РЕШЕНИЕ
гр. София, 17.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и втори ноември две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл.с-я
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 1907/2019 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 448510 от 11.07.2018 г., постановено по гр.д. № 20667/2016 г., по
описа на СРС, 142 с-в, „П.Б.(България)“ ЕАД е осъдено да заплати на С.Д.А., на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8149,62 евро, представляваща надвнесена
сума поради едностранно изменение на лихвения процент по договор за служителски
кредит № 010-442758/03.04.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на исковата молба - 14.04.2016 г. до
окончателното ѝ изплащане, като искът е частично отхвърлен до пълния му
предявен размер от 8290,05 евро като неоснователен. Със
същото решение и съобразно уважената част на иска ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното
производство в размер на сумата от 1927,53
лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответното дружество съразмерно на отхвърлената
част от иска сумата от 17,85 лв.
Срещу
първоинстанционното решение, в частта, с която искът е бил частично уважен е подадена
въззивна жалба от „П.Б.(България)“ ЕАД, чрез пълномощника си - адв. А. Б., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата недопустимост.
Поддържа, че решението е постановено извън очертания в исковата молба предмет
на спора и в нарушение на диспозитивното начало, уредено в чл. 6 от ГПК, тъй
като е съобразен с невъведени в процеса факти, релевантни за квалифициране на
претендираните права, в резултат на което съдът се произнася по различен
предмет на делото. Счита, че при правилна квалификация на предявените искове по
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, съдът е допуснал сериозно разминаване между мотивите и
диспозитива, тъй като в диспозитива е посочил, че ответникът се е обогатил
неоснователно „поради едностранно изменение на лихвения процент“, а в мотивната
част съдът е развил цялостна аргументация по повод нищожност на клауза в Общите
условия за служителски кредити към процесния договор за кредит по чл. 143 от
ЗЗП, но не разгледал действително предявения иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Счита, че поради непроизнасянето в диспозитива с изрично прогласяване нищожност
на клаузата на чл. 6, т. 4 от Общите условия за служителски кредити, даваща
възможност на „П.Б.(България)“ ЕАД да определя едностранно лихвения процент по
предоставените кредити, клаузата е останала в сила между страните и
фактическият състав на първата хипотеза за неоснователно обогатяване във вреда
на ищеца е неосъществен.
При
условията на евентуалност на оплаквания излага и съображения за неговата
неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Сочи, че СРС не е съобразил
изричните изключения в прилагането на чл. 143, т. 10 ЗЗП, посочени в чл. 144,
ал. 2 и ал. 3 от ЗЗП, отнасящи се до доставчиците на финансови услуги. Изтъква,
че банката е обезпечила възможността на потребителя за изразено несъгласие,
чрез едностранно прекратяване на договорната връзка, като ищецът е бил
уведомяван многократно за промяната на приложимите Общи условия и лихвения
процент, както и за въвеждането на минимален лихвен процент, срещу което не е
възразил. В тази връзка счита, че първоинстанционният съд не е взел предвид
именно тази липса на несъгласие, която следва да се приравни на наличието на
съгласие с променените лихвени условия, изразено чрез конклудентни действия,
изразяващи се в продължаване плащането на вноски при изчислена лихва в размер
на 6,232%.
Поддържа,
че разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключва неравноправността при
клаузи със смисъла по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени
видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън
волята и контрола на търговеца. От този вид били и причините за промяна на
лихвения процент от страна на „П.Б.(България)“ ЕАД, доколкото при прегледа на
нивата на лихвените проценти по подобен тип кредити към процесния период, е
било видно, че заплащаната от кредитополучателя възнаградителна лихва е изцяло
в рамките на икономическата обстановка в страната. Изтъква, че процесната
клауза на чл. 6, т. 4 от Общите условия за служителски кредити на банката не съдържа
противоречия или скрити условия и същата е разбираема за потребителя, още
повече че последният е бил служител на същата банка и е притежавал
по-задълбочени познания в тази сфера.
Възразява,
че съдът не е съобразил нормите на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП, тъй
като при лихва, определяема на база LIBOR, EURIBOR и др. индекси, цената на услугата
е обективна и зависи от трети лица и търговецът няма влияние върху образуването
на тези индекси.
Моли
обжалваното решение да бъде обезсилено, а делото върнато на СРС за
постановяване на решение по предявения иск, а при условията на евентуалност се
прави искане за отмяна на съдебния акт в обжалваната част като неправилен и
отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.
Въззиваемият-ищец
С.Д.А., чрез пълномощника си - адв. В. В., оспорва въззивната жалба като
неоснователна по подробно изложените съображения и моли решението в обжалваната
част да бъде потвърдено като правилно.
Решението
на СРС не е обжалвано от ищеца в частта, с която искът на С.Д.А. с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от
8149,62 евро до предявените 8290,05 евро, представляваща надвнесена сума,
поради едностранно изменение на лихвения процент по договор за служителски
кредит № 010-442758/03.04.2008 г., и същото е влязло в законна сила.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
в обжалвана част е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието
и петитума на искането за съдебна защита.
Оплакванията
във въззивната жалба за недопустимост на решението (неточно заявено на места
във въззивната жалба като нищожност) са неоснователни. Видно от обстоятелствената
част и петитума на исковата молба, СРС е бил сезиран с иск по чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД за осъждането на банката да върне недължимо платената сума
от 8290,05 евро по договор за служителски кредит № 010-442758/03.04.2008 г., а
при условията на евентуалност да върне сумата от 7908,42 евро - недължимо
плащане на лихва по същия договор за кредит. Настоящият съдебен състав приема,
че не е нарушен принципът на диспозитивното начало, тъй като съдът се е
произнесъл именно по претенция, касаеща неоснователно получени от банката
плащания по договор за кредит. Посочването в диспозитива на решението, че сумата
е надвнесена „поради едностранно изменение на лихвения процент“ не представлява
произнасяне по непредявен иск, а единствено конкретизира обстоятелството,
поради което съдът е приел, че банката е получила процесната сума без правно основание. Именно в
съответствие с чл. 6, ал. 2 ГПК съдът не е прогласил в диспозитива на решението
клауза от договора/общите условия за нищожни като неравноправни. Задължение
обаче е на съда в мотивите към постановеното решение да вземе отношение по
твърденията в исковата молба за наличието на неравноправна клауза в отношенията
между потребителя и търговеца, доколкото именно на това се е позовал ищецът, обосновавайки
твърдението си за неоснователно обогатяване, предвид сочената нищожност поради
неравноправност на договора за кредит. От друга страна, формиране на фактически
и правни изводи по незаявени факти в мотивната част на решението, без да са
отразени в диспозитива, касае правилността на обжалвания съдебен акт, но не
обуславя неговата допустимост.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Възникването
на спорното материално право за връщането на дадено при начална липса на правно
основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД се обуславя от осъществяването на
следните материални пред-поставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла
от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на
ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума
на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически
факт, без да е било възникнало задължение за заплащане по кредита над
действително уговорения размер.
Следователно,
в тежест на ищеца е да докаже даването, респ. получаването на имущественото
благо, а в тежест на ответника е да докаже възникването и съществуването на
правното основание за това имуществено разместване от патримониума на ищеца в неговия
имуществен комплекс.
Страните
не спорят по установената от СРС фактическа обстановка, а именно че между тях е
сключен договор за служителски кредит № 010-442758/03.04.2008 г. с предмет сума
в размер на 103 000,00 евро, който бил обезпечен с ипотека върху недвижим
имот, както и че до знанието на ищеца чрез вътрешна електронна поща като член
на група НО Training е достигнало имейл съобщение с дата 26.09.2009 г., съдържащо
информация относно предложение за изменение и приемане на нови условия по
служителски кредити; ищецът е усвоил сумата по кредита; претендираната от ищеца сума, е получена от банката.
Съобразно
условията на договора за кредит възнаградителната лихва се формира на всеки пет
години от сбора на шестмесечния EURIBOR,
плюс надбавка от 1,50 пункта, като размерът на 6м. EURIBOR към датата на
сключване е бил 4,732%, а за всеки следващ петгодишен период 6м. EURIBOR се
фиксира на база стойността му към последния работен ден, преди датата на
последната вноска по погасителния план за предходния период, като договорената
надбавка остава непроменена.
С
оглед оплакванията във въззивната жалба, спорът пред настоящата инстанция е
съсредоточен относно наличието на валидно правно основание, въз основа на което
ответната банка е имала право да увеличи едностранно лихвения процент по
кредита на ищеца в отклонение на първоначално договорения такъв. Според въззивника-
ответник по делото разпоредбата на чл. VI.4 от общите условия от 12.05.2010 г.
за служителски кредити /лист 61 по делото на СРС/ обосновава правото му да
измени едностранно лихвения процент. Същата предвижда, че при съществена
промяна на лихвените нива в страната, при промяна на икономическата обстановка,
при увеличаване на цената на финансовия ресурс, както и при настъпване на други
обективни обстоятелства (в това число увеличаване на инфлацията и др.), банката
има право едностранно да променя договорения и/или наказателния лихвен процент
по договора за кредит. Промяната настъпва автоматично, считано от датата на
решението на управителния съвет на банката, като не е необходимо страните да
подписват допълнителен анекс или споразумение към договора, а клиентът се
уведомява чрез публикуване на актуална Тарифа, чрез вътрешния сайт на банката.
При несъгласие с изменението на лихвата, кредитополучателят има право в
30-дневен срок, считано от датата на обявяване на промяната, или в предоставен
от банката по-дълъг срок, да погаси задълженията си, без да заплаща такса за
предсрочно погасяване. Аналогично е и съдържанието на чл. II.4 от общите условия при сключване на договора за кредит,
представени към исковата молба (л. 15-16, СРС).
Предвид
оплакванията във въззивната жалба, преценката дали договорна клауза е
неравноправна следва да бъде извършено при наличието на следните предпоставки,
изведени от общите критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното
в чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/
да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава
значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията -
съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на
страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Относно
релевантния за спора въпрос, касаещ действителността на клауза в договор за
банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна
на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент са дадени подробни
разяснения в Решение № 378 от 28.03.2019 г. по т.д. № 2775/2017 г., II т.о. на ВКС, в което е обобщена многобройната и
безпротиворечива практика на касационната инстанция, цитирана в решението и
която се споделя от настоящия съдебен състав. Или основният критерий за
приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената
да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния
регулатор, защото само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението
на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Конкретните
договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип,
въведен с чл. 143 ЗЗП, когато са формулирани по ясен и недвусмислен начин и
потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът
на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред
да реагира по най-уместния начин. Методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, т. е. да е налице
конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва, която е съществен
елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е
получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по
който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му
финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката -
кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит,
банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП. Уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за
едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания
размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като
част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при
които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не
отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази
клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.
Разпоредбата
на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла
по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято
цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца,
но за да може кредиторът да се позове на такива фактори (колебания на борсов
курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар), тяхното влияние
по отношение необходимостта от промяна на цената (лихвата) не може да е
поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на
независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената (лихвата), а не субективна власт на търговеца и или
доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне
запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо че
ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито
права са предмет на закрила. Изключението е въведено при презюмирана от закона
добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави
неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност.
Гореизложеното,
съотнесено към настоящия казус, води до извод, че съдържанието на клаузата на чл.
VI.4 от общите условия от 12.05.2010 г. за служителски кредити (а и на чл. II. 4
от Общите условия), покрива общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП. Критериите
„съществена промяна на лихвените нива в страната“, „промяна на икономическата
обстановка“, „увеличаване на цената на финансовия ресурс“, „настъпване на други
обективни обстоятелства (в това число увеличаване не инфлацията и др.)“, не
съдържат каквито и да било количествени измерители, поради което не може да се
приеме, че същите имат обективен характер. Нещо повече, тяхното изменение не е
обвързано с автоматична промяна на лихвения процент, а е опосредено от решение
на управителния съвет на банката и то при липсата на каквато и да било методика
за формиране на лихвата, което прави субективна промяната ѝ. В случая
кредиторът е обезпечил за себе си правото произволно, при упражняване на
дискреция, да измени лихвата при хипотези и размер, какъвто той прецени за
целесъобразен. По този начин се накърнява принципът на добросъвестност, който е
основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от
договора субективни права. Макар в ЗЗП да липсва законово определение на
понятието „добросъвестност”, съдът приема, че неговото съдържание представлява
мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при
сключване на сделки за потребление и ненарушаващо добрите нрави. Банката като
икономически по-силния субект в породеното правоотношение е установила за себе
си в договора изключителното право да изменя лихвата по своя автономна
преценка. Видно, че нито в договора, нито в общите условия се съдържа правило
или метод, които да обосноват размерът на увеличението на лихвата, поради което
съдът приема, че банката необосновано, в нарушения на принципа на
добросъвестността в частноправните правоотношения, си е обезпечила правната възможност
произволно, само по своя преценка да увеличава лихвата. Аргумент в тази насока
са и приетите от управителния съвет на банката вътрешни правила в приложения
към отговора на исковата молба Вътрешен меморандум (лист 53, СРС), според който
при служителски жилищни кредити, какъвто е получил ищеца, ако лихвата за новия
период е по-ниска от текущо определената, ще се фиксира към текущо
определената, а ако е по-висока от текущата, ще се прилага размерът на
по-високата, т.е. видно е, че банката не прилага еднакви критерии при
привеждане на лихвата към съществуващите по нейни твърдения актуални пазарни
условия, а от гледна точка на икономически по-силната страна, изменя лихвата с
цел да ограничи евентуалните неблагоприятни последици, които биха настъпили в
нейната имуществена сфера от прилагането на първоначално договорените с
потребителите договорни условия, обуславящи неприемлив за нея по-нисък лихвен
процент. Уговореният начин на формиране на лихвата чрез фиксиране на размера на
променливата компонента на пет години, обективно е възможно да доведе до изгода,
респ. загуба, за банката или за потребителя, в зависимост от стойността на
индекса EURIBOR към датата на новия
петгодишен период, което ще бъде последица от договорната свобода и
икономическия риск, който носи сключването на всяка сделка. Неприемливо от гледна
точка на морала и добросъвестността е една предварително ясна за страните
уговорка, касаеща формирането на лихвата, да бъде дерогирана от „П.Б.(България)“
ЕАД с цел да минимизира неблагоприятните последици от неправилната преценка,
която е извършила при сключване на договора, като прехвърли риска върху
потребителя, при все че банката е професионалист и следва да осъществява
дейността си със засилена грижа – тази на добрия търговец. В този смисъл
автономната и без всякаква предварително обявена методология едностранна промяна
на лихвата, води до невъзможност да се обоснове „основателна причина“ по смисъла
на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или външни фактори, които са „извън контрола на
търговеца" по смисъла на чл. 143, ал. 3, т. 1 ЗЗП, и на които се позовава
въззивника. Ето защо и прилагане на изключенията от потребителска защита в
случая не е налице.
Както
бе изложено по-горе, в тежест на ответника по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
е да докаже валидно правно основание, въз основа на което държи полученото. Клаузата
от общите условия, с които ответникът обосновава едностранното изменение на
лихвата, по изложените съображения, е неравноправна и доколкото не се установява
да е индивидуално уговорена, по аргумент за обратното на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, е
нищожна. Последното обстоятелство прави ирелевантна преценката дали ищецът като
служител е възразил срещу увеличението на лихвата чрез конклудентни действия, изразяващи
се в погасяване на новоформираните погасителни вноски, тъй като нищожните
уговорки нямат обвързващо действие и последици за потребителя. В този смисъл
ответникът не установява правно основание за увеличаването размера на възнаградителната
лихва в отклонение от първоначално договорените условия по кредита и дължи
връщане на всичко получено без основание. Доколкото по отношение на размера на
надплатеното от ищеца по кредита, в резултат от едностранното увеличение на лихвата,
не са изложени никакви оплаквания във въззивната жалба, то в съответствие с
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за
правилността на решението в тази му част.
Тъй
като други оплаквания по правилността на решението не са наведени и с оглед съвпадането
на крайните правни изводи на настоящия състав с тези на СРС, въззивната жалба
се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Право
на разноски има въззиваемата страна, но доколко не са претендирани, такива и не
следва да бъдат присъждани.
С оглед
цената на иска и характера на производството като гражданско дело, въззивното
решение подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 1, т. 1, вр. чл.
113, изр. 2 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
448510 от 11.07.2018 г., постановено по гр.д. № 20667/2016 г., по описа на СРС,
142 с-в в обжалваната част, с която „П.Б.(България)“
ЕАД е осъдено да заплати на С.Д.А., на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от
8149,62 евро, представляваща надвнесена сума поради едностранно изменение на
лихвения процент по договор за служителски кредит № 010-442758/03.04.2008 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на
исковата молба - 14.04.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.
РЕШЕНИЕТО
в необжалваната
част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен
срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: