№ 259
гр. Б. , 29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на седемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско
дело № 20212100500590 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на
Н. В. Ц., ЕГН: **********, постоянен адрес гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*,
депозирана чрез пълномощника адв. Николай Кожухаров, с адрес на упражняване на
дейността: гр. Б., ул. “Христо Фотев” № 22, ет.1, офис №1, против Решение №
260147/27.01.2021г. постановено по гр.д. № 3374/2020г. по описа на БРС, в частта, в която :
Н. В. Ц. е осъдена да заплати на В. Ц. Ц. сума в размер на 5373, 45 лева, представляваща
обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане за периода 07.05.2019г. –
30.06.2020г. на главницата от 73 439 лева – парично уравнение на делбения дял на В. Ц. Ц.
по гр.д. № 6788/2016г. на БРС., в частта, в която Н. В. Ц. е осъдена на основание чл.84,
ал.1, във вр. с чл.86 ЗЗД да заплати на В. Ц. Ц. обезщетение в размер на законната лихва за
забавено плащане на главницата от 44 675, 72 лева (непогасен остатък от паричното
уравнение от 73 439 лева по гр.д. № 6788/2016г. на БРС), начиная от предявяване на
исковата молба – 01.07.2020г. до окончателното й изплащане, какво и в частта, в която е
оставено без уважение възражението за прихващане на ответника Н.Ц. между вземането на
ищеца В.Ц. за сумата от 5373, 45 лева и насрещното вземане на Н.Ц. за сумата от общо 600
лева, представляваща обезщетение по чл.59 ЗЗД за лишаването й от ползване на северен
склад, с площ от 34,99 кв.м. и на северозападен склад, в партера , с площ от 10, 87 кв.м.,
двете представляващи част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
07079.820.42.2.2, за периода 18.01.-05.07.2018г.
С депозираната въззивна жалба се изразява недоволство от постановеното решение,
като се пледира съдът да обезсили същото като недопустимо, а в случай, че прецени, че е
постановено по допустим иск, да бъде отменено като неправилно.
Навеждат се доводи, че районния съд не е преценил допустимостта на иска. Излагат
се съображения, че още с отговора на исковата молба, жалбоподателката е направила
възражение в насока, че претендираното вземане за заплащане на законна лихва върху
главницата по паричното уравнение е преклудирано от силата на пресъдено нещо на
Решение № 2097/19.12.2017г. по гр.д. № 6788/2016г. по описа на Бургаски районен съд,
1
частично отменено с Решение № I-19/28.03.2018г. по в.гр.д. № 198/2018г. по описа на БОС.
Сочи се, че съдилищата по съществото на спора в делбеното производство са се
произнесли относно дължимото парично уравнение, като са присъдили само главницата по
него, но не и законната лихва върху същото, като РС, така и ОС очевидно са приели, че
лихва върху паричното уравнение не се дължи. В тази връзка се акцентира върху това, че
делбеното производство съставлява особено исково производство и за него не могат да
бъдат прилагани по аналогия правилата на общия исков процес. Поради това се застъпва
становище, че ищецът, за да защити правата си за получаване на законна лихва върху
присъденото му парично уравнение е трябвало да подаде въззивна жалба или насрещна
въззивна жалба против Решението на БРС по гр.д. № 6678/2016г., респ. молба за допълване
на решението по реда на чл.250 от ГПК, което последният не е сторил. Сочи се, че дори при
липса на въззивна или насрещна въззивна жалба, обезщетение в размер на законната лихва
би могло да бъде уважено от съда и във въззивното производство по извършване на делбата,
което не било сторено.
В заключение се сочи, че отношенията между съделителите, вкл. и облигационните
вземания помежду им във връзка с дължимото парично уравнение (главни и акцесорни) са
приключили в рамките на делбеното производство и не могат да бъде преразглеждани, още
по-малко по реда на общия исков процес, какъвто се явявал настоящия, тъй като това макар
и по косвен път би нарушило забраната за съединяване на искове, разглеждани по реда на
общи и особени искови производства. Поради изложеното, жалбоподателката намира, че
предявеният иск е бил изначално недопустим, поради наличие на СПН относно размера на
вземането на ищеца, в т.ч. и акцесорното му вземане за лихва, поради което е следвало
производството да бъде прекратено на осн. чл.299,ал.2 от ГПК, а настоящия съдебен акт се
явявал недопустим.
Решението се счита за недопустимо и в частта, в която е присъдена законна лихва
върху сумата от 44 675, 72 лева (непогасен остатък от паричното уравнение от 73 439 лева
по гр.д. № 6788/2016г. на БРС), начиния от предявяване на исковата молба (01.07.2020г.) до
окончателното плащане на сумата. Сочи се, че сама по себе си претенцията за присъждане
на законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата не съставлява самостоятелен иск, а последица от уважаването на предявения иск за
главното вземане. Казано с други думи, жалбоподателката счита, че не може да бъде
предявен иск с петитум “моля да ми присъдите законната лихва от датата на предявяване на
иска до окончателното плащане на сумата”, тъй като тук нямало цена на иска, което
представлявало задължителен реквизит на исковата молба, съгл. чл.129, ал.1, т.3 от ГПК,
поради което и не можело да бъде определена и дължимата държавна такса. Подобен иск не
можело да се квалифицира и като такъв за изпълнение на повтарящи се задължения по см.
на чл.124, ал.2 от ГПК, доколкото обезщетението за заплащане на законна лихва, считано от
датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата било
променлива величина, независеща от уговорени занапред парични задължения. Ето защо,
според жалбоподателката, тази претенция доколкото не представлявала самостоятелен иск и
не била съчетана с иск за заплащане на главно вземане била недопустима. В допълнение на
изложеното се сочи, че събирането на тази сума е предмет на изп. д. № 154/2020г. по описа
на ЧСИ Делян Николов. Следователно, до влизане в сила на решението на съответните
съдебни инстанции, тази сума би могла да бъде погасена или редуцирана и нямало как
предварително да се установи какъв е размерът на непогасената главница към момента на
влизане в сила на решението по спора.
В случай, че настоящия съдебен състав намери искът за допустим, се навеждат
доводи за неговата неоснователност. Акцентира се върху обстоятелството, че задължението
за претендираните лихви не е станало изискуемо за периода от 07.05.2019г. (датата на
влизане в сила на решенията на съдилищата по същество досежно паричното уравнение) до
30.06.2020г., в който смисъл искът се явява и неоснователен. В тази връзка се сочи, че най-
ранния момент, от който обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД може да стане изискуемо е датата
на подаване на исковата молба (имаща значението на покана по см. на чл.84, ал.2 ЗЗД), а
именно 01.07.2020г.
2
Оспорва се като неоснователен извода на районния съд, че в разглеждания случай не
била необходима покана, тъй като моментът на дължимост на обезщетението за законна
лихва съвпадал с датата на влизане в сила на решението за извършване на делбата.
Делбеният съд обаче не бил присъдил заплащането на парично уравнение в размер на
законната лихва със своето решение, а жалбоподателката не следвало да отговаря за
пропуски в постановени съдебни актове, при това със задна дата. Релевира се оплакване, че
последното би било в противоречие с принципа на пропорционалност, уреден в чл.5, §4 от
Договора за ЕС, както и с правото на справедлив съдебен процес, закрепено в чл.47 от
ХОПЕС и чл.6 от ЕКПЧ.
По изложените съображения, въззивницата твърди, че атакуваното решение е
постановено в противоречие с материалния закон.
Решение се обжалва като неправилно и в частта, в която e отхвърлено като
неоснователно възражението за прихващане на жалбоподателката със сумата от 600 лева,
представляваща вземане за неправомерното ползване от страна на В.Ц. на чужд недвижим
имот – собственост на ответницата. В тази връзка се оспорват като неправилни доводите на
районния съд, че ответницата не била осъществила пълно и главно доказване на факта, че
ищецът е ползвал процесните складове през периода от 18.01.2018г. до 05.07.2018г. - когато
същата е била въведена във владение. Излагат се съображения, че съдът не е анализирал
представените по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, в резултат на
което е стигнал до погрешни фактически и правни изводи. Жалбоподателката се позовава на
съдържанието на подаденото от Ц. преди въвода във владение на складовете на партера и в
сутерена възражение, с което последният е оспорил нейните права да го владее и ползва, под
предлог, че не му било изплатено паричното уравнение и с което поискал отмяна на
насрочения въвод в тези помещения. Това несъмнено сочило на обстоятелството, че към
датата на подаване на възражението – 14.06.2018г. по изп. д. № 275/2018г. на ЧСИ Делян
Николов, Ц. е ползвал процесните помещения. Освен това видно от приложения към
отговора на ИМ протокол за въвод във владение, Ц. бил направил възражение срещу въвода,
защото не можел да отиде до дворното място (общинска собственост и ползвано еднолично
от него, където бил засял овощки и други земеделски продукции). В тази връзка,
жалбоподателката като взискател се съгласила длъжникът да прекъсна ел.захранването, от
което следва, че тези помещения са били захранвани с ел. енергия от ищеца и ползвани от
него.
С оглед изложеното жалбоподателката намира, че районния съд е следвало да
приеме, че В.Ц. е ползвал неоснователно чужд имот за цитирания по-горе период, поради
което и дължи обезщетение за ползването им, което според изготвеното заключение по СТЕ
възлизало на сумата от 361 лева, до който размерът БРС е следвало да уважи и възражението
за прихващане. Претендират се разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговора на въззивната жалба от В.Ц., чрез
адв. П.К., с която същата е оспорена като неоснователна.
Изразява се несъгласие с изразеното от въззивника становище, че въпросът за
дължимата законна лихва е бил окончателно решение в делбеното производство. Застъпва
становище, че същото противоречи на ТР № 34 от 18.05.1971г. по гр.д. № 12/71г. на ОСГК,
според което служебното присъждане на лихви е допустимо само по изключение, в
хипотезата на присъдени суми за уравнение на дялове на съделители в делбеното
производство. Въззиваемият намира, че след като сумата по уравнението по дялове се
определя по стойност и се присъжда служебно без да е поискана, същото се следва и за
дължимата върху нея лихва. Задължението за заплащане на лихвата пък възниквало от
влизане в сила на решението за делба, като в тази връзка цитира мотиви от Постановление
№ 4/64г. на Пленума на ВС. Застъпва се становище, че пропускът на съда да се произнесе
служебно за лихвата от датата на влизане на решението в сила до окончателното плащане на
сумата дължима за уравняване на дяловете не може да бъде отчетено като бездействие на
страните в делбата. Сочи се, също така, че липсата на служебно произнасяне не може да
бъде преодоляна и по пътя на обжалването, а само по реда за допълване на
първоинстанционното решение, който срок е изтекъл.
3
Застъпва се становище за правилност и законосъобразност на решението и в частта, в
която жалбоподателката е осъдена да заплати на въззиваемия обезщетение в размер на
законната лихва за забавено плащане на главницата от 44 675, 72 лева (непогасен остатък от
паричното уравнение от 73 439 лева по гр.д. № 6788/2016г. на БРС), начиная от предявяване
на исковата молба -01.07.2020г. до окончателното й изплащане. В тази връзка се сочи, че
законната лихва се дължи като законна последица от предявяване на иска за вземането и в
съдебната практика било възприето разбирането, че за да бъде присъдена е достатъчно да
бъде поискана от ищеца, като не е нужно претенцията за заплащането й да се
индивидуализира по начина, характерен за иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Оспорват се и доводите на въззивницата за неправилност на решението в частта, в
която било оставено без уважение възражението й за прихващане между вземането на
ищеца за сумата от 5373, 45 лева и насрещното вземане на жалбоподателката за сумата от
общо 600 лв., представляваща обезщетение по чл.59 ЗЗД за лишаването й от ползването на
процесните складове. Излага, че видно от изготвената по делото експертиза и приложения
към нея снимков материал и двете помещения били видимо необитаеми и представлявали
прилежаща част към апартамент, а при изготвения опис по време на въвода не били открити
вещи на В.Ц.. С оглед на това не можело да се приеме, че Ц. е лишил без основание
ответницата от възможността да ползва двете помещения. Навеждат се доводи, че не било
установено нито едно от трите кумулативни елементи, включени във фактическия състав на
неоснователното обогатяване.
С оглед на изложеното се пледира депозираната въззивна жалба да бъде оставена без
уважение, а атакуваното решение потвърдено като правилно и законосъобразно.
Претендират се направените във въззивното производство разноски.
За да се произнесе по така повдигнатия спор, Бургаският окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред БРС е образувано по искова молба на В. Ц. Ц. от гр. Б. с която
се предявени обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация по чл. 86 във
вр. с чл. 84, ал. 1, ЗЗД и чл. 349, ГПК, с които се претендира осъждане на Н. В. Ц. от гр. Б. да
му заплати сума в размер от 1250 лева, частично предявена от общо дължимите 8588,97 лева
– обезщетение за забавено плащане на главницата от 73 439 лева (парично уравнение на
делбения дял на ищеца по гр. д. № 6788/2016 год. на БРС) за периода 07.05.2019-30.06.2020
год., както и да му заплати обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на
главницата от 44 675,72 лева (неплатен остатък от уравнението на дела от 73 439 лева),
начиная от подаване на исковата молба – 01.07.2020 год., до окончателното й изплащане;
ангажира доказателства и моли за присъждане на деловодните разноски.
Исковата молба е уточнена с писмена молба от 08.07.2020 год., както и устно, в
проведеното на 20.01.2021 год. открито съдебно заседание. В същото заседание ищецът е
изменил предявения частичен иск, като е увеличил размера на обезщетението за забава от
1250 лева до пълния му размер от 5373,45 лева.
Ответникът Н. В. Ц., в писмения си отговор, оспорва исковете като недопустими и
неоснователни; в условие на евентуалност е предявила насрещно възражение за
прихващане, с вземането си срещу В.Ц. за сумата от общо 600 лева, представляваща
обезщетение за лишаването й от ползването на собствените й 2 помещения – северен склад в
сутерен, с площ от 34.99 кв. м., и северозападен склад, в партера, с площ от 10.87 кв. м.,
двете представляващи част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
07079.820.42.2.2, за периода 18.01.-05.07.2018 год.
Възражението за прихващане е уточнено с писмена молба от 15.09.2020 год., както и
устно, в проведеното на 20.01.2021 год. открито съдебно заседание.
В с.з. пред първата инстанция страните поддържа изложените от тях тези в исковата
молба, респ. отговора към нея чрез своите процесуални представители.
Пред настоящата инстанция страните не са правили нови доказателствени искания и
не са събрани нови доказателства.
В хода на първоинстанционното производство са събрани множество писмени
доказателства, изготвена е била съдебно-икономическа експертиза във връзка с
4
установяване на размера на неплатената сума за уравняване на дяловете по изпълнително
дело № 154/14.03.2018г. при ЧСИ Делян Николов към 07.05.2019г., размера на платените
суми през периода 07.05.2019г. – 30.06.2020г., размера на неплатеното задължение по изп.
дело № 154/14.03.2018г. в частта – сума за уравняване; размера на претендираното
обезщетение за забава за процесния период, предвид извършените частични плащания по
изп. дело при ЧСИ Делян Николов, както съдебно-техническа и оценителна експертиза
досежно пазарния наем на процесните два склада, по отношение на които ответницата е
навела твърдения, че са били ползвани без правно основание от ищеца.
С обжалваното решение, първоинстанционния съд е уважил предявените обективно
съединени искове след като е изложил съображения, че същите са доказани по своето
основание и размер. За да постанови този резултат, първоинстанционния съд е анализирал
събраните по делото писмени доказателства като е приел за безспорно между страните
обстоятелството, че ищецът е легитимиран като кредитор на ответницата, която му дължи
парично уравнение на дяловете, определено в окончателен размер и присъдено му с
решение на въззивната инстанция по в.гр.д. № 198/2018г. на БОС. Изложил е мотиви, че
липсата на произнасяне по дължимостта на законната лихва, уредена в чл.349, ал.5 ГПК не
изключва правото на ищеца да потърси по исков ред в друг съдебен процес защита на
акцесорното си вземане по чл.86 ЗЗД. Посочил е, че тъй като моментът на дължимостта й е
нормативно определен – от влизане в сила на решението за извършване на делбата като
законна последица, следва да се приеме, че обезщетението е изискуемо и без покана от
кредитора по см. на чл.84, ал.2 от ЗЗД. Съдът е приел че претендираното обезщетение е
доказано и по своя размер, установен от вещото лице по допуснатата СИЕ и същото се явява
в размер на 5375, 45 лв., както и че е основателно и претендираното обезщетение по чл.86
ЗЗД, но само върху непогасената част от уравнението на дела - 44 675, 72 лв. до
окончателното изплащане. Предвид основателността на предявения иск, БРС е приел, че е
настъпило и условието, под което е било въведено защитното възражение за прихващане на
ответницата. Приел е, че същото се явява недоказано, предвид липсата на доказателства,
които да обосноват извод, че ищецът е лишил без основание ответницата от възможността
да ползва процесните помещения, поради което е намерил, че същата не се явява
материалноправно легитимирана да търси обезщетение по реда на чл.59 от ЗЗД.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
Настоящия състав на БОС намира, че първоинстанционният съд е обсъдил подробно
и задълбочено събраните по делото доказателствени източници. Както фактическите
констатации, така и правните изводи на районния съд досежно основателността на
предявените от ищеца искови претенции, се споделят изцяло от настоящия съдебен състав,
защото почиват на вярна и точна интерпретация на събраните по делото доказателства,
поради което настоящия състав препраща към тях на осн. чл.272 от ГПК, като не намира за
нужно да ги преповтаря и пренася в настоящия съдебен акт.
Настоящия състав на БОС обаче намира, че обжалваното решение е неправилно, в
частта, в която първоинстанционния съд е оставил без уважение направеното от ответницата
възражение за прихващане със сумата от 600 лв., като изводите на съда в тази част
противоречат на материалния закон.
В допълнение на изложеното от първата инстанция, във връзка с изложените в
жалбата оплаквания, съдът намира следното:
5
Неоснователни са наведените в жалбата доводи за недопустимост на исковете, както
и че непроизнасянето на съдилищата в делбеното производство по дължимостта на
законната лихва върху присъденото парично уравнение на дела на ищеца води до
преклудиране правото на ищеца със сила на пресъдено нещо. да търси събиране на това си
вземане по реда на общия исков процес.
Вземането за уравнение на дяла на съделител в производството по извършване на
делбата е последица от способа на поставяне в дял на единия съсобственик на неподеляем
имот, поради което възниква от момента на влизане в сила на решението за извършване на
делбата. От този момент вземането за уравнение е определено по размер и изискуемо,
поради което и на основание чл. 84 ЗЗД от него възниква и задължението за лихви за забава.
Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 349, ал.5 ГПК, която повелява, че паричното
уравнение заедно със законната лихва трябва да се изплати в шестмесечен срок от влизане в
сила на решението за възлагане. Не е необходимо изрично искане на съделителя, който
следва да получи уравнението, защото в случая не става въпрос за предявен от него иск, а за
законово изискване. Сочената разпоредба е императивна и указва как следва да процедира
съда в случай, че имотът е бил възложен в дял на съделител- сумата за уравнението, ведно
със законната лихва върху нея, следва да се изплати на другия съделител в 6-месечен срок от
влизане в сила на решението. В този смисъл е и съдебната практика, и по-конкретно в
Тълкувателно решение N: 34 от 18.V.1971 г., ОСГК на ВС и Постановление N: 4 от
30.X.1964 г., Пленум на ВС, с които се казва, че законната лихва се дължи като последица от
присъждането на суми за уравнение на дяловете при делба и се присъжда служебно от съда
и без да е направено искане за това.
В конкретния случай, действително липсва произнасяне на делбените съдилища в
диспозитива на съдебните актове досежно законната лихва върху присъдената парична сума
за уравнение на дяловете, дължима от влизане в сила на решението за поставяне в дял на
имотите. Съгласно съдебната практика не съществува процесуална пречка законната лихва
като последица от уважаването на иска, да бъде претендирана в отделно самостоятелно
производство, независимо от акцесорния й спрямо главния дълг, характер и независимо от
липсата на краен момент за начисляването й. В този смисъл са Решение № 50 от 12.03.2010
г. на ВКС по т.д. № 485/2009 г.; Решение № 355 от 12.12.2014 г. по гр.д. 2730/2014 г. на IV
г.о. на ВКС; Определение № 305 от 9.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5086/2015 г., II г. о. В
посочените решения е прието, че кредиторът може да претендира и законната лихва върху
вземането, след датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главния дълг,
щом като не е налице произнасяне в тази насока с предходния влязъл в сила съдебен акт.
Пропускът на съдилищата в делбеното производство да присъдят законна лихва не се
отразява на допустимостта на претенцията, която няма пречка да бъде разгледана в
настоящия процес, доколкото по нея не е формирана воля на съда, респ. не е налице спор,
разрешен с влязло в сила решение.
Решението на БРС е правилно и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на
ищеца обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от
44 675, 72 лв., която сума представлява непогасен остатък от паричното уравнение от 73 439
лева по гр.д. № 6788/2016г. на БРС, начиная от предявяване на исковата молба –
01.07.2020г. до окончателното й изплащане. Присъдената с обжалваното решение законна
лихва представлява законна последица от предявяване на иска за вземането, като в
разглеждания случай е било достатъчно отправеното от ищеца искане същата да бъде
присъдена, без да е необходимо претенцията за заплащането й да се индивидуализира по
начина, характерен за предявения главен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД /Решение № 75 от
16.07.2015г. по т.д. № 519/2014г. на ВКС/. Няма основание на което да бъде отречена
дължимостта на претендираното акцесорно вземане, щом по делото, в т.ч. и посредством
неоспорената от страните СИЕ е било установено, че задължението на ответницата за
изплащане на паричното уравнение на дела на ищеца възлиза в размер на 44 675, 72 лв.
Същевременно по делото не са ангажирани доказателства за погасяването на този й дълг.
Що се отнася до релевираното от ответницата възражение за прихващане, с дължимо
на осн. чл.59 от ЗЗД обезщетение, поради неправомерното ползване от длъжника на двата
6
склада за периода от 18.01.2018г. до 05.07.2018г. съдът намира следното.
Приложени по делото са молба, депозирана от ответницата до ЧСИ Делян Николов за
образуване на изп. дело за принудително събиране на признатите с решението по делбата
парични притезания, както и въвод във владение на северния склад в сутерена и западния
склад в партера на жилището /л.94 от делото на БРС/, възражение вх. № 12565/14.06.2018г.,
депозирано от ищеца срещу насрочения въвод във владение на процесните складове /л.96 от
делото на БРС/, както разпореждане изх. № 12565/14.06.2018г. на ЧСИ Делян Николов по
повод така подаденото възражение от длъжника, с което същото е било оставено без
уважение. /л.98 от делото на БРС/.
Страните не спорят, че на 05.07.2018г., на осн. чл.522 от ГПК е бил извършен въвод
във владение на ответницата по отношение на недвижимия имот, поставен във неин дял с
решението по делбата, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
07079.820.42.2.2, находящ се в гр. Б.. От съставения за целта протокол на ЧСИ /л.50 по
делото на БРС/ е видно, че въвод е бил извършен и по отношение на прилежащите към
имота две помещения: северен склад с площ 34, 99 кв.м. и северозападен склад в партера с
площ 10, 87 кв.м. ЧСИ е констатирал пълно съдействие от страна на длъжника при
въвеждането на ответницата във владение на процесните складове, като в протокола е било
отразено, че помещенията са изцяло освободени. В заключителната част на протокола е
било вписано възражение от ищеца срещу извършения въвод срещу северозападния склад в
партера с площ 10, 87 км.м., в което пояснил, че през него минавал единствения вход за
дворното място, в която същият бил засял овошки и др. земеделски продукции.
Едновременно с това длъжника е отправил молба взискателят да предостави достъп до
дворното място, чието ползване било разпределено между другите съсобственици. В
протокола е вписано също, че по повод отправеното възражение, че двата склада са свързани
и се захранват с ел. енергия от имота на длъжника, взискателят се съгласил при въвода,
захранването към двата склада да бъде прекъснато от длъжника.
С депозирано на 23.10.2020г. становище, ищецът не се е противопоставил да бъдат
приети така цитираните по-горе доказателства, като е пояснил, че описаното възражение в
протокола за въвод от 05.07.2018г. относно електрозахранването на складовете, поставени в
дял на ищцата се е осигурявало от апартамента, поставен му в дял при делбата като именно,
поради тази причина ответницата се е съгласила длъжника да прекъсне захранването към
двата склада. Изразил е становище, че това обстоятелство не доказвало ползването на имота
от негова страна.
По същество, несъобразяването на районния съд с посочените по-горе доказателства
е довело до формиране на погрешния извод че ищецът не е осъществявал фактическа власт
върху процесните складове при липса на валидно правно основание.
За основателността на така направеното възражение за прихващане и наведените в
тази връзка твърдения, ответницата е следвало да докаже, че е собственик, а ищецът държи
помещенията /без да ги свои/ през периода от 18.01.2018г. до 05.07.2018г., който период
следва влизането в сила на решението на съда за възлагане на процесния имот в неин дял.
Предпоставките, за да бъде уважено възражението по чл.59 от ЗЗД са: ответницата да е
собственик на вещта, ищецът да я ползвал през периода на претенцията при липса на правно
основание за осъществяването на подобни действия и настъпили в резултат на общия факт
/ползването/ обедняване на ответницата и обогатяване на ищеца. В тежест на ответницата е
пълното и главно доказване наличието на всички тези предпоставки, с изключение на
отрицателния факт за липса на основание , като обратното се установява от ищеца.
Обедняването в случаите на ползване на чужд имот без основание се съизмерява с пазарния
наем за имота, с който собственикът е пропуснал да увеличи имуществото си, а
обогатяването на ползващия – с размера на същите средства, които си е спестил като разход
при ползването.
За да се приеме за осъществена предпоставката “ползване от ищеца”, от което биха
настъпили последиците “обедняване” и “обогатяване”, ответницата следва да е доказала, че
ищецът е осъществявал действия по експлоатация на помещенията за свои нужди, от което
той е пропуснал дължимия за това наем за периода. /в горния см. Решение № 181 от
7
12.12.2018г. на ВКС по к.т.д. № 2187/2017г./
От съдържанието на цитираното по-горе възражение на ищеца от 14.06.2018г. по
повод извършвания срещу него въвод на ответницата във владение на складовете на партера
и в сутерена е видно, че същият е оспорил нейните права да го владее и ползва, като се е
позовал на това, че не му било изплатено паричното уравнение и е поискал отмяна на
насрочения въвод в тези помещения. Изложеното несъмнено сочи на обстоятелството, че
към датата на подаване на това възражение, ищецът е ползвал помещенията за собствени
цели, правото на собственост върху които ищцата е придобила при влизане в сила на
Решение № 2097/19.12.2017г. по гр.д. № 6788/2016г. на БРС на 18.01.2018г. Този се
подкрепя и от направеното от ищеца повторно възражение срещу извършвания въвод,
обективирано в Протокола за въвод на владение от 05.07.2018г., основано на желанието му
да има достъп до дворното място, където отглеждал земеделска продукция. Доколкото
ищецът не е оспорил фактическите твърдения на ответницата, че е имал достъп до
процесните складове в сочения от нея период и с оглед направеното от него възражение
срещу въвода, основано именно на желанието му да ги ползва, в резултат на което
последните са били предадени на ответницата едва на 05.07.2018г., следва да се приеме, че
същият е осъществявал фактическа власт върху тях без да има правно основание за това, за
периода от 18.01.2018г. до 05.07.2018г., поради което направеното възражение за
прихващане следва да бъде уважено в пълен размер. Според извършената по делото СТЕ,
неоспорена от страните по делото, дължимото обезщетение, равняващо се на пазарния наем
на тези помещения за процесния период възлиза на сумата от 361 лева, до който размер
следва да бъде извършено прихващането.
При този изход на спора, на осн. чл.81, вр. чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК право на разноски
възниква и за двете страни. Съгласно представените списъци по чл.80 от ГПК въззиваемата
страна претендира за първата инстанция разноски в размер на 845, 00 лв., от които 480, 00
лв. – заплатено адв. възнаграждение и заплатена д.т. в размер на 215, 00 лв. и 150,00 лв. –
депозит за СТЕ, а въззивницата – разноски в размер на 150,00 лв. За въззивната инстанция
въззивницата е извършила разноски за заплатена д.т. в размер на 107, 50 лв., а въззиваемия
– разноски в размер на 480, 00 лв. с ДДС за заплатено адв. възнаграждение. Съразмерно на
уважената част на въззивната жалба, в полза на въззивницата следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 18, 50 лв., а съразмерно отхвърлената част, в полза на въззиваемия
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1235, 98 лв. за двете инстанции.
Воден от горното на осн. чл.271 от ГПК, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260147/27.01.2021г. постановено по гр.д. № 3374/2020г. на
БРС, В ЧАСТТА , в която Н. В. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” №
***, ет.*, на основание чл.84, ал.1, във вр. с чл.86 от ЗЗД, е осъдена да заплати на В. Ц. Ц.,
ЕГН **********, с адрес гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*, сума в размер от 5373, 45 лв.
/пети хиляди триста седемдесет и три лева и 45 ст./, представляваща обезщетение в размер
на законната лихва за забавено плащане за периода 07.05.2019г. – 30.06.2020г. на главницата
от 73 439 лева /седемдесет и три хиляди четиристотин тридесет и девет лева/– парично
уравнение на делбения дял на В. Ц. Ц. по гр.д. № 6788/2016г. на БРС, за разликата над
5012, 45 лв. /пет хиляди и дванадесет лева и 45 ст./ до присъдената сума от 5373, 45 лв. /пет
хиляди триста седемдесет и три лева и 45 ст./, В ЧАСТТА в която е оставено без уважение
възражението за прихващане на ответника Н. В. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., кв.
“С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.* между вземането на ищеца В. Ц. Ц., ЕГН **********, с адрес гр.
Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*, за сумата от 5373, 45 лв. /пет хиляди триста седемдесет и
три лева и 45 ст./ и насрещното вземане на Н.Ц., за разликата над 361, 00 лв. /триста
шестдесет и един лева/ до претендирания размер от 600, 00 лв. /шестотин лева/,
представляваща обезщетение по чл.59 от ЗЗД за лишаването й от ползването на северен
склад в сутерен, с площ от 34, 99 кв. м. и на северозападен склад, в партера, с площ от 10,87
8
кв.м., двете представляващи част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
07079.820.42.2.2., за периода 18.01.-05.07.2018г., както и В ЧАСТТА за разноските.
ОТХВЪРЛЯ иска на В. Ц. Ц., ЕГН **********, с адрес гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” №
***, ет.*, за осъждане на Н. В. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” №
***, ет.* на основание чл.84, ал.1, във вр. с чл.86 от ЗЗД, над уважената част от 5012, 45 лв.
/пет хиляди и дванадесет лева и 45 ст./ до претендираната от 5373, 45 лв. /пет хиляди триста
седемдесет и три лева и 45 ст./, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за
забавено плащане за периода 07.05.2019г. – 30.06.2020г. на главницата от 73 439 лева –
парично уравнение на делбения дял на В.Ц. Ц. по гр.д. № 6788/2016г. на БРС като
ПОГАСЕН ЧРЕЗ ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ за дължима от В. Ц. Ц., ЕГН
**********, с адрес гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*, сума в размер на 361,00 лв.
/триста шестдесет и един лева/, представляваща обезщетение по чл.59 от ЗЗД за лишаването
й от ползването на северен склад в сутерен, с площ от 34, 99 кв. м. и на северозападен склад,
в партера, с площ от 10,87 кв.м., двете представляващи част от самостоятелен обект в сграда
с идентификатор 07079.820.42.2.2., за периода 18.01.-05.07.2018г.
ОСЪЖДА Н. В. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*
да заплати на В. Ц. Ц., ЕГН **********, с адрес гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*, сума
в размер на 1235, 98 лв /хиляда двеста тридесет и пет лева и 98 ст./. – съдебно деловодни
разноски за двете инстанции, съразмерно отхвърлената част на жалбата.
ОСЪЖДА В. Ц. Ц., ЕГН **********, с адрес гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.* да
заплати на Н. В. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*, сума в
размер на 18, 50 лв. /осемнадесет лева и 50 ст./, представляваща направените от нея
съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, съразмерно уважената част на жалбата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260147/27.01.2021г. постановено по гр.д. №
3374/2020г. на БРС в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчване му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9