РЕШЕНИЕ
№ 176
гр. Карлово, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101570 по описа за 2021 година
Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД
предявен от Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ул. „Т. К.“ №** чрез
адв. Е. И. против „В. К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д. Н.“ №**, ет.*, офис ***,
представлявано от Управителя С. П. П..
Ищецът твърди, че на 23.03.2021 г. сключил с ответното дружество
договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост
заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент по
заема 40,32%, годишен процент на разходите – 49,37%. Съгласно договора за
заем, същият дължал такса експресно разглеждане, която следвало да се
заплати при експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричен заем
до 20 мин.
Твърди, че клаузата в договора, предвиждаща заплащане на такса
експресно обслужване очевидно заобикаля закона и накърнява правата на
другата страна по облигационното отношение. Опциите при сключване на
договора за паричен заем били или избиране приоритетно разглеждане и
плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и
1
получаване на становище до 20 мин. след подаване на предложението за
сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената
заявка означавало заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни.
Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок
заемателят бил принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Таксата
за експресно разглеждане била във фиксиран размер или в случая ½ от
размера на получения заем. Липсвала каквато и да е еквивалентност между
таксата и извършената услуга от заемодателя. В попълненото от заемателя
предложение за сключване на договор за паричен заем не бил посочен
размерът на таксата за експресно разглеждане на документи, което
означавало, че ответникът не бил запознат с размера на предвидената такса
преди самото сключване на договора. Съгласно чл. 144, т. 9 ЗЗП
неравноправни били клаузи, които налагат на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването
на договора. В чл. 146, ал. 1 ЗЗП било посочено, че неравноправните клаузи
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива
дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при
които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Ответникът бил потребител на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП.
Оттук така предвидената клауза имала неравноправен характер по смисъла на
чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна
услуга. Тази такса представлявала и скрит разход по договора за кредит и с
нея се целяло реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Твърди, че съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключваното на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да била предвидена като
такса експресно разглеждане в договора, сумата представлявала
2
предварително отчетена в падежните вноски сума.
Поради невключването на такса експресно разглеждане в посочения
в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПP представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната
клауза в договора, сочеща неверен ГПР водело до недействителност на
кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора
да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил
заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на
добросъвестността.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит, като недействителен,
не пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение.
По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата
стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита,
поради което ответникът нямал правно основание да претендира исковите
суми, тъй като следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на
кредитора за лихва, прикрито като такса експресно разглеждане,
представляващо част от компонентите на ГПР.
Съгласно договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен с
поне едно от следните обезпечения: физическо лице - поръчител, което да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 г., да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
3
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статут не по - лош от „Редовен“ или банкова гаранция. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в
договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 1257,90 лева,
която той следвало да престира заедно с погасителната вноска, към която се
кумулирала вноска за неустойка, с която неустойка падежното вземане
нараствало значително. Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал
плащания за такса експресно разглеждане и неустойка, тъй като договорът за
кредит бил нищожен, поради следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер
на 40,32% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка и такса експресно разглеждане, представлявали
добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент
нараствала и стойността на годишния процент на разходите /доколкото
възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не бил
обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му
размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита,
че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,32 %, към който се
кумулира вземането, представляваща скрита печалба визирана в договора за
неустойка и такса експресно разглеждане, с която кредиторът допълнително
се обогатявал се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което
водело до нищожност на договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното
ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както било
прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
4
водещо до нищожност ...“. Когато едната престация е предоставяне в
собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на
възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата
сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената
калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата
сума/.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва
надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в
договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и
била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно
се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ищеца.
Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по
договора, с която следвало да се увеличи и стойността на реално приложения
годишен процент на разходите. Съгласно договора, заемополучателят
следвало да представи обезпечение визирано в договора, като същият дължи
неустойка на кредитора в размер почти равен на заетата сума. Преценката за
действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер
следвало да бъде извършена при спазване на критериите, заложени в т. 3 от
5
ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката,
поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен
случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на
парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван
с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора щели да настъпят единствено при
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер почти равен на заетата сума била загубила
присъщата си обезщетителна функция, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не бил търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и
създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
6
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение: за кредит от 1500,00 лева, заемателят се
задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово
възнаграждение в размер на най- малко 1000,00 лева, т.е. лица, които месечно
получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума;
относно лицата, които може да поръчителстват – те можели да бъдат само
физически, не и юридически лица; гарантите трябва да получавай минимален
осигурителен доход поне 1000,00 лева, която трябва да произтича само от
сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания
трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице може да получава
доходи от граждански правоотношения, например като управител или
изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със
движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от
ЗЗД. Така, недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към ищеца неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката била договорена в
нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън
присъщата й обезпечителна функция.
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил
да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира
срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение, тъй като на практика така се лишавал от гаранции
срещу неизпълнението. Нормално и логично било, след като заемодателят
поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата
на някои от тях, той да не отпусне заема. Дори да се приемело, че кредиторът
реално имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури
достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за
7
осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за
потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи
гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно било, че
кредитодателят не търсел обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал и
неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители – едва три дни след
сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично
обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК. Клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчители била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика
такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като, ако
не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост
на длъжника се увеличавала. Кредиторът в настоящият случай поел риск да
отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради
това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй
като той не спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
процесната неустойка.
Изложеното обосновавало правния интерес от предявяване на
настоящия иск, с който ищецът моли съда да прогласи нищожността на
клаузите, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем и заплащане на неустойка, от
договор за кредит №5687737/23.03.2021г. сключен между „В. К.“ и Н. Я. К.,
като противоречащи на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие
между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. А.Н.
намира иска за неоснователен, като излага следните съображения:
8
Съгласно чл. 5 от Договора ищецът се задължил в срок до 3 дни от
подписването му да предостави на Дружеството едно от посочените в
Договора обезпечения – поръчителство или банкова гаранция. Действащото
законодателство не предвиждало ограничения за финансовите институции да
изискват обезпечаване на заемите, които предоставят. Нещо повече, на ищеца
били дадени две алтернативни възможности за обезпечение, което било в
негов интерес. Ищецът не изпълнил задължението за предоставяне на
обезпечение на кредита, което автоматично породило отговорност за него да
заплати предвидената в чл. 5, ал. 2 от Договора неустойка. Следвало да се
посочи, че неустойката е във фиксиран размер в Договора, с което
Дружеството добросъвестно изпълнило задължението си да информира
ищеца за точния размер на имуществената му отговорност в случай на
непредоставяне на обезпечение на кредита.
Неоснователно се твърдяло в исковата молба, че неустойката в
конкретния случай е загубила присъщата й обезщетителна функция и по
никакъв начин не кореспондира с вредите от неизпълнението. Не било вярно
и това, че неустойката противоречи на добрите нрави и води до скрито
оскъпяване на кредита в негов ущърб.
Ответникът твърди, че законът не поставя изискване при уговаряне
на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката.
Именно в това се изразявал нейният смисъл – отпадането на необходимостта
вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора (чл. 92, ал. 1 от
ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на задължение за предоставяне на
обезпечение поставяло Дружеството в риск да не събере тази сума
впоследствие. Този риск щял да бъде покрит само, ако ищецът представил
обезпечение. На практика ищецът усвоил сума от 600 лв., без да бил дал
каквито и да е гаранции за връщането й, както и за изпълнението на другите
си парични задължения по Договора. Дружеството поело значителен риск при
неизпълнение от негова страна да не може да събере вземанията си към него.
Не можело да бъде споделено становището, че изискванията за
предоставяне на обезпечение в Договора били неизпълними за ищеца. Още с
получаването на СЕФ, което предхожда сключването на Договора, ищецът
бил подробно запознат с тези изисквания. Ищецът имал достатъчно време и
възможност да се снабди с поръчител или да представи банкова гаранция, за
9
да обезпечи кредита и да избегне начисляване на неустойка за неизпълнение
на това задължение. Тридневният срок за предоставяне на обезпечение от
сключването на Договора бил абсолютно изпълним от житейска гледна точка.
Дружеството нямало правен интерес от предоставяне на по-дълъг срок, тъй
като заемната сума се усвоявала при сключването на Договора и в разумен
срок след това кредиторът следвало да разполага с достатъчно гаранции за
събираемост на вземанията си.
Ищецът неправилно считал, че поставянето на изискване за
осигуряване на лично обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на
Директива 2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на
кредитора преди сключване на договора за кредит да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя. Дружеството изпълнило задължението
си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца
преди сключване на Договора, която оценка се правела при разглеждане на
заявката за кредит. При тази оценка Дружеството приело, че може да отпусне
заемна сума в този размер и да сключи Договора при описаните в него
параметри. Изискването на обезпечение съгласно Договора се явявало
гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не предпоставка
за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че изискването на лично
обезпечение, което ищецът бил в невъзможност да изпълни (обстоятелство,
което категорично не било доказано от ищеца), водело до самопричиняване
на неблагоприятни последици за Дружеството, представлявало
недобросъвестен опит на ищеца да се освободи от задължения по Договора.
Не можело да бъдат споделени твърденията на ищеца, че
договорената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР по кредита, като
невключването й представлявало нарушение на чл. 5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от
ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита
за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Ал. 3 на чл. 19 ЗПК изрично предвиждал, че в ГПР не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение имала точно
такъв характер и категорично не следвало да участва при формирането на
ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР щяло да представлява
недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на
10
финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя
относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите
задължения. Лишено от правна логика било становището, че неустойката
следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана
за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на неустойката,
представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в
случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок,
посочен в Договора. Към датата на сключване на Договора задължението за
неустойка не било възникнало и нямало сигурност, че ще възникне. В този
смисъл била и практиката на СЕС. В случая към момента, в който договорът е
сключен, не се установявало да се дължи предвидената в договора неустойка,
доколкото нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените
задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явявали възраженията, че в ГПР следва да бъде
включена и уговорената неустойка.
Включването на задължението за заплащане на неустойка в
калкулацията на ГПР не само нямало да даде на потребителя реална
информация за кредита, но щяло да го обърка, тъй като в случай, че за него не
се породи задължение за неустойка, то изчисления въз основа на нея размер
на ГПР би бил нереален и неотговарящ на действителните условия по
кредита. Следвало да се има предвид, че законът, както и кредиторът,
изхождат от презумпцията за добросъвестност и своевременно изпълнение на
задълженията, а не обратното. Обстоятелството, че ищецът бил некоректен
към кредитора си и не предоставил обезпечение, било такова, което е извън
волята на дружеството и зависело единствено от насрещната страна. Нещо
повече, чл. 11, ал. 1, т. 10 предвиждал, че ГПР се изчислява към момента на
сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора нямало как да
е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения
или не. Ето защо неустойката за неизпълнение нямало как да бъде включена в
ГПР. Ако неустойката изначално бива включвана в ГПР, то този показател не
би бил верен по отношение на заематели, които са изпълнили задължението
си за предоставяне на обезпечение. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочвал
какви допускания са взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което
била налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
11
При сключване на Договора Дружеството нямало как да включи в
общия размер на плащанията едно условно задължение, което не е известно
дали ще възникне, тъй като зависело от бъдещо несигурно събитие, а именно
изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Ако
Дружеството било сторило това, категорично щяло да е налице действие във
вреда на ищеца, изразяващо се в недобросъвестно допускане, че той няма да
изпълни задължението си и калкулиране на некоректна стойност на разходите
по кредита, основана на това допускане. Следователно, невключването на
неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита,
представлявало законосъобразно действие на Дружеството в съответствие със
ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга.
Напълно несъстоятелни и необосновани били твърденията, че
посоченият в Договора размер на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Ищецът не
навеждал никакви доводи в тази връзка, а развивал единствено бланкетни
формулировки за неравноправност на клаузите, които съдът не следвало да
взема предвид.
В процесния случай нямало основание за прилагане на чл. 22 ЗПК,
който предвижда, че договорът за потребителски кредит е недействителен,
когато в него не са посочени лихвения процент по кредита и ГПР. Политиката
на Дружеството била да предоставя на потребителите законосъобразни, ясни
и детайлни договори за всички предоставяни от него продукти. Такъв бил и
процесният Договор, от прочита на който не оставало никакво съмнение
какъв е размерът на усвоената сума, срокът на заема, ГПР, годишният лихвен
процент, общият размер на плащанията по заема, фиксираният размер на
неустойката по чл. 4, ал. 2.
По отношение на искането за прогласяване на нищожност на
клаузата за предоставена услуга за експресно разглеждане на документи,
ответникът излага следните аргументи:
В исковата молба ищецът твърдял, че такса експресно разглеждане
на документи има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП,
каквато клауза в Закона за защита на потребителите (ЗЗП) няма.
Неоснователни били твърденията на ищеца за липса на еквивалентност между
размера на таксата и извършената услуга, както и за противоречие със
12
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави. Потребителят имал възможност свободно и доброволно да реши, дали
да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да
изчака 10 дни. От друга страна искането за ползване на посочената услуга
създавало за заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и
съответно за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за експресно
разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга, а
именно – експресно разглеждане на документите, и поради това той бил
свободен да определи какъв да е нейният размер. И в този случай приложение
намирала свободата на договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Безспорно, заплащането на таксата било свързано с осъществяването на
насрещна престация от страна на кредитора, затова и твърденията за наличие
на неоснователно обогатяване били неоснователни. Видно от чл.1 (2) от
Договора за паричен заем, услугата по експресно разглеждане на документи
била за допълнителна услуга, клиентът доброволно избрал дали да се
възползва от нея, следователно на основание чл.19 във връзка с Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя
при изчисляване на ГПР по договора.
Не можело да бъде споделено становището на ищеца, че таксата за
експресно разглеждане на документи цели заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Видно от чл.1, ал.2 от Договора за паричен заем, услугата по
експресно разглеждане на документи била за допълнителна услуга, клиентът
доброволно избрал дали да се възползва от нея, следователно на основание
чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на
същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или
управление на кредита, тъй като го предхождало времево. Действително
експресното разглеждане на документи представлявало една услуга,
предхождаща одобряването на отпускане на кредит и усвояването му, която
услуга нямала задължителен характер. Лицето, което кандидатства за кредит,
по своя преценка избирало дали да ползва тази услуга. Обстоятелството, че
ищецът бил запознат с тези условия, избрал доброволно да ползва услугата по
експресно разглеждане на документи срещу такса в конкретно посочен
размер, се потвърждавало от чл. 1, ал. 3 от Договора. Предвид доброволния
характер на услугата по експресно разглеждане, ищецът не можел да се
13
позовава на неравноправност, именно защото оспорваната клауза фигурира в
Договора по изрична негова заявка, а не е едностранно наложена от
Дружеството, без той да има възможност да избегне ползването на услугата,
съответно начисляването на таксата за нея. Предоставянето на финансови
услуги от Дружеството не било обусловено от експресно разглеждане на
заявките, като тази услуга била предоставена единствено и само в интерес на
заемополучателите. Въпреки осъществяването на услугата по експресно
разглеждане на документите, договор за паричен заем можел да не бъде
подписан и съответно заемното правоотношение по предоставяне на
потребителски кредит да не възникне по желание на която и да е от страните.
Неоснователни били възраженията на ищеца относно размера на таксата за
експресно разглеждане. В действащото законодателство и конкретно в ЗПК
не били предвидени лимити за цената на услуги с подобен характер. Тук
намирал приложение свободата на договаряне, прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не била
случайна, тъй като единствено финансовата институция можела да
остойности цената на всички ресурси, необходими за предоставяне на тази
услуга. Следвало да се вземе предвид, че експресното разглеждане в толкова
кратък срок от подаване на заявката изисквало бърза реакция от страна на
заемодателя, ангажиране на по-голям административен и човешки ресурс,
което логично оскъпявало услугата. Не бил без значение фактът, че
Дружеството не изисква от ищеца еднократно заплащане на таксата за
експресно разглеждане. Плащането на таксата било разсрочено с
погасителните вноски по кредита, което било в интерес на ищеца.
По отношение на разсъжденията за нищожност на Договора,
основан на твърдения за действително приложен по-висок лихвен процент от
уговорения 40.32 %, ответникът излага следните аргументи:
Ищецът неправилно считал, че предвидената в Договора неустойка
и такса експресно разглеждане на документи представлява добавък към
договорната лихва, което според него било в противоречие с добрите нрави.
Видно от Договора, представен с исковата молба, заемната сума била
предоставена на ищеца при фиксиран годишен лихвен процент от 40,30 %.
При така договорения лихвен процент годишният процент на разходите по
заема (ГПР) бил в размер на 49,50 %, а именно в рамките на допустимите
стойности, предвидени в ЗПК.
14
Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната
от кредитора услуга – ползването на парични средства, и поради това той бил
свободен да определи какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата бил
договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден
в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това, ищецът приемал, че тази уговорка е нищожна и
влече нищожност на целия Договор, поради обстоятелството, че размерът на
лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва за забава. В
подкрепа на тези твърдения ищецът се позовавал на съдебна практика на
ВКС, според която при необезпечени заеми възнаградителната лихва не
трябва да надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Не можело да бъде да споделено твърденията на ищеца. На първо
място, ЗПК не въвеждал лимит на възнаградителната лихва по договорите за
потребителски кредит. Единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4
ЗПК, било ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва.
Дружеството спазило това ограничение, като ГПР съгласно Договора
възлизал на 49,46 %. При изчисляването на ГПР бил включен размерът на
фиксирания годишен лихвен процент. Доколкото разходите по кредита били в
законоустановените граници и не било налице отделно нормативно
ограничение по отношение на възнаградителната лихва, то възраженията за
нищожност се явявали напълно неоснователни. В случая договорената
възнаградителна лихва била 40,32 %, т.е. надвишението над допустимата
според ищеца стойност от трикратния размер на законната лихва не било
съществено. Независимо от това договорената лихва не противоречала на
добрите нрави. Преди сключване на Договора ищецът бил информиран за
размера на възнаградителната лихва с получаването на Стандартен
европейски формуляр (СЕФ) съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. С
получаването на тази информация ищецът бил информиран за всички условия
по заема, имал свободата да реши дали тези условия са приемливи за него и
дали да се обвърже с тях. Ищецът имал свободата и е можел изобщо да не
встъпва в договорни отношения с Дружеството, но въпреки това взел
информирано решение да го стори. Подписвайки Договора при посочените
параметри, ищецът преценил възможностите си, поради което не било налице
накърняване на добрите нрави.
Предвид всичко изложено, ответникът моли предявените искове да
бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, и да му се присъдят
15
разноските по делото
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложения по делото Договор за паричен заем Standart 14 №
5687737 от 23.03.2021 г. се установява, че „В. К.“ ООД е предоставило на
ищеца сумата от 600 лв., която следвало да бъде върната на 14 вноски от по
64.94 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32 % и
годишен процент на разходите – 49.39 %. Срокът за погасяване на заема е 28
седмици, с падеж на първата вноска – 06.04.2021 г. и падеж на последната –
05.10.2021 г. В погасителната вноска са включени част от дължимите
главница, лихва и уговорената в чл.1, ал.3 от договора такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричния заем в размер на 237.02
лева. Съгласно чл.5, ал.1 от договора, заемателят следва в 3-дневен срок от
сключването му да осигури, едно от двете предвидени обезпечения:
поръчител, отговарящ на условията, подробно описани в договора или
банкова гаранция, като при неизпълнение, той дължи неустойка в размер на
158.06 лева – чл.5, ал.2 от договора. Освен таксата за експресно разглеждане,
уговорената неустойка също е включена в погасителната вноска, с което
размерът й е нараснал до 76.23 лева, а общото задължение по договора –
1067.22 лева
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена.
Видно от експертното заключение, по зададени параметри по
Договор за паричен заем Standard 14 № 5687737 от 23.03.2021 г., със срок на
погасяване 28 седмици:
- главница: 600 лв.;
- размер на двуседмична вноска: 48.01 лв., в която се включват
главница и договорна лихва;
- сума за връщане в общ размер на 672.14 лв.
размерът на годишния лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 40,32 %, а
на годишния процент на разходите /ГПР/ – 49,39 %, изчислени съобразно
формулата, определена в Приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от Закона за
потребителския кредит.
16
Вещото лице посочва, че в така определения ГПР от 49,39 % се
включват разходи на заемателя за главница, лихва, възнаграждения дължими
на посредниците за сключване на договора, преки и косвени разходи.
Видно от експертното заключение, по зададени параметри по
Договор за паричен заем Standard 14 № 5687737 от 23.03.2021 г., със срок на
погасяване 28 седмици:
- главница: 600 лв.;
- размер на двуседмична вноска: 76.23 лв., в която се включват
главница и договорна лихва – 48.01 лв., 16.93 лв. – такса експресно
разглеждане и 11.29 лв. – неустойка;
- сума за връщане в общ размер на 1067.22 лв.
размерът на годишния лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 232,40 %,
а на годишния процент на разходите /ГПР/ – 889,40 %, изчислени съобразно
формулата, определена в Приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от Закона за
потребителския кредит.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
изводи от правна страна:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил сумата от 600 лева. Ответникът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон – ЗПК.
Съобразно формулирания петитум на исковата молба, съдът дължи
произнасяне по релевираните възражения за нищожност на клаузата за
неустойка и клаузата за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем.
17
Относно клаузата за неустойка:
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като – естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение
с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /Решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.5, ал.2
от Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна функция, тъй
като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради
неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към този
договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е
уговорена.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва
да отговаря, но не като условие за предоставяне на кредита, а единствено само
като условие за обезпечаване на неустойката. Кредиторът е дал възможност
на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител,
който обаче трябва да отговаря на множество изисквания – за възраст, за
работа по безсрочен трудов договор, за минимален стаж при работодателя, за
сравнително висок осигурителен доход, да няма лоша кредитна история, да не
е поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва този поръчител
да представи и надлежна бележка от своя работодател и то издадена също в
18
много кратък срок, а именно – не по-рано от 3 дни от деня на представянето
й. Налагането на толкова къси срокове въобще препятства всички
възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно
е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да
намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Някои
от тези условия всъщност не са нужни на кредитора, като например да
представи бележка от работодателя, издадена не по-рано от 3 дни преди
представянето й. Неясно защо се иска и поръчителят да има поне 6 месеца
стаж при сегашния си работодател. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то съдът
намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае
се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна
30 дни след падежа за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване
с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване
на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно
за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и двете опции
по чл.5 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне
плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това
е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да
се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне
задължението за неустойка, както и предвид размера й от 158.06 лева /при
главница от 600 лева/, съдът счита, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и се превръща само в
средство обогатяването на кредитора. Фактически не се касае за дължима
неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и
лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен
лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя, с което е нарушена
нормата на чл.5 от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е
обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски
кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на
19
потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на
предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за
сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Имайки предвид това, съдът прави извод, че заемодателят не е
търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и недължима печалба от
уговорения заем, т. е. клаузата за неустойка се явява нищожна поради
противоречие със Закона за потребителския кредит.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава и
принципа на справедливост. Действително няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен
критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е.
и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по
себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Относно таксата за експресно разглеждане на заявката за паричен
заем:
Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, ищецът се възползвал от
допълнителна услуга за експресно разглеждане на документите, поради което
е била начислена такса в размер на 237,02 лева.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК разкрива
волята на законодателя да бъде прокарана разделителна линия между таксите,
дължими за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, и таксите, предвиждани за действия по усвояване и управление на
кредита, като разрешава първите и забранява вторите.
20
Експресното разглеждане на документи не спада към
допълнителните услуги. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко
отношение към съществените престации, които при договора за кредит са
предоставяне на парична сума (от банката) и връщане на същата, заедно с
уговорената възнаградителна лихва на определения падеж (от
кредитополучателя). Такива са издаването на различни удостоверения от
банката, включително заверени копия от договора/погасителен план,
известяване със смс или по телефон за получено плащане, дължимо плащане,
срок за плащане, и др. Всички тези действия са свързани с кредита, но не
попадат в съществените задължения на страните, нито са задължително
присъщи на договора за кредит, поради което е обосновано за предоставянето
им банката да въведе такса, тъй като не са предвидени или предвидими при
калкулиране на обичайните административни разходи по отпускането или
управлението на един кредит. Експресното разглеждане на документите
предхожда по време сключването на договора и по същността си е цена за
приоритетното им придвижване, поради което не може да бъде споделено
виждането, че тази услуга е свързана с договора за потребителски кредит.
Когато е предвидил връзката между договора и услугата, като елемент от
фактическия състав на нормата, законодателят е имал предвид съществуващ
договор.
С процесното допълнително плащане всъщност се покриват разходи
във връзка със задължението за предоставяне на сумата. Тази такса е пряко
свързана с усвояването на кредита, което е в пряко противоречие и заобикаля
забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Освен това, принципно – следва да бъде
включена в ГЛП и ГПР. В случая това законово изискване не е спазено и
следва да се приеме, че процесното вземане се основава на неравноправна
клауза, с която реално се заобикаля освен посочената и забраната на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между
страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Тъй като противоречи и
с нея се цели и се постига реално заобикаляне на посочените изисквания на
ЗПК, тази клауза също следва да бъде обявена за нищожна.
Съобразно заявения петитум, искът следва да се уважи изцяло,
поради което на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски.
21
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на иска е 395.08 лева (а не 3144.90 лева, както
неправилно е посочен от ищеца) и чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 300.00
лева за осъществено от адвокат Е. И. процесуално представителство.
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответникът следва да заплати на последния разноските за държавна
такса в размер на 50 лева и внесеният депозит за възнаграждение на вещо
лице в размер на 200 лева. Надвнесената сума от 75.80 лева за държавна такса
следва да се върне на ищеца.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1, от ЗЗД
клаузите, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем и заплащане на неустойка, от
договор за паричен заем Standart 14 № 5687737 от 23.03.2021 г., сключен
между „В. К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., ж.к. „Л.*“, бул. „Д. Н.“ №**, ет.*, офис ***, представлявано от Управителя
С. П. П., като заемодател и Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ул. „Т.
К.“ №*, като заемополучател, поради противоречие и заобикаляне на закона и
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „В. К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д. Н.“ №**, ет.*, офис ***,
представлявано от Управителя С. П. П. да заплати на Е.Г. И., адрес: гр. П., ул.
„Х. К.“ №*, сумата от 300.00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „В. К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
22
управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д. Н.“ №**, ет.*, офис ***,
представлявано от Управителя С. П. П. да заплати на Н. Я. К., ЕГН:
**********, с адрес: гр. К., ул. „Т. К.“ №*, сумата от общо 250.00 лева,
представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса и
възнаграждение на вещо лице.
ДА СЕ ВЪРНЕ на ищеца Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. К.,
ул. „Т. К.“ №*, сумата от 75.80 лева – надвнесена държавна такса за
образуване на производството.
Присъдените в полза на ищеца суми могат да бъдат заплатени с
пощенски запис на адрес: гр. К., ул. „Т. К.“ №*, а тези в полза на
пълномощника адв. Е. И. – по следната банкова сметка:
***********************.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
23