без данни за мотивите му, подсъдимият Л. извикал към полицейските служители: „какви сте вие бе мишоци“, „ще те смачкам, какви сте вие, сопол такъв“. Виждайки подсъдимия Л. да приближава патрулния автомобил св. Д. се обърнал към него и му казал, че „него никой не го е канил да слиза”, след което му разпоредил устно да се върне в автомобила. Вместо да изпълни разпореждането, подсъдимият заявил, че желае и „ще остане по време на проверката”. Тогава св. Д. му обяснил, че докато се извършва проверката, той няма право да слиза от автомобила без да бъде поканен, след което повторно му разпоредил да се прибере в автомобила и му казал за последиците от неизпълнение на полицейско разпореждане. Л. отново не изпълнил разпореждането, като продължил да обижда полицейските служители Д. и С. с думите „Какви сте вие бе мишоци„ и „Сопол такъв”. През това време св. С. извадила мобилния си телефон и започнала да снима случващото се. Неизпълнените полицейски разпореждания и самото агресивно поведение на подсъдимия Л. принудили св. Д. да предприеме задържане на обвиняемия. Той се приближил към подсъдимия с белезници в ръце, но подсъдимият го блъснал в тялото и му заявил, че няма да позволи да му „сложи” белезниците, в което бил „категоричен“. Св. С. хванал подсъдимия Л. за краката и го свалил на земята, след което „му се метнал отгоре“. През това време св. Д. се опитал да извие дясната ръка на подсъдимия Л., за да му сложат белезници докато е на земята, но подсъдимият Л. се извърнал и ухапал св. Д. по вътрешната страна на бедрото. В този момент св. Д. извикал към подсъдимия „Защо ме ухапа?“. След големя съпротива от страна на подсъдимия двамата полицейски служители успели да му сложат белезниците, но това не спряло подсъдимия да продължи да буйства. Двамата свидетели решили, че не е удачно да закарат подсъдимия до районното управление с патрулния автомобил, за да не счупи някое стъкло, а поради близкото разстояние до районното управление решили да го заведат пеш, за което се обадили на своя колега К. /това е св. И.К.И./, който бил на първи пост по това време. Колегата им К. /или св. И.К.И./ дошъл на място и заедно завели подсъдимия Л. до районното управление, , където същият бил задържан за срок от 24 часа, като подсъдимият Л. продължавал да изрича към колегите му думите „Сополи“, „Мишоци“, „Ще ви изгоня от работа“. По време на привеждане на подсъдимия от мястото на проверката и задържането до районното управление същият продължил да се държи агресивно, лягал на земята, за да не могат да го заведат пеш до районното управление, дърпал се, но в крайна сметка след като се успокоил, полицейските служители успели да го заведат до районното управление.

На св. Д.Д.Д. била констатирана от съдебен медик д-р Т.Т. на 01.11.2017 г. в 12,30 часа, обедно време, контузия на гръдния кош, рана от ухапване на лявото бедро и охлузвания на дясна ръка, в резултат на съпротивата при ареста. Констатацията била извършена от съдебния медик по повод на назначена СМЕ в ДП, което вещото лице потвърди в съдебно заседание. Описаните увреждания отговорят да са получени по време и начин, отразени в предварителните сведения, а именно: „около 00,05 часа на 01.11.2017 г. при задържане на лице, неизпълнило полицейско разпореждане, е бил ударен с лакът в гърдите, хапан по лявото бедро и дран с нокти по ръцете от същото това лице”. Получените увреждания са причинили на св. Д. временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Съдът кредитира изцяло даденото от експерта Т. заключение при постановяване на присъдата си, тъй като същото е компетентно и обективно, както и не е оспорено от страните в съдебно заседание.

Възприетата фактическа обстановка съдът счете за установена въз основа на следните доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на разпитаните в съдебното следствие свидетели, включително и четените такива по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, заключението на СМЕ, писмените и веществените доказателства.

На първо място относно авторството на деянието съдът намира, че същото се установява от съвкупността от всички доказателствени материали. Безспорно се установява, че именно подсъдимият Л. е лицето, което е било в управлявания от св. С. лек автомобил, той е слезнал от автомобила по време на проверката и не е изпълнил полицейските разпореждания да се върне в автомобила. Той е лицето, което отправяло многократно в процесната нощ обидни квалификации по адрес на полицейските служители Д. и С., държал се е агресивно, възпрепятствал е задържането му и привеждането му до районното управление.

Една от тезите на защитата досежно поведението на подсъдимия Л. е предходно поведение на полицейския служител Д.Д. спрямо св. С., поради което вероятно, макар и да не се установи с нужната сигурност, св. С. е помолила подсъдимия Л. да я придружи по време на проверката. Това обстоятелство обаче дори да се приеме да е причината, поради която подсъдимият Л. е слязъл от автомобила и придружил св. С. на проверката, то същото по никакъв начин не влияе на съставомерността на деянията, които е извършил подсъдимият. Грешна в представите за определени факти и обстоятелства, които стоят извън фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, не могат да изключат умисъла относно престъплението /аргумент от чл. 14, ал. 1 НК/.

По повод на цялата хронология от фактически обстоятелства, обхващащи времето от започването на проверката до привеждането на подсъдимия Л. в районното управление, съдът не откри съществени противоречия в свидетелските показания, с изключение на тези, дадени от св. С.. Показанията на тримата полицейски служители Д., С. и И., и показанията на св. В.Г. и св. Г.Г. /лицата, возили се на задната седалка на управлявания от св. С. автомобил/, напълно съвпадат във времево и фактическо отношение, поради което съдът ги кредитира изцяло. Техните показания съответстват на останалия събран по делото доказателствен материал.

Съдът обаче намира, че показанията на св. П.С. значително се различават от показанията на всички останали свидетели в по-голямата си част, както и на заключението на СМЕ, и затова съдът намира, че не следва да кредитира нейните показания. В тая връзка следва да се отбележи най-напред в хронологичен ред, че св. С. посочва, че св. Д. като я спрял ѝ казал „арогантно“ „да слезе от колата и да отиде с него до патрулката“, „ела с мен до патрулката, ма“. Тези показания обаче се опровергават изцяло от показанията на св. Д. и особено от показанията на св. В.Г., който посочва „Полицаят поиска документите на пътниците, застраховки, там всичко. Полицаите дойдоха, представиха се, поискаха документи, нормалните процедури“. Св. Г. посочва „Дойде полицаят Д.. Полицаят дойде и проведоха разговор с П., поиска ѝ документите, а тя му ги даде“. Никой от двамата свидетели не посочва полицаят Д. да се е държал арогантно със св. Серзебова, да се е обръщал към нея на „ма“. Изцяло противоречат нейните показания на посоченото вече от св. Г., че полицаите извършили нормалните процедури, поискали документи. Изяснявайки цялостното поведение на всички присъстващи на деянията лица, е видно, че св. С. наведи в процеса факти, които стоят извън съставомерните факти на двете обвинения, а именно, че св. Д. многократно я спирал, писал ѝ актове за несъществуващи административни нарушения, разпитвал за нея нейна приятелка М., държал се арогантно към нея на проверката, които обстоятелства не се установиха в хода на съдебното следствие. Тъй като съдът следва да изясни служебно всички обстоятелства /чл. 13 НПК/, то съдът счете, че следва да изясни въведените от св. С. обстоятелства, които макар и пряко да не касаят съставомерните факти по двете обвинения, биха могли да изяснят факти и обстоятелства досежно мотивите за извършване на деянията и съпътстващи съставомерните факти, водещи до тяхното изясняване. Тази теза обаче на св. С. за проявен личен интерес от страна на св. Д. спрямо нея и съответно за многократното ѝ наказване за нарушения по пътя, не се установи от свидетелските показания и от писмените доказателства. Не се установява каквато и да било логична и реална причина св. Д. да проявява специално субективно отношение към св. С. като водач на МПС на пътя. Няма данни и за отменени наложени на св. С. административни наказания на пътя, по повод на съставени ѝ АУАН от св. Д., поради липса на извършено административно нарушение. Видно от справката относно проверка по сигнал срещу служител на РУ-Раднево /виж преписката на л.48-л.101 по предходно разглеждане на делото, приета като писмени доказателства и в настоящото съдебно следствие по реда на чл. 283 НПК/, с вх. № 812102-2672/03.11.2017 г. по сигнал на св. С., полицейската проверка на св. С. е била извършена от друг служител на полицията - Атанас Великов, както проверката за алкохол, така и тази за наркотици, тоест и в тази посока показанията на св. С. се разминават с действително установените обстоятелства по делото, че само св. Д. я спирал и ѝ правил необосновани проверки на пътя. Няма и каквито и да било доказателства по делото, които да навеждат данни за наличието на лично отношение на св. Д. към св. С..

Друга част от показанията на св. С., които съдът намира за крайно противоречащи на останалите свидетелски показания, е в частта, че св. С. не е чула подсъдимият Л. да обижда полицейските служители, което се установи да е започнало още от слизането от автомобила при проверката и чак до привеждането му в районното управление. Напълно съвпадат показанията на св. Д., С. и И. досежно употребяваните от подсъдимия Л. думи и изрази към полицейските служители, неговото агресивно поведение, възпрепятстване на поставянето на белезници, възпрепятстване на привеждането му в полицейското управление.

Относно последните записи в хода на производството по делото се направи всичко възможно, за да се установи причината, поради която тези записи отсъстват, но такава не бе установена. Приложени са справките както от Дирекция „Комуникационни информационни системи” град София, така и от Дирекция „Вътрешна сигурност”, но те не дават яснота каква е точната причина за липсата на записите. Това не бе изяснено и от разпита на Р.А., полицейският служител, който сваля записите от записващото устройство на служебния патрулен автомобил на подвижен оптичен носител.

            В съдебно заседание бяха зададени въпроси на вещото лице Т.Т., който посочи, че не е възможно да се осъществи захапване на лявото бедро на св. Д., само ако е бил прав, а подсъдимият Л. легнал на земята. Такава точно фактическа обстановка не се установи по делото, поради което този принципен и условен отговор на вещото лице не следва да се кредитира. В случая се установи, че св. С. е бутнал подсъдимия Л. на земята, хващайки го за краката, а в този момент св. Д. се е опитвал да му огъне ръката, за да му сложи белезниците. Няма как подсъдимият Л. да е бил на земята с усукана ръка, а св. Д. да е бил прав до него, държейки ръката му. С оглед на установените факти, че св. Д. е казал по време на поставянето на белезниците към подсъдимия Л. „Защо ме ухапа?“, което е чуто от св. С., който е бил върху подс. Л., то за съда не останаха никакви съмнения, че констатираната от вещото лице Т. белег от захапка на лявото бедро на св. Д. е осъществено именно от подсъдимия по време на поставянето на белезниците. Няма данни св. Д. по това време да е бил във физическо пререкание с друго лице, освен подс. Л.. Освен това се установиха и други травматични увреждания върху тялото на св. Д. като контузия на гръдния кош и охлузвания на дясната ръка, които логично, както и вещото лице е посочил в заключението, отговарят да са получени по време и начин както следва – по време на задържане на лицето Л. на 01.11.2017 г. към 00,05 часа, при което да е бил ударен с лакът в гърдите, хапан по бедрото и дран с нокти по ръцете. В показанията си св. С. посочи, че при опит на св. Д. да постави белезници на подс. Л., последният го блъснал и му заявил категорично, че това няма да стане. Не е посочено точно в коя част на тялото е бил блъснат св. Д., но косвените факти в последователност сочат, това да е станало от подс. Л. чрез ръце и в областта на гърдите на св. Д.. А при последващото дърпане от страна на подс. Л. и другите му физически действия, целящи възпрепятстване поставянето на белезници, напълно отговаря да са получени от св. Д. и останалите констатирани травматични увреждания – охлузване по дясната му ръка.

            Следва да се отбележи, че изяснените несъставомерни факти досежно отношението на св. С. и подс. Л. спрямо св. Д.Д., допринасят за изясняване на конкретното поведение на подс. Л., което от доказателствата по делото сочат да са били предимно насочени към св. Д., изцяло физическите действия. Вербалните действия на подс. Л. са били насочени към всички полицейски служители при задържането му – Д. и С., от слизането от автомобила при спирането за проверка и до привеждането му в районното управление.

            Съдът намира за крайно несъстоятелна тезата на защитата, че ухапване не е имало и същото се появило за тежест, за доказване на задържането. Няма никакви доказателства, които да сочат на подобна теза. Както се посочи по-горе св. С. е възприел по време на задържането и поставянето на белезници на подс. Л. как св. Д. е казал „Защо ме ухапа?“, което обосновава извод, че ухапване е имало и то се е случило именно тогава. Вещото лице д-р Т. посочи при разпита, че травматичното увреждане на Д. е именно от човешка захапка, а не от нещо друго. Тези факти, анализирани поотделно и в съвкупност, водят до единствения извод – имало е захапване по време на задържането на подс. Л. и то е осъществено във вътрешното ляво бедро на св. Д..

            При тази фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Изложената фактическа обстановка води до правния извод, че подсъдимият Н.А.Л. е осъществил от обективна и субективна страна престъпленията по чл. 131, ал. 2, т. 3 НК вр. чл. 130, ал. 1 НК и по чл. 325, ал. 1 НК, за които му е повдигнато обвинението, с изключение само на една част от изречените думи към полицейските служители досежно деянието по чл. 325, ал. 1 НК.

Съдът намира, че всички елементи от престъпния състав на обвиненията са безспорно установени с необходимата за това степен на несъмненост съгласно чл. 303, ал. 2 НПК.

            С действията си на 31.10.2017г. в град Раднево подсъдимият Л. е реализирал съставомерните признаци на престъплението нанасяне на лека телесна повреда, тъй като е причинил на св. Д., в качеството му на полицейски служител, при извършване на проверка за спазване на разпоредбите на Закона за движение по пътищата, следните травматични увреждания: контузия на гръдния кош, рана от ухапване от човек на лявото бедро и охлузвания на дясна ръка. Установява се по делото както от събраните гласни доказателства, така и от писмените такива, че причинените на св. Д. травматични увреждания са пряка и непосредствена последица от съпротивата на подс. Л. при задържането му. Характерът и механизмът на причинените на пострадалия Д. телесни повреди се установят и от СМЕ, изготвена от д-р Т. и прието като компетентно и безпристрастно. Контузията на гръдния кош, раната от ухапване от човек на лявото бедро и охлузванията на дясната ръка, сами по себе си и поотделно са довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК. Според задължителната съдебна практика /Постановление № 3/1979г. на ПВС, т.18/, когато с деянието се причиняват на едно лице две или повече различни по вид телесни увреждания, е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат. В случая причинената на пострадалия Д. телесна повреда следва да се квалифицира като лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК, а не по алинея 2.

Телесните повреди могат да се извършат при всички форми на вината – умисъл (пряк и евентуален). При евентуален умисъл деецът трябва да предвижда конкретното увреждане, но да се отнася безразлично към настъпването му, преследвайки някаква друга цел. Престъпленията по чл. 128–131 НК се осъществяват при евентуален умисъл, когато деецът макар и пряко да не е искал неговото настъпване, е допускал, че ако не се откаже от насилието, което е извършвал, ще настъпят общественоопасните последици. Когато обаче деецът действа, разчитайки не на определени обективни фактори, а единствено на случайността, ще бъде налице евентуален умисъл и отговорността на извършителя ще следва да се ангажира по чл. 128–130 НК, а не по чл. 133 НК.

При извършване на престъплението подс. Л. е действал умишлено при форма на вината пряк умисъл – искал е да нарани пострадалия Д.. С оглед на няколкото нанесени леки телесни повреди, то действието на подс. Л. е осъществено при т.нар. алтернативен умисъл, тъй като е целял нанасяне на каквото и да било телесно увреждане на пострадалия, при което е искал да причини увреждане на пострадалия. Подс. Л. е възприел и обстоятелството, че пострадалият Д. е полицейски служител и в момента на извършване на деянието същият е изпълнявал служебните си задължения - проверка за спазване на разпоредбите на Закона за движение по пътищата. Полицейските служители са обективирали по недвусмислен начин своето служебно положение - били са с полицейска кола, в съответните униформи, а подсъдимият е съзнавал качеството на свидетелите Д. и С. като полицейски органи, но това не го е спряло. Тоест налице е пряк умисъл и по отношение на квалифициращото телесната повреда обстоятелство - на полицейски орган, при изпълнение на службата му /чл. 131, ал. 2, т. 3 НК/.

С оглед на това съдът намери подсъдимият Л. за виновен в извършване на престъплението по чл. 131, ал. 2, т. 3 НК във вр. чл. 130, ал. 1 НК, за което му е повдигнато обвинение.

Съдът намира, че подсъдимият Л. е осъществил и престъплението хулиганство по основния състав по чл. 325, ал. 1 от НК, другото повдигнато спрямо него обвинение.

Още в ППВС № 2/74 г. е уточнено, че „под обществен ред като обект на престъплението хулиганство следва да се разбират установените в държавата обществени отношения, основани на нравствеността и определящи поведението на хората в процеса на обществения живот”. Според ръководните указания на постановлението, основният признат на изпълнителното деяние по чл. 325, ал. 1 НК, чрез което се осъществява престъплението хулиганство, са „непристойни действия”, а това са онези действия, които са неприлични, безсрамни, които се изразяват в ругатни, буйство, невъзпитаност и други прояви, скандализиращи обществото. Обективното им проявление винаги трябва да бъде съпроводено от друг допълнителен признак (престъпен резултат) – „грубо нарушение на обществения ред”, в смисъл, че чрез действията си деецът трябва да изразява брутална демонстрация против установения ред. Чрез тях се нарушават важни държавни, обществени или лични интереси или съществено се засягат нормите на нравствеността. Именно защото изпълнителното деяние на хулиганството е формулирано абстрактно и както вече беше посочено – подлежи на тълкуване относно неговата приложимост при множество различни обстоятелства, съдебната практика е формулирала редица примерни хипотези за действия, грубо нарушаващи обществения ред. Такива могат да бъдат най-напред указаните в ППВС 2/74 г. типови прояви на хулиганство: б) хулигански действия, свързани с посегателства върху личността, нанасяне на обида или телесна повреда. Съдебната практика по приложението на чл. 325 НК също изобилства с конкретни примери, квалифицирани като съставомерно хулиганство: причинени обиди и оскърбления на публично място (р.432-1972-I и р.605-2011-I) и много други.

От обективна страна подс. Л. е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, чрез нанасянето на обиди на полицейските служители Д. и С.. От обективна страна е предприел активни действия, с които е скандализирал и възмутил присъстващите лица, възприели пряко неговите думи – св. Д., С. и И.. Противоправните действия на подсъдимия се изразяват в отправените обидни реплики и изрази по адрес на полицейските служители, като подс. Л. ги наричал „мишоци” и „сополи”, конкретно „какви сте вие бе мишоци“, „ще те смачкам, какви сте вие, сопол такъв“. В българския език думите „мишок” или „мишоци“, „сопол” имат обиден характер, като използваните епитети изразяват пренебрежително и презрително отношение към някого, който не заслужава уважение. Аналогично в разговорния език думата „мишок”, адресирана към полицейски служители, изразява също негативно и пренебрежително отношение, а думата „сополи”, използвана в комбинация с епитета по-горе също изразява презрителното отношение на автора към лицето до което е адресирано. Целта е омаловажаване на личността на адресата на този епитет. Както Д. и С., са възприели лично отправените от страна на подсъдимия обидни епитети спрямо тях, като тези фрази полицейските служители безспорно са ги възприели като пренебрежителното отношение към установения ред и представителите на полицията в лицето на същите свидетели, същите са възприети и от св. И., извикан и дошъл за подкрепление. Подсъдимият е искал да покаже превъзходство и надменност над полицейските служители, които по същото време са изпълнявали служебните си задължения. Същият категорично им заявил, че няма да го задържат.

Не се установи от свидетелските показания подс. Л. да е рекъл към полицейските служители думите „какво си мислите, че правите“, поради което в тази част като недоказано обвинението съдът на основание чл. 304 НПК ще оправдае подсъдимия Л.. Това пък обезсмисля даването на мотиви дали въобще тези думи биха могли да имат обиден облик и да представляват основа за осъществяване на състава на престъплението по чл. 325, ал. 1 НК.

Освен всичко посочено конкретното поведение на Л. е станало и достояние на множество хора – полицейските служители Д., С. и И., св. С., другите двама свидетели Г. и Г., които са се возили в колата (ППВС 2/74 г., решение № 656-91 на ІІ н.о. на ВС и решение № 175-2012 г. на ІІ н.о. на ВКС).

В Постановление № 2 от 29.VI.1974 г. по н. д. № 4/74 г. Пленумът на ВС е направил задължително предписание за съдилищата, че е необходимо да изследват фактическия състав на хулиганството, да посочват конкретни действия и съображения, които квалифицират деянието, като престъпление по чл. 325, ал. 2 НК. Съпротива срещу органите на властта или представители на обществеността, изпълняващи задължения по опазване на обществения ред има, когато извършителите не прекратяват действията въпреки намесата на тези органи. Както се изясни в това наказателно производство действията на подсъдимия изпълват основния състав на чл. 325, ал. 1 НК. Действията му са обективирани изключително чрез словесно изразяване незачитането на обществените порядки пред органите именно призвани да съблюдават за него. Именно в момента на поставяне на белезници на подсъдимия Л. се е възпротивил на тези действия и точно по тези подбуди е извършил другото престъпление - това против телесната неприкосновеност на личността в реална съвкупност с престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК, също съобразно цитираното Постановление на ПВС. В случая не е налице квалифициращия признак по ал. 2 на чл. 325 НК – съпротива срещу орган на властта, изпълняващи задълженията си по опазване на обществения ред, тъй като хулиганските прояви не са започнали преди и това и да са продължили въпреки намесата на полицейските служители. Хулиганската проява в случая е била изцяло насочена към полицейските служители, а това обуславя съставомерност на деянието по основания състав на хулиганството – този на чл. 325, ал. 1 НК.

Св. С. посочва, че поведението на подс. Л. било неадекватно, бил силно афектиран, като същият квалифицира изречените от подсъдимия думи като „обидни“. Също св. И.И. квалифицира изречените от подсъдимия думи като „обидни“ и посочва, че „не е нормално така към нас да се отнасят“. От тук идва и пряк извод, че изречените от подс. Л. думи „мишоци“, „сополи“, „ще те смачкам“ са възприети от полицейските служители като обидни квалификации, които са недопустими по принцип и особено към полицейски служители. В тая връзка ще се отбележи, че макар и св. И.И. да посочва, че и друг път е имало случаи да са обиждани полицаи по време на работа, това означава единствено, че и друг път е имало случаи на престъпни деяния от други лица, а не че отпада наказателната отговорност в случая. По принцип наличието на многократност на конкретен вид престъпна дейност /например кражби, конкретен вид хулигански прояви/ не обосноват наличието на непрестъпност на тези деяния, а налагат по необходимост завишаване на наказанията за тази престъпност чрез съответна законодателна инициатива с цел възпирането ѝ.

Съдът не споделя и наведените правни аргументи от защитата, че полицейските служители следва да имат по-висока поносимост към обиди от обикновените граждани, за което общо се посочва наличието на практика на съда на ЕС /вероятно се касае за практика на Съда в Страсбург по спазване на ЕКЗПЧОЗ/.

 Съгласно трайната съдебна практика правото свободно да се изразява и разпространява мнение е сред основните права на личността и то е прогласено в Конституцията на РБ (чл. 39, ал. 1). Наред с това основно право, в чл. 40, ал. 1 от КРБ е прокламирана изрично забрана на цензурата. В решение на Конституционния съд от № 7 от 04.06.1996 г. по к.д. № 1/96 г. изрично е посочено, че с разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 от КРБ се „гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението, при многообразие на средствата за изразяване и разпространяването му, като присъщо на всяко демократично и плуралистично общество, даващо право за реализация на индивида или съответната общност като равнопоставен участник в обществената дискусия и възможността да се създава информирано обществено мнение у останалите. То обаче не е и не може да се приеме като абсолютно, като чл. 10, § 2 от ЕКПЧ допуска, а КРБ в чл. 39, ал. 2 въвежда ограничения за упражняването му, като ограниченията са свързани с защита правата, честта и доброто име на останалите членове на обществото“.

Европейският съд отказва защита на изказани оценки без каквото и да било позоваване на факти в тяхна подкрепа, които според него следва да се възприемат като „прекалени и следователно недопустими“, потвърждавайки принципа на пропорционалността - във всеки отделен случай националните съдилища предвид обстоятелствата и в техния контекст следва да се опитат да установят къде се намира балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. При преценка на обществения интерес неотклонно се приема, че следва да бъде отчитана значимостта на поставения на разискване въпрос. Така изрично Решение № 426/2016г. по н.д. № 1183/2016г. на ВКС, Решение № 17 от 17.02.2011 г. по н. д. № 641/2010 г. на ВКС, Решение № 85 от 10.02.2014 г. по н. д. № 2383/2013 г. на ВКС, Решение № 167/26.09.2016 г. по н.д. № 742/2016 година на ВКС, и цитираната в тях многобройна практика на Европейския съд по правата на човека. Трайно установено е и разбирането, че при публични личности границите  на допустимата критика са по-широки, критериите за защита на репутацията, личната чест и достойнство са занижени, като за сметка на това е разширен кръгът от позволени изразни средства, но и тук водещ е балансът между обществения и лични интерес, като ще е налице престъпление по чл. 146 или 147 НПК /както и евентуално по чл. 325, ал. 1 НК/, ако използваните изразни средства надхвърлят необходимото за изразяване на негативното мнение за дейността на тези органи и лица. Така Решение № 79 от 10.05.2016 г. по н.д. № 302/2016 г. на ВКС, 3-то нак. отделение, Решение № 272 от 28.08.2015 г. по н.д. № 596/2015 г. на ВКС, 3-то нак. отделение.

Като взе предвид конкретиката на настоящия казус: обстоятелството, че пострадалите са полицейски служители при изпълнение на службата им /което не ги прави обществени личности/; значимостта на поставения въпрос - правото на мнение; както и обстоятелството, че подсъдимият не е давал оценки на пострадалите, а просто е изричал спрямо тях обидни квалификации, които накърняват пряко честта и достойнството на пострадалите, то настоящият състав намира, че цитираните изрази надхвърлят необходимото за изразяване на негативно мнение за дейността на пострадалите полицейски служители. В случая дори не е налице право на мнение и критика у страна на подсъдимия спрямо полицейските служители, а чиста форма на насочени към тях обидни квалификации. Балансът между правото на мнение и критика от една страна и правото на защита на личната чест и достойнство от друга е накърнен, поради което е налице престъплението, описано по-горе с обективните му признаци по чл. 325, ал. 1 НК.

От субективна страна подсъдимият Л. е действал при форма на вината евентуален умисъл. Хулиганството е умишлено престъпление. Деецът трябва да съзнава всички признаци на състава, а непристойните му действия да са ръководени от неговото явно неуважение към обществото. Последното е налице, когато субектът “...чрез действията си изразява открито висока степен на неуважение към личността” (ППВС 2/74 г.). Престъплението по чл. 325 НК поначало се осъществява при пряк умисъл, когато непосредствената цел на дееца е да наруши обществения ред и спокойствие, да скандализира обществото (р.492-82-II). То обаче може да се осъществи и при евентуален умисъл. Например при нанасяне на обида, причиняване на телесна повреда или извършване на други подобни действия по чисто личен мотив тези действия могат да се квалифицират и като хулиганство при евентуален умисъл, ако са съпроводени с грубо нарушение на обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото. Следователно субективната страна на престъплението не се определя само от мотива или от целта на престъпника, а и от съдържанието на неговия умисъл. Всъщност съдебната практика е еднопосочна, че личният мотив на дееца да осъществи противоправно действие спрямо пострадалия не изключва съставомерността на хулиганството, но в тези случаи засягането на реда и общественото спокойствие е косвен, страничен резултат от деянието, респ. позволява квалифицирането му като извършено при евентуален умисъл. Затова бившият ВС, а и ВКС са последователни в позицията си, че когато чрез непристойни действия деецът засегне честта и достойнството на отделния гражданин, но успоредно с това – наруши обществения ред и прояви неуважение към обществото, хулиганството е при евентуален умисъл (р.78-73-II, р.432-72-I); че личният мотив спрямо пострадалия “...би могъл само да сочи на евентуален умисъл за хулиганство, щом това отнасяне към третото лице едновременно грубо нарушава обществения ред и изразява явно неуважение към обществото” (р.257-09-I; р.417-09-I); че е възможно “в някои случаи хулиганство да се извърши и при евентуален умисъл, когато деецът, преследвайки друга конкретна цел, допуска това да стане в обстановка и по начин, при които демонстрира едновременно и своето неуважение към обществото, предизвикателното си отношение към обществения ред и морала (р.302-11-III); че “когато се даде израз на изпитваните негативни чувства с поведение, изразяващо пълно пренебрежение към установения обществен и правов ред, към спокойствието и сигурността на околните, това поведение осъществява всички признаци на състава на чл. 325, ал. 1 НК, независимо от продиктувалия го личен мотив” (р.782-05-III).

            За пълнота на изложението и по повод наведените от защитата и недоказани лични мотиви, следва да се посочи, че хулиганските подбуди като елемент от състава на престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 НК не бива да се отъждествяват с понятието “хулиганство” като престъпление по чл. 325 НК. В последния случай хулиганските подбуди характеризират само един от елементите на този престъпен състав. Ако виновният независимо от телесната повреда по хулигански подбуди извърши и други умишлени действия, образуващи състава на престъплението хулиганство, отговорността ще бъде за съвкупност от престъпления чл. 131, ал. 1, т. 12 НК и чл. 325 НК. Под хулигански подбуди като обстоятелство, квалифициращо телесната повреда, следва да се разбират такива подбуди, които изразяват явно неуважение към обществото. При хулиганските подбуди като квалифициращ белег липсва личен мотив, някакви видими поводи, които да са създадени от пострадалия, а основният мотив на деца е не да засегне пострадалото лице, а да демонстрира явно неуважение към обществото, незачитане на правните норми чрез посегателство върху пострадалия. Деецът иска да изяви себе си, като погази установения ред и всичко, което се изпречи на пътя му; да докаже, че може да върши каквото си пожелае, независимо от нормите на обществото. Тази телесна повреда цели провокация, скандал, то неизбежно е демонстративно. В този смисъл Решение № 543-95-I. С обвинителния акт не е повдигнато обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 12 НК, поради което обстоятелството досежно личния мотив, касаещ квалифициращия белег хулигански подбуди, остана извън изследването на съставомерните факти по делото.

По отношение на наказанията:

Законодателят е предвидил наказание от една до пет години лишаване от свобода при лека телесна повреда по чл. 131, ал. 2, т. 3 НК във вр. чл. 130, ал. 1 НК.

При определяне вида и размера на наказанието на подсъдимия Л., съдът отчете ниската обществена опасност на дееца, който е неосъждан. Липсват данни за други негови противообществени прояви. Като смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства съдът приема сравнително младата възраст на подсъдимия от 28 години към датата на деянието. Отегчаващо отговорността обстоятелства е начинът на причиняване на телесното увреждане с категоричен отказ да се изпълни полицейско разпореждане и последващо осъщественото престъпно деяние във връзка със започналото задържане на подсъдимия. Въпреки наличието и на отегчаващи отговорността обстоятелства, техният интензитет не е в такава степен да натежи над наличните смекчаващи отговорността обстоятелства по начин, изискващ непременно налагане на наказанието над минималния предвиден в закона размер. Съдът намира, че в случая с оглед точно на възрастта на подсъдимия и чистото му съдебно минало, отнесено към сравнително ниската му възраст, то наказанието лишаване от свобода с оглед постигане на целите на наказанието в чл. 36 НК ще следва да се определи на минимума от 1 година. За поправянето и превъзпитанието на подсъдимия съдът намира, че не са налага същият да изтърпи ефективно така наложеното наказание, поради което отложи изтърпяването на същото за срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 НК.

            Законодателят е предвидил за престъплението по чл. 325, ал. 1 НК наказание до две години лишаване от свобода или пробация, както и с обществено порицание.

При определяне вида и размера на наказанието на подсъдимия Л., съдът отчете същите смекчаващи обстоятелства, които бяха посочени и по-горе, които са относими и тук. Отегчаващо отговорността обстоятелства е доста продължителното проявление във времето на хулиганската проява – от слизането от автомобила за проверка и до привеждането на подсъдимия в районното управление, без да се повлияе особено от намесата на полицейските служители, не е проявил никакъв респект спрямо тях. Въпреки наличието и на отегчаващи отговорността обстоятелства, техният интензитет не е в такава степен да натежи над наличните смекчаващи отговорността обстоятелства, но пък обуславя като избор наказанието лишаване от свобода, въпреки да не изисква непременно налагане на наказанието над минималния предвиден в закона размер. Затова и съдът намира, че наказанието лишаване от свобода в минимален размер от 3 месеца ще постигне целите на наказанието в чл. 36 НК. За поправянето и превъзпитанието на подсъдимия съдът намира, че не са налага същият да изтърпи ефективно така наложеното наказание, поради което отложи изтърпяването на същото за срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 НК. Следва да се наложи на подсъдимия Л. и кумулативно предвиденото наказание „обществено порицание“, което съдът намира, че следва да се изпълни чрез залепяне на присъдата на публично табло в община Раднево за три последователни дни съгласно чл. 239 от ЗИНЗС и чл. 52 НК.

            Ще следва двете определени наказания лишаване от свобода да се кумулират на основание чл. 23, ал. 1 НК като се определи по-тежкото от тях, а именно лишаването от свобода за срок от 1 година. Съдът не намира, че в случая не се налага увеличаване на определеното общо най-тежко наказание по реда на чл. 24 НК, тъй като и в този размер то би постигнало целите по чл. 36 НК. Ще следва изтърпяване на наказанието да се отложи на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години по същите съображения, изложени по-горе, считано от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 23, ал. 2 НК ще следва да се присъедини към така определеното най-тежко наказание „лишаване от свобода“ и наказанието „обществено порицание“, изпълнимо както е посочено по-горе.

            Ще следва веществените доказателства по делото - СД с видеозаписи от камерите на служебен л.а. № СВ **** КВ,  СД (л.85-86 от ДП), СД с видеозаписи от камерите РУ-Раднево (л.93 от ДП), CD-R, представен от ОД на МВР-Стара Загора, съдържащ запис направен от мобилния телефон на П.П.С. (л. 81 от настоящото дело), след минаване нуждата от тях да бъдат съответно върнати на ОД на МВР - Стара Загора.

Съгласно чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимият Л. следва да заплати по сметка на РС-Раднево направените по делото разноски в размер на 128 лева, а по сметка на ОД на МВР – Стара Загора разноските от досъдебното производство в размер на 105,80 лв.           

Така мотивиран съдът постанови присъдата си.

 

                                                                    РАЙОНЕН СЪДИЯ: